Пол Февал
Гърбавия (36)

VII. Габъровата алея

Принц дьо Гонзаг се забави за миг, преди да се обърне. Неговото колебание едновременно смая и озадачи свитата му. Шаверни смръщи вежди.

— Тази особа ли се зове Лагардер? — попита той и сложи ръка върху дръжката на шпагата си.

Гонзаг най-сетне се обърна и хвърли поглед към човека, който беше произнесъл думите: Аз съм тук! Човекът стоеше неподвижно, скръстил ръце на гърдите си. Лицето му беше открито.

— Да, това е той! — потвърди Гонзаг тихо.

При произнасянето на името Лагардер, принцесата, която от началото на тази сцена не беше помръднала от мястото си, унесена в своите мисли, сякаш изведнъж се събуди. Тя цяла се превърна в слух, ала не смееше да се приближи.

Това бе човекът, в чийто ръце се намираше съдбата й.

Лагардер беше облечен в безупречен дворцов костюм от бял сатен, извезан със сребро. Това бе както и преди Хубавия Лагардер, да, това беше същият онзи Лагардер, но по-хубав откогато и да било. Без да изгуби нищо от гъвкавината си, снагата му бе наедряла и станала още по-внушителна. Лицето му издаваше жив ум и непреклонна воля, само в очите му някаква тиха и примирена печал смекчаваше яркия пламък на погледа. Страданието е отредено за възвишени души; той бе възвишена душа и беше страдал. Но тялото му бе от бронз. Както вятърът, дъждът, снегът и бурите се плъзгат по твърдия лоб на статуите, така времето, умората, мъката, радостта и любовта се бяха плъзгали по гордото му чело, без да оставят следа.

Той беше хубав, той беше млад, и оттенъкът на старо злато, с който испанското слънце беше белязало страните му, чудесно отиваше на русата му коса. И точно тук биеше на очи необичаен контраст: меката свилена коса обрамчваше гордо, обветрено лице на воин.

Тук имаше също толкова изискани, също толкова разкошни костюми като неговия, но те никому не прилягаха така, както на Лагардер. Той приличаше на крал.

Лагардер дори не обърна внимание на фанфаронския жест на малкия маркиз дьо Шаверни и като хвърли бърз поглед към принцесата, сякаш за да й каже: „Почакайте ме!“, сграбчи принца за дясната ръка и го дръпна настрана. Гонзаг безропотно го последва.

— Господа, бъдете готови! — тихо предупреди Пейрол.

На мига звъннаха няколко оголени рапири. Госпожа дьо Гонзаг се приближи и застана между групата, образувана от нейния съпруг и Лагардер, и шайката обесници на принца.

Лагардер продължаваше да мълчи.

— Какво желаете, господине? — попита Гонзаг с неестествен глас.

Те стояха под един полилей и лицата и на двамата бяха ярко осветени. И двамата бяха пребледнели, впили яростен поглед един в друг. Скоро уморените очи на принц дьо Гонзаг премигаха, после се сведоха. Той ядно тропна с крак и като се опита да издърпа ръката си, отново попита:

— Какво желаете от мен, господине?

Но десницата, която го държеше, бе от стомана. Той не само че не успя да се освободи, но тук присъствуващите станаха свидетели на нещо много странно. Все тъй невъзмутим, Лагардер започна да стиска ръката му. Смазана в това менгеме, китката на Гонзаг се скова.

— Причинявате ми болка! — прошепна той и по челото му изби пот.

Анри продължи да мълчи и стисна още по-силно. Гонзаг нададе сподавен вик. Свитите пръсти на дясната му ръка се отпуснаха против волята му и тогава Лагардер, все тъй безстрастен и ням, смъкна ръкавицата от нея.

— Нима ще допуснем това, господа?! — извика Шаверни и пристъпи напред с вдигната шпага.

— Кажете на хората си да мируват! — заповяда Лагардер.

— Господа — обърна се Гонзаг към хранениците си, — моля ви да не се намесвате!

Ръката му беше оголена. Пръстът на Лагардер се спря върху един дълъг белег, започващ от китката.

— Това е мое дело! — промълви той дълбоко развълнуван.

— Да, ваше е, не съм забравил! — изсъска Гонзаг и зъбите му неволно изтракаха. — Защо е нужно да ми го напомняте?

— Господин дьо Гонзаг — отговори бавно Анри, — заставаме лице срещу лице за първи, но не и за последен път. Досега хранех само съмнения, беше ми нужна увереност. Вие сте убиецът на Ньовер!

Гонзаг нервно се засмя.

— Аз съм принц дьо Гонзаг! — произнесе той тихо, но с високо вдигната глава. — Имам достатъчно милиони, за да купя цялото правосъдие, останало на тази земя. Освен това регентът гледа и вижда само чрез моите очи, докато вие разполагате с едно-единствено оръжие срещу мен — шпагата ви. Хайде де, извадете я! Обзалагам се, че няма да го сторите!

И той крадешком се озърна към телохранителите си. Лагардер поклати глава:

— Не, господин дьо Гонзаг, вашият час още не е настъпил. Мястото и времето ще избера аз! Веднъж вече ви казах: „Ако не потърсите Лагардер, Лагардер сам ще ви намери“. Вие не ме потърсихте и ето ме! Бог е справедлив, Филип дьо Ньовер ще бъде отмъстен!

Той пусна ръката на Гонзаг, който тутакси отстъпи няколко крачки назад. Но Лагардер вече не се интересуваше от него. Той се обърна към принцесата и почтително и се поклони с думите:

— Госпожо, аз съм на вашите заповеди.

Принцесата се втурна към мъжа си и му прошепна на ухото:

— Господине, ако предприемете каквото и да било срещу този човек, ще ме намерите на пътя си!

После се върна при Лагардер и му подаде ръка. Гонзаг беше достатъчно силен, за да прикрие яростта, от която кръвта му кипеше. Той се присъедини към свитата си и каза:

— Господа, ей този тук иска да ви лиши отведнъж и от богатство, и от бъдеще, но той е луд и съдбата сама го предава в ръцете ни! Последвайте ме!

Принцът се насочи право към каменното стълбище и накара да му отворят вратата, водеща към покоите на регента.

Току-що бяха обявили началото на среднощната вечеря в двореца и разкошните шатри, опънати насред дворовете. Градината бързо обезлюдяваше. Под гъстите дървесни масиви нямаше жива душа, само тук-там по широките алеи се мяркаха закъснели. Сред тях несъмнено бихме познали барон, дьо Барбаншоа и барон дьо ла Юнодай, които, куцукайки припряно, току повтаряха:

— Накъде отиваме, господин барон! Накъде?!

— Да вечеряме — отговори госпожица Сидализ, която минаваше под ръка с един мускетар.

Много скоро Лагардер и принцеса дьо Гонзаг останаха съвсем сами под гъстия свод на красивата габърова алея, която се виеше успоредно на улица „Ришельо“.

— Господине — подхвана принцесата с треперещ от вълнение глас, — току-що чух името ви. След цели двайсет години вашият глас събуди в мен един мъчителен спомен. Вие, да, сигурна съм в това, точно вие поехте в ръцете си моята дъщеря в замъка Кайлюс-Тарид!

— Да, аз бях — потвърди Лагардер.

— Защо ме измамихте тогава, господине? Отговорете ми искрено, умолявам ви!

— Защото божието милосърдие ме осени, госпожо. Но това е дълга история, чиито подробности ще научите по-късно. Аз защитавах вашия съпруг, аз приех сетните му слова, аз спасих детето ви. Нужно ли е повече, за да ми имате доверие, госпожо?

Принцесата го погледна.

— На челото ви бог е изписал честност — промълви тя. — Не знам, нищо не знам, тъй често са ме мамили!

Лагардер беше хладен, а гласът му прозвуча почти враждебно:

— Разполагам с доказателства за раждането на дъщеря ви.

— Думите, които преди малко произнесохте, Аз съм тук…

— Научих ги, но не от вашия съпруг, госпожо, а от устата на убийците.

— Някога там, в крепостния ров на Кайлюс, вие също ги произнесохте, нали?

— Да, и така дадох втори живот на детето ви, госпожо.

— Но тогава кой ги изрече днес в парадната зала на двореца Гонзаг, съвсем близо до мен?

— Моето второ аз.

Принцесата сякаш търсеше думи.

Обикновено срещите между спасителя и майката би трябвало да представляват само дълго и пламенно словоизлияние, но между тези двамата постепенно се разгаряше една от онези дипломатични битки, чиято развръзка води неминуемо до гибелна раздяла. Защо ли? Защото помежду им стоеше едно съкровище, което и двамата си оспорваха с еднакво буйна ревност; защото спасителят несъмнено имаше права над него, но майката също; защото майката, нещастно и сломено от мъка създание, но жена горда и калена в самотата, не се доверяваше; защото самият спасител, изправил се лице срещу лице с тази жена, която дори за миг не му разкриваше душата си, бе обзет също от страх и подозрения.

— Госпожо — подхвана Лагардер все тъй студено, — съмнявате ли се в самоличността на дъщеря ви?

— Не — отвърна госпожа дьо Гонзаг, — нещо ми подсказва, че дъщеря ми, че моята клета дъщеря е наистина в ръцете ви. Каква отплата искате за това изключително, благодеяние? И не се опасявайте, че претенциите ви могат да се окажат прекомерни, господине. Аз на драго сърце бих ви дала половината си живот.

Сега в нея говореше не само майката, но и отшелничката. Тя несъзнателно го нараняваше, тя отдавна вече не познаваше света около себе си. Лагардер преглътна една горчива реплика и мълчаливо се поклони.

— Къде е дъщеря ми? — попита принцесата.

— Склонете по-напред да ме изслушате — отвърна Анри.

— Мисля, че ви разбирам, господине. Но нали вече ви казах, че…

— Не, госпожо — сурово я прекъсна Анри, — не ме разбирате и започвам да се опасявам, че не притежавате необходимото, за да ме разберете!

— Какво искате да кажете?

— Дъщеря ви не е тук, госпожо.

— Значи е в дома ви! — извика принцесата надменно, но тутакси се овладя: — Колко е просто всъщност, та вие сте се грижил за дъщеря ми от самото й раждане. Никога ли не сте се разделяли?

— Никога, госпожо.

— В такъв случай какво по-естествено от това, да живее в дома ви. Без съмнение имате прислуга?

— Когато дъщеря ви навърши дванайсет години, аз доведох в дома си една стара и вярна прислужница на първия ви съпруг, госпожа Франсоаз.

— Франсоаз Беришон! — възкликна живо принцесата и като хвана Лагардер за ръката, добави: — Това подобава на истински благородник, господине! Благодаря ви!

Думите й накараха сърцето на Анри да се свие от обида, но госпожа дьо Гонзаг беше прекалено заета със собствените си преживявания, за да го забележи.

— Заведете ме при дъщеря ми — каза тя, — готова съм да ви последвам!

— Аз обаче не съм готов — отвърна Лагардер.

Принцесата рязко отдръпна ръката си от неговата.

— Ах! — възкликна тя, обзета отново от всички свои подозрения. — Не сте готов?!

Тя го гледаше почти с ужас. Лагардер добави:

— Госпожо, отвсякъде ни дебнат големи опасности!

— Дъщеря ми също? Аз съм тук и ще я защитя!

— Вие?! — Лагардер не можа да сдържи възклицанието си и в очите му блеснаха искри. — Вие ли, госпожо? — Той с усилие сведе поглед и продължи: — Нима никога досега не сте си задавали толкова естествения за една майка въпрос: Защо този човек толкова дълго време не доведе дъщеря ми?

— Да, господине, задавала съм си го.

— Но досега все още не сте ме попитали, госпожо!

— Щастието ми е във ваши ръце, господине!

— И въпреки това се страхувате от мен?

Принцесата не отговори. Анри се усмихна, но усмивката му беше изпълнена с тъга.

— Ако ми бяхте задали този въпрос — продължи той с острота, смекчавана от състраданието, — щях да ви отговоря толкова искрено, колкото ме задължават възпитанието и уважението ми към вас.

— Добре, задавам ви го! Отговорете ми и бъдете така добър да оставите възпитанието и уважението настрана!

— Госпожо — каза Лагардер, — ако се забавих толкова дълго време да ви доведа вашето дете, то е само защото вдън пустоша на моето изгнаничество долетя една странна вест, в която отначало не исках да повярвам. Тя беше наистина невероятна: вдовицата на Ньовер беше сменила името си! Вдовицата на Ньовер се казваше вече принцеса дьо Гонзаг.

Принцесата надеве глава и лицето й пламна.

— Вдовицата на Ньовер! — повтори Анри. — Когато се осведомих по-подробно, когато научих толкова, че вече и дума не можеше да става за съмнение, аз си казах: Нима дъщерята на Ньовер ще намери подслон в двореца на Гонзаг?

— Господине…! — понечи да го прекъсне принцесата.

— Вие не знаете много неща, госпожо! — прекъсна я Анри на свой ред. — Вие не знаете защо вестта за сватбата ви разбунтува съвестта ми дотолкова, сякаш ставаше дума за светотатство. Вие не знаете защо присъствието в двореца на Гонзаг на дъщерята на онзи, който беше мой приятел в продължение само на час, но преди да издъхне ме нарече свой брат, ми се струваше гавра с паметта му, долно и безбожно кощунство.

— А не бихте ли ми казали защо, господине? — попита принцесата и в очите й припламнаха загадъчни искрици.

— Не, госпожо. Тази първа и последна наша среща ще бъде кратка и ще говорим само по същество. Предварително се убедих с голяма болка, но и с примирение, че изобщо не сме създадени, за да се разберем. Когато научих новината за сватбата ви, аз си зададох и още един въпрос. Познавайки по-добре от вас могъществото на враговете на дъщеря ви, се попитах: Как ще защитава дъщеря си, след като сама себе си не съумя да защити?

Принцесата скри лицето си в ръце.

— Господине, господине! — извика тя с прекъсван от ридания глас. — Вие ми късате сърцето!

— Бог ми е свидетел, че нямам такива намерения, госпожо!

— Вие не знаете що за човек беше баща ми, не познавате мъките на самотата ми, изнудването, заплахите…

Лагардер дълбоко се поклони.

— Госпожо — рече той с тон на искрено уважение, — знам с каква свята любов обичахте херцог дьо Ньовер. Случайността, предала в ръцете ми люлката на дъщеря ви, ме накара неволно да проникна в най-съкровените тайни на една прекрасна душа. Знам, обичахте го всеотдайно и страстно. Да, госпожо, прав съм, тъй като вие сте жена доблестна и бяхте смела и предана съпруга. И въпреки това вие отстъпихте пред насилието!

— За да узаконя първия си брак и раждането на дъщеря ми!

— Френските закони не признават подобни отживели времето си способи. Истинските доказателства за вашия брак и раждането на Орор се намират в мен.

— И вие ще ми ги дадете! — извика принцесата.

— Да, госпожо. Въпреки вашата смелост, както вече казах, въпреки съвсем недавнашните спомени за едно изгубено щастие, вие отстъпихте пред насилието. Нима тогава насилието, използувано срещу майката, не можеше и не може да бъде използуване отново, но този път срещу дъщерята? Нима нямах, нима все още нямам право да предпочета моята закрила пред всяка друга, аз, който никога не съм се огъвал пред насилието, аз, който още невръстен вече си играех с шпагата, аз, който срещам насилието с думите: Добре дошло, ти си моята стихия!

Принцесата не отговори веднага. Тя го гледаше с неподправен ужас.

— Нима наистина съм отгатнала? — прошепна най-сетне тя. — Нима ще откажете да ми върнете моята дъщеря?

— Не, госпожо, изобщо нямам такова намерение. Аз изминах четиристотин левги и рискувах живота си, само и само за да ви я доведа. Но моят план е предначертан. Вече цели осемнайсет години защитавам дъщеря ви и нейният живот ми принадлежи десет пъти, тъй като десет пъти съм го спасявал.

— Господине, господине — извика клетата майка, — не знам дали да ви обожавам, или да ви ненавиждам! Сърцето ми се устремява към вас, но вие го отблъсквате. Вие спасихте живота на дъщеря ми, вие сте я закриляли…

— И ще продължа да я закрилям, госпожо — прекъсна я хладно Анри.

— Дори и срещу майка й? — попита принцесата и вдигна глава.

— Може би — отвърна Анри, — това зависи от майката.

Очите на госпожа дьо Гонзаг неприязнено блеснаха.

— Вие се подигравате с отчаянието ми! — промълви тя. — Изяснете се, не ви разбирам.

— Точно заради това съм тук, госпожо, и държа да приключа обясненията си колкото се може по-скоро, тъй че благоволете да ме изслушате внимателно. Не знам на какъв кантар ме теглите, но мисля, че ме оценявате зле. Понякога се случва тъй, че гневът заставя човек изцяло да пренебрегне задълженията на признателността. Но с мен, госпожо, нищо не може да се пренебрегва. Моят път е предначертан и аз го следвам, толкоз по-зле за препятствията! С мен човек трябва да се съобразява във всичко. Аз имам правата на настойник.

— На настойник! — извика принцесата.

— А как другояче бихте нарекли човек, който, за да изпълни молбата на един умиращ, съсипва собствения си живот и изцяло се посвещава на друг? Титлата настойник е дори твърде нищожна, не мислите ли, госпожо? Точно заради това роптаехте вие, или пък вашето смущение дотолкова ви е заслепило, та не разбрахте, че моята клетва, съблюдавана с благоговение, и осемнайсет години неизменна опека ми създадоха авторитет, равен на вашия.

— О, равен! — възкликна отново с негодувание госпожа дьо Гонзаг.

— Дори по-голям от вашия — повиши глас Лагардер, — тъй като авторитетът, делегиран ми тържествено от умиращия баща, е напълно достатъчен, за да замени вашия майчински авторитет, и при това аз съм го заплатил с цената на една трета от моя живот. И това, госпожо, ми дава едно-единствено право: да бдя още по-зорко, още по-нежно и по-грижовно над сирачето. Аз претендирам да се възползувам от това си право и по отношение на майка й.

— Нима не ми вярвате? — прошепна принцесата.

— Тази сутрин, госпожо, аз бях тук, спотаен сред тълпата, когато ви чух да казвате: „Ако дъщеря ми дори за миг е забравила гордостта на произхода си, аз ще забуля лицето си и ще кажа: «Ньовер е мъртъв завинаги!»“

— Да се опасявам ли, че…? — понечи да го прекъсне принцесата, смръщвайки вежди.

— Няма защо да се опасявате, госпожо! Под моя закрила дъщерята на Ньовер остана по-чиста от ангел небесен.

— В такъв случай, господине…

— В такъв случай, госпожо, ако вие няма от какво да се страхувате, то аз имам.

Принцесата прехапа устни. Очевидно бе, че наближаваше мигът, в който нямаше да може да сдържи гнева си.

— Дойдох при вас щастлив, изпълнен с доверие и надежда — поде отново Лагардер. — Но думите ви вледениха душата ми, госпожо. Ако не бяха те, дъщеря ви отдавна щеше да бъде във вашите обятия. Как е възможно най-напред да ви дойде на ум точно тази мисъл! — възкликна пламенно той. — Още преди да сте зърнала дъщеря си, едничката си рожба, високомерието вече заглушаваше гласа на вашата обич! Знатната дама ми сочеше своя герб, докато аз дирех майчиното сърце! Страх ме е, уверявам ви, и макар че не съм жена, госпожо, аз разбирам майчината любов другояче, защото ако някой ми кажеше: „Тук е дъщеря ви, едничкото дете на мъжа, когото обожавахте, и тя ще приюти чело във вашите обятия и радостните ви сълзи ще се смесят…“, ако някой ми кажеше това, госпожо, струва ми се бих имал една-едничка мисъл, която би ме опиянила, би ме подлудила — да прегръщам, да целувам моето дете!

Принцесата плачеше, но гордостта й не позволяваше да излага на показ сълзите си.

— Съдите ме, без да ме познавате! — промълви тя.

— Да, госпожо, оценявам ви по една-единствена дума. Ако се касаеше за мен, то аз търпеливо щях да чакам, но става дума за нея и аз нямам никакво време за губене. Каква съдба очаква това дете в дом, където не сте господарка? Какви гаранции ще ми дадете за вашия втори съпруг, а и за самата себе си? Отговорете, питам ви! Какъв е новият живот, който сте й предопределили? Какво е щастието, което ще получи в замяна на онова, загубеното? Ще бъде именита, нали? И богата? И повече почести, в замяна на по-малко радост? И повече високомерие, отколкото мъдра добродетелност? Не, госпожо, не затова дойдохме тук. Бихме дали цялото величие, всички богатства и почести на света в замяна на една единствена думичка, казана от сърце, и ние все още чакаме тази дума. Къде е вашата обич? Не я виждам! Гордостта ви тръпне, а сърцето ви мълчи. Страхувам се, чувате ли, страхувам се, но вече не от господин дьо Гонзаг, а от вас, нейната майка! Опасността е тук, усещам я, чувствувам я, и ако не мога да защитя от нея дъщерята на Ньовер, както съм я защитавал от всички други опасности, значи всичко е било напразно, значи съм престъпил клетвата си към покойника!

Лагардер млъкна. Той чакаше отговор, но принцесата запази мълчание.

— Госпожо — подхвана той отново, като полагаше усилия да се успокои, — простете ме, но моят дълг ме принуждава, моят дълг ми заповядва да поставя условията си преди всичко. Искам Орор да бъде щастлива! Искам Орор да бъде свободна, а не ваша робиня…

— Доизкажете се, господине! — прекъсна го принцесата с предизвикателен тон.

Лагардер се спря.

— Не, госпожо — отвърна той, — няма да се доизкажа от уважение към вас самата. Вие достатъчно добре ме разбрахте.

Госпожа дьо Гонзаг горчиво се усмихна и вдигайки внезапно глава, за да го погледне право в очите, запокити в лицето на смаяния Лагардер следните думи:

— Госпожица дьо Ньовер е най-богатата наследничка във Франция. Когато някой е убеден, че държи плячката в ръцете си, той може да хитрува колкото му е угодно. Разбрах ви, господине, при това много по-добре, отколкото си мислите.