Пол Февал
Гърбавия (6)

VI. Приземният прозорец

Спускаше се непрогледна нощ. Мрачната грамада на замъка Кайлюс неясно се открояваше на фона на небето.

— Чуйте, кавалере — каза Кокардас в момента, когато Лагардер стана, пристягайки колана на шпагата си, — без излишна скромност, за бога! Приемете услугите ни в тази битка, която навярно ще бъде неравна.

Лагардер само повдигна рамене. Паспоал, който стоеше зад гърба му го докосна по ръката.

— Ако бих могъл да ви бъда полезен с нещо за галантната лудория, то… — промълви той и се изчерви до корена на косата.

Според думите на един гръцки философ червеното е цвят на целомъдрието. Амабл Паспоал в най-висша степен съответствуваше на цвета, но бе напълно лишен от целомъдрие.

— Дявол го взел, приятели мои! — сопна се Лагардер. — Имам навика сам да си върша работата и вие отлично знаете това. Ето, иде нощ, пийнете още по чашка и се смитайте, това е единствената услуга, която искам от вас.

Доброволците веднага отидоха при конете си, но учителите яо фехтовка дори не се помръднаха. Кокардас дръпна Лагардер настрана.

— Бог ми е свидетел, че бих се оставил да ме убият като псе заради вас, кавалере! — смутено прошепна той. — Но…

— Но какво?

— Всеки със занаята си, нали знаете. Ние не можем да си тръгнем оттук.

— Виж ти! И защо?

— Защото и ние чакаме някого.

— Тъй ли? И кой е този някой?

— Само не се гневете. Този някой е Филип дьо Ньовер.

Парижанина трепна.

— Виж ти! — повтори той. — А защо чакате господин дьо Ньовер?

— По заръка на един благородник… — започна Кокардас, но не довърши.

Пръстите на Лагардер стиснаха китката му като менгеме.

— Засада! — извика той. — И ти имаш дързостта да го кажеш точно на мен!

— Моля ви да забележите, че… — намеси се брат Паспоал.

— Млък, проклетници! Забранявам ви, чувате ме добре, нали, забранявам ви да докосвате дори косъм от главата на Ньовер, ако не искате да си имате работа с мен! Ньовер ми принадлежи и ако му е писано да умре, то ще загине от моята ръка, в почтен двубой. Но от вашите… Никога! Поне докато съм жив!

Лагардер се беше изправил в цял ръст. Той беше от онези хора, чийто глас не трепери, когато са разгневени, а отеква още по-звучно. Наемните убийци го наобиколиха с нерешителен вид.

— Сега разбирам защо ме накарахте да ви покажа удара на Ньовер! — продължи той. — И то точно аз… Кариг!

Кариг веднага се отзова на заповедта му, следван от хората си, които водеха за поводите натоварените със сено коне.

— Срамно! — продължи Лагардер. — Срамно е, че такива хора ни накараха да поделим виното им!

— Какви жестоки думи! — въздъхна Паспоал, чийто очи веднага се насълзиха.

Кокардас-младши изреждаше наум всички най-витиевати ругатни, които някога изобщо са покълвали в плодородната земя на Гаскония и Прованс.

— На конете! В галоп! — заповяда Лагардер. — Нямам нужда от никого, за да натиря тези негодници!

Единственото, за което Кариг и хората му жадуваха, след като вече се бяха запознали с рапирите на учителите по фехтовка, бе да се наслаждават на нощната прохлада колкото се може по-далеч оттук.

— А вие се омитайте докато е още време — обърна се Лагардер към наемните убийци, — или, кълна се в Христовия кръст, ще ви дам още един урок по фехтовка, но той ще ви е последният! — И той измъкна шпагата си.

Кокардас и Паспоал се заеха да успокояват дуелистите, които, осланяйки се на своята численост, започваха да проявяват признаци на недоволство.

— Та нима има смисъл да се оплакваме, щом толкова настоява да свърши и нашата работа? — ловко подметна Паспоал.

Надали бихте намерили друг нормандец с тъй убедителна логика.

— Я да си вървим! — единодушно заключиха всички.

Вярно е, че в същото време шпагата на Лагардер със застрашително съскане разсичаше въздуха.

— Бога ми! — отбеляза Кокардас, давайки тон за отстъпление. — Здравият разум подсказва, че го правим не от страх, кавалере, ние просто ви отстъпваме мястото.

— За да ви доставим удоволствие — добави Паспоал. — Сбогом!

— Вървете по дяволите! — отвърна Парижанчето и им обърна гръб.

Мародерите се отдалечиха в галоп, а нашите побойници изчезнаха зад оградата на кръчмата. Те забравиха да платят, но Паспоал не пропусна да дари мимоходом с една сладка целувка повлеканата, която си искаше парите.

Цялата сметка заплати Лагардер.

— Момиче — каза той на прислужницата, — затвори кепенците и сложи резетата. Каквото и да стигне до слуха ти тази нощ оттам, от крепостния ров, нека всеки в този дом да спи като заклан. Това са неща, които изобщо не ви засягат.

Повлеканата веднага залости кепенците и тракна резетата.

Нощта бе почти настъпила, една нощ без луна и звезди. Под нишата на Пресветата Дева, намираща се в началото на дъсчения мост, слабо мъждукаше едно пушливо кандило, което обаче не осветяваше по-далеч от десет-дванайсет стъпки наоколо, пък и светлината му не можеше да стигне до дъното на крепостния ров, тъй като мостът го закриваше.

Лагардер беше сам. Конският тропот бе заглъхнал в далечината. Луронската долина вече тънеше в дълбок мрак и само тук-там примигваха няколко червеникави светлинки, указващи местонахождението на колибата на някой орач или пастир. Жалният звън на хлопатарите на козите се усилваше при всеки по-силен полъх на вятъра и се сливаше с глухия ромон на буйните води на Аро, която се влива в Кларабид в подножието на Наспаг.

— Подлеци, осмина срещу един! — мислеше си Парижанчето, поемайки по коларския път, за да слезе на дъното на крепостния ров. — Та това е истинско убийство! Ама че бандити! Човек направо да се отврати от шпагата!

Той се блъсна в купа сено, разпилян от отряда на Кариг.

— Боже справедливи! — продължи да размишлява той, докато отърсваше наметалото си. — Ето кое започва да ме плаши. Пажът ще предупреди Ньовер, че тук го очаква цяла банда главорези и той просто няма да дойде, а това означава, че ще се провали най-увлекателното приключение в света. Вдън земя да пропаднат дано! Ако това е така, то утре тук ще има осмина пребити негодяи!

Беше стигнал под моста. Очите му постепенно привикваха към тъмнината.

Мародерите на Кариг бяха разчистили едно доста обширно пространство точно пред приземния прозорец, там, където сега стоеше Лагардер. Той със задоволство го огледа и заключи, че мястото е напълно подходящо за дуел. В същото време обаче го терзаеше и една друга мисъл. Идеята да проникне в този непревземаем замък все тъй предизвикателно гъделичкаше самолюбието му. Онези герои, които не използуват в името на доброто изключителната сила, с която са надарени, са същи демони. Стени, ключалки, стража — Хубавия Лагардер не искаше дори да ги знае. Та той изобщо не би склонил да участвува в приключение, в което липсва дори и едно от тези препятствия.

— А сега да поогледаме терена — каза си той, възвърнал присъщото си глумливо настроение. — Дявол да го вземе! Господин херцогът ще дойде вбесен, така че не ни остава нищо друго, освен здравата да се държим! Ама че нощ! Ще се наложи май да се дуелираме слепешката. Проклет да съм, ако успеем да различим дори върха на шпагите!

Той стоеше в подножието на високите стени. Отвесно над него се извисяваше исполинската грамада на замъка; мостът се извиваше в мастиленочерна дъга на фона на небето. Ако тръгне да се катери по тази стена само с помощта на камата си, това би му отнело цяла нощ. Ръката на Лагардер внезапно напипа приземния прозорец.

— Ха, та това е просто чудесно! — възкликна той. — А какво ще кажа на надменната хубавица? Още отсега виждам неприязнения блясък на черните й очи, смръщените от негодувание вити вежди… — Той с въодушевление потърка ръце. — Чудесно! Прелестно! Ще й кажа… Трябва да бъде нещо много възвишено. Та ще й кажа… Дявол го взел! Я по-добре да си пестим красноречието. Но какво е това? — внезапно притихна той. — Този Ньовер е същинска прелест!

Лагардер млъкна и наостри уши. До слуха му бе долетял някакъв шум. И наистина, от брега на крепостния ров се дочуваха стъпки. Те несъмнено принадлежаха на благородници, тъй като ги съпровождаше сребристият звън на шпори.

— Охо! — помисли си Лагардер. — Да не би да се окаже, че метр Кокардас е имал право? Нима господин херцогът наистина не идва сам?

Шумът от стъпките внезапно утихна. Кандилото в началото на моста освети неподвижните фигури на двама мъже, загърнати в дълги плащове. Лагардер ясно виждаше как се взират, опитвайки се с поглед да пробият мрака в крепостния ров.

— Никого не виждам — прошепна единият.

— Напротив — възрази другият. — Вижте там, до прозореца. — И той предпазливо подвикна: — Кокардас?

Лагардер остана неподвижел.

— Фаенца! — повторно повика мъжът. — Това съм аз… господин Пейрол!

— Струва ми се, че вече съм чувал някъде името на този негодник! — помисли Лагардер.

— Паспоал? Щаупиц? — за трети път извика Пейрол.

— Ами ако не е от нашите?… — промърмори спътникът му.

— Изключено! — увери го Пейрол. — Заповядах им да поставят тук часови. Познах го, това е Салдан… Салдан?

— Тук! — отзова се Лагардер, имитирайки за всеки случай испански акцент.

— Виждате ли! — извика господин Пейрол. — Знаех си аз! Да слезем по стълбата… Оттук… ето първото стъпало.

— Рогатите да ме вземат, ако и аз не играя някаква роля в тази комедия! — каза си Лагардер.

Двамата мъже започнаха да се спускат в рова. Спътникът на Пейрол грижливо се загръщаше в разкошен дълъг плащ. При все че беше произнесъл едва няколко думи, на Лагардер му се стори, че долавя в гласа му лек оттенък на италиански акцент.

— Да говорим тихо, моля ви — настоя непознатият, спускайки се предпазливо по тясната и стръмна стълба.

— Излишно е, ваше височество — отвърна Пейрол.

— Виж ти! — помисли си Лагардер. — Имаме си работа с височество.

— Излишно е — повтори довереникът. — Тези хубостници отлично знаят името на човека, който им плаща.

— Аз обаче нищичко не знам — възрази му наум Лагардер, — а много бих искал да съм наясно.

— Колкото и да се старах — продължи господин Пейрол, — не успях да ги накарам да повярват, че става дума за маркиз дьо Кайлюс.

— Виж, това вече е нещо. Очевидно съм попаднал на двама изпечени негодяи — заключи Лагардер.

— От параклиса ли идваш? — попита този, който изглежда беше господарят.

— Да, но пристигнах твърде късно — отвърна Пейрол със съкрушен вид.

— Некадърник! — извика господарят и гневно тропна с крак.

— Направих каквото можах, ваше височество. Аз наистина намерих регистъра, в който дон Бернар е записал както венчавката на госпожица дьо Кайлюс с господин дьо Ньовер, така и раждането на детето…

— Е, и?

— Точно тези страници са откъснати.

Лагардер целият се бе превърнал в слух.

— Изпреварили са ни! — разочарован каза господарят. — Но кой? Орор? Да навярно е Орор. Тя се надява тази вечер да се срещне с Ньовер и иска заедно с детето да му предаде и акта за неговото раждане. Марта не можа да ми каже това, тъй като самата тя не го знаеше, но аз се досещам, че е така.

— Но какво значение има това? — попита Пейрол. — Предвидили сме абсолютно всичко. След като Ньовер умре…

— След като Ньовер умре — прекъсна го господарят, — пряк наследник става детето.

Настъпи тишина. Лагардер беше затаил дъх.

— Детето… — едва чуто произнесе Пейрол.

— Детето ще изчезне — отсече този, когото той наричаше негово височество. — Не ми се щеше да стигам до тази крайност, но това няма да ме спре. Що за птица е този Салдан?

— Отчаян негодник.

— Може ли да му се довери човек?

— Да, стига да му се заплати добре.

Господарят за миг се замисли.

— Много ми се щеше да не намесваме друг в нашите работи. — промълви той, — но нито един от двама ни не прилича на Ньовер.

— Вие сте твърде висок — съгласи се Пейрол, — а аз съм прекалено слаб.

— Тъмно е като в рог — продължи господарят, — а този Салдан е на ръст почти колкото херцога. Повикай го!

— Салдан? — подвикна Пейрол.

— Тук! — отзова се пак Парижанчето.

— Ела насам!

Лагардер се приближи. Той беше вдигнал яката на наметалото си, а спуснатата периферия на шапката скриваше лицето му.

— Искаш ли да спечелиш петдесет пистола в повече от твоя дял? — попита го господарят.

— Петдесет пистола! — възкликна Парижанчето. — Какво трябва да направя?

В същото време той полагаше всички усилия, за да различи чертите на непознатия, но онзи се криеше също тъй добре, колкото и самият Лагардер.

— Досещаш ли се? — обърна се господарят към Пейрол.

— Иска ли питане — отвърна довереникът.

— Одобряваш ли?

— Разбира се. Само че нашият човек си има парола.

— Марта ми я каза. Това е девизът на Ньовер.

— Adsum, тъй ли? — попита Пейрол.

— Обикновено го казва на френски: „Аз съм тук!“

— Аз съм тук! — неволно повтори Лагардер.

— Ще го произнесеш много тихо под прозореца — каза непознатият като се наведе към него. — Капаците ще се отворят и зад вътрешната решетка, която е на панти, ще се появи една жена. Тя ще ти говори, но ти няма да обелваш зъб, а само ще сложиш пръст на устните си. Разбра ли?

— За да я накарам да повярва, че ни следят, нали тъй? Да, разбирам.

— Този момък никак не бил глупав — промълви господарят, после продължи: — Жената ще ти предаде един вързоп, ти все тъй мълчаливо ще го вземеш и ще ми го донесеш.

— И ще ми броите петдесет пистола?

— Точно така.

— Разчитайте на мен.

— Ш-шт! — изсъска господин Пейрол.

Тримата наостриха уши. Откъм полето долиташе някакъв далечен шум.

— Трябва да се разделим — каза господарят. — Къде са другарите ти?

Лагардер без колебание посочи към онази част на крепостния ров, която оттатък моста завиваше към Наспаг и отвърна:

— Ей там. Направили са засада в сеното.

— Много добре. Запомни ли паролата?

— Аз съм тук!

— Добра сполука и доскоро виждане!

— Доскоро виждане!

Пейрол и спътникът му се изкачиха обратно по стълбата. Лагардер ги проследи с поглед, избърса обляното си в пот чело и си каза:

— Когато му дойде времето, господ ще ми държи сметка за усилията, които трябваше да положа, за да не забуча шпагата си в корема на тези подлеци! Но започнатото трябва да се доведе до край! Сега вече наистина искам да разбера!

Той обхвана главата си с ръце, тъй като в нея цареше пълен безпорядък. Можем да ви уверим, че вече и през ум не му минаваше нито за предстоящия дуел, нито за любовната му авантюра.

— Какво да сторя? — питаше се той. — Да отвлека момиченцето? Вързопът, за който ставаше дума, навярно е самото дете. Но на кого да го поверя? В този край познавам единствено Кариг и неговите пладнешки разбойници, а те са твърде неподходящи гувернантки за една млада госпожица! При все това аз трябва да взема детето! Трябва! Ако не го измъкна оттук, онези дяволски изчадия ще го затрият със същата лекота, с каквато се канят да погубят и баща му. Дявол да го вземе, та аз изобщо не бях дошъл заради това!

Крайно възбуден, Лагардер с широки крачки кръстосваше между купите сено и току поглеждаше към приземния прозорец, очаквайки всеки миг капаците му да се завъртят на ръждясалите си панти. Не видя нищо, но много скоро зад тях се разнесе едва доловим шум. Някой отваряше вътрешната решетка.

— Adsum? — произнесе разтреперан нежен женски глас.

С един скок Лагардер прехвърли снопите и се намери под прозореца.

— Аз съм тук! — отвърна той.

— Слава богу! — възкликна гласът и капаците на свой ред се отвориха.

Нощта бе непрогледна, но очите на Парижанчето отдавна бяха свикнали с тъмнината. В жената, която се надвеси от прозореца, той веднага позна Орор дьо Кайлюс, все тъй прелестна, но бледа и сломена от тревоги.

Ако в този момент припомнехте на Лагардер, че е възнамерявал вероломно да се промъкне в стаята на тази жена, той би ви опровергал, и то напълно чистосърдечно.

Макар и само за няколко минути, но трескавата му възбуда се уталожи. Той беше човек разумен, при все че храбър като лъв. А може би точно в този момент с него се извършваше някакво чудесно и пълно преобразяване.

Орор се взря в тъмнината пред себе си и прошепна:

— Нищо не виждам. Къде сте, Филип?

Лагардер й подаде ръка и тя я притисна към сърцето си. Той залитна и почувствува как очите му се изпълват със сълзи.

— Филип! Филип! — промълви клетата млада жена. — Сигурен ли сте, че не са ви проследили? Продадоха ни, Филип, предадоха ни!…

— Смелост, госпожо — избъбра Парижанчето.

— Ти ли каза това? — извика тя. — О, но аз наистина полудявам, вече не мога да позная дори гласа ти!

В една ръка Орор държеше вързопа, за който бяха споменали господин Пейрол и съучастникът му, другата тя притисна към челото си, сякаш искаше по този начин да успокои обърканите си мисли.

— Имам да ти казвам толкова неща! — продължи тя. — Но откъде ли да започна?

— Нямаме време — прошепна Лагардер, чиято добродетелност отказваше да си пъха носа в чужди тайни. — Да побързаме, госпожо!

— Но защо е този леден тон? Защо не ме наричаш Орор? Нима ми се сърдиш?

— Да побързаме, Орор! Да побързаме!

— Подчинявам ти се, скъпи мой Филип, и винаги ще ти се подчинявам! Ето, вземи нашето мъничко съкровище, при мен тя вече не е в безопасност. От моето писмо навярно си разбрал, че ни кроят някаква подлост.

Тя му подаде спящото дете, повито в копринени пелени. Лагардер го пое без да пророни дума.

— Нека още веднъж я целуна! — извика нещастната майка и избухна в сълзи. — Дай ми я, Филип… Ах, мислех, че сърцето ми е по-силно! Кой знае кога отново ще видя дъщеря си!

Думите й потънаха в ридания. Лагардер видя, че тя му подава някакъв бял предмет и попита:

— Какво е това?

— Знаеш добре… Но и ти си объркан като мен, клети мой Филип. Това са откъснатите страници от регистъра на параклиса, цялото бъдеще на детето ни!

Все тъй мълчаливо, Лагардер взе документите. Той просто се страхуваше да говори.

Документите бяха поставени в плик, скрепен с печата на енорийската църква на Кайлюс. В момента, когато ги вземаше, някъде в долината жално и протяжно протръби кози рог.

— Това навярно е някакъв сигнал! — извика госпожица дьо Кайлюс. — Бягай, Филип, спасявай се!

— Сбогом — рече Лагардер, решил докрай да изиграе ролята си, за да не разбие сърцето на младата майка. — Не се страхувай, Орор, детето ти е в сигурни ръце!

Орор притисна ръката му до устните си и горещо я целуна.

— Обичам те! — през сълзи промълви тя, после затвори капаците на прозореца и изчезна.