Пол Февал
Гърбавия (40)

I. Отново в Златния дом

В двореца на Гонзаг цяла нощ беше кипяла трескава работа. Клетките бяха готови и още в ранни зори търговците до един се явиха тук, за да обзаведат своите четири квадратни стъпки. Не беше пощадена и парадната зала: тя цялата бе застроена с още съвсем нови клетки и ухаеше на рендосан бор. Обзавеждането на градините също бе окончателно завършено. От предишното им великолепие не беше останал и помен, само тук-там по лъчеобразните кръстовища, образувани от срещата на пет-шест алеи, провиращи се между плътни стени от колибки, които сега заместваха цветните лехи, стърчаха няколко поругани дървета и статуи.

В центъра на малко площадче, намиращо се недалеч от бившата колибка на Медор и точно срещу парадното стълбище на двореца, се издигаше върху мраморния си пиедестал една обезобразена статуя на Целомъдрието. Случайността обича да си прави лоши шеги. Кой знае дали на мястото, където се намира нашата днешна борса, з бъдеще няма да издигнат някое простодушно изваяние?

Още с пукването на зората всичко това беше пълно с народ. Посредниците, разбира се, също бяха на поста си. Току-що зародилият се занаят беше вече изкуство. Те се суетяха, блъскаха се, продаваха, купуваха, лъжеха, крадяха, с една дума — сключваха сделки.

Прозорците на госпожа принцеса дьо Гонзаг, които гледаха към градината, бяха затворени с дебели кепенци, докато на прозорците на принца, напротив, бяха спуснати само златовезаните завеси от китайска коприна. Не светеше нито при принца, нито при принцесата. Господин Пейрол, чието жилище се намираше под самия покрив, беше все още в леглото си, но не спеше. Току-що бе пресметнал снощната си печалба и я бе прибавил към съдържанието на едно ковчеже с внушителни размери, което стоеше до възглавницата му. Богат човек беше преданият господин Пейрол; скъперник, по-скоро алчен, тъй като ако изпитваше страстна любов към парите, то беше заради хубавите неща, които могат да се купят с тях. Излишно е да повтаряме, че Пейрол не страдаше от никакви предразсъдъци. Той грабеше с пълни шепи и твърдо вярваше, че го очакват старините на много знатен велможа. Довереникът на Гонзаг беше неговият Дюбоа, но докато Дюбоа на регента искаше да стане кардинал, не можем да кажем точно какви амбиции хранеше господин Пейрол, но англичаните вече бяха измислили титлата „милорд Милион“. Пейрол чисто и просто искаше да бъде „негово височество Милион“.

В момента Жандри тъкмо му докладваше. Бившият гвардейски капрал разказваше как двамата нещастни новобранци Ориол и Монтобер занесли трупа на Лагардер до моста Марион, където го хвърлили в реката. Пейрол беше прибрал в джоба си половината от сумата, заплатена от господаря му на наемните убийци. Той се разплати с Жандри и го изпрати, но преди да си тръгне, последният каза:

— Днес все по-рядко се срещат веселяци. Тук, точно под прозореца ви, видях един бивш войник от моята рота, който в случай на нужда би могъл да ни окаже немалка помощ.

— Как се вика?

— Кита. Силен е като бик и също толкова глупав.

— Наеми го — съгласи се Пейрол, — но туй е по-скоро от предпазливост, тъй като се надявам, че най-сетне приключихме с насилията.

— Аз пък се надявам на противното — отвърна Жандри. — Ще го наема.

Той слезе в градината, където Кита изпълняваше задълженията си, опитвайки се напразно да се пребори с все по-нарастващата популярност на своя щастлив съперник Езоп II, наречен още Йон.

Пейрол стана и отиде при господаря си, но с учудване разбра, че са го изпреварили. И наистина, в момента принц дьо Гонзаг даваше аудиенция на нашите двама приятели, Кокардас-младши и брат Паспоал, и двамата елегантни, спретнати и бодри, въпреки ранния час, пък и отбили се междувременно в кухнята.

— Я ми кажете, хубостници такива — подхвана господин Пейрол още щом ги зърна, — какво правихте снощи по време на празненството?

Паспоал сви рамене, а Кокардас му обърна гръб.

— Ваше височество — обърна се гасконецът към принца, — мога да ви уверя, че колкото по-голяма чест и щастие е за нас да служим на такъв славен господар като вас, толкоз по-мъчително е да си имаме вземане-даване с господина. Не е ли тъй, гълъбчето ми?

— Моят приятел чете в душата ми — отзова се тутакси Паспоал.

— Чухте ме — каза Гонзаг, който изглеждаше крайно изтощен, — още тази сутрин трябва да ми представите неоспорими веществени доказателства. Искам да знам дали е жив, или мъртъв.

Кокардас и Паспоал се поклониха по онзи величествен и изискан начин, който правеше от тях най-представителните разбойници в цяла Европа, после със скована стъпка минаха край Пейрол и излязоха.

— Ще ми разреши ли ваше височество да попитам за кого говорехте така: жив или мъртъв? — избъбра Пейрол, пребледнял като платно.

— Говорех за кавалера дьо Лагардер — отвърна Гонзаг и отпусна уморената си глава на възглавницата.

— Но защо са тези съмнения? — слиса се Пейрол. — Та аз току-що платих на Жандри.

— Жандри е долен негодник, пък и ти вече поостаряваш, драги ми Пейрол. Зле ни служат, зле! Тази сутрин, докато ти още спеше, аз свърших доста работа. Видях се с Ориол, с Монтобер също. Защо нашите хора не са ги придружили до Сена?

— Просто си бяха свършили работата, пък и на ваше височество сам му хрумна мисълта да застави двама от приятелите си…

— Приятели! — прекъсна го Гонзаг и в гласа му прозвуча толкова дълбоко презрение, че Пейрол млъкна. — Да, и добре сторих — продължи принцът. — но ти имаш право, те наистина са мои приятели. По дяволите! Те трябва да вярват, че са ми приятели. Та с кого друг можеш да злоупотребяваш безнаказано, ако не с приятелите си? Искам да им сложа юздите, досещаш ли се? Искам да ги вържа с троен възел, да ги окова. Ако господин Хорн имаше зад себе си поне стотина бъбривци, регентът щеше да си запуши ушите. Регентът поставя спокойствието си над всичко останало. Не че се страхувам да не ме постигне злочестата участ на граф Хорн… — За миг той млъкна, виждайки жадно вперения в него поглед на Пейрол, после малко пресилено се засмя: — Дявол го взел! Ето че един вече настръхна от ужас!

— Нима имате основание да се опасявате от господин регента? — попита Пейрол.

— Слушай — каза Гонзаг, приповдигайки се на лакът, — кълна ти се в бога, че ако хлътна, ти ще увиснеш на бесилото!

Пейрол отстъпи назад с изцъклени от ужас очи. Този път Гонзаг се разсмя от сърце.

— Царят на страхливците! — извика той. — Никога през живота си не съм се ползувал с по-голям авторитет в кралския двор, но човек не знае какво може да го сполети, тъй че нападнат ли ме, искам да бъда пазен! Искам около мен да има не приятели, защото приятелството вече не съществува, а роби, и при това не наемници, а оковани роби, създания, живеещи от дъха ми, така да се каже, и които много добре знаят, че умра ли, чака ги неминуема гибел.

— Що се отнася до мен — смутолеви Пейрол, — то ваше височество няма защо да…

— Това е вярно, ти отдавна си в ръцете ми, но останалите? А известно ли ти е, че в тази банда има немалко славни имена? Знаеш ли какъв щит представлява подобно обкръжение? Навай е от херцогско потекло, Монтобер е в родство с Мол дьо Шанплатрьо, висши магистрати, чийто глас ехти като голямата камбана на Нотр Дам! Шоази е братовчед на Мортьомар, Hoce е в родствени връзки с Лозюн, Жирон е приближен на Селамаре, Шаверни — на принцовете дьо Субиз…

— О, този…! — понечи да го прекъсне Пейрол.

— И този ще бъде окован като другите — каза Гонзаг, — достатъчно е да му намерим верига по негов вкус. А не намерим ли — промълви той с мрачен вид, — толкоз по-зле за него! Но да продължим нашия преглед: Таран е лично протеже на господин Ло, Ориол, този шут, е собственият племенник на държавния секретар Льоблан; Албре нарича господин дьо Фльори „братовчеде“, а да не говорим за тантурестия барон Батц, който влиза при принцеса Палатин по всяко време. Не съм подбирал хората си наслуки, можеш да бъдеш сигурен в това. Воксменил ми предоставя херцогиня дьо Бери, а малкият Савьоз — абатеса дьо Шел! По дяволите, отлично знам, че всеки един от тях на драго сърце би ме продал за трийсет сребърника, но ето че от снощи те са в ръцете ми, а от утре сутринта ги искам под краката си. — Принцът отхвърли завивката си и като скочи от леглото заповяда: — Пантофите ми!

Пейрол веднага коленичи и най-старателно ги нахлузи на краката на Гонзаг, след което му помогна да облече домашния си халат. Той беше момче за всичко.

— Доверявам ти това, друже Пейрол — продължи принцът, — тъй като ти също си мой приятел.

— О, ваше височество, нима ще ме сравните с тези хора?

— И дума да не става! Нито един от тях не го заслужава — прекъсна го Гонзаг с горчива усмивка, — но аз така здраво те държа в ръцете си, друже мой, че мога да ти говоря открито като пред мой изповедник. Понякога човек има нужда да се изповяда, това подсеща. И тъй, казахме, че са ни нужни напълно безпомощни. Но засега въжето, което съм метнал на шията им, се е увило само веднъж. Нищо, ние ще го пристегнем. Веднага можеш да прецениш колко належащо е това: тази нощ ние бяхме предадени.

— Предадени? — извика Пейрол. — Но от кого?

— От Жандри, от Ориол и Монтобер също.

— Но възможно ли е?

— До момента, в който въжето не започне да ги души, всичко е възможно.

— И как ваше височество е разбрал…? — попита Пейрол.

— Не знам нищо освен това, че нашите обесници не са си свършили работата.

— Но Жандри току-що ме уверяваше, че е отнесъл тялото до моста Марион.

— Излъгал те е. Не знам нищо и дори признавам, че ми е много трудно да се разделя с надеждата, че завинаги съм се отървал от онзи демон Лагардер…

— Но кое ви кара да се съмнявате?

Гонзаг измъкна изпод възглавницата си някакъв хартиен свитък и бавно го разгъна.

— Не познавам човек, който би се осмелил да се подиграва с мен — промърмори той. — Подобни шегички с принц дьо Гонзаг биха му стрували много скъпо!

Пейрол чакаше по-ясни обяснения.

— Но от друга страна — продължи Гонзаг, — този Жандри несъмнено пипа здраво. Всички чухме предсмъртния вик…

— Какво пише тук, ваше височество? — прекъсна го довереникът му, излизайки извън кожата си от безпокойство.

Гонзаг му подаде разгънатия свитък и Пейрол жадно впи очи в него. Листът съдържаше следния списък:

Капитан Лорен — Неапол.

Щаупиц — Нюрнберг.

Пинто — Турен.

Ел Матадор — Глазгоу.

Жоел дьо Жюган — Морлекс.

Фаенца — Париж.

Салдан — също.

Пейрол — …

Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг — …

Последните две имена бяха изписани с червено мастило или кръв. Срещу тях не беше вписано името на град, защото отмъстителят още не знаеше къде ще ги настигне възмездието.

Всяко едно от първите седем имена, написани с черно мастило, беше отбелязано с червен кръст. Гонзаг и Пейрол не можеха да не знаят какво означаваше този кръст. Пейрол, който продължаваше да държи свитъка в ръка, трепереше като лист.

— Кога го получихте? — измънка той.

— Рано сутринта, но не и преди да отворят вратите, тъй като вече чувах адския шум, който онези безумци вдигат навсякъде.

Врявата беше наистина оглушителна. Опитът все още не достигаше, за да създаде правилата на борсата и да придаде на този вертеп по-благопристоен вид. Всички крещяха едновременно и невъобразимата глъчка наподобяваше досущ тътена на стихиен метеж. На Пейрол обаче изобщо не му беше до това!

— Как го получихте? — попита той отново.

Гонзаг посочи намиращият се срещу леглото му прозорец: едно от стъклата беше счупено. Пейрол разбра и зашари с очи по килима, където много скоро сред парчетата стъкло съзря едно камъче.

— Точно това ме събуди — каза Гонзаг. — Прочетох го и изведнъж ми мина през ум, че Лагардер може и да се е спасил.

Пейрол наведе глава, докато господарят му продължи:

— Освен ако това дръзко деяние не е дело на някой негов приближен, който все още не знае за смъртта на господаря си.

— Да се надяваме — промърмори Пейрол.

— Във всеки случай, аз още на мига наредих да ми доведат Ориол и Монтобер. Престорих се, че нищо не знам, шегувах се и току ги подпитвах, докато накрая ми признаха, че са оставили трупа върху една купчина смет на улица „Пиер Леско“.

Пейрол удари с юмрук по коляното си и извика:

— Та това е повече от достатъчно! Един ранен винаги може да се съвземе.

— Много скоро ще узнаем истината — каза Гонзаг. — Кокардас и Паспоал излязоха точно с такава задача.

— Нима се доверявате на тези изменници, ваше височество?

— Не се доверявам никому, друже Пейрол, дори и на теб. Ако можех да свърша всичко сам, не бих си служил с никого. Тази нощ те са се напили и много добре осъзнават вината си, а това е още една причина, за да се държат прилично. Накарах да ги повикат и им заповядах да ми намерят двамината храбреци, които тази нощ са защитавали младата авантюристка, присвоила си името Орор дьо Ньовер…

При последните думи той не можа да сдържи усмивката си, но Пейрол остана сериозен като гробар.

— Заповядах им да направят всичко — довърши Гонзаг, — но да разберат дали нашият зъл дух не ни се е изплъзнал отново. — Той позвъни и каза на появилия се прислужник: — Да приготвят каретата ми! А ти, друже Пейрол — обърна се отново той към довереника си, — ти ще се качиш при госпожа принцесата, за да и засвидетелствуваш, както винаги, моите най-искрени почитания. И си отваряй очите на четири! После ще ми кажеш как изглежда приемната на госпожа принцесата и с какъв тон ти е отговорила камериерката й.

— Но къде ще ви намеря, ваше височество?

— Най-напред отивам в павилиона. Изгарям от нетърпение да видя нашата млада авантюристка от улица „Пиер Леско“. По всичко личи, че тя и онази лудетина доня Крус са добри приятелки. Сетне ще намина към господин Ло, който напоследък малко ме пренебрегва, а после ще отида в Пале Роаял, тъй като отсъствието ми би могло да ми създаде доста неприятности. Кой ги знае какви клевети биха пръснали по мой адрес?!

— Но всичко това ще отнеме много време.

— Напротив дори твърде малко време. Трябва непременно да се видя с нашите приятели, с нашите добри приятели. Днес няма да седим със скръстени ръце, а за тази вечер съм намислил да организирам едно малко мило тържество… Но за това ще поговорим после. Той се приближи до прозореца и вдигна камъчето от килима.

— Ваше височество — каза Пейрол, — позволете ми преди да изляза да обърна вниманието ви върху онези двамина нехранимайковци…

— Кокардас и Паспоал? Знам, че доста зле са се отнесли с теб, клети ми Пейрол.

— Не става дума за това. Нещо ми подсказва, че ни мамят. А ето ви и доказателство, щом искате: те също бяха забъркани в онази история в крепостния ров на Кайлюс, а аз изобщо не ги видях в списъка на покойния.

Гонзаг, който замислено разглеждаше камъчето, живо разгъна листа хартия.

— Вярно — промърмори той, — тук имената им липсват. Но ако списъкът е съставил наистина Лагардер и тези негодници са били негови хора, той щеше да впише имената им на първо място, за да скрие измамата.

— Би било наистина много находчиво, ваше височество, но в една битка на живот и смърт не трябва нищо да се пренебрегва. От снощи вие плувате в непознати води. Пък и онуй странно създание, Гърбавия, който сякаш против волята ви се намеси във вашите дела…

— Добре, че ми напомни — прекъсна го Гонзаг. — Този ще трябва да ми каже и майчиното си мляко.

Той погледна през прозореца. Гърбавия тъкмо се намираше пред колибката си, впил остър поглед в прозорците на Гонзаг. Щом зърна принца, той тутакси сведе очи и се преви в почтителен поклон.

Гонзаг отново погледна камъчето.

— Ще разберем това — промълви той, — всичко ще разберем. Струва ми се, че денят ще струва колкото нощта. Върви, друже Пейрол! Ето и каретата ми, тъй че до скоро виждане!

Пейрол се подчини. Гонзаг се качи в каретата си и заповяда на кочияша да кара към павилиона на доня Крус.

Междувременно, прекосявайки коридорите на път за покоите на госпожа дьо Гонзаг, Пейрол си казваше:

— Аз не питая към Франция, моята прекрасна родина, подобно идиотско умиление, каквото понякога ми се е случвало да наблюдавам. С пари човек може навсякъде да си намери родина. Касичката ми е вече почти пълна, пък и за двайсет и четири часа мога добре да се поразтършувам из сандъците на Гонзаг. Принцът ми се вижда доста паднал духом. Ако днес-утре нещата не потръгнат, ще взема да си стегна куфара и да подиря климат по-благоприятен за крехкото ми здраве. Че какво пък, дявол го взел, за ден и два светът няма да пропадне, я!

Кокардас-младши и брат Паспоал бяха обещали да се разкъсат на парчета, но да сложат край на тревогите на принц дьо Гонзаг, а те бяха хора на думата. И тъй, намираме ги недалеч оттук, в една подозрителна кръчма на улица „Обри льо Бюше“, да ядат и пият за четирима.

Лицата им радостно сияеха.

— Не е мъртъв, хвала на бога! — провикна се Кокардас, протягайки чашата си.

Паспоал я напълни и повтори:

— Не е мъртъв.

И двамата вдигнаха чаши за здравето на кавалера Анри дьо Лагардер.

— Ах, гръм да ме порази дано! — продължи Кокардас. — Какъв пердах само ни дължи той заради всички глупости, що свършихме от снощи насам!

— Та ние бяхме пияни, доблестни мой друже — отвърна Паспоал, — а пиянството е лекомислено. Всъщност, ние май го оставихме в доста критично положение!

— Няма критични положения за този малък вагабонтин! — извика въодушевен Кокардас. — Бога ми, ей сегинка да го видя нанизан на шиш като пиле, пак ще си река: „Дявол го взел, ще се измъкне!“

— Не ще и дума — промърмори Паспоал, дегустирайки долнокачественото си вино на малки глътки, — наистина даровит ученик! Похвално е и можем да се гордеем, че сме дали своя принос във възпитанието му!

— Любезни ми, чрез устата твои душата ми говори! Ба! Да ни пердаши колкото му е угодно, аз му принадлежа тялом и духом!

Паспоал остави празната си чаша върху масата.

— Доблестни ми друже — заяви той, — ако бих се осмелил да ти отправя една забележка, бих рекъл, че намеренията ти са благородни, но твоята пагубна страст към виното…

— По дяволите! — прекъсна го гасконецът. — Слушай, гълъбче, та ти беше три пъти по-пиян от мен!

— Добре де, добре, щом тъй приемаш нещата! Ей, момиче, още една кана!

И той сграбчи с дългите си, кльощави и криви пръсти кръста на прислужницата, чието телосложение наподобяваше по-скоро бъчва. Кокардас съчувствено го изгледа.

— Ама и ти си един, любезни ми! — поклати глава той. — Присмял се хърбел на щърбел!

Тази сутрин, на път за двореца на Гонзаг, те дотолкова бяха убедени в злочестия край на Лагардер, че още с пукването на зората бяха отишли в дома на улица „Шантр“, чийто врати намериха разбити. Приземната стая беше празна. Съседите не знаеха какво е станало нито с красивата млада девойка, нито с Франсоаз и Жан-Мари Беришон. На първия етаж, до един сандък с разбита ключалка, имаше локва кръв. Не ще и дума, негодниците, нападнали тази нощ розовото домино, което двамата имаха за задача да защитават, бяха казали истината: Лагардер беше мъртъв!

Но току-що самият Гонзаг бе възвърнал надеждите им с нареждането, което им беше дал. Гонзаг искаше да му намерят трупа на неговия смъртен враг. Принцът несъмнено имаше основателни причини, за да го иска, но за нашите двама приятели то бе напълно достатъчно, за да могат сега весело да пият за здравето на живия Лагардер. А колкото до втората част от мисията им: да открият двамината юначаги, които бяха защитавали Орор, работата им бе в кърпа вързана. Кокардас си наля пълна чаша и рече:

— Ще трябва да измислим някаква история, гълъбчето ми.

— Дори две — отбеляза Паспоал, — едната за теб, другата за мен.

— Ба! Аз съм наполовина гасконец, наполовина провансалец, тъй че небивалиците нищо не ми костват.

— Аз пък съм нормандец, дявол да го вземе! Ще видим чия историйка ще бъде по-хубава.

— Предизвикваш ли ме, пиленце, или тъй ми се струва?

— Съвсем приятелски, благородни ми друже, става дума просто за въображение. Но запомни едно: в нашите истории на всяка цена трябва да сме намерили трупа на Парижанчето!

Кокардас сви рамене.

— Гръм да ме порази дано! — промърмори той. — Гълъбчето май е решило на стар краставичар краставици да продава!

Беше още много рано да се връщат в двореца. Издирването иска време, тъй че Кокардас и Паспоал се заеха да съчиняват историите си. Ще видим кой от двамата беше по-добър разказвач. Междувременно те заспаха, отпуснали глави на масата, но определено не бихме могли да решим на кого да присъдим наградата за сила и звучност на хъркането.