Пол Февал
Гърбавия (4)

IV. Парижанчето

Беше едва четири подир обед. Нашите побойници разполагаха с предостатъчно време. Всички бяха в чудесно настроение с изключение на Паспоал, който тежко въздишаше, след което твърде дълго се беше заплесвал по кривогледата повлекана. В схлупеното помещение на странноприемницата „Адамовата ябълка“ се пиеше, разнасяха се викове и песни. Обедната жега бе понамаляла, жътварите на дъното на крепостния ров се бяха размърдали и сега бързо връзваха на снопи богатата овесена реколта.

Внезапно от покрайнините на Анския лес се дочу конски тропот и веднага след това от рова се разнесоха виковете на жътварите. Те с писъци се разбягаха, спасявайки се от ударите, които група въоръжени конници щедро им раздаваха с плоското на шпагите си. Очевидно конниците бяха тръгнали за фураж, а и надали другаде биха намерили по-богата жътва.

Нашите осмина храбреци се струпаха на прозореца на странноприемницата, за да виждат по-добре.

— Тия проклетници са наистина прекалено дръзки! — отбеляза Кокардас-младши.

— Щом са дошли под самите прозорци на маркиза! — додаде Паспоал.

— Колко ли са? Трима, шест, осем…

— Точно колкото сме и ние!

През това време мародерите спокойно попълваха запасите си от фураж, смееха се и гръмогласно сипеха подигравки. Те отлично знаеха, че старите кулеврини на Кайлюс много отдавна са онемели.

И тук се виждаха връхни дрехи от волска кожа, войнствени широкополи шапки и дълги рапири; повечето бяха млади хубави мъжаги, между които се мяркаха и два-три чифта посивели мустаци. Онова, което притежаваха в повече от нашите дуелисти, бяха пистолетите в кобурите на седлата им. В никакъв случай не можеше да се каже, че облеклото им е еднородно. В този малък ескадрон човек разпознаваше изпокъсаните униформи на различни родове редовна войска. Имаше двама бранкаски улани, един артилерист от Фландрия, някакъв пройдоха, дошъл оттатък планините и един стар арбалетчик, който навярно помнеше La Fronde^[1]. Останалото бе изгубило блясъка си, подобно на изтъркан медал. Цялата тази сбирщина спокойно би могла да бъде взета за истинска разбойническа банда. Всъщност тези авантюристи, които се кичеха със званието кралски доброволци не струваха повече от обикновени разбойници.

Когато свършиха работата си и натовариха конете, те поеха по коларския път. Водачът им, единият от бранкаските улани, който носеше сержантски нашивки, се озърна и извика:

— Насам, господа, ето точно това, което ни трябва. — И той посочи с пръст кръчмата „Адамовата ябълка“.

— Браво! — развикаха се мародерите.

— Господа — промърмори Кокардас-младши, — съветвам ви да откачите шпагите си от стената.

Само след миг коланите отново бяха затегнати, а дуелистите се отдръпнаха от прозореца и насядаха около масите. Тези приготовления намирисваха на пердах от цяла левга. Брат Паспоал безметежно се усмихваше под трите косъма на мустаците си.

— Та казахме значи — започна Кокардас, опитвайки се да изглежда хладнокръвен, — че най-добрата защита срещу един фехтовач-левак, а това винаги крие много опасности…

— Ха! — провикна се водачът на мародерите, чието брадато лице надникна през вратата. — Деца, странноприемницата е пълна!

— Значи трябва да я изпразним — отвърнаха онези, дето го следваха.

Наистина, какво по-просто и логично. Кариг, така се казваше водачът, нямаше никакви възражения. Всички скочиха от натоварените със сено коне и авторитетно ги привързаха към халките по стената на кръчмата.

До този миг нашите дуелисти дори не бяха помръднали. Пръв влезе Кариг.

— Хайде, веднага се омитайте! — отсече той. — Тук има място само за кралските доброволци.

Никой не му отговори. Само Кокардас се обърна към другарите си и промърмори:

— Спокойно, деца! Да не се ядосваме и да поразиграем както трябва господа кралските доброволци.

Хората на Кариг вече се трупаха на вратата.

— Помолете ги да излязат през прозорците — обади се артилеристът от Фландрия, като в същото време взе пълната чаша на Кокардас и я надигна към устата си.

— Нима не виждате, дръвници такива — продължи все пак Кариг, — че се нуждаем от вашите канчета, маси и столове?

— За бога! — възкликна Кокардас-младши. — Разбира се, че всичко ще ви дадем, гълъбчета! — И той стовари каната върху главата на артилериста. В същия миг брат Паспоал запрати тежкия си стол в гърдите на Кариг.

Шестнайсетте шпаги се оголиха едновременно. Всички бяха люде военни, здравеняци, смелчаги и побойници по призвание. Всички едновременно и с удоволствие се хвърлиха в бой. Тенорът на Кокардас заглуши врявата с любимата си ругатня:

— Дявол го взел! Дайте им да се разберат! — настояваше той.

В отговор Кариг и хората му се нахвърлиха срещу тях с викове:

— Напред! Лагардер! Лагардер!

Това беше наистина неочаквано. Кокардас и Паспоал, които се намираха в първите редици отстъпиха и катурнаха масивната маса между двете армии.

— Гръм да ме порази дано! — ревна гасконецът. — Долу шпагите!

Трима-четирима кралски доброволци вече здравата си бяха изпатили. Атаката им беше безуспешна и те едва сега започнаха да осъзнават с кого си имат работа.

— Какво казахте? — с пресекващ от вълнение глас попита Паспоал. — Какво казахте?

Учителите по фехтовка недоволно мърмореха:

— Тъкмо щяхме да ги схрускаме като топъл хляб!

— Млък! — властно ги сряза Кокардас и се обърна към слисаните доброволци: — Отговорете честно, защо извикахте „Лагардер“?

— Това е нашият командир.

— Кавалерът Анри дьо Лагардер?

— Да.

— Нашето Парижанче! Нашето бижу! — изгука брат Паспоал с просълзени очи.

— Чакайте, да няма някаква грешка! — рече Кокардас. — Когато напуснахме Париж Лагардер беше в конната гвардия.

— Тъй беше, но скоро му омръзна — отвърна Кариг. — Той запази униформата си и сега командува тук, в долината, една рота кралски доброволци.

— В такъв случай край на свадите! — заяви гасконецът. — Приберете шпагите! Дявол го взел, приятелите на Парижанчето са и наши приятели и ние заедно ще пием за здравето на първата шпага в света.

— Чудесно! — съгласи се Кариг, който най-сетне разбираше, че бандата му като по чудо беше отървала кожата.

Господа кралските доброволци набързо прибраха шпагите си.

— Няма ли поне да ни поднесат извинения? — попита Пепе Касапина, честолюбив като кастилец.

— Стари друже — отвърна Кокардас, — ако много настояваш, ще имаш удоволствието да се биеш с мен, но отсега нататък тези господа са под мое покровителство. На масата! Вино! От радост просто не съм на себе си! Ха тъй! — И той протегна чантата си към Кариг. — Имам честта да ви представя моя помощник Паспоал, който, без да искам да ви обидя, щеше да ви накара да видите звезди посред бял ден. И той като мен е верен приятел на Лагардер.

— И се гордее с това! — вметна Паспоал.

— А колкото до тези господа — продължи гасконецът, — ще извините лошото им настроение, но, без да искам, разбира се, да ви обидя, те тъкмо ви бяха сгащили натясно, когато аз им отнех залъка от устата… А сега да пием!

Речено-сторено. Последните, ловко подхвърлени от Кокардас думи удовлетвориха учителите по фехтовка, а господа доброволците изглежда нямаха никакво намерение да ги оспорват. И без това едва бяха успели да отърват кожата.

Повлеканата, която Паспоал почти беше забравил слезе в избата за студено вино, а те изнесоха столовете и масите на поляната, тъй като схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ се оказа твърде тясно, за да приюти цялата тази юнашка компания. Скоро всички удобно се настаниха около масите.

— Да си поговорим за Лагардер! — извика Кокардас. — Все пак аз му дадох първия урок по фехтовка. Нямаше и шестнайсет години, но да знаете само какви надежди даваше за в бъдеще!

— Днес е едва на осемнайсет — каза Кариг, — но бог ми е свидетел, че той напълно ги оправда.

Волю-неволю учителите по фехтовка се заинтересуваха от този чутовен герой, с когото им тъпчеха главите още от сутринта. И колкото повече слушаха, толкова по-малко желание изпитваха да се намерят лице срещу лице с него другаде, освен на масата.

— Така е, нали? — разпали се Кокардас. — Значи не съм се излъгал! О, небеса! Все тъй хубав и смел като лъв!

— И все тъй щастлив с нежния пол! — промълви Паспоал и се изчерви чак до върха на дългите си уши.

— Все така ли е безразсъден? — продължаваше да разпитва гасконецът. — И толкова опак?

— Какъв побойник, но и колко милосърден към слабите!

— Лудетина! Душегубец на съпрузи!

Нашите дуелисти се редуваха подобно на двамината вергилиеви пастири от Аркадия.

— Славен комарджия!

— Който пръска златото с пълни шепи!

— С всички пороци, мътните го взели!

— Но и с всички добродетели!

— Луда глава!

— Но какво сърце!… Какво златно сърце!

Последната дума остана у Паспоал. Кокардас възторжено го разцелува.

— За здравето на Парижанчето! За здравето на Лагардер! — провикнаха се заедно двамата.

Кариг и хората му станаха на крака и с въодушевление вдигнаха чаши.

— По дяволите! — изруга бретонецът Жоел дьо Жюган след като остави чашата си. — Обяснете ни поне що за птица е този ваш Лагардер?

— Продънихте ни ушите с него — добави Салдан. — Кой е той? Откъде е? С какво се занимава?

— Драги мой — отвърна Кокардас, — той е също толкова благороден, колкото и кралят, той е от улица „Кроа де Пьоти Шан“ и се занимава с щуротии. Това достатъчно ли ви е? Ако ли пък искате да научите нещо повече, налейте вино!

Паспоал напълни чашата му и след като за миг се замисли, гасконецът продължи:

— Това не е някоя чудесна приказка, по-скоро е невъзможно да се разкаже. Трябва да го видите, за да повярвате. Колкото до произхода му, вече казах, че е по-благороден от самия крал и няма да отстъпя нито на йота от думите си, макар че общо взето никой не знае кои са родителите му. Срещнах го за първи път, когато беше на дванайсет години. Това се случи в Двора на фонтаните, пред Пале Роаял, точно в момента, когато го бъхтеха половин дузина хаймани, и то всички по-големи от него. Защо ли? Защото тези млади негодници поискали да оберат дребничката старица, която продаваше банички под аркадата на двореца Монтескьо. Попитах за името му. „Малкият Лагардер.“ Кои са родителите му? „Той няма родители.“ Кой се грижи за него? „Никой.“ Къде живее? „В разрушения пиньон на стария дворец Лагардер на ъгъла на улица «Сент-Оноре».“ Полюбопитствувах знае ли някакъв занаят. Дори два: гмуркал се от Пон Ньоф и показвал акробатически номера в Двора на фонтаните. Дявол го взел! Два наистина чудесни занаята! Вие, чужденците — отклони се за миг от темата Кокардас, — дори нямате представа какво означава да си гмуркач от Пон Ньоф. Париж е град на зяпльовците. От Пон Ньоф те хвърлят в реката сребърни монети и се намират смели деца, които с риск за живота си се хвърлят подир монетите. Това ужасно забавлява зяпльовците. Бога ми, надали има по-голямо удоволствие от това да строшиш една сопа в гърбината на някой от тези проклети буржоа! А и не струва скъпо!

Виж, акробати човек може да срещне навсякъде. Този малък разбойник Лагардер правеше с тялото си каквото му скимне: ставаше ту голям, ту малък до неузнаваемост, краката му се превръщаха в ръце, а ръцете — в крака. Бога ми, сякаш още го виждам да имитира стария клисар на „Сен Жермен л’Оксероа“, който имаше гърбица и отпред, и отзад!

Няма да си кривя душата, това русокосо мъжле с розови бузи ми се понрави. Та отървах го аз от лапите на враговете му и попитах: „Вагабонтино, искаш ли да дойдеш с мен?“, а той ми отвърна: „Не, защото се грижа за мама Бернар.“ Мама Бернар беше окаяна просякиня, която живееше в една дупка на порутения пиньон. Всяка вечер малкият Лагардер й носеше припечеленото от своите гмуркания и презкамбичвания. Тогава му описвах най-подробно прелестите на една фехтовална зала. Красивите му очи пламнаха, но той с тежка въздишка ми отвърна: „Ще дойда при вас, когато мама Бернар оздравее.“ И си отиде. Бога ми, не се и сетих повече за него.

Три години по-късно двамата с Паспоал видяхме на прага на нашата зала някакъв едър, срамежлив и ужасно смутен херувим. „Аз съм малкият Лагардер — рече той. — Мама Бернар умря.“ В залата имаше няколко благородници, които решиха да се позабавляват с него. Херувимът се изчерви, сведе очи, кипна и ги натръшка на пода. Истински парижанин! Строен, гъвкав и грациозен като жена, но як като стомана.

След шест месеца той се скара с един от моите помощници, който ехидно му напомнил за неговите таланти на гмуркач и акробат. За бога, да бяхте видели само как изглеждаше помощникът ми след това!

Една година по-късно, той си играеше с мен така, както аз бих си играл с някой от господа кралските доброволци… без, разбира се, да искам да ги обидя с това.

Тогава стана войник. Скоро след това уби капитана си и дезертира. После се записа доброволец в „Блудните синове на Сен Люк“ за похода в Германия, но взе че отмъкна любовницата на Сен Люк и пак дезертира. Господин дьо Вилар^[2] му заповяда да се промъкне във Фрайбург им Брайзгау, а той се измъкна оттам без заповед и съвсем сам довлече четирима вражески войници, навързани един за друг като овни. Вилар го произведе корнет, но той уби полковника си и беше разжалван. О, небеса, какво дете!

Но господин дьо Вилар го обичаше. Пък и можеше ли човек да не го обича? Господин дьо Вилар му заповяда да съобщи на краля новината за поражението на Баденския херцог^[3]. Анжуйският херцог^[4] го видя и го пожела за свой паж. Направиха го паж, но за беля, придворните дами на престолонаследника започнаха от сутрин до вечер да се бият помежду си от любов по него. Уволниха го.

Най-сетне щастието му се усмихна: стана гвардейски улан. Бога ми, не знам дали е напуснал кралския двор заради жена или заради мъж, но ако това е жена — толкоз по-добре за нея, ако ли пък е мъж — бог да го прости!

Кокардас млъкна и пресуши наведнъж голяма чаша вино. Напълно я беше заслужил. Паспоал му стисна ръка, за да изрази възхищението си.

Слънцето залязваше зад горските върхари. Кариг и хората му вече се стягаха за път и тъкмо се канеха да изпият по една последна чаша за добрата среща, когато Салдан забеляза едно дете, което се промъкваше към крепостния ров и очевидно се стараеше да не го забележат. Беше тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак с объркан и уплашен вид. Носеше ливрея на паж, но без хералдически цветове и на кръста си беше препасал куриерски колан.

Салдан посочи детето на спътниците си.

— По дяволите! — извика Кариг. — Веднъж вече изтървахме този дивеч. Преди малко подплаши конете ни. Губернаторът на Венаск често използува такива шпиони, но този път ще го пипнем.

— Тъй да бъде — съгласи се гасконецът. — Не съм убеден обаче, че младият непрокопсаник е на служба при венанския губернатор. Но тъй като всяка крушка си има и опашка и без, разбира се, да искам да ви обидя, господин доброволец, този дивеч ще бъде за нас.

Всеки път, щом произнесеше тази дръзка фраза, гасконецът все повече се издигаше в очите на приятелите си, учителите по фехтовка.

До дъното на крепостния ров се стигаше от две страни: по коларския път и по стръмна стълба, издълбана в насипа на предмостовото укрепление. Нашата дружина се раздели на две групи, които се спуснаха долу едновременно и от двете страни. Когато се видя обкръжено, горкото хлапе дори не се опита да побегне, само очите му се насълзиха. То бързо пъхна ръка под ревера на жакета си и извика:

— Не ме убивайте, милостиви господа! Нямам нищо! Нищичко!

Детето очевидно вземаше нашите познати за най-обикновени пладнешки разбойници, на каквито всъщност и приличаха.

— Не лъжи! — крясна му Кариг. — Тази сутрин ли прехвърли планината?

— Аз ли? — попита пажът. — Каква планина?

— Дявол да го вземе! — намеси се Салдан. — Ами че той идва направо от Аржелес, нали, малкия?

— От Аржелес! — повтори детето и в същото време погледът му се стрелна към прозореца под моста.

— Не се страхувай! — успокои го Кокардас. — Нямаме намерение да те дерем, млади човече. На кого носиш това любовно писмо?

— Любовно писмо ли? — отново попита пажът.

— Че ти си бил нормандец, пиленцето ми — възкликна Паспоал.

— Аз ли? Нормандец? — упорито повтори хлапето.

— Я по-добре да го претърсим — предложи Кариг.

— О, не! Не! — извика малкият паж и падна на колене. — Не ме претърсвайте, великодушни господа!

Все едно да наливаш масло в огъня. Разочарован, Паспоал заяви:

— Не ще да е нашенец, не знае да лъже.

— Как се казваш? — попита го Кокардас.

— Беришон — без колебание отвърна детето.

— При кого служиш?

Пажът не отговори. Дуелистите и кралските доброволци, които го заобикаляха започнаха да губят търпение. Салдан го пипна за яката, докато останалите повториха въпрос:

— Хайде, отговори! При кого служиш?

— И не си въобразявай, млади негоднико, че ще си губим времето с теб! — разгневи се гасконецът. — Претърсете го, гълъбчета, и да приключваме.

Тогава всички станаха свидетели на нещо невероятно: тъй уплашеният само до преди паж с рязко движение се изтръгна от ръцете на Салдан и с решителен вид измъкна от пазвата си малка кама, която обаче никак не приличаше на играчка. После с един скок се шмугна между Фаенца и Щаупиц и хукна към източния край на рова. Но брат Паспоал неведнъж беше печелил надбягванията на панаирите във Вилдийо. Надали младият Хипомен, който спечелил надбягванията за ръката на Аталанта^[5] си е плюл на петите по-бързо от него. Само с няколко скока той настигна Беришон. Хлапето смело се отбраняваше. То успя да одраска Салдан с малката си кама, ухапа Кариг и силно ритна Щаупиц по крака. Но борбата беше твърде неравна. Поваленият Беришон вече усещаше върху гърдите си огромните ръчища на дуелистите, когато мъчителите му бяха поразени сякаш от мълния.

Същинска мълния!

Кариг се изтърколи на три-четири метра и навири крака, Салдан се завъртя около себе си и се блъсна в крепостната стена, а Кокардас, самият Кокардас-младши се преметна и здравата се пльосна на земята. Просто невероятно! Цялата тази бъркотия, само за миг и при това кажи-речи с един удар беше предизвикал един-единствен човек.

— Мъртъв ли е вече? — поинтересуваха се няколко души.

Около новодошлия и детето се образува широк кръг, но нито една шпага не излезе от ножницата си. Всички сведоха очи.

— Ах, поразникът му с поразник! — промърмори Кокардас, който се изправяше, потърквайки хълбоците си. И макар че едва се побираше в кожата си от яд, под мустаците му неволно заигра усмивка.

— Парижанчето! — прошепна Паспоал, треперещ от вълнение и ужас.

Без да обръщат внимание на водача си, който лежеше все още зашеметен на земята, хората на Кариг почтително докоснаха шапките си и казаха:

— Капитан Лагардер!