Пол Февал
Гърбавия (61)

IX. Мъртвият говори

Парадната зала на двореца на Гонзаг цяла сияеше в светлина. От двора долиташе тропотът на конете на савойските хусари; преддверието гъмжеше от гвардейци, докато охраната на вратите осигуряваше маркиз дьо Бониве. Очевидно бе, че регентът умишлено се бе постарал да придаде на това семейно тържество възможно най-много блясък и внушителност. Наредените на подиума кресла бяха заети в същия ред, както и по-предния ден: същите сановници, същите висши магистрати и знатни велможи. Но този път зад креслото на господин дьо Ламоаньон, в някакво подобие на трон, седеше регентът, заобиколен от Льо Блан, Воайе д’Аржансон и Тулузкият граф.

Същевременно местата на двете страни бяха разменени. Когато се появи госпожа принцесата, настаниха я до кардинал дьо Биси, който сега седеше отдясно на президиума. Господин дьо Гонзаг, напротив, седна пред една маса, осветявана от два свещника, на същото място, където преди два дни се намираше креслото на съпругата му. Така Гонзаг се оказа с гръб към завесата, прикриваща тайната вратичка, през която Гърбавия се бе вмъкнал по време на първото заседание, и точно срещу един от прозорците, гледащ към гробището „Сен Маглоар“. Тайната вратичка, чието съществуване церемониал-майсторите дори не подозираха, изобщо не се охраняваше.

От само себе си се разбира, че търговското обзавеждане, което доскоро по най-позорен начин петнеше това просторно и аристократично помещение, беше изчезнало безследно. Благодарение на завесите и картините, от него не бе останал и помен.

Принц дьо Гонзаг, който се появи преди съпругата си, почтително се поклони на председателя и на членовете на съвета. Забелязаха, че в отговор на приветствието му негово кралско височество свойски му кимна с глава.

По заповед на регента на вратата принцесата беше посрещната от Тулузкия граф, син на Луи XIV. Самият регент направи три-четири крачки, за да й целуне ръка.

— Днес ваше кралско височество не благоволи да ме приеме — каза принцесата.

Тя дори се спря, когато видя удивения поглед на Орлеанския херцог. Гонзаг ги наблюдаваше с крайчеца на окото, преструвайки се, че изцяло е погълнат от подреждането на книжата си, пръснати върху масата. Сред тях се намираше голям пергаментен плик, скрепен с три висящи печата.

— Ваше кралско височество — добави принцесата, — не благоволи също така да вземе под внимание писмото ми.

— Какво писмо? — едва чуто попита Орлеанският херцог.

Сякаш против волята й, погледът на госпожа дьо Гонзаг се насочи към нейния съпруг.

— Писмото ми вероятно е било задържано… — започна тя.

— Госпожо — припряно я прекъсна регентът, — още не всичко е загубено. Нищо не се е променило, тъй че действувайте смело така, както ви повелява вашата съвест. Отсега нататък вече никой не ще се изпречи помежду ни! — После се отдръпна от нея и на висок глас добави: — Днес е велик ден за вас, госпожо, а и не само по настояване на нашия братовчед Гонзаг пожелахме да присъствуваме на този семеен съвет. Най-сетне часът на отмъщението удари за Ньовер! Неговият убиец ще умре!

— Ах, ваше височество! — понечи да го задържи принцесата. — Ако ваше кралско височество беше получил писмото ми…

Регентът я придружи до креслото й.

— Ще удовлетворя всяко ваше желание — прошепна бързо той и оставяйки я, на висок глас добави: — Моля ви, господа, заемете местата си!

После на свой ред се върна на мястото си. Председателят дьо Ламоаньон прошепна няколко думи на ухото му.

— Според правилата! — отговори негово кралско височество. — Аз съм техен голям привърженик. Всичко ще се извърши точно по правилата и, надявам се, най-сетне ще можем да приветствуваме истинската наследница на Ньовер.

Казвайки това, той седна и нахлупи шапката си, предоставяйки ръководството на пренията на първия председател. Председателят даде думата на господин дьо Гонзаг. Имаше обаче нещо много странно. Вятърът духаше от юг и от време на време печалният звън, долитащ от „Сент Шапел“, ненадейно нахлуваше в залата толкова ясен, сякаш камбаната биеше в преддверието. Чуваше се и някаква неясна гълчава. Камбаната бе призовала тълпата и сега тълпата бе на своя пост по улиците. Когато Гонзаг стана, за да говори, звънът ненадейно гръмна, тъй ясен и мощен, че той се видя принуден известно време да мълчи. Отвън долетя приветственият вик на тълпата, за която подобна музика беше истинско развлечение.

— Ваше височество, господа — подхвана Гонзаг, — моят живот е бил изложен винаги на показ. Клеветите винаги са имали едно предимство срещу мен: никога не успявам да им се противопоставя, защото ми липсва умението да хитрувам. Съвсем наскоро ме видяхте да диря истината едва ли не с въодушевление. Напоследък обаче този благороден плам доста поизстина. Дотегнаха ми обвиненията срещу мен, отправяни потайно зад гърба ми. Дотегна ми всеки ден да се сблъсквам със сляпото подозрение, или с клеветата, гнусна и подла. Представих тук онази, която твърдя, а и продължавам най-настойчиво да твърдя, че е истинската наследница на Ньовер. Но ето че напразно я търся на мястото, където тя трябваше да седи. Негово кралско височество знае, че тази сутрин аз се отказах от правата си на неин настойник, тъй че няма никакво значение дали ще дойде, или не! Вече имам една-едничка грижа и тя е да покажа на всички на чия страна бяха искреността, достойнството и благородството в цялата тази история. — Тук принцът взе от масата големия плик и добави: — Ето доказателството, упоменато от самата госпожа принцеса: откъснатата страница от регистъра на параклиса на Кайлюс. Тя се намира тук, под този троен печат. А сега нека така, както аз представям доказателствата си, и госпожа принцесата благоволи да представи своите.

Той отново се поклони на присъствуващите и седна на мястото си. Тук-там сред публиката се разнесе шепот. Този път Гонзаг не разполагаше с пламенната поддръжка на своите привърженици от първото заседание на съвета. Но и нужно ли беше? Гонзаг не искаше нищо повече, освен да докаже своята добронамереност. И ето, доказателството, материалното доказателство, което никой не можеше да опровергае, беше върху масата.

— Ние чакаме отговора на госпожа принцесата — каза регентът, подавайки се между председателя дьо Ламоаньон и маршал дьо Вилроа.

— Ако госпожа принцесата благоволи да ме упълномощи… — започна кардинал дьо Биси.

Орор дьо Кайлюс се изправи.

— Ваше височество — каза тя, — аз намерих дъщеря си, имам и доказателства за нейното раждане. Погледнете ме! Погледнете ме, всички вие, които сте виждали сълзите ми, и по радостта ми ще разберете, че наистина намерих детето си.

— Доказателствата, за които споменахте, госпожо… — обади се председателят дьо Ламоаньон.

— Тези доказателства ще бъдат представени на съвета — прекъсна го принцесата, — и то веднага, щом негово кралско височество удовлетвори молбата на вдовицата на Ньовер, която тя най-смирено му отправи.

— До този момент вдовицата на Ньовер не ми е отправяла никаква молба — прекъсна я регентът.

Принцесата впи в Гонзаг своя уверен поглед.

— Приятелството е нещо наистина възвишено и прекрасно — каза тя. — От два дни всички, които по един или друг повод се интересуват от мен, ми повтарят: „Не обвинявайте мъжа си, не обвинявайте мъжа си!“ Това, без съмнение, означава, че нечие високопоставено приятелство издига около господин принца непревземаема крепостна стена. Не искам никого да обвинявам, ще кажа само, че отправих до негово кралско височество една най-смирена молба, но че нечия ръка, не знам чия, е задържала писмото ми.

Междувременно върху устните на Гонзаг продължаваше да играе кротка, примирена усмивка.

— Какво желаете от нас, госпожо? — попита регентът.

— В писмото си аз се позовавах на друго приятелство, ваше височество — отговори принцесата. — Не обвинявах и не умолявах. В него исках да убедя ваше кралско височество, че самопризнанието и молбата за прошка на гроба не са достатъчни.

Изражението на Гонзаг се промени.

— В него аз твърдях пред ваше кралско височество — продължи принцесата, — че има и друга молба за прошка, по-внушителна, по-достойна и по-съдържателна, и го умолявах да се разпореди осъденият да изслуша присъдата си на колене тук, в самия дворец на Ньовер, пред държавния глава и този височайш съвет.

Гонзаг се видя принуден да притвори очи, за да скрие пламъка, ойто лумна в зениците му. Принцесата лъжеше. Гонзаг го знаеше най-добре от всички, тъй като писмото беше в джоба му; писмото, написано до регента и задържано от самия Гонзаг. В него принцесата уверяваше регента в невинността на Лагардер и тържествено се кълнеше в това, но нищо повече. Защо беше тази лъжа? Какво се криеше под тази дръзка хитрина? За първи път в живота си Гонзаг усети във вените му да нахлува онзи студ, който поражда непознатата и гибелна опасност. Под краката си той усещаше сякаш снаряд, който е готов всеки миг да избухне, но не знаеше къде да го търси, за да предотврати експлозията. Бездната беше никъде наблизо, но къде?! Бе нощ. Всяко необмислено движение можеше да го издаде. Принцът усети, че всички погледи са насочени към него и с огромно усилие на волята запази спокойствие. Просто чакаше.

— Но това е немислимо — възропта председателят дьо Ламоаньон.

Гонзаг едва не му се хвърли на врата.

— Какви доводи би могла да изтъкне госпожа принцесата?… — започна маршал дьо Вилроа.

— Аз се обръщам към негово кралско височество! — прекъсна го рязко принцесата, — Правосъдието изгуби цели двайсет години, докато открие убиеца на Ньовер; правосъдието е длъжник на жертвата, която толкова време чака отмъщението си. Дъщеря ми, госпожица дьо Ньовер, ще прекрачи прага на този дом едва след като получи пълно удовлетворение. А аз се отказвам от всяка радост, докато не видя суровия поглед на дедите ни, впит от висотата на семейните портрети в унижения, сломен и наказан престъпник!

Настъпи гробна тишина. Председателят дьо Ламоаньон отрицателно поклати глава. Но регентът все още не беше казал думата си. Регентът сякаш бе потънал в размисъл.

— Но какво, какво очаква тя от присъствието на този човек? — питаше се обезпокоен Гонзаг.

Под косата му избиваха капчици ледена пот. Той започваше искрено да съжалява за отсъствието на своите храненици.

— Какво мисли по този въпрос господин принц дьо Гонзаг? — попита ненадейно Орлеанският херцог.

Сякаш за да не остави у присъствуващите никакво съмнение какъв ще бъде отговорът му, Гонзаг равнодушно се усмихна.

— Ако изобщо мисля нещо — сви той рамене. — Пък и нужно ли е да изказвам мнение за една толкова странна прищявка, след като то би прозвучало като възражение срещу госпожа принцесата?! Като изключим забавянето що се отнася до изпълнението на присъдата, не виждам нито предимство, нито неудобство в това да бъде удовлетворено искането й.

— Забавяне няма да има — каза принцесата, които сякаш се вслушваше в долитащия отвън шум.

— Знаете ли къде да намерите осъдения? — попита Орлеанският херцог.

— Но ваше височество…! — понечи да възрази председателят дьо Ламоаньон.

— Престъпвайки понякога правилата, господине — сухо го сряза регентът, — всичко може да си дойде на мястото!

Вместо да отговори на въпроса на негово кралско височество, принцесата протегна ръка към прозореца. Отвън долетя глух многогласен вик.

— Осъденият не е далеч! — промърмори Воайе д’Аржансон. Регентът повика маркиз дьо Бониве и тихо му каза няколко думи.

Бониве се поклони и излезе. Принцесата се беше върнала на мястото си. Гонзаг оглеждаше присъствуващите с поглед, който мислеше за спокоен, но устните му трепереха, а очите му пареха непоносимо. В преддверието се разнесе дрънкане на оръжие. Всеки неволно се надигна от мястото си: толкова силно бе любопитството им, подклаждано от този дързък авантюрист, чиято история от два дни насам беше единствена тема на толкова разговори. Неколцина го бяха зърнали на бала на регента, когато негово кралско височество бе счупил шпагата му, но за мнозинството той беше просто един непознат.

Когато вратата се отвори и го видяха — красив като ангел, заобиколен от войници и с вързани на гърдите ръце, в залата се разнесе продължителен шепот. Регентът все така не откъсваше поглед от Гонзаг. Принцът дори не помръдна. Отведоха Лагардер пред съдиите. Подире му вървеше секретарят на съда с присъдата, от която, според закона, част трябваше да бъде прочетена пред гроба на Ньовер преди отсичането на ръката, и част — в Бастилията, преди изпълнението на окончателната присъда.

— Четете! — заповяда регентът.

Секретарят разгъна пергамента си. Присъдата гласеше следното:

— „…Чуй, обвиняеми, чуйте и вие, свидетели, чуй, кралски адвокате! Предвид уликите и възприетия съдебен ред, съдът осъжда господин Анри дьо Лагардер, именуващ себе си кавалер, уличен в убийството на високопоставената и могъща особа на принц Филип дьо Лорен-Елбьоф, херцог дьо Ньовер, на: 1) искане на прошка, последвано от обезобразяване чрез меч в нозете на статуята на упоменатия принц и властелин Филип, херцог дьо Ньовер, в гробището на енорията «Сен Маглоар»; 2) главата на упоменатия господин дьо Лагардер да бъде отсечена от ръката на палач в двора за екзекуции на затвора Бастилията, и т.н.“

След като прочете присъдата, секретарят застана зад войниците.

— Доволна ли сте, госпожо? — обърна се регентът към принцесата.

Тя се изправи толкова рязко и неочаквано, че Гонзаг несъзнателно я последва. Човек би казал, че се кани да отблъсне някакъв съкрушителен удар.

— Говорете, Лагардер! Говорете, синко! — извика принцесата, разтърсвана от неописуемо вълнение.

Сякаш гръм бе паднал сред присъствуващите. Всеки очакваше нещо изключително, нещо невероятно. Регентът бе скочил на крака и страните му бързо се наливаха с руменина.

— Трепериш ли, Филип? — процеди той, поглъщайки Гонзаг с очи.

— Не, по дяволите! Не! — отвърна принцът и дръзко вирна глава. — Нито сега, нито когато и да било!

Регентът се обърна към Лагардер и каза:

— Говорете, господине!

— Ваше кралско височество — произнесе осъденият със звучен и спокоен глас, — присъдата, произнесена срещу мен, не подлежи на обжалване. Дори вие не можете да ме помилвате, но аз и не искам милост! Ваш дълг е обаче да въздадете справедливост и аз искам справедливост!

Невероятно звучи, наистина, но човек ясно можеше да види как белите коси на всички тези внимателно, жадно слушащи старци, трепнаха. Дори председателят дьо Ламоаньон, поддал се неволно на всеобщото вълнение, тъй като в самия контраст между лицата на Лагардер и Гонзаг прозираше някаква чудовищна истина, та дори и той, почти несъзнателно, промълви:

— За да се отмени присъда на Огнения съд е необходимо признанието на истинския виновник.

— Ще го имаме! — отсече Лагардер.

— Побързай тогава, друже! — извика регентът. — Изгарям от нетърпение!

— Аз също, ваше височество — отговори Лагардер. — Позволете ми все пак да ви кажа, че винаги изпълнявам обещанията си. Бях се заклел в честта на името си, че ще върна на госпожа дьо Гонзаг детето, което тя ми беше поверила, и което спасих с риск за живота си, и аз удържах на думата си!

— И бъди хиляди пъти благословен! — промълви Орор дьо Кайлюс.

— Бях се заклел — продължи Лагардер, — да се предам в ръцете на правосъдието след двайсет и четири часа свобода и в уречения час аз предадох шпагата си.

— Така е — потвърди регентът, — и оттогава ви държа под око, пък и не само вас.

Зъбите на Гонзаг неволно изскърцаха.

— Самият регент бил в заговора! — помисли си той.

— И трето — заключи Лагардер, — бях се заклел, че ще докажа невинността си пред всички, като разкрия истинския виновник. Тук съм, за да изпълня последната си клетва!

Гонзаг продължаваше да стиска в ръка скрепения с три печата плик, който беше откраднал от дома на улица „Шантр“. В този момент той беше неговата шпага и същевременно щит.

— Ваше височество — рязко се намеси той, — комедията продължи твърде дълго, струва ми се!

— На мен пък ми се струва, че все още никой не ви е обвинил — прекъсна го язвително регентът.

— Да ме обвини? Този луд?! — възкликна Гонзаг, като се опита да вложи в гласа си колкото се може повече презрение.

— Този луд ще умре — студено изрече регентът. — Думата на умиращите е свята!

— Тъй да бъде, ваше височество, млъквам, щом още не знаете колко струва неговата! — извика италианецът. — Но повярвайте ми, всички ние, колкото велики и благородни да сме, ние, господарите, принцовете и кралете, днес сядаме на престоли, чиито крака все повече и повече се клатят. От забавлението, което си позволява ваше кралско височество днес, някои могат да извлекат доста опасни и нежелателни за нас поуки. Нима мислите, че ще позволя на подобен негодник…

Лагардер бавно се обърна към него.

— …да застане срещу мен — продължи Гонзаг, — срещу един потомствен принц, при това без свидетели, без улики?!

Лагардер направи крачка към него и каза:

— Имам и свидетели, и улики!

— Къде са ви тогава свидетелите? — извика Гонзаг и обгърна залата с поглед.

— Не търсете — отвърна осъденият, — моите свидетели са двама! Първият е тук, и това сте вие!

Гонзаг се опита съжалително да се засмее, но само ужасяваща гримаса обезобрази чертите му.

— Вторият — продължи Лагардер, чийто студен втренчен поглед оплиташе принца като мрежа, — вторият е в гроба!

— Онези, които са в гроба, не говорят! — извика Гонзаг.

— Говорят, когато бог пожелае! — отвърна Лагардер.

В залата цареше мъртва тишина, тишина, от която сърцето се свива и кръвта се смръзва във вените. Не всеки би могъл да накара тези саркастични неверници да занемеят. Деветима от всеки десет присъствуващи биха посрещнали с недоверчив и пренебрежителен смях още в началото й тази защитна реч, която черпеше вдъхновение сякаш отвъд границите на естествения порядък. В тези времена съмнението царуваше пълновластно независимо от това дали биваше повърхностно, колкото да придаде известна живост на салонните разговори, или нахлузваше докторска тога, за да се перчи от висотата на нечие философско мнение. Призраци-отмъстители, отворени гробове, кървави савани — неща, които бяха принуждавали предишния век да умира от страх, а сега караха хората да се превиват от смях. Но говореше Лагардер! Драмата се дължи най-вече на актьора. Този мощен глас щеше да проникне чак до дъното на душите им и да раздвижи мъртвите или закърнели струни на тяхната чувствителност. Величествената и благородна красота на това бледо лице смразяваше всяка подигравателна усмивка. Тръпнеха от страх пред изгарящия поглед, под който се гърчеше заслепеният Гонзаг.

Лагардер, от висотата на своята вяра, можеше да не се плаши от тази язвителна мода; той беше напълно способен да призове призраци и духове насред самия осемнайсети век, пред двора на регента, та дори и пред самия регент! Сред присъствуващите нямаше човек, който да не се поддаде на обайващия ужас на тази чутовна борба, нямаше! Всички седяха стъписани, превърнали се цели в слух, и когато Лагардер направеше пауза, дъхът на всички тези измъчени гърди излизаше, за да премине в смаян шепот.

— Толкоз за свидетелите — продължи Лагардер. — Мъртвият ще проговори, кълна се и си залагам главата! А колкото до уликите, то те са в собствените ви ръце, господин дьо Гонзаг. Моята невинност се намира в този плик, скрепен с три печата. Сам вие представихте като доказателство този пергамент, инструмент на собствената ви гибел, и вече не можете да го оттеглите. Той принадлежи на възмездието, а възмездието ви притиска от всички страни! За да се сдобиете с това оръжие, което ще порази самия вас, вие се промъкнахте в дома ми като крадец, разбихте вратата ми, разбихте сандъка ми, вие, принц дьо Гонзаг!

— Ваше височество, накарайте този негодник да млъкне! — изхърка принцът и очите му се наляха с кръв.

— Защитавайте се, принце! — извика Лагардер със звучен глас. — И не искайте да ми затварят устата! Ще изслушат и двама ни — вас, както и мен, мен, както и вас, защото помежду ни стои смъртта и негово кралско височество каза: „Думата на умиращите е свята!“

Той стоеше пред принца с гордо вдигната глава. Гонзаг машинално взе писмото, което беше оставил на масата.

— Точно така! — възкликна Лагардер. — Време е! Счупете печатите… Счупете ги, ви казвам! Защо треперите? Вътре има един-единствен лист: актът за раждане на госпожица дьо Ньовер.

— Счупете печатите! — заповяда регентът.

Сгърчени, пръстите на Гонзаг неудържимо трепереха. Може би нарочно, а може би и случайно, Бониве и двама гвардейци се бяха приближили до него. Сега те стояха между масата и президиума, обърнали се и тримата към регента, сякаш очакваха заповедите му. Гонзаг още не се бе подчинил: печатите оставаха непокътнати. Лагардер направи втора крачка към масата. Очите му блестяха като стоманени остриета.

— Досещате се, принце, че там има и нещо друго, нали? — поде отново той, снишавайки глас, и всички неволно протегнаха врат, за да чуват по-добре. — Ще ви кажа какво има там. На гърба на листа има написани три реда, написани с кръв. Така говорят онези, които се намират в гроба!

Гонзаг потрепера от глава до пети и в ъгълчетата на устата му изби пяна. Навел се с цяло тяло над главата на Вилроа, регентът бе опрял юмрук в масата на президиума. Гласът на Лагардер глухо отекна сред безмълвното вълнение, сковало всички присъствуващи:

— Бог изчака цели двайсет години, за да разсее мрака. Бог не искаше гласът на отмъстителя да бъде глас в пустиня. Бог събра тук първите хора на кралството, начело с държавния глава. Часът дойде! В нощта на убийството Ньовер беше до мен. Това стана миг преди да започне битката. Той вече виждаше в мрака да блестят шпагите на убийците, които се промъкваха към нас от другата страна на моста. Ньовер прочете молитвата си, после със собствената си кръв написа върху този лист три реда, които предварително съобщаваха извършеното престъпление и името на убиеца.

Зъбите на Гонзаг неволно изтракаха. Той се отдръпна до края на масата. Сгърчените му пръсти сякаш искаха да смачкат плика, който отсега нататък вече ги изгаряше. Когато се приближи до първия свещник, той, без да сваля очи от Лагардер, го вдигна и свали три пъти. Това беше уговореният сигнал със съзаклятниците му.

— Вижте! — прошепна кардинал дьо Биси на ухото на господин дьо Мортьомар. — Той губи самообладание!

Никой друг не пророни дума. Всички бяха затаили дъх.

— Името е тук! — продължи Лагардер и вързаните му ръце едновременно се протегнаха, за да посочат плика. — Истинското име, изписано от край до край! Счупете печатите и мъртвият ще проговори!

Гонзаг, с блуждаещи очи и плувнало в пот чело, хвърли към президиума див поглед. Бониве и двамата гвардейци го скриваха от погледите на съдиите. Той се обърна с гръб към свещника и треперащата му ръка потърси пламъка. Пликът пламна. Лагардер видя това, но вместо да го издаде, продължи да настоява:

— Четете! Четете на висок глас! Нека всички чуят чие е името на убиеца — моето, или вашето!

— Но той изгаря плика! — извика Вилроа, който чу пращенето на пергамента.

Бониве и двамата гвардейци тутакси се обърнаха и в залата се разнесе всеобщ вик на негодувание:

— Плика, той изгори плика с името на убиеца!

Регентът се спусна към Гонзаг.

Лагардер посочи пепелта от плика, която се сипеше по пода, и каза:

— Мъртвият проговори!

— Какво беше написано там? — извика регентът, който просто не беше на себе си от вълнение. — Кажи бързо! Ще ти повярват, тъй като този човек се погуби сам.

— Нищо! — отвърна Лагардер, после с гръмовен глас повтори сред всеобщото изумление: — Там нямаше написано нищо, чувате ли, господин дьо Гонзаг? Нищо! Използувах просто хитрост и вашата гузна съвест се хвана в капана. Вие изгорихте плика, с който ви заплашвах като с улика. Вашето име го нямаше там, но вие току-що сам го написахте. Това беше гласът на мъртвия! Мъртвият проговори!

— Мъртвият проговори! — глухо повтори събранието.

— Налице е самопризнание на истинския виновник! — произнесе като че ли против волята си председателят дьо Ламоаньон. — Присъдата на Огнения съд може да бъде отменена.

До този момент регентът, задушавайки се от негодувание, беше мълчал. Внезапно той извика:

— Убиец! Убиец! Арестувайте този човек!

По-бърз от мисълта, Гонзаг измъкна шпагата си и като се стрелна край регента, нанесе яростен удар в гърдите на Лагардер, който извика и залитна. Принцесата го пое в ръцете си.

— Няма да се радваш на победата си! — изсъска Гонзаг, настръхнал като побеснял бик.

После се втурна назад, повали Бониве и като се обърна рязко, започна да отблъсква атаките на гвардейците, които връхлитаха отгоре му. Отбранявайки се, той бавно отстъпваше, притискан едновременно от десет шпаги. Гвардейците постепенно напредваха, но в момента, когато той опря гръб в завесата и си мислеха, че е вече в ръцете им, тя се разтвори и Гонзаг изчезна, сякаш пропадна вдън земя. От другата страна се чу шум от спускащо се резе.

Пръв връхлетя срещу вратата Лагардер. Той знаеше за съществуването й, тъй като сам я бе използувал в деня на първото заседание на семейния съвет. Ръцете му бяха вече свободни. Вероломният удар на Гонзаг беше прерязал въжетата на китките му и само леко го бе наранил. Вратата се оказа здраво залостена. Регентът тъкмо се разпореждаше да преследват беглеца, когато в дъното на залата се разнесе отчаян вик:

— Помощ! Помощ!

Разчорлена и с дрехи в пълен безпорядък, доня Крус се хвърли в краката на принцесата.

— Дъщеря ми! — извика Орор дьо Кайлюс. — Нещо лошо се е случило с дъщеря ми!

— Мъже… в гробището… — задъхваше се циганката. — Разбиват вратата на църквата. Ще я отвлекат!

В залата избухна оглушителна врява, но над нея, досущ като бойна тръба, се извиси един глас.

— Шпага! За бога, дайте ми шпага! — викаше Лагардер. Регентът тутакси извади своята и му я подаде.

— Благодаря, ваше височество! — извика Анри. — А сега отворете прозореца и извикайте на вашите хора да не се опитват да ме спират. Убиецът вече е взел преднина и горко на оногова, който се изпречи на пътя ми!

Той целуна шпагата, размаха я над главата си и изчезна като светкавица.