Пол Февал
Гърбавия (30)

I. Под шатрата

Камъните също имат своя съдба. Стените живеят дълго и изпровождат поколение след поколение; те знаят толкова истории! Любопитно съчинение би била монографията на някой от тези кубове, дялани от варовик или бигор, от гранит или пясъчник. Колко драми наоколо, колко комедии и трагедии! Колко велики и малки неща! Колко смях и колко плач!

Пале Роаял бе създаден от трагедията. Арман Дю Плеси, кардинал дьо Ришельо, велик държавник и жалък поет, купи от господин Дюфрезн бившия дворец на Рамбуйе, а от маркиз д’Естре — импозантния палат на Меркьор, и заповяда на архитекта Льомерсие^[1] на Мястото на тези аристократични сгради да му построи жилище, достойно за благосъстоянието му. Закупени бяха още четири потомствени имения, върху които се разположиха градините. И накрая, за да се открие фасадата, върху която изпъкваше гербът на Ришельо, увенчан с кардиналска шапчица, бе закупен дворецът Силри, като същевременно прокараха една широка улица, за да може каретата на негово високопреосвещенство безпрепятствено да стига до именията, му в Гранж Бателиер. Улицата щеше да запази името на Ришельо, а чифликът, върху чийто земи днес се издига най-разкошният парижки квартал, дълго време даваше името си на задната страна на Операта. Единствен дворецът не остави спомени. Още нов-новеничък той смени кардиналската си титла с друга, още по-височайша. Ришельо едва бе легнал в гроба, а домът му вече се наричаше Пале Роаял.

Този страшен свещеник обичаше театъра; бихме могли едва ли не да твърдим, че е построил дома си с едничката цел да го предостави на театрите. Той създаде три театъра, макар че само един бе напълно достатъчен, за да представи любимата му трагедия „Мирам“, обожествена от него дъщеря на собствената му муза. В действителност, ръката, която отсече главата на върховния главнокомандуващ Монморанси, се оказа твърде тежка за нежното стихоплетство. „Мирам“ беше представена Пред три хиляди синове и дъщери на кръстоносци, които се оказаха достатъчно смели, за да й ръкопляскат. На следния ден сто оди, още толкова дитирамби и двойно повече мадригали се изляха в блудкав дъжд върху града, възхваляйки достойнствата на опасния поет, но много скоро тази лицемерна шумотевица утихна. Съвсем тихичко се заговори за някакъв младеж, който също пишел трагедии, но не бил кардинал. Казвал се Корней^[2].

Един театрален салон за двеста зрители, друг — за петстотин, трети — за три хиляди: Ришельо не можа да се задоволи с по-малко. Следвайки междувременно самобитната политика на Тарквиний^[3] и подрязвайки систематично непокорните глави, щръкнали над общото ниво, той упорито се занимаваше със своите декори и костюми досущ като способен директор, какъвто всъщност и беше. Казват, че точно той е изобретил вълнуващото се море, което днес действува тъй живително на толкова почтени глави на семейства, седящи на първия ред в партера, а също и облаците от креп и подвижните рампи и декори. Сам той изобрети пружината, привеждаща в движение скалата на Сизиф, сина на Еол^[4], в пиесата на Демаре^[5]. Твърдят също, че много повече държал на различните си дарби, включително и на тази си да танцува, отколкото на политическата слава. Такова е правилото. Въпреки славата си на флейтист, Нерон не остана безсмъртен като такъв.

Ришельо умря и в Кардиналския дворец се настаниха Анна Австрийска^[6] и синът й Луи XIV. Франция тутакси вдигна врява край съвсем новите стени. Мазарини^[7], който нямаше никакво отношение към римуването на трагедии, неведнъж, подсмихвайки се под мустак, но и потръпвайки в същото време, се вслушваше в гръмките викове на разбунения народ под прозорците си. Той заемаше апартаментите, които по-късно послужиха и на Филип Орлеански, регент на Франция. Те се намираха в източното крило, завиващо към днешната галерия де Пру по посока на Двора на фонтаните. Мазарини бе там и през пролетта на 1640 година, когато бунтарите нахълтаха насила в двореца, за да се уверят със собствените си очи, че не са им отмъкнали невръстния крал. Една картина в галерията на Пале Роаял, увековечила това събитие, изобразява Анна Австрийска, излагаща на показ пред народа пелените на детето Луи XIV.

По този повод нека си припомним забележката на един от праплеменниците на регента, френския крал Луи Филип^[8]. Думите му чудесно прилягат на Пале Роаял, монумент мнителен, очарователен, студен, без предразсъдъци, самата безсъвестност от дялан камък, който ту се закичваше със зелената кокарда на Камий Демулен^[9], ту гостоприемно приласкаваше казаците^[10]; тези думи прилягат чудесно и на самото родословие на възпитаника на Дюбоа^[11], най-остроумния принц, който някога е пропилявал държавното време и злато по оргии.

Разглеждайки картината на Мозес, Казимир Делавин^[12] се удивил, че вижда кралицата сред такова множество, при това без охрана. Орлеанският херцог, отскоро Луи-Филип, се усмихнал и отговорил: — Охрана има, но не се вижда.

През месец февруари 1672 година Monsieur^[13], брат на краля и родоначалник на Орлеански род, встъпи във владение на Пале Роаял. На 21 същия месец Луи XIV му го предостави като дял от апанажната собственост^[14]. Там Анриет-Ан Английска, херцогиня Орлеанска поддържаше блестяща свита. Също там в края на 1692 година Шартърският херцог, син на Monsieur, бъдещият регент, се ожени за госпожица дьо Блоа, последната от извънбрачните дъщери на краля и госпожа дьо Монтеспан.

По време на Регентството вече и дума не ставаше за трагедии. Печалната сянка на Мирам трябваше да се забули, за да не вижда онези мили среднощни вечери, на които, както твърди Сен Симон^[15], Орлеанският херцог се събирал с „твърде необичайни компании“. Но театрите все пак послужиха за нещо, тъй като на мода бяха дошли момичетата от Операта.

Красивата херцогиня дьо Бери, дъщерята на регента, между две чаши вино и с Сплескан с емфие нос, също вземаше участие в необичайните компании, които, както добавя Сен Симон, включваха „само дами с посредствена нравственост и люде от нисък произход, но във висша степен остроумни и разпуснати…“

Въпреки близките им отношения, дълбоко в себе си Сен Симон не обичаше регента. Но ако историята не може напълно да потули достойните за съжаление слабости на принца, то поне ни показва забележителните му достойнства, които крайностите не успяха да погубят. Пороците му се дължаха на неговия вероломен наставник, но за сметка на това всичко, което му бе останало като добродетели, толкоз по-здраво се бе вкоренило в него, колкото повече усилия бяха полагали, за да го унищожат. Оргиите му, а това наистина е рядко явление, нито веднъж не получиха кървав обрат. Той бе човечен, той бе добър. Може би щеше да бъде и велик, ако не бяха примерите и съветите, отровили младостта му.

По онова време градината на Пале Роаял беше много по-обширна, отколкото днес. Тя се простираше между улиците „Ришельо“ и „Бон-з-Анфан“, а в дълбочина, покрай Ротондата, стигаше чак до улица „Ньов де Пьоти Шан“. Значително по-късно, едва при Луи XIV, Луи Филип Жозеф, херцог Орлеански, построи каменните галерии с цел да изолира и разхубави градината.

По времето, когато се случи нашата история, огромни габъри, подрязани във формата на италиански портици, заобикаляха сводестите дървесни масиви и цветните лехи. Красивата алея от индийски кестени, засадени от Ришельо, бе в своя пълен разцвет. В началото на нашия век Краковското дърво, последен представител на тази алея, все още съществуваше.

Две други алеи с брястове, с подкастрени като топки корони, пресичаха парка на ширина. В средата му обширен полумесец обхващаше басейн с бликащ фонтан. Вляво и вдясно на отиване към двореца се намираха кръговете на Меркурий и Диана, заобиколени от гъсти масиви храсти. Зад басейна, между двете просторни морави, се зеленееше каре уханни липи.

Източното крило на двореца, много по-внушително от това, в което по-късно на мястото на прословутата Галерия на Мансар^[16] бе построен „Театр Франсе“, чийто връх завършваше с фронтон, носещ пет фасадни прозореца, обърнати към градината и гледащи към кръга на Диана. Тук се намираше работният кабинет на регента.

В Големия театър, претърпял твърде малко изменения от времето на кардинала, даваше своите представления Операта. Самият дворец, освен парадните зали, включваше покоите на Елизабет-Шарлот дьо Бавиер, принцеса Палатин, вдовствуваща херцогиня Орлеанска, втора жена на Monsieur; тези на Орлеанската херцогиня, съпругата на регента, както и апартаментите на Шартърския херцог. Принцесите, с изключение на херцогиня дьо Бери и абатеса дьо Шел, живееха в западното крило, по посока на улица „Ришельо“. Операта, намираща се от другата й страна, заемаше част от днешното място на Двора на фонтаните и улица „Валоа“. Задната й страна гледаше към градището на улица „Бон-з-Анфан“. Един покрит проход, известен под галантното име „Кур-о-Ри“^[17], отделяше входа, предназначен за дамите от Операта от този, който водеше към апартаментите на регента. Те се радваха на благоволението да се ползуват от градината на двореца. По онова време тя не беше отворена за широката публика, както в наши дни, но беше много лесно да получиш разрешение да влезеш в нея. Освен това почти всички къщи на улиците „Бон-з-Анфан“, „Ришельо“ и „Ньов де Пьоти Шан“ имаха балкони, издадени тераси, задни врати и дори външни каменни стълбища, позволяващи свободния достъп до градината. Обитателите им дотолкова бяха убедени в правото си да се ползуват от нея, че когато по-късно Луи Филип Жозеф Орлеански реши да огради Пале Роаял, те го дадоха под съд.

Всички съвременни автори са единодушни в твърдението си, че паркът на двореца е предразполагал към извънредно приятно прекарване, за което ние несъмнено можем само да съжаляваме. Днес няма нищо по-неприятно от мястото за разходка, окупирано от гувернантки, където се вият две алеи хилави брястове. Трябва да се вярва, че с построяването на галериите е бил прекъснат притокът на свеж въздух, което е навредило на растителността. Днес нашият Пале Роаял е просто един много красив двор, но не и градина.

Но тази нощ той бе същинско вълшебство, истински рай, приказен палат! Регентът, който общо взето не проявяваше особен вкус към показност, този път бе нарушил навиците си и правеше нещата наистина великолепно. Вярно, говореше се, че парите за празненството дава господин Ло, но какво значение имаше това! На този свят много хора са на мнение, че важен е само крайният резултат. Ако наистина Ло бе този, които плащаше разноските в своя собствена чест, значи разбираше от реклама, и толкоз. Той напълно заслужено би могъл да живее в нашето мошеническо време, когато един писател си създава слава, откупувайки всички екземпляри от първите четиринайсет издания на книгата си, и при това с толкова шум, че петнайсетото най-сетне се продава, или почти се продава; като някои зъболекари, които за да спечелят двайсет хиляди франка пръскат десет хиляди екю по съобщения, или пък като някой театрален директор, който всяка вечер настанява в залата триста-четиристотин свои приятели, за да докаже на истинските двеста и петдесет зрители, че вдъхновението във Франция е все още живо.

Но не само в качеството му на изобретател на ажиото можем да гледаме на господин Ло като на действителния предтеча на съвременната банка. Този празник бе в негова чест; той имаше за цел да възвеличи системата му, а също и неговата личност. За да може прахът, който хвърляше в заслепените очи на околните да достигне местоназначението си, трябва да го хвърляш отвисоко. Господин Ло бе почувствувал нужда от пиедестал, откъдето да хвърля прах в очите на хората: на следващия ден трябваше да се изпече нова фурна акции.

И тъй като парите нищо не му струваха, той направи празника си наистина великолепен. Излишно е дори да споменаваме залите на двореца, украсени за случая с неописуем разкош. Действието се разиграваше преди всичко в градината, въпреки напредналия сезон. Тя бе покрита по цялото си протежение. Основният декор изобразяваше заселнически лагер в Луизиана, на брега на Мисисипи, златната река. Всички парижки оранжерии бяха задължени да внесат лептата си, за да бъдат създадени цели масиви от екзотични храсти; навсякъде се виждаха само тропически цветя и плодове от земния рай. Фенерите, с които щедро бяха накичени дърветата и колоните, бяха индиански, или поне така се говореше, само индианските шатри, издигащи се тук-там изглеждаха прекалено изискани, но приятелите на господин Ло твърдяха един през друг:

— Просто не можете да си представите колко напредничави са туземците в тази страна!

И тъй, след като веднъж приемем малко необичайния стил на шатрите, бихме могли да кажем, че всичко бе издържано в едно много приятно рококо. Имаше умело нагласени в дълбочина пейзажи, цели гори, изрисувани върху платно, картонени скали със страховит вид, водопади, които се пенеха така, сякаш във водата им бе сложен сапун. В средата на централния басейн се издигаше символичната статуя на Мисисипи, чиито черти малко нещо наподобяваха тези на господин Ло. Богът държеше урна, от която се изливаше вода. Зад него, в самия басейн стърчеше някакво съоръжение, имащо за цел да изобрази бентовете, строени от бобрите във водоемите на Северна Америка. Господин дьо Бюфон^[18] все още не бе написал историята на тези интересни, изобретателни и трудолюбиви животни. Вмъкнахме тук детайла за бента на бобрите, тъй като той обяснява всичко и сам по себе си струва колкото и най-подробното описание.

Точно тук, около статуята на бога Мисисипи, се предвиждаше да танцуват индианския си балет госпожиците Нивел, Дебоа-Дюплан и Ерну, и господата Легай, Салватор и Помпинян, за който бяха наети петстотин статисти.

Вярно, компаньоните по веселба на регента, маркиз дьо Косе, херцог дьо Брисак, поетът Лафар, госпожите дьо Тансин, дьо Ройан и херцогиня дьо Бери бяха взели на подбив всичко това, но не чак толкова, колкото самият регент — Един-единствен човек можеше да надмине регента по язвителност и това бе господин Ло.

Залите бяха вече претъпкани и Брисак, както си му е редът — с госпожа дьо Тулуз, беше открил бала. В градината гъмжеше гъста тълпа и във всички повече или по-малко дивашки шатри вече царуваше ландскнехтът^[19]. Въпреки постовете от гвардейци, до един маскирани като оперетни индианци, поставени пред вратите на всички съседни къщи, имащи достъп до градината, немалко натрапници бяха успели да се промъкнат. Тук-там се виждаха особи с доста подозрителен вид. Навсякъде се носеше оглушителната врява на весело лудуващата тълпа, решила все пак да се забавлява, макар че кралете на празника още не се бяха появили. Още не се бяха появили нито регентът, нито принцесите, нито господин Ло. Всички чакаха.

В един уигуам^[20] от яркочервено кадифе, украсен със златни ресни, в който сахемите^[21] на драго сърце биха изпушили лулата на мира, бяха събрани много маси. Уигуамът се намираше недалеч от кръга на Диана, под самите прозорци на кабинета на регента. Тук се бе събрала многобройна компания.

Около една мраморна маса, застлана с покривка, се бе разгорял ожесточен ландскнехт. Златото се пръскаше е пълни шепи, носеха се смях и викове. Недалеч, до една маса за реверси^[22], мирно и тихо разговаряха група възрастни благородници.

Край масата за ландскнехт бихме познали хубавия дребничък маркиз дьо Шаверни, Шоази, Навай, Жирон, Hoce, Таран, Албре и някои други. Пейрол бе също тук и печелеше. Този му навик бе общоизвестен и обикновено ръцете му бяха зорко наблюдавани. Но като изключим горното, да излъжеш на комар по време на Регентството не се смяташе за грях.

Чуваха се само цифри, обявявани една през друга и непрекъснато набъбващи: „Сто луидора! Петдесет! Двеста!“; звучаха ругатните на злочести играчи и неволният смях на печелившите. Лицата на всички около масата бяха, разбира се, открити. По алеите, напротив, се разхождаха и разговаряха много маски и домино. Лакеи в пъстроцветни ливреи, повечето с маски, за да не издадат инкогнитото на господарите си, стояха оттатък малкото каменно стълбище, водещо към покоите на регента.

— Печелите ли, Шаверни? — попита малко синьо домино, показвайки покритата си с качулка главица на входа на шатрата.

Шаверни тъкмо изтърсваше дъното на кесията си върху масата.

— Сидализ — извика Жирон, — нимфо на девствените гори, на помощ!

Зад първото домино се показа второ.

— Що рекохте? — попита то.

— Дебоа, миличка, не става дума за човек, а за гори — й отвърнаха.

— Ха тъй де! — възкликна госпожица Дебоа-Дюплан и влезе. Сидализ даде кесията си на Жирон. Един от възрастните благородници, седнали на масата за реверси, направи жест на отвращение.

— По наше време, господин дьо Барбаншоа — рече той на съседа си, — това се правеше другояче.

— Всичко е покварено, господин дьо ла Юноде — отвърна съседът. — Всичко е опорочено.

— Обезценено, господин дьо Барбаншоа.

— Опошлено, господин дьо ла Юноде.

— Изопачено.

— Опетнено.

— Омърсено.

И двамата с тежка въздишка възкликнаха в един глас:

— Накъде отиваме, бароне? Накъде?

Сетне барон дьо Барбаншоа хвана едно от ахатените копчета, украсяващи античния жакет на барон дьо ла Юноде, и продължи:

— Кои са тези хора, господин барон?

— И аз това ви питам, господин барон?

— Държиш ли, Таран? — извика в този миг Монтобер. — Петдесет!

— Таран? — изломоти господин дьо Барбаншоа. — Но това не е име на човек, а на улица!

— Държиш ли, Албре?

— Този пък се казва като майката на Анри Велики — възмути се господин дьо ла Юноде. — Откъде са изнамерили имената си?

— Ами откъде, мислите, Бишон, шпаньолът на госпожа баронесата, е изнамерил своето? — попита господин дьо Барбаншоа, изваждайки табакерата си.

Сидализ, която в този момент минаваше край тях, нахално напъха два пръста в нея. Баронът зяпна от изумление.

— Бива си го! — заяви момичето от Операта.

— Госпожо — сериозно каза барон дьо Барбаншоа, — никак не обичам да смесвам. Благоволете да приемете кутията.

Сидализ дори не се сконфузи. Тя взе кутията и ласкаво прокара пръсти по сбръчканата брадичка на възмутения благородник. Сетне се врътна и се отдалечи.

— Накъде отиваме? — задъха се господин дьо Барбаншоа. — Какво ли би казал покойният крал, ако видеше подобно нещо?

Междувременно ландскнехтът продължаваше.

— Загуби, Шаверни, пак загуби!

— Все ми е едно, имам си земите в Шаней. Държа всичко!

— Баща му бе достоен воин — рече барон дьо Барбаншоа. — Чий човек е той?

— На негово височество принц дьо Гонзаг.

— Опазил ни бог от италианците!

— Че то немците да не би да са по-стока, господин барон? Ами граф Хорн, дето го изтезаваха на „Грев“^[23] заради убийство!

— И при това роднина на Негово кралско височество! Накъде отиваме?

— Казвам ви, господин барон, накрая посред бял ден ще започнем да се колим по улиците!

— — Ех, господин барон, че то туй време вече дойде. Нима не четохте новините? Вчера до Тампл^[24] е била убита една жена на име Лове, някаква спекулантка.

— А тази сутрин един служител на военната хазна, някой си господин Сандрие, бил изваден от Сена до моста „Нотр Дам“.

— След като говорил доста високо по адрес на този проклет шотландец — едва чуто добави господин дьо Барбаншоа.

— Ш-шт! — изсъска господин дьо ла Юноде. — Този е единадесетият от осем дни насам!

— Ориол, Ориол, на помощ! — развикаха се в този момент играчите.

Ниският дебел посредник се появи на входа на шатрата. Беше с маска, а гротескно пищният му костюм бе предизвикал гръмкия смях на присъствуващите на бала.

— Странно — удиви се той, — всички ме познават!

— Няма втори Ориол! — извика Навай.

— Дамите намират, че и един е напълно достатъчен! — обади се Hoce.

— Ревнивец! — избухна смях от всички страни.

— Господа, да сте виждали случайно Нивел? — попита Ориол.

— И само като си помисли човек — каза Жирон, — че бедното ни приятелче от осем месеца напразно се домогва до мястото на осмиван и разоряван личен банкер на нашата любима Нивел!

— Ревнивец! — извикаха отново всички.

— Ориол, видя ли се с д’Озие?

— Къде са ти грамотите?

— Ориол, знаеш ли вече името на дядо си, когото ще пратиш на кръстоносен поход?

И отново гръмна смях.

Господин дьо Барбаншоа умолително събра длани, докато господин дьо Юноде се възмущаваше:

— Но тези хора се подиграват със светини, господин барон!

— Накъде отиваме, господи, накъде отиваме?

— Пейрол — рече нисичкият посредник, приближавайки се до масата, — държа вашите петдесет пистола, само защото сте вие, но по-напред свалете маншетите си.

— Моля? — докачи се довереникът на принц дьо Гонзаг. — Аз се шегувам само с равни, драги ми господинчо.

Шаверни погледна лакеите, които стояха зад каменното стълбище на регента.

— По дяволите! — промърмори той. — Онези негодници там като че ли скучаят. Таран, я върви да ги доведеш, за да има с кого да се пошегува почтеният господин Пейрол.

Този път довереникът се престори, че изобщо не е чул думите му. Той се сърдеше само срещу добри гаранции и се задоволи да спечели петдесетте пистола на Ориол.

— И тази хартия! — продължаваше да негодува старият Барбаншоа. — Все тази хартия!

— И пенсиите ни изплащат в хартия, бароне!

— Арендите също. Какво всъщност представляват тези парцалчета?

— Среброто си отива.

— Златото също. Искате ли да ви кажа, бароне, ние вървим към катастрофа.

— Тъй е, господин приятелю мой, натам вървим — съгласи се ла Юноде, стискайки скришом ръката на Барбаншоа. — На това мнение е и госпожа баронесата.

Гласът на Ориол отново се извиси над виковете, смеха и закачките.

— Чухте ли новината, голямата новина?

— Не, я дай да я чуем!

— Обзалагам се едно срещу хиляда, че няма да се досетите!

— Господин Ло е станал католик?

— Да не би госпожа дьо Бери да е пропила вода?

— Господин дю Мен е помолил регента за покана? Последваха стотици други невероятни предположения.

— Не познахте! — тържествуваше Ориол. — Не познахте, мили мои, и никога няма да познаете! Госпожа принцеса дьо Гонзаг, неутешимата вдовица на Ньовер, нашата Артемис, обречена на вечен траур…

При името на госпожа принцеса дьо Гонзаг всички възрастни благородници тутакси наостриха уши.

— И тъй — подхвана Ориол, — Артемис престана да пие праха на Мавзол. Госпожа принцеса дьо Гонзаг е на бала.

Разнесоха се удивени възклицания. Това бе наистина невероятно.

— Видях я с очите си, седнала до принцеса Палатин — потвърди нисичкият посредник. — Но видях и друго нещо, още по-изумително.

— Какво? — посипаха се въпроси от всички страни. Ориол се изкашля. Сега козовете бяха в него.

— Да, видях го — продължи той, — и при това нито ми се е привидяло, нито съм го сънувал. Видях как регентът отказа да приеме негово височество принц дьо Гонзаг.

Настъпи тишина. Това интересуваше всички, тъй като всички, които заобикаляха масата за ландскнехт, очакваха богатството си от Гонзаг.

— Че какво толкоз чудно има в това? — обади се Пейрол. — — Държавните дела…

— По това време Негово кралско височество никога не се занимава с държавни дела.

— Но ако все пак някой посланик…

— Негово кралско височество не беше с никакъв посланик.

— Или пък някой нов каприз…

— Негово кралско височество не беше с дама.

Ясните и категорични отговори на Ориол все повече разпалваха всеобщото любопитство.

— Но тогава с кого беше Негово кралско височество?

— Точно това се питаха всички — отвърна нисичкият посредник.

— Самият принц дьо Гонзаг се опитваше да разбере, при това беше в много лошо настроение.

— И какво му отговориха прислужниците? — полюбопитствува Кавай.

— Мистерия, господа, мистерия! Откакто получи някаква депеша от Испания, господин регентът е тъжен. Днес господин регентът заповядал да въведат през вратичката откъм Двора на фонтаните някаква особа, която никой от прислужниците не успял да види. Единствено на Блондо му се сторило, че зърнал във втория кабинет някакъв дребен човечец, облечен целият в черно, един гърбав.

— Гърбав! — повториха наоколо. — Гърбави колкото щеш!

— Негово кралско височество се е затворил с него. Лафар, Брисак и дори самата херцогиня дьо Фаларис намериха вратата му заключена.

За миг настъпи пълна тишина. През отвора на шатрата се виждаха осветените прозорци на кабинета на Негово кралско височество. Ориол случайно погледна натам.

— Вижте! Вижте! — извика той и посочи с ръка. — Те са още заедно.

Всички едновременно обърнаха поглед към прозорците на сградата. Върху белите завеси ясно се очертаваше фигурата на Филип Орлеански; той крачеше. Нечия неясна сянка, намираща се откъм страната на светлината, сякаш го съпровождаше. Това продължи само миг: двете сенки бяха задминали прозореца, а когато се появиха отново, вече бяха разменили местата си. Този път смътна бе фигурата на регента, докато върху завесата съвсем ясно се очертаваше сянката на тайнствения му събеседник: нещо безформено — голяма гърбица върху дребно тяло и дълги ръце, които живо жестикулираха.