Пол Февал
Гърбавия (17)

IX. Пледоарията

В този час парадната зала на двореца Лорен, която сутринта бе опозорена от недостойния търг, а утре щеше да бъде осквернена от стадото амбулантни търгаши, излъчваше сякаш сетния си ослепителен блясък. Без съмнение, никога досега, дори и по времето на великите херцози дьо Гиз, под нейния свод не се беше събирало по-отбрано общество.

Гонзаг с пълно право се беше постарал нищо да не липсва на импозантната тържественост на церемонията. Поканите, изпратени от името на краля, датираха от предишния ден. Човек би могъл да си помисли, че става въпрос за важно държавно дело, за един от онези прословути кръвни трибунали, на които семейно са се решавали съдбините на някоя велика нация. Освен председателят дьо Ламоаньон, маршал дьо Вилроа и вицеканцлерът д’Аржансон, които представляваха регента, на почетния президиум се намираха още кардинал дьо Биси, седнал между принц дьо Конти и испанския посланик; стария херцог дьо Бомон-Монморанси, настанил се до братовчед си Монморанси-Люксембург; Грималди, принцът на Монако; двамата Ла Рошфуко, единият от които херцог дьо Мортемар, а другият — принц дьо Тонай-Шарант; Косе, Брисак, Грамон, Аркур, Кроа, Клермон-Тонер.

Тук споменаваме само принцовете и херцозите. Що се отнася до маркизите и графовете, те наброяваха няколко дузини. Дребните благородници и пълномощниците, а те бяха много, седяха в подножието на подиума.

Това достопочтено общество съвсем естествено се разделяше на две групи: онези, които Гонзаг бе спечелил на своя страна, и независимите. В лагера на привържениците му влизаха един херцог, един принц, значителен брой маркизи, немалко графове и кажи-речи всички титулувани дребни риби. Гонзаг възлагаше надежди на красноречието си и на своето неоспоримо право, за да спечели и останалите.

Преди откриването на заседанието си побъбриха свойски. Никой не знаеше със сигурност защо се свикваше съветът. Мнозина смятаха, че става въпрос за някакъв арбитражен спор между принца и принцесата заради имота на Ньовер.

Гонзаг разполагаше с горещи привърженици; госпожа дьо Гонзаг бе защищавана от неколцина почтени възрастни благородници и един-двама млади странствуващи рицари.

След пристигането на кардинала си проби път и друго мнение. Оценката, която прелатът даде на сегашното душевно състояние на принцесата, наведе присъствуващите на мисълта, че ще се обсъжда въпросът за налагането на опекунство.

— Тази женица е кажи-речи съвсем побъркана! — беше заявил кардиналът, който изобщо не подбираше думите си.

Така се утвърди и всеобщото убеждение, че принцесата няма да се яви пред съвета. Въпреки това я поканиха, от благоприличие. За тази отсрочка, при това не без известно високомерие, настоя самият Гонзаг, за което всички му бяха признателни. В два и половина господин дьо Ламоаньон зае председателското място; негови помощници станаха кардиналът, вицеканцлерът и господата дьо Вилроа и Клермон-Тонер. Главният секретар на Парижкия върховен съд взе перото в качеството на съдебен секретар; четирима кралски нотариуси поеха задълженията на помощник-секретари. И петимата положиха клетва. След това думата бе дадена на Жак Талман, главният секретар, за да прочете акта за свикване на съвета.

По същество актът гласеше, че Филип Френски, херцог Орлеански, регент, е възнамерявал лично да председателствува този семеен съвет както заради приятелските чувства, които изпитва към господин принц дьо Гонзаг, така и заради братската обич, свързвала го някога с покойния херцог дьо Ньовер, но че държавническите интереси, които не може да си позволи да пренебрегне макар и за един-единствен ден, независимост личните си предпочитания, го задържат в Пале Роаял. На мястото на негово кралско височество за кралски пълномощници и съдии се назначаваха господата дьо Ламоаньон, дьо Вилроа и д’Аржансон. Негово високопреосвещенство кардиналът се натоварваше със задълженията на кралски настойник на госпожа принцесата. Съветът се обявяваше за върховен съд, имащ право да решава по свое усмотрение окончателно и безапелационно всички въпроси, отнасящи се до наследството на покойния херцог дьо Ньовер, и най-вече въпросите от държавен интерес, а в случай на необходимост и да се произнесе в полза на комуто се следва върху окончателното встъпване във владение на имотите на Ньовер. Дори да го бе съставил собственоръчно, Гонзаг едва ли би успял да редактира до такава степен в своя полза всяка една от точките на протокола.

Присъствуващите изслушаха четенето на документа в благоговейно мълчание, след което негово високопреосвещенство се обърна към председателя дьо Ламоаньон:

— Има ли госпожа принцеса дьо Гонзаг прокуратор? Председателят повтори въпроса на висок глас. В момента, когато Гонзаг се канеше да поиска служебно назначение на такъв, за да продължат нататък, двете крила на голямата врата се разтвориха широко и в залата без предизвестие влязоха разсилните.

Всички станаха на крака. Така можеха да влизат единствено Гонзаг и съпругата му. И наистина на прага се появи принцеса дьо Гонзаг в неизменните си траурни одежди, но тъй величествена и красива, че при вида й по редовете плъзна продължителен възхитен шепот. Никой не очакваше да я види тук, а още по-малко — толкова жизнена.

— Та какво казвахте, братовчеде? — прошепна Мортемар на ухото на дьо Биси.

— Бога ми, заслужавам да ме пребият с камъни заради богохулствата ми! — промърмори прелатът. — Това ми намирисва по-скоро на чудо!

С ясен и спокоен глас, принцесата произнесе:

— Господа, прокураторът е излишен. Ето ме.

Гонзаг веднага скочи от мястото си и се спусна към жена си, за да й предложи ръка. Принцесата не му отказа, но всички забелязаха как цялата потръпна от допира на ръката му, как бледите й бузи промениха цвета си.

В подножието на подиума се беше разположило „домочадието“: Навай, Монтобер, Жирон, Hoce, Ориол и другите. Те първи наскачаха, за да сторят път на двамата съпрузи.

— Каква са си лика-прилика! — забеляза Hoce, сподиряйки с поглед двойката, която изкачваше стъпалата на подиума.

— Шшт! — изсъска Ориол. — Не знам само дали вождът е доволен, или ядосан от появата й.

Вождът беше Гонзаг, а колкото до останалото, твърде вероятно е и самият той да не го знаеше. За принцесата имаше предварително определено кресло, разположено в десния край на подиума, близо до стола на негово високопреосвещенство. Непосредствено вдясно от нея падаше тежка завеса, която закриваше специалната врата, водеща към гази част на залата. Сега вратата бе затворена, а завесата — спусната. Измина известно време преди всеобщото оживление, предизвикано от появата на госпожа дьо Гонзаг да се успокои! Принцът несъмнено внасяше някакви промени в плана на битката си; тъй като изглеждаше потънал в дълбок размисъл. Председателят обяви повторно четене на конвокационния акт, след което добави:

— Когато благоволи, негово височество принц дьо Гонзаг може да ни изложи де факто и де юре своето становище. Ние сме готови да го изслушаме.

Гонзаг тутакси се изправи. Той се поклони дълбоко най-напред на жена си, после на представляващите кралската особа съдии, а сетне и на всички присъствуващи. Принцесата хвърли бърз поглед около себе си и сведе очи, възвръщайки неподвижността си на статуя.

Гонзаг беше наистина великолепен оратор: с високо вдигната глава, одухотворено сияещо лице и пламенен поглед. Той подхвана сдържано, едва ли не плахо:

— Никой тук, надявам се, не мисли, че бих си позволил да свикам подобно общество заради някое маловажно съобщение, но въпреки това, преди да засегна един много сериозен проблем, изпитвам нужда да изразя страха, един почти детински страх, който се таи в мен. Когато си помисля, че трябва да взема думата пред такива забележителни и възвишени умове, изпитвам боязън, защото пред мен като непреодолимо препятствие се изправя не само всекидневният изговор, не само дикцията и акцентът, от който един син на Италия не може никога да се отърве. Всъщност, аз бих се отказал от намерението си, ако не си казвах, че силата е снизходителна, и че вашето превъзходство ще се превърне за мен в спасителна закрила.

Това прекомерно изискано встъпление предизвика усмивки сред представителите на висшите кръгове. Гонзаг не вършеше нищо нахалост.

— Позволете ми най-напред — продължи той — да благодаря на онези, които почетоха семейството ни с благосклонното си внимание, и преди всичко на господин регента, за когото можем да говорим с открито сърце, тъй като той не е сред нас, на този великодушен и доблестен принц, който се отзовава винаги пръв, когато се касае за добро и благородно дело…

Думите му предизвикаха безспорното одобрение на всички присъствуващи. „Домочадието“ усърдно закима с глава.

— На второ място — продължи Гонзаг, — искам да благодаря на госпожа принцесата, която, въпреки крехкото си здраве и своята любов към уединението, благоволи да се спусне от висините, където живее, и да снизходи до нивото на жалките ни простосмъртни интереси. Бих искал да изразя благодарността си на знатните сановници на най-прекрасната корона в света, оглавяващи този височайши трибунал, който въздава справедливост и същевременно решава съдбините на държавата: един знаменит пълководец, един от онези титанични войни, чиито подвизи ще служат за тема на писанията на бъдещите Плутарси, и един принц на Светата църква, както и на всички тези перове на кралството, достойни до един да заемат място върху стъпалата на трона.

И накрая, позволете ми да засвидетелствувам от все сърце моята най-дълбока признателност и към всички вас, господа, независимо от ранга, който заемате.

Цялата тази тирада бе чудесно издържана и произнесена с онзи плътен и звучен глас, с който са облагодетелствувани италианците от Севера. Но това беше само встъплението. Гонзаг сякаш събираше мислите си. Той склони глава, сведе поглед и с приглушен глас продължи:

— Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, беше мой кръвен братовчед, мой брат по дух. Някога, на младини, ние бяхме неразделни. Бих казал дори, че душите ни се бяха слели ведно, дотолкова присърце вземаше всеки от нас както мъките, така и радостите на другия. Той беше доблестен благородник и само бог знае за каква слава е бил предопределен в зряла възраст! Но този, който държи в могъщата си десница съдбата на великите личности, пожела, да възпре младия орел в мига, когато беше размахал криле за полет. Ньовер умря преди да навърши двайсет и пет години. Макар и често подлаган на тежки изпитания, не помня в живота си да съм получавал по-жесток удар. Позволявам си да твърдя това от името на всички присъствуващи. И макар че от съдбоносната нощ изминаха осемнайсет години, времето дори за миг не разсея горчивината на нашата скръб… Споменът за него е тук! — възкликна Гонзаг и сложи ръка на сърцето си, заставяйки гласа си да потрепери. — Споменът за него живее, незаличим като траура на благородната жена, която прие да носи името ми след името на Ньовер!

Всички погледи се насочиха към принцесата. Челото й бе поруменяло, а лицето й издаваше мъчително вълнение.

— Не говорете за това! — процеди тя през зъби. — Вече цели осемнайсет години прекарвам живота си в уединение и сълзи!

При тези думи всички онези, които бяха тук, за да въздадат справедливост — магистрати, принцове и перове на Франция, наостриха уши. Сред ласкателите, които сутринта видяхме в покоите на Гонзаг, се разнесе продължителен ропот. Онова долно нещо, което на прост език се нарича клакьорство, не беше привилегия единствено на театрите. Hoce, Жирон, Монтобер, Таран и другите най-добросъвестно изпълняваха задълженията си. Кардинал дьо Биси рязко се изправи.

— Моля господин председателят да призове към тишина! — настоя той. — Госпожа принцесата трябва да бъде изслушана със същото внимание, както и господин дьо Гонзаг. — След това, сядайки на мястото си, дьо Биси пошушна на ухото на своя съсед Мортемар с радостта на стара сплетница, която е надушила дирите на някаква чудовищна клюка: — Господин херцог, имам усещането, че ще научим доста любопитни нещица!

— Тишина! — заповяда господин дьо Ламоаньон и строгият му поглед накара непредпазливите привърженици на Гонзаг да сведат очи.

Отвръщайки на забележката на кардинала, Гонзаг заяви:

— Но не и на същото основание, Ваше високопреосвещенство, ако ми разрешите да възразя, а на основание много по-висше, тъй като госпожа принцесата е жена и вдовица на Ньовер. Бих се учудил, ако някой измежду вас е забравил, макар и само за миг, с какво дълбоко уважение сме длъжни да се отнасяме към госпожа принцеса дьо Гонзаг.

Шаверни се разсмя под мустак.

— Ако дяволът си имаше светии — помисли си той, — щях да пледирам пред папския двор в Рим да канонизират братовчед ми!

Постепенно тищината се възстанови. Дръзката нападка, която Гонзаг си беше позволил върху този хлъзгав терен, се бе увенчала с успех. Не само жена му не беше отправила срещу него каквото и да било конкретно обвинение, но и самият той бе успял да се закичи с нещо подобно на рицарско великодушие. Това бе спечелена точка за него. Принцът вдигна глава и с твърд глас подхвана:

— Филип дьо Ньовер стана жертва на някакво отмъщение, а може би и на предателство. Аз съм длъжен да подходя към мистерията на онази трагична нощ с изключително внимание. Господин дьо Кайлюс, бащата на госпожа принцесата, е отдавна покойник и уважението ми към неговата памет не ми позволява да се впускам в подробности.

Когато забеляза, че госпожа дьо Гонзаг отново се размърдва в креслото си, готова всеки миг да падне в несвяст, принцът разбра, че още едно предизвикателство оставаше без отговор. Тогава той прекъсна речта си и с тон на изискано-снизходителна вежливост, се обърна към нея:

— Ако госпожа принцесата има да ни съобщи нещо по този повод, аз съм готов веднага да й отстъпя думата.

Орор дьо Кайлюс направи усилие да отговори, но от конвулсивно свитото й гърло не излезе нито звук. Гонзаг изчака няколко секунди, после продължи:

— Смъртта на маркиз дьо Кайлюс, който без съмнение можеше да ни даде ценни сведения, отдалечеността на мястото, където бе извършено престъплението, бягството на убийците и ред други причини, които са известни на повечето от вас, не позволиха на следствието да изясни окончателно обстоятелствата около това кърваво злодеяние. Възникнаха съмнения, за известно време се зароди дори подозрение, но в крайна сметка справедливостта така и не можа да възтържествува. Макар че, господа, Филип дьо Ньовер имаше и друг приятел освен мен, при това много по-могъщ. Нужно ли е да назовавам името му? Всички вие го познавате: нарича се Филип Орлеански, регентът на Франция. Нима някой би дръзнал да твърди, че е нямало кой да отмъсти за убийството на Ньовер?

За миг настъпи пълна тишина. Клакьорите от последния ред си разменяха изразителни мимики. От всички страни долетя шепот:

— По-ясно и от бял ден!

Орор дьо Кайлюс притискаше кърпичката си към устните си, набъбнали от нахлуващата в лицето й кръв; тя просто дъх не можеше да си поеме от възмущение.

— Господа — поде Гонзаг отново, — ето че стигнахме и до събитията, които станаха повод да ви съберем тук. Когато се омъжи за мен, госпожа принцесата обяви своя таен, но законен брак с покойния херцог дьо Ньовер. Омъжвайки се за мен, тя узакони и съществуването на една дъщеря, плод на този съюз. Липсваха обаче писмени доказателства. Енорийският регистър, скъсан на две места, не можеше да представи достоверна констатация и аз съм принуден да заявя отново, че господин дьо Кайлюс единствен би могъл да ни даде някои разяснения по този повод. Но докато беше жив, господин дьо Кайлюс не пророни нито дума, а днес никой не може да разпита гроба му. Наложи се съдебното заключение да се направи въз основа на клетвената декларация на дон Бернар, капеланът на Кайлюс, който внесе съответните забележки но първия брак и раждането на госпожица дьо Ньовер в акта, даващ името ми на вдовицата на Ньовер. Бих се радвал, ако госпожа принцесата подкрепи думите ми с авторитета на своето потвърждение.

Всичко, казано току-що от принца, беше абсолютно точно и неоспоримо. Орор дьо Кайлюс запази мълчание, но кардинал дьо Биси, който се беше навел към нея, се изправи и заяви:

— Госпожа принцесата няма възражения.

Гонзаг се поклони и продължи:

— Детето изчезна в нощта на самото убийство. Господа, всички вие знаете какви неизчерпаеми съкровища от търпение и нежност крие сърцето на една майка. Цели осемнайсет години, ден след ден, час след час, госпожа принцесата посвети на едно-единствено занимание: да търси дъщеря си. Трябва обаче да кажа, че до този момент издирванията на госпожа принцесата останаха напълно безрезултатни: нито следа, нито дори знак. Госпожа принцесата не е напреднала повече, отколкото през първия ден.

Тук Гонзаг отново хвърли поглед към жена си.

Орор дьо Кайлюс бе вдигнала очи към небето. В замъглените й от сълзи зеници Гонзаг напразно диреше онова отчаяние, което би трябвало да предизвикат последните му думи. Ударът не я беше засегнал. Защо? Гонзаг изпита страх.

— А сега, господа — продължи той, призовавайки на помощ цялото си хладнокръвие, — сега, въпреки дълбокото ми отвращение към подобни маниери, трябва да ви говоря за себе си. Веднага след сватбата ми, още по времето на покойния крал, Парижкият върховен съд, подучен от покойния херцог д’Елбьоф, чичо на нашия нещастен сродник и приятел, издаде в присъствие на целия си състав съдебно решение, с което суспендира за неопределен период от време — с изключение, разбира се, на сроковете, определени от закона — правата ми върху наследството на Ньовер. Целта беше да се запазят интересите на младата Орор дьо Ньовер, ако все още е жива. Дори и през ум не ми мина да протестирам, но при все това, господа, за мен съдебното решение се превърна в източник на дълбока и неизлечима мъка.

Всички наостриха уши с удвоено внимание.

— Слушайте! Слушайте! — разнесе се от скамейките в подножието на подиума.

Един поглед на Гонзаг бе предупредил Монтобер, Жирон и останалите, че критичният момент настъпва.

— Бях все още млад — продължи принцът, — със завидно положение в кралския двор и богат, вече много богат. Благородният ми произход бе от онези, които не се оспорват. Имах за жена истинско съкровище от красота, благоразумие и добродетели. Но питам ви, нима з възможно човек да избегне презрените, подли попълзновения на завистта? Имах едно-единствено слабо място и то се превърна в моя ахилесова пета! Решението на върховния съд бе направило положението ми несигурно, в смисъл такъв, че според някои долни душици, според онези подли сърца, чийто единствен господар е личният интерес, аз неминуемо трябваше да пожелая смъртта на невръстната дъщеря на Ньовер.

Присъствуващите послушно се отзоваха с подобаващи за случая възклицания.

— Какво да се прави, господа! — подхвана Гонзаг преди дьо Ламоаньон да успее да призове смутителите към тишина. — Така е устроен светът и ние няма да го променим! Имах интереси, при това интереси материални; оказваше се, че трябва да имам и задни мисли. Клеветата се намираше в благоприятно положение и не пропусна да се възползува от това. Едно-единствено препятствие се бе изпречило на пътя ми към огромно наследство. Колко просто, наистина: препятствието трябваше да се премахне! Какво значение имаха безбройните доказателства за целия ми безупречен живот?! Заподозряха ме в най-долни, най-отвратителни намерения! Насадиха — длъжен съм да кажа всичко пред съвета — насадиха между мен и госпожа принцесата студенина, недоверие, почти омраза. Позоваха се дори на онази обрамчена с траурен креп картина, която краси уединението на една свята жена; противопоставиха живия на мъртвия съпруг и за да употребя една най-банална, една най-обикновена дума, господа, която обаче въплъщава щастието на простите хорица, и която, уви, сякаш не е създадена за нас, тъй наречените големци, разбиха семейството ми! — Той силно наблегна на последната дума. — Семейството ми, добре ме чуйте, моето домашно огнище, уюта ми, душата ми! О, ако знаехте само какви мъки могат да причинят лошите на добрите! Ако знаехте с какви кървави сълзи плаче човек, призовавайки глухото провидение! Ако само знаехте! Кълна се в честта и в опасението на душата си, че на драго сърце бих дал и име, и богатство, за да бъда щастлив като простите хорица, които си имат дом, предана съпруга, едно приятелско сърце и деца, които ви обичат, а вие обожавате, с една дума — семейство, онази частица от райското блаженство, която милосърдният бог великодушно е благоволил да отрони върху нас!

Човек би казал, че в това излияние принцът бе вложил цялата си душа. Последните му думи бяха изречени с такъв плам, че предизвикаха сред присъствуващите силно вълнение. Всички бяха покъртени до дъното на душата. Налице беше вече нещо много повече от любопитство, налице беше едно почтително състрадание към този тъй високомерен само допреди миг човек, към това земно величие, към този принц, който с треперещ глас и сълзи на очи беше изложил на показ ужасяващата рана на своето съществование. Повечето от съдиите бяха люде семейни и, въпреки нравите на епохата, бащината и съпружеска струйка в тях силно трепна.

Останалите, безскрупулни негодяи или спекуланти, изпитаха някакво смътно вълнение, подобно на внезапно прогледнали слепци, или пък на онези пропаднали момичета, които отиват на театър, за да изплачат всичките си сълзи по страданията на изтерзаната добродетелност.

Сред всеобщото умиление равнодушни останаха само двама души: госпожа дьо Гонзаг и Шаверни. Принцесата седеше все тъй свела очи и сякаш бе изпаднала в унес, независимо от това, че леденото й държане безусловно не свидетелствуваше в нейна полза пред вече предубедените й съдници. Колкото до дребничкия маркиз, той се въртеше в креслото си и току процеждаше през зъби:

— Моят именит братовчед е един съвършен негодник!

По самото държане на госпожа дьо Гонзаг всички разбраха какви страдания е бил принуден да понесе клетият принц.

— Това е прекалено! — каза Мортемар на кардинал дьо Биси. — Нека бъдем справедливи, това наистина е прекалено!

По кръщелно господин дьо Мортемар се наричаше Виктюрниан, както и всички членове на прославения род Ла Рошешуар. Общо взето Виктюрниановци бяха добри хора и злите езици напълно неоснователно ги обвиняват, че нито един от тях не е изобретил пудрата. Дамите, например…

Кардинал дьо Биси изтърси трохите емфие от околовратника си. Всеки от членовете на високопочитаемия президиум полагаше усилия, доколкото това бе по силите му, да запази строгия си официален вид. В същото време, в подножието на подиума изобщо не се стесняваха. Жирон усърдно триеше сухите си очи; Ориол, по-чувствителен или по-обигран, ронеше горещи сълзи; барон Батц хлипаше.

— Каква душа! — възкликна Таран.

— Каква прекрасна душа! — додаде Пейрол, който току-що беше влязъл.

— Ах! — прочувствено въздъхна Ориол. — И такова сърце да остане неразбрано!

— Нали ви казах, че ще научим любопитни неща — прошепна кардиналът, след като се посъвзе. — Но я да чуем по-нататък, Гонзаг още не е свършил.

И действително, бледен и сякаш разхубавен от вълнението, Гонзаг отново подхвана:

— Аз не съм злопаметен, господа. Опазил ме бог да се сърдя на тази злочеста, измамена майка. Майките са доверчиви, защото обичат всеотдайно. И ако аз съм страдал, нима и тя не е изпитвала жестоки мъки?! Дългото страдание омаломощава и най-крепкия дух, отслабва разума. Казали са й, че съм враг на дъщеря й, че преследвам свои интереси… Представете си, господа! Аз и интереси… Аз, Гонзаг, принц дьо Гонзаг, най-богатият човек във Франция след Ло!

— Преди Ло — подметка Ориол. Наистина, нямаше кой да му възрази.

— Казали са й — продължи Гонзаг: — „Този човек има съгледвачи навсякъде, негови агенти кръстосват из цяла Франция, Испания, Италия… Този човек се занимава с дъщеря ви повече и от самата вас…“ — Той рязко се обърна към принцесата и попита: — Казвали са ви това, нали, госпожо?

Без да вдигне глава, без дори да мръдне, Орор дьо Кайлюс промълви:

— Да, казвали са ми го.

— Чуйте! — извика Гонзаг, призовавайки за свидетели целия съвет. После отново се обърна към жена си: — А не ви ли подшушнаха и това, злощастна майко: „Ако търсите дъщеря си напразно, ако усилията ви останат безрезултатни, то е защото срещу вас действува потайно същият този човек, чиято вероломна ръка проваля издирванията ви и ги насочва по погрешна следа.“ Казвали са ви го, госпожо, вярно ли е?

— Да, казвали са ми го — повтори принцесата.

— Чувате ли?! Чувате ли, вие, съдници мои и перове! — извиси глас Гонзаг. — А не ви ли казаха и друго, госпожо? Че ръката, която действува в сянка, че тази вероломна ръка е ръката на вашия съпруг? Нима не са ви убеждавали, че детето може би отдавна вече не е между живите, че има достатъчно низки люде, за да убият едно дете, че може би… Не, няма да се доизкажа, госпожо, но знам, че са ви казали и това.

Бледа като мъртвец, Орор дьо Кайлюс за трети път отговори:

— Казаха ми го.

— И вие повярвахте? — попита принцът с изменен от негодувание глас.

— Да, повярвах — студено отвърна принцесата.

При тези думи от всички краища на залата се разнесоха удивени възгласи.

— Но, госпожо, вие се погубвате! — едва чуто прошепна кардиналът на ухото на принцесата. — Бъдете уверена, че до каквото и заключение да стигне господин дьо Гонзаг, за виновна ще бъдете призната вие.

Принцесата обаче отново бе потънала в предишната си безмълвна неподвижност. Председателят дьо Ламоаньон се накани да и отправи някакъв упрек, но Гонзаг го възпря с почтителен жест.

— Моля ви, господин председател! — каза той. — Оставете, господа! На този свят съм се нагърбил с едно тежко задължение и го изпълнявам доколкото това е по силите ми. Господ ще ми държи сметка за усилията на онзи свят. И за да ви кажа цялата истина, главната цел на това тържествено събрание беше да накара госпожа принцесата да ме изслуша поне веднъж в живота си. Съпрузи сме вече цели осемнайсет години, а аз така и не можах да изпрося това благоволение. Аз, изгнаникът от първия ден на нашата сватба, исках да стигна до нея, исках да се покажа такъв, какъвто съм пред онази, която изобщо не ме познава. И аз успях, благодарение единствено на себе си, тъй като притежавам талисмана, който най-сетне ще и отвори очите. — После, обръщайки се вече само към принцесата, той продължи сред дълбока тишина, която цареше в залата: — Казали са ви самата истина, госпожо: аз имах повече агенти от вас във Франция, Испания и Италия, тъй като, докато вие се вслушвахте в подлите обвинения, отправени срещу мен, аз работех за вас. На всички клевети аз отвръщах с издирвания, още по-ревностни и по-упорити от вашите. Защото аз също търсех, търсех непрестанно и неуморно, използувайки цялото си богатство и влияние, търсех с моето злато, но и с моето сърце! И днес — ето че сега ме слушате най-внимателно — днес, най-сетне възнаграден за толкова години страдания, аз заставам пред вас, която презирате и мразите мен, човека, който ви почита и обича… аз заставам пред вас, за да ви кажа: Разтворете обятия, щастлива майко, ето вашето дете! — Той се обърна към Пейрол, който очакваше нарежданията му и с висок глас заповяда:

— Доведете госпожица Орор дьо Ньовер!