Пол Февал
Гърбавия (23)

IV. Флор прави магия

Настъпи нощ. Вече бяхме забравили нашите неизвестни друмници. Сега от нас ги деляха бездънни пропасти и непроходими проломи. Вниманието ни изцяло бе погълнато от нашето муле, което с голяма мъка преодоляваше трудностите на пътя.

Бе вече непрогледна нощ, когато радостният вик на Флор възвести края на мъките ни. Пред очите ни се разкриваше величествена и прекрасна гледка.

От няколко минути вървяхме между два стръмни ската, които скриваха от погледа ни хоризонта и небето. Човек би казал: две огромни крепостни стени. Дъждът беше престанал. Северозападният вятър гонеше облаците пред себе си и прочистваше небето, още по-искрящо след бурята. Луната лееше потоци бяла светлина.

Когато излязохме от дефилето, ние се озовахме пред кръгообразна долина, обкръжена от назъбени върхари, сред които тук-там все още растяха на туфи високопланински борове. Това беше Taza del diablillo^[1], разположена в средата на Баладрон, чиито най-високи върхове се намират по-встрани, по посока на Ескориал.

В първия миг Taza del diablillo ни се стори като бездънна пропаст. Лунните лъчи, които ясно осветяваха околните склонове и зъбчатите им хребети, оставяха долината в сянка, придавайки и ужасяваща дълбочина.

Точно срещу нас зееше отворът на пролом, подобен на този, от който току-що бяхме излезли, и явяващ се негово естествено продължение. Очевидно Taza del diablillo, разположена между двата пролома, беше резултат на някогашен земен трус. Около огъня бяха насядали мъже и жени. По лицата им, изпити и със силно изразени черти, както и по издатините на околните скали, играеха червените отблясъци па пламъците, докато намиращите се в непосредствена близост до тях мокри склонове отразяваха само бледата светлина на луната.

Едва излязохме от дефилето, когато нашето присъствие беше забелязано. Тези варвари притежават напълно непозната за нас изостреност на сетивата. Те не престанаха да пият, да пушат и разговарят, но двама съгледвачи тутакси се стрелнаха наляво и надясно. Миг след това Флор ни ги посочи: промъкваха се към нас. Тя нададе някакъв особен вик. Съгледвачите се спряха. При втория вик те се върнаха обратно и спокойно заеха местата си край огъня.

Все още бяхме далеч от огъня. В първия миг ми се стори, че зад живописния кръг на циганите се мяркат някакви черни силуети, но вече нямах вяра на планинските миражи. Премълчах, а когато наближихме, не видях нищо. За бога, защо, защо не бях проговорила?!

Намирахме се почти в средата на долината, когато край огъня се надигна смуглолик юначага, стиснал в ръка кремъклийка с необичайна дължина. Той извика на някакъв непознат език нещо подобно на „Кой е?“; Флор му отговори на същия език.

— Бъдете добре дошли! — рече човекът с кремъклийката. — Хлябът ни и солта са ваши, щом ви води наша сестра.

Ставаше дума за нас. Що се отнася до гостоприемството, циганите, а общо взето и всички подобни шайки, живеещи извън закона в различни части на Европа, се радват на напълно заслужена слава. И най-кръвожадният разбойник почита своя гост. Това важи дори за Италия, където разбойниците не са лъвове, а хиени.

Според всеобщото поверие щом ни бяха обещали веднъж сол и вода, нямаше от какво да се страхуваме. Ние доверчиво се приближихме. Посрещнаха пи много добре. Флор целуна коленете па вожда, който положи ръце върху главата й с прекомерна тържественост. После той нареди да сипят вино в една дървена купа, покрита с резба, и много церемониално я поднесе на Анри. Приятелят ми отпи. Кръгът отново се затвори около огъня. В средата му изскочи една циганка. Тя запя и се впусна в танц, като си играеше с пламъците и размахваше шала си над огъня. Изминаха десетина минути, когато изведнъж се разнесе прегракналият, променен до неузнаваемост глас на Анри.

— Негодници! — извика той. — Какво сложихте в това питие?

Понечи да се изправи, но краката му се подкосиха и той тежко рухна на земята. Сърцето му спря да бие. Анри лежеше възнак и се бореше с вцепенението, което постепенно сковаваше цялото му тяло. Натежалите му клепачи се затваряха.

Край огъня циганите мълчаливо се подсмиваха. Зад тях внезапно изникнаха високите тъмни фигури на петима-шестима мъже, загърнати в наметалата си, чиито лица оставаха изцяло скрити под широката периферия на шапките им. Те не бяха цигани.

Когато моят приятел Анри престана да се съпротивлява, помислих, че е мъртъв и отправих гореща молба към бога също да умра.

Един от мъжете с наметалата хвърли в центъра на кръга тежка кесия.

— Довършете го и ще получите още толкова! — рече той. Гласът му ми беше непознат.

— За това трябва и време, и разстояние — отвърна вождът на циганите. — Смъртта и гостоприемството са несъвместими, тя не може да бъде дадена нито на същото място, нито същия ден.

— Що за детинщини! — повдигна рамене мъжът. — Хайде, свършвайте, или оставете това на нас!

И той пристъпи към лежащия на земята Анри. Циганинът препречи пътя му.

— Докато не минат дванайсет часа и не изминем дванайсет левги — решително заяви той, — ние ще защитаваме нашия гост, ако ще и от самия крал!

Странни поверия! Непонятно чувство за чест! Но всички цигани като един заобиколиха Анри.

Флор едва чуто прошепна на ухото ми:

— Или ще спася и двама ви, или ще умра!

 

 

…Трябва да е било някъде около полунощ. Бяха ме накарали да легна в един чувал, пълен с изсушен мъх, в шатрата на вожда, който спеше недалеч от мен. От едната му страна лежеше кремъклийката, а от другата — ятаганът му. На светлината на лампата забелязах, че очите му оставаха полуотворени, сякаш продължаваше да се озърта и в съня си. В нозете му се бе свило и хъркаше едно циганче.

Не знаех къде са отнесли моя Анри и бог ми е свидетел, че не можах да мигна.

Намирах се под надзора на стара циганка, която изпълняваше ролята на мой тъмничар. Тя беше легнала напряко, положила глава на рамото ми, а освен това, за още по-голяма сигурност, бе стиснала в ръцете си моята дясна ръка.

Но това не беше всичко: отвън се разнасяха равномерните стъпки на двама пазачи. Пясъчният часовник показваше един часа след полунощ, когато откъм входа на шатрата се чу лек шум. Обърнах се, за да погледна натам и това леко движение се оказа напълно достатъчно, за да се разбуди мургавата ми бавачка. Тя със сумтене се размърда. Не видях нищо. Шумът престана, но сега дочувах стъпките само на единия пазач. След четвърт час той също спря да се разхожда, и около шатрата се възцари пълна тишина.

Изведнъж видях как платното на шатрата лекичко се размърда, после бавно се повдигна и в шатрата надзърна дяволито усмихнато личице. Беше Флор. Тя леко ми кимна с глава. Очевидно никак не се страхуваше. След главата й в шатрата се промъкна цялото й гъвкаво телце. Когато се изправи, красивите й черни очи ликуваха.

— Най-трудното мина! — произнесе тя само с устни.

Не успях да сдържа едно леко движение на изненада и моята бавачка пак се размърда. Две-три минути Флор остана неподвижна, допряла пръст до устните си. Старата циганка отново се унесе. „Само фея би могла да освободи рамото и ръката ми“ — мислех си аз. И имах пълно право. Моята мъничка Флор беше фея. Тя много предпазливо направи стъпка напред, после втора. Не се насочваше към мен, а към рогозката, на която между кремъклийката и ятагана си спеше вождът. Тя застана пред него и известно време втренчено го гледа. Дишането му стана по-спокойно. Флор се приведе над него и след няколко секунди леко притисна слепоочията му с палец и показалец. Клепачите на вожда се затвориха.

Флор ме погледна; очите й искряха.

— Първият! — прошепна тя.

Циганчето продължаваше да хърка, положило глава на коленете на вожда.

Тя постави ръка на челото му и впи властен поглед в него. Полека-лека краката на циганчето се отпуснаха и отметнатата му глава докосна земята, все едно че беше мъртво.

— Вторият! — рече тя.

Оставаше моята ужасна бавачка. Този път Флор взе повече предпазни мерки. Тя пристъпи към нея бавно, много бавно, поглъщайки я с очи, подобно на змия, която иска да хипнотизира птица. Когато я доближи, тя протегна едната си ръка и я задържа на височината на очите на циганката. Усетих как бавачката ми вътрешно потръпна. Тя направи усилие да се изправи, но Флор каза само:

— Не искам!

Старицата дълбоко въздъхна. Ръката на Флор бавно се плъзна от челото към стомаха й. Един от пръстите й бе насочен и ми се стори, че излъчва някакви тайнствени флуиди. Самата аз почувствувах през тялото на надзирателката ми тяхното странно въздействие. Клепачите ми натежаха.

— Стой будна! — заповяда Флор и ме стрелна с повелителен поглед.

И сенките, които вече забулваха очите ми, внезапно изчезнаха. Мислех, че сънувам.

Ръката на Флор се издигна, задържа се над челото на циганката, после пръстът й отново се насочи между очите й. Старицата се отпусна с цяло тяло. Почувствувах как натежа.

Флор стоеше горда, сериозна, властна. Ръката й отново се спусна надолу, после пак се издигна. След две-три минути тя се приведе над циганката и направи над главата и рязко движение, наподобяващо ръсене. Главата на бавачката ми натежа като олово.

— Спиш ли, Мабел? — попита тихо Флор.

— Да, спя — отвърна старицата.

В първия момент реших, че разиграват някаква комедия.

Преди да пристигнем в стана, Флор беше отрязала от косата на Анри и от моята по един кичур и ги бе сложила в малък медальон, който носеше на шията си. Сега тя отвори медальона и сложи кичурчето от косата на Анри в неподвижната ръка на старицата.

— Искам да знам къде е — прошепна тя отново.

Старицата се размърда и изпъшка. Уплаших се, помислих, че, ще се събуди. Флор силно я побутна с крак, сякаш искаше да ми докаже колко дълбок е сънят и. После повтори:

— Чуваш ли, Мабел, искам да знам къде е той!

— Чувам — обади се циганката. — Търся го. Какво ли ще да е това място? Дали пещера? Или подземие? Взели са му наметалото и връхната дреха. Ах! — потръпвайки възкликна тя. — Разбрах! Това е гроб!

Обля ме ледена пот.

— Жив ли е? — попита Флор.

— Жив е — отвърна Мабел. — Спи.

— Къде се намира гробът?

— На север от стана. Преди две години там погребаха стария Хаджи. Главата на мъжа почива върху костите на Хаджи.

— Искам да отида там — каза Флор.

— На север от стана — повтори старицата. — Първият процеп между скалите. Трябва да се повдигне един камък и да се слезе по три стъпала.

— Как да го събудя?

— Имаш нож.

— Ела! — каза ми Флор.

И без каквито и да било предпазни мерки, избута встрани главата на Мабел, която се търкулна върху чувала с мъх. Старицата остана неподвижна. С удивление забелязах, че очите й са широко отворени. Излязохме от шатрата. Около тлеещия огън спяха цигани. Флор носеше лампата, като я прикриваше с полата на наметалото си. Тя ми посочи друга шатра, намираща се по-далеч, и рече:

— Там са християните.

Онези, които искаха да убият Анри, моя беден приятел!

Тръгнахме на север от стана. По пътя Флор ме накара да отвържа три дребни галицийски кончета, вързани с юларите си за забити в земята колове, които пощипваха листата на ниските клони на дърветата.

След няколко крачки открихме процепа между две скали и се промъкнахме в него. Три стъпала, изсечени в гранита, водеха към входа на гробницата, затворен с голям камък, който с общи усилия успяхме да отместим. На светлината на лампата видяхме Анри, проснат полугол върху влажната земя, потънал в мъртвешки сън, опрял глава на един човешки скелет. Хвърлих се към него, прегърнах го, зовях го. Напразно!

Флор стоеше зад нас.

— Ти го обичаш много, Орор — каза тя, — но ще го обикнеш още повече.

— Събуди го! — извиках аз. — Заклевам те, събуди го!

Флор остави лампата на земята и взе ръцете на Анри в своите.

— Тук моята магия е безсилна — отвърна тя. — Той е упоен с омайното биле на шотландските джипси и ще спи дотогава, докато нажежено желязо не докосне дланите и петите му.

— Нажежено желязо! — повторих аз, без да разбирам.

— Да побързаме! — добави Флор. — Сега аз рискувам живота си също толкова, колкото и вие!

Тя запретна фустана си и измъкна от гънките на ризата си, утежнена от зашитите в подгъва й парченца олово, малък нож с дръжка от рог. После заповяда:

— Събуй го!

Машинално се подчиних. Анри носеше сандали с кожени навуща. Ръката ми трепереше толкова силно, че не успявах да развържа ремъците им.

— Бързо! Бързо! — повтаряше Флор.

През това време тя нагряваше върха на малкия си нож на пламъка на лампата. Чух леко изсъскване, когато нажеженото острие се заби в дланта на Анри. После Флор отново нагря ножа и прободе и другата ръка. Анри не помръдваше.

— Петите! — извика Флор. — По-бързо! Нужни са четири болки едновременно!

Върхът на ножа отново раздели пламъка. Флор подхвана някаква песен на своя непознат език. После убоде петите на Анри. Устните му се присвиха.

— Дължах това на добрия млад сеньор — рече тя, наблюдавайки пробуждането му. — На теб също, моя засмяна Орор. Без вас щях да умра от глад. Без мене вие никога нямаше да тръгнете по този път. Аз ви въвлякох в тази клопка.

Омайното биле на шотландските магьосници се приготвя от сока на същата онази червеникава и къдрава маруля, която испанците наричат „lechuga pequeña“^[2], примесен с известно количество преварен тютюн и най-обикновен екстрат от полски мак. Упойващото му въздействие е мълниеносно. А колкото до начина, по който може да се прекъсне този толкова близък до смъртта сън, аз вече ви разказах, мамо, какво видях. Убождането с нажежено желязо, както твърди моята малка Флор, е абсолютно безрезултатно, ако не се съпроводи от циганската песен. Също както в унгарските приказки, казваше моята очарователна приятелка, ключът на съкровищницата на Офен никога не би отключил кристалната врата в скалата, ако онзи, който го притежава, не знае магическите думи „мара морандо“.

Бях притиснала устни към челото му, когато Анри отвори очи. Той хвърли смаян поглед наоколо, после бледите му устни дариха всяка от нас с усмивка. Когато погледът му падна върху скелета на стария Хаджи, на лицето му тутакси се появи обичайното невъзмутимо и сериозно изражение.

— Виж ти! — възкликна той. — Ама че другар са ми избрали. След месец щяхме да сме си лика-прилика.

— Да тръгваме! — подкани ни Флор. — На разсъмване трябва да сме далеч от планината.

Анри беше вече на крака.

Малките кончета ни чакаха пред входа па процепа. Флор тръгна напред, за да ни води, тъй като неведнъж беше идвала по тези места. Така на лунна светлина започнахме да изкачваме последните хребети на Баладрон. На изгрев слънце се намирахме вече срещу Ескориал. Вечерта пристигнахме в испанската столица.

Бях много щастлива, тъй като се условихме, че Флор ще остане с нас. След това, което беше направила, тя вече не можеше да се върне при своите събратя.

— Ще си имаш сестричка, моя малка Орор — рече ми Анри.

В продължение на един месец всичко вървеше чудесно. Флор пожела да се възпита в християнската вяра; тя беше покръстена в манастира „Преображение господне“ и прие първото си причастие заедно с мен в параклиса на непълнолетните. Тя беше набожна по свой начин, при това напълно искрено, но монахините от „Преображение господне“, от които беше зависима в качеството си на новопокръстена, изискваха от нея по-друга благочестивост. Но моята бедна Флор, или по-скоро Мария де ла Санта Крус, не можеше да им даде онова, което не притежаваше.

И ето че една чудесна утрин я видяхме облечена в старите си дрехи на циганка. Анри се усмихна и рече:

— Мила птичко, доста се забави преди да отлетиш.

А аз, мамо, аз плачех, защото обичах моята скъпа мъничка Флор, обичах я с цялата си душа!

Когато на раздяла ме целуна, нейните очи също се насълзиха, но другото беше по-силно от нея. Тя си тръгна с обещанието, че ще се върне. Уви! Още същата вечер я видях на Пласа Санта, заобиколена от тълпа прости люде. Тя танцуваше под звуците на една баска тамбура, преди да почне да гадае бъдещето на минувачите.

Живеехме на малка скромна уличка, успоредна на calle^[3] „Реал“ чиито задни дворове съседствуваха с прекрасни просторни градини.

Вярно, мамо, в Париж не съжалявам за приказния климат на Испания, но само защото съм французойка.

Вече не живеехме в лишения. Анри веднага бе намерил място сред най-изкусните мадридски гравьори. Тогава той все още не беше достигнал онази голяма слава, която би му помогнала да забогатее много лесно, но добрите оръжейници високо ценяха майсторството му.

Това беше спокоен и щастлив период. Флор ни навестяваше всяка сутрин и ние бъбрехме ли, бъбрехме. Тя съжаляваше, че вече не ми е компаньонка, но всеки път, когато и предложех да заживеем отново както преди, побягваше със смях.

— Орор — каза ми веднъж Анри, — това дете не е подходяща приятелка за вас.

Не знам какво се бе случило, но посещенията на Флор започнаха да стават все по-редки и по-редки. Между нас възникна някаква студенина, тъй като сърцето ми се беше подчинило на думите на Анри. Нещата и хората, които той вече не обича, престават да се харесват и на мен.

Но, мамо, нали точно така трябва да се обича?

Бедната мъничка Флор! И въпреки това, ако я видя, не бих могла да се въздържа и да не се хвърля в прегръдките й.

Мамо, трябва да ви разкажа за нещо, което се случи малко преди заминаването на моя приятел. Да, много скоро трябваше да изживея най-силната мъка в живота си: Анри щеше да ме напусне и много, много дълго време щях да остана съвсем сама, без да го виждам! Две години, мила мамо, цели две години, разбирате ли какво означаваше това за мен, която всяка сутрин се събуждах от бащинската му целувка; за мен, която дотогава не бях преживяла дори ден, без да го видя! Когато си спомня за тези две години, те ми се струват по-дълги от целия мой живот.

Знаех, че за да предприеме това пътуване, Анри беше спестил истинско малко богатство. Трябваше да посети Германия и Италия. Единствено Франция оставаше недостъпна за него. Не знам защо. Впрочем, причините за това пътуване също останаха тайна за мен.

Един ден, когато, както обикновено, той беше излязъл още в зори, влязох в стаята му, за да я подредя. Писалището му, чийто ключ той държеше винаги в себе си, беше отключено. Върху него лежеше някакъв пожълтял от времето плик с книжа. На плика висяха два еднакви гербови печата с девиз, несъмнено някаква латинска дума: „Adsum“. Когато попитах изповедника си за нейното значение, той ми отвърна: „Аз съм тук!“

Спомнете си, мамо! Във Венаск моят приятел се беше нахвърлил срещу похитителите ми, произнасяйки точно тези думи: „Аз съм тук! Аз съм тук!“

Имаше и трети печат, принадлежащ по всяка вероятност на някакъв параклис или църква. Веднъж вече бях виждала този плик. На заминаване от Памплона, в деня, когато се спасявахме с бягство от чифлика на брега на Apra, Анри се върна обратно само заради този скъпоценен плик. Казвам скъпоценен, защото когато го намери непокътнат, лицето му просто засия от радост. Да, спомних си всичко много ясно.

До плика, който не беше надписан, имаше нещо като списък, съставен съвсем наскоро. Уви, мамо, прочетох го! Направих лошо, но просто изгарях от желание да разбера защо моят приятел Анри ме напуска. Но от списъка научих само някакви имена и адреси, които не ми говореха нищо. Това без съмнение бяха хората, с които Анри трябваше да се срещне по време на пътуването си.

Ето какво представляваше той:

1. Капитан Лорен — Неапол

2. Щаупиц — Нюрнберг

3. Пинто — Турен

4. Ел Матадор — Глазгоу

5. Жоел дьо Жюган — Морлекс

6. Фаенца — Париж

7. Салдан — Париж

Следваха още два номера, 8 и 9, но срещу тях нямаше вписани никакви имена.