Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

XV. РАЗВРЪЗКА

Боят между флотилията и корвета беше продължил повече от два часа и половина. Нападателите бяха дали най-малко сто и петдесет убити и ранени — почти толкова беше дал и екипажът на „Сифанта“, който наброяваше двеста и петдесет души. Тези цифри показват с какво ожесточение се бяха били и двете страни.

Но, численото надмощие бе взело връх над храбростта. Победата не беше справедлива. Анри д’Албаре, офицерите, моряците, пътниците, всички бяха сега в ръцете на безмилостния Сакратиф.

Сакратиф или Старкос, това наистина беше един и същи човек. Дотогава никой не знаеше, че под това име се крие грък, син на Мани, един предател, преминал на страната на потисниците. Да! Именно Николас Старкос командуваше тази флотилия, чиито страшни злодеяния бяха всявали ужас из тези води! Той именно беше съчетал гнусния пиратски занаят с една още по-гнусна търговия! Той именно продаваше на варвари, на неверници, своите сънародници, оцелели от турските кланета! Той, Сакратиф! И това бойно име или по-скоро това пиратско име беше името на сина на Андроника Старкос!

Сакратиф — ще го наричаме така вече — Сакратиф от много години насам беше установил своя център на остров Карпатос, откъдето предприемаше действията си.

Тук, в дъното на неизвестните заливи на източния бряг, можеха да се открият главните бази на флотилията му. Тук, от негови събратя, които не признаваха никакъв закон и порядък и сляпо му се подчиняваха — той можеше да поиска от тях да извършат най-дръзки и жестоки неща! — се съставяха екипажите нз двадесетина кораба, които той командуваше безпрекословно.

След като бе тръгнал от Корфу с „Кариста“, Сакратиф се бе отправил направо за Карпатос. Възнамеряваше да поднови действията си в Архипелага с надежда да срещне корвета, на чието отплуване бе присъствувал и чието предназначение му бе известно. Все пак, макар че сега го занимаваше „Сифанта“, той не се бе отказал да открие Хаджина Елизундо и нейните милиони, както не се бе отказал да си отмъсти на Анри д’Албаре.

Пиратската флотилия се зае да открие корвета. Но, макар че често чуваше да се говори за него и за наказателните му действия срещу корсарите от северната част на Архипелага, Сакратиф не успя да попадне на следите му. Той съвсем не беше командувал, както се разправяше, пиратските кораби в онази битка край Лимнос, в която капитан Страдена бе намерил смъртта си. Но, той именно бе избягал от остров Тасос със саколевата, възползувайки се от боя, който корветът водеше пред пристанището. Само, че по това време Сакратиф все още не знаеше, че Анри д’Албаре бе поел командуването на „Сифанта“ — узна това едва когато го видя на тържището в Карпатос.

След като напусна Тасос, Сакратиф спря в Сира и отплува от този остров само четиридесет и осем часа преди пристигането на корвета. Не се бяха излъгали, като бяха предположили, че саколевата ще се отправи към Крит. Тук, в пристанището на Грабуза, чакаше бригът, който щеше да отведе Сакратиф в Карпатос, където искаше да подготви нови пиратски действия. Корветът го бе забелязал скоро след като бе отплувал от Грабуза и го бе подгонил, без да може да го стигне — бригът беше наистина по-бърз от него.

Сакратиф веднага беше познал „Сифанта“. Най-напред беше помислил да връхлети върху корвета, да се опита да го завладее на абордаж и да задоволи омразата ей, като го унищожи. Но, като размисли, реши, че ще бъде по-добре да се остави да го преследват край бреговете на Крит, да подмами корвета чак до Карпатос и после да изчезне в някое от онези убежища, конто само той знаеше.

Така и направи и тъкмо се бе заел да подготви флотилията си за нападението срещу „Сифанта“, когато събитията ускориха развръзката на тази драма.

Знаем вече какво се случи, знаем защо Сакратиф беше дошъл на пазара в Аркаса, знаем как, след като откри Хаджина Елизундо сред пленниците в батистана, той се озова лице с лице с Анри д’Албаре, капитана на корвета.

Тъй като мислеше, че Хаджина Елизундо е все още богатата наследница на корфиотския банкер, Сакратиф си каза, че ще я купи на всяка цена …

Но, намесата на Анри д’Албаре провали намеренията му.

Решен повече от всякога да отнеме Хаджина Елизундо от съперника си, да му отмъсти и да унищожи корвета, Сакратиф отведе Скопелос и се върна на западния бряг на острова. Не можеше да има и съмнение, че Анри д’Албаре ще напусне незабавно Карпатос, за да откара пленниците в родината им.

Така че флотилията беше събрана почти в пълен състав и отплува още на другия ден. Обстоятелствата бяха благоприятствували нейното придвижване и „Сифанта“ бе завладяна.

Когато Сакратиф стъпи на палубата на корвета, беше вече три часа следобед. Вятърът започна да се усилва и това позволи на другите кораби да застанат така, че да държат постоянно „Сифанта“ под заплахата на топовете си. А бриговете, които я бяха притиснали от двете й страни, трябваше да чакат главатарят да благоволи да се качи на някой от тях.

Но, засега той още не мислеше да си тръгва и затова стотина пирати останаха с него на борда на корвета.

Сакратиф не беше заговорил още капитан д’Албаре. Беше се задоволил да размени-само няколко думи съг Скопелос, който нареди пленниците, офицери и моряци, да бъдат отведени към люковете. Събраха ги заедно с техните другари, пленени в батареята и в помещението между двете палуби. После ги накара да слязат в трюма и затвориха капаците. Каква участ им отреждаха? Навярно някаква страшна смърт — щяха да ги погубят, като унищожат „Сифанта“!

На юта бяха останали само Анри д’Албаре и капи тан Тодрос, обезоръжени, завързани, зорко пазени.

Заобиколен от дванадесетина от най-свирепите си пирати, Сакратиф пристъпи към тях.

— Не знаех — каза той — че „Сифанта“ е под ко мандуването на Анри д’Албаре! Ако знаех това, нямаше да се поколебая да завържа бой с него още във водите на Крит и той нямаше да отиде да прави конкуренция на отците от Ордена на изкуплението на тържището в Карпатос.

— Ако Николас Старкос ни беше изчакал във водите на Крит — отвърна капитан д’Албаре — той щеше вече да бъде обесен на фокмачтата на „Сифанта“!

— Наистина ли? — поде Сакратиф. — Експедитивно и съкратено правосъдие…

— Да!… Правосъдие, подходящо за един пиратски главатар!

— Внимавайте, Анри д’Албаре — извика Сакратиф — внимавайте! Фокмачтата на корвета е все още здрава и достатъчно е да дам само знак и…

— Дайте го!

— Един офицер не може да бъде обесен! — извика капитан Тодрос. — Той може да бъде само разстрелян! Тази позорна смърт…

— Та нали тя е единствената, която може да се очаква от един опозорен човек! — отвърна Анри д’Албаре.

При тези думи Сакратиф направи едно движение, чието значение беше твърде добре познато на пиратите.

То означаваше смърт.

Пет-шест души се нахвърлиха върху Анри д’Албаре, докато другите задържаха капитан Тодрос, който се мъчеше да скъса ремъците, с които беше вързан.

Капитанът на „Сифанта“ бе повлечен към предната част на кораба сред отвратителни крясъци. От фок-мачтата вече бяха спуснали едно въже, само още няколко мига и един френски офицер щеше да бъде екзекутиран по позорен начин, когато неочаквано на палубата се появи Хаджина Елизундо.

Девойката бе доведена тук по заповед на Сакратиф. Тя знаеше, че главатар на пиратите е Николас Старкос. Но нито самообладанието, нито гордостта я напуснаха.

Очите й потърсиха най-напред Анри д’Албаре. Тя не знаеше дали той бе останал жив сред почти изцяло изтребения си екипаж. Хаджина го видя!… Той беше жив… жив, но тъкмо когато се канеха да го екзекутират!

Хаджина Елизундо се спусна към него, като викаше:

— Анри!… Анри!…

Пиратите понечиха да ги разделят, когато Сакратиф, който се бе отправил към предната част на корвета, се спря на няколко крачки от Хаджина и Анри д’Албаре. Той ги изгледа с жестока ирония.

— Ето че Хаджина Елизундо падна в ръцете на Николас Старкос! — каза той, като скръсти ръце. — Значи, мога да разполагам, както си искам, с богатата наследница на банкера от Корфу!

— Наследницата на банкера от Корфу — да, но не с наследството! — отвърна студено Хаджина.

Сакратиф не можеше да схване разликата. Затова и продължи:

— Иска ми се да вярвам, че годеницата на Николас Старкос няма да му откаже ръката си за това, че го открива под името Сакратиф!

— Аз! — извика Хаджина.

— Да, вие! — отвърна още по-иронично Сакратиф. — Правилно е да изпитвате признателност към великодушния капитан на „Сифанта“, загдето ви е откупил!

Но, той направи това, което аз също се опитах да сторя! Заради вас, а не заради пленниците, за които никак не ме е грижа. Да, само заради вас аз жертвувах цялото си богатство! Още миг, хубава Хаджина и аз щях да стана ваш господар… или по-скоро ваш роб!

Докато говореше така, Сакратиф пристъпи крачка напред. Девойката се притисна още по-силно към Анри д’Албаре.

— Мизерник! — извика тя.

— Е, да, наистина съм мизерник, Хаджина — отвърна Сакратиф. — И тъкмо за това разчитам на вашите милиони, за да се измъкна от мизерията!

При тези думи девойката пристъпи към Сакратиф.

— Николас Старкос — каза тя със спокоен глас — Хаджина Елизундо вече не притежава нищо от онова богатство, за което вие ламтите! Тя изразходва това богатство, за да поправи злото, което баща й бе сторил, за да го придобие! Николас Старкос, Хаджина Елизундо сега е по-бедна от най-бедния от тези нещастници, които „Сифанта“ връщаше в родината им.

Това неочаквано откритие предизвика обрат у Сакратиф. Държането му рязко се промени. В очите му блесна яростен пламък. Да, той все още разчиташе на тези милиони, които Хаджина Елизундо би пожертвувала, за да спаси живота на Анри д’Албаре! А от тези милиони — тя току-що бе заявила това с тон, който не оставяше никакво съмнение! — не беше й останало нищо!

Сакратиф гледаше Хаджина, гледаше Анри д’Албаре. Скопелос го наблюдаваше, познаваше го достатъчно добре, за да знае каква ще бъде развръзката на тази драма. Впрочем той вече бе получил нареждания във връзка с унищожаването на корвета и чакаше са мо знак, за да ги изпълни.

Сакратиф се обърна към него.

— Върви, Скопелос! — каза той.

Следван от още няколко пирати, Скопелос се спусна по стълбата, която водеше за батареята и се отправи към барутния погреб на кърмата на „Сифанта“.

В същото време Сакратиф заповяда на пиратите да се прехвърлят на борда на бриговете, които бяха все още прикрепени към „Сифанта“.

Анри д’Албаре разбра. Сакратиф не искаше да си отмъсти само чрез неговата смърт. Стотици нещастници бяха осъдени да загинат заедно с него, за да може това чудовище да задоволи напълно омразата си!

Двата брига бяха вече откачили абордажните си куки и започнаха да се отдалечават, като вдигнаха няколко платна и загребаха с веслата.

На борда на корвета бяха останали само двадесетина пирати. Те само чакаха заповед от Сакратиф, за да скочат заедно с него в лодките си, наредени край „Сифанта“.

В този момент Скопелос и хората му отново ее появиха на палубата.

— Качвай се в лодките! — каза Скопелос.

— Качвай се в лодките! — извика Сакратиф със страшен глас. — След няколко минути няма да остане нищо от този проклет кораб! Е, нали не искаше позорна смърт, Анри д’Албаре! Тъй да бъде! Взривът няма да пощади нито пленниците, нито екипажа, нито офицерите на „Сифанта“! Благодари ми, че ти отреждам такава смърт в такава добра компания!

— Да, благодари му, Анри — каза Хаджина — благодари му! Поне ще умрем заедно!

— Ти да умреш, Хаджина! — отвърна Сакратиф. — Не! Ти ще живееш и ще бъдеш моя робиня… моя робиня!… Чуваш ли?

— Мерзавец! — извика Анри д’Албаре. Девойката се беше притиснала още по-силно към него. Тя, в ръцете на този човек!

— Хванете я! — заповяда Сакратиф.

— И качвайте се на лодките! — добави Скопелос. — Крайно време е!

Двама пирати се нахвърлиха върху Хаджина. Те я повлякоха към лодките.

— А сега — извика Сакратиф — нека всички загинат заедно със „Сифанта“, всички.

— Да!… Всички… И майка ти също!

Това беше старата пленница — беше се появила на палубата този път без да крие лицето си.

— Майка ми!… Тук, на борда!… — извика Сакратиф.

— Да, майка ти, Николас Старкос! — отвърна Андроника. — Ще загина от твоята ръка!

— Отведете я!… Отведете я!… — изкрещя Сакратиф.

Няколко пирати се спуснаха към Андроника.

Но, в този миг оцелелите от „Сифанта“ нахълтаха на палубата. Бяха успели да разбият люковете на трюма, където ги бяха затворили и бяха изскочили през предната палуба.

— На помощ!… На помощ!… — извика Сакратиф.

Пиратите, които се намираха още на палубата, поведени от Скопелос, се опитаха да му се притекат на помощ. Но, моряците, въоръжени с ками и брадви, ги избиха до един.

Сакратиф се почувствува загубен. Но, поне заедно с него щяха да загинат и всички, които той мразеше!

— Хайде, върви по дяволите, проклет корвет! — извика той. — Върви по дяволите!

— Да отиде по дяволите!… Нашата „Сифанта“!… Никога!

Това беше Ксарис, който се появи със запален фитил в ръка, измъкнат от едно от буретата на барутния погреб. После той се нахвърли върху Сакратиф и с един удар с брадва го просна на палубата.

Андроника нададе вик. Всичко, което бе останало от майчинското чувство в сърцето на майката, дори след толкова престъпления, беше откликнало в нея. Тя бе искала да отклони този удар, който беше поразил сина й…

Тогава тя се приближи към тялото на Николас Старкос, коленичи, сякаш за да му отдаде последно прости при последно сбогом… После на свой ред се строполи.

Анри д’Албаре се спусна към нея.

— Мъртва! — каза той. — Нека бог прости на сина от милост към майката!

Междувременно някои от пиратите, които бяха в лодките, бяха успели да се качат на един от бриговете. Вестта за смъртта на Сакратиф бързо се разнесе.

Трябваше да отмъстят за него — топовете на флотилията отново загърмяха срещу „Сифанта“.

Но, този път напразно. Анри д’Албаре бе поел отново командуването на корвета. Оцелелите от екипажа му, около стотина души, застанаха зад топовете в батареята и зад коронадите на палубата и отвръщаха победоносно на пиратските залпове.

Скоро един от бриговете — същият, на който Сакратиф беше издигнал черния си флаг — беше засегнат под ватерлинията и потъна сред отвратителните проклятия на разбойниците на борда му.

— Смело, момчета, смело! — извика Анри д’Албаре. — Ще спасим нашата „Сифанта“!

И борбата продължи, но нямаше го вече страшния Сакратиф да поведе пиратите си и те не посмяха де рискуват един нов абордаж.

Скоро от цялата флотилия останаха само пет кораба. Топовете на „Сифанта“ можеха да ги потопят от голямо разстояние. Затова, тъй като вятърът доста се усили, те вдигнаха платната си и побягнаха.

— Да живее Гърция! — извика Анри д’Албаре, докато знамето на „Сифанта“ се издигаше на върха н гротмачтата.

— Да живее Франция! — отвърна целият екипаж, като обедини тези две имена, които бяха така тясно свързани през Войната за независимост.

Беше пет часът следобед. Въпреки преживелиците и умората никой от хората не пожела да си отдъхне, докато корветът не стане отново годен за плуване. Привързаха към рейовете запасни платна, подсилиха с подпори долната част на мачтите, издигнаха една временна мачта на мястото на бизанмачтата, прокараха нови въжета за платната, прикрепиха и изпънаха нови фордуни и вапти, поправиха кормилото и още същата вечер „Сифанта“ пое отново на северозапад.

Тялото на Андроника Старкос, положено на юта, бе пазено с онази почит, дължима й в памет на проявения от нея патриотизъм. Анри д’Албаре искаше да върне на родната им земя тленните останки на тази храбра жена.

 

Привързаха едно гюлле за краката на трупа на Николас Старкос и той изчезна във водите на същия този Архипелаг, който пиратът Сакратиф толкова пъти бе размътил със злодеянията си!

Двадесет и четири часа по-късно, на 7 септември, към шест часа вечерта „Сифанта“ наближаваше остров Егина и скоро влезе в пристанището му след цяла година действия, които бяха възвърнали сигурността в гръцките води.

Въздухът се разтресе от многократното „ура“ на пътниците. После Анри д’Албаре се сбогува с офицерите и екипажа на „Сифанта“ и предаде на капитан Тодрос командуването на корвета, който Хаджина Елизундо подари на новото гръцко правителство.

Няколко дни по-късно, при стечение на много народ и в присъствието на командния състав и екипажа на „Сифанта“ и на върнатите в родината им пленници, бе отпразнувана женитбата на Хаджина Елизундо с Анри д’Албаре. На другия ден двамата заминаха за Франция заедно с Ксарис, който вече не ги напусна никога; но те възнамеряваха да се върнат пак в Гърция, щом обстоятелствата позволяха това.

Впрочем тези води, някога толкова несигурни, започваха да стават спокойни. Последните пирати бяха изчезнали и „Сифанта“ под командуването на капитан Тодрос никога повече не откри следа от черния флаг, погълнат от вълните заедно със Сакратиф. Това не беше вече Архипелагът в пламъци, а един Архипелаг, открит отново за търговията с Далечния Изток, след като и последните пламъци бяха угасени.

Благодарение на героизма на своите чеда гръцката държава скоро зае своето място сред свободните европейски страни. На 22 март 1829 година султанът подписа едно споразумение с Великите сили. На 22 септември битката при Петра затвърди окончателно победата на гърците. Гръцката държава беше създадена.

Приблизително по това време, 1832 година, Анри д’Албаре и Хаджина Елизундо се установиха в Гърция. Наистина материалното им положение беше скромно, но какво повече им беше нужно, за да бъдат щастливи, щом щастието беше в самите тях!

Край
Читателите на „Архипелагът в пламъци“ са прочели и: