Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

VI. НАПРЕД СРЕЩУ ПИРАТИТЕ НА АРХИПЕЛАГА

Посоката север—северозапад, следвана от кораба, щеше да му позволи да плува край живописния низ на Ионийските острови, където един остров изчезва от погледа, за да се появи друг.

За щастие със своя вид на почтен леваптински кораб, нещо средно между яхта за развлечения и търговски кораб, „Кариста“ по нищо не издаваше своята принадлежност. И наистина би било неблагоразумие от страна на капитана й да се изложи на угрозата на британските фортове, да се остави да попадне в ръцете на фрегатите на Обединеното кралство.

Само петнадесетина морски мили делят Аркадия от остров Закинтос, „цветето на Изтока“, както поетично го наричат италианците. От дъното на залива, който „Кариста“ в момента прекосяваше, могат да се зърнат дори потъналите в зеленина върхове на планината Скопос, по чиито склонове се редуват маслинови и портокалови градини, заместили някогашните гъсти гори, възпети от Омир и Вергилий.

Вятърът беше благоприятен, постоянен бриз откъм сушата, който духаше от югоизток. Така че корабът пореше бързо водите край Закинтос, спокойни в този момент като водите на езеро.

Привечер той мина край главния град на острова, който носи неговото име. Това е красив италиански град, разцъфнал на земята на Закинт, син на троянеца Дардан. От палубата на „Кариста“ се забелязаха само светлините на града, който се извива по протежение на половин миля по брега на кръгообразния залив. Пръснати на различна височина — от кея на пристанището чак до върха на хълма, където се издигаше замък от венециански произход, построен на триста стъпки над морето, тези светлини образуваха огромно съзвездие, чиито най-ярки звезди бележеха мястото на дворците Възраждане на главната улица и на катедралата „Свети Дионисий Закинтски“.

С населението на Закинтос, така дълбоко повлияно от контактите му с венецианци, французи, англичани и руснаци, Николас Старкос не можеше да има търговски отношения, подобно на онези, които го свързваха с турците в Пелопонес. Така, че нямаше за какво да дава сигнал на дежурните наблюдатели на пристанището, нито да се отбива на този остров, родно място на двама прочути поети — единият италианец, Уго Фосколо, от края на XVIII век, другият — Дионисиос Соломос, едно от най-прославените имена на съвременна Гърция.

„Кариста“ премина през тесния морски ръкав, който отделя Закинтос от Ахайя и Елида. Навярно не едно ухо на борда бе раздразнено от песните, които бризът носеше, подобно на баркароли от Лидо! Но, пиратите трябваше да се примирят. Корабът премина сред тези италиански мелодии и на другия ден вече се намираше в Патраския залив, дълбоко врязване в сушата, продължено от Лепантския залив чак до Коринтския провлак.

В момента Николас Старкос беше застанал на носа на „Кариста“. Погледът му се плъзгаше по целия бряг па Акарнания, на северния край на залива. Това място пораждаше велики и незабравими спомени, при които сърцето на всеки син на Гърция би се свило, ако този син отдавна не се бе отрекъл и предал майка си!

— Мисолонги! — произнесе тогава Скопелос, като посочи с ръка на североизток. — Мръсно население! Хора, които се взривяват, вместо да се предадат!

И наистина купувачите на пленници и продавачите на роби не биха имали никаква работа тук преди две години. След десетмесечна борба обсадените в Мисолонги гърци, изнемощели от несгоди, изтощени от глад, бяха предпочели по-скоро да хвърлят във въздуха града и крепостта, отколкото да се предадат на Ибрахим.

Мъже, жени, деца, всички бяха загинали от страшния взрив, който не пощади дори победителите!

А предната година, почти на същото място, където наскоро беше погребан Маркос Боцарис, един от героите на Войната за независимост, беше дошъл да умре, обезкуражен, отчаян, лорд Байрон, чиито останки сега почиват в Уестминстър. Единствено сърцето му остана в земята на тази Гърция, която той обичаше и която си възвърна свободата едва след неговата смърт!

Едно рязко движение беше единственият отговор на Николас Старкос на забележката на Скопелос. След това корабът се отдалечи бързо от Патраския залив и се отправи към Кефалония.

С този попътен вятър бяха достатъчни само няколко часа, за да преминат разстоянието, което дели Кефалония от остров Закинтос. Впрочем „Кариста“ не се насочи към главния град на острова, Аргостоли, чието пристанище е плитко наистина, но все пак си остава чудесно за корабите с по-малък тонаж. Тя смело навлезе в тесните ръкави, които мият източните му брегове и към шест и половина вечерта наближи южния край на Итака.

Този остров, осем мили дълъг и една и половина широк, своеобразно скалист, с диво великолепие, богат на дървено масло и вино, които произвежда в изобилие, брои десетина хиляди жители. Макар, че няма своя собствена история, той е дал едно прочуто в древността име. Родно място е на Одисеи и Пенелопа, спомена за които все още пазят върховете на Аноги, дълбините на пещерата в планината Свети Стефан, развалините на връх Етос, полята на Евмей, скалата на Гарваните, от която навярно са се изливали поетичните водни струи на извора Аретуза.

При падането на нощта земята на сина на Лаерт малко по малко бе изчезнала в мрака, на петнадесети-на мили отвъд последния нос на Кефалония. През нощта, за да избегне тесния пролив, който дели северния край на Итака от южния край на остров Левкас, „Кариста“ навлезе малко навътре в морето и заплува край източния бряг на този остров, на не повече от две мили от него.

На лунната светлина смътно се забелязваше белезникав стръмен и скалист бряг, извисяващ се на сто и осемдесет стъпки над морето — това беше Левкадската скала, прославена от Сафо и Артемиза. Но, при изгрев слънце от този остров не бе останала и следа на юг, а корабът, като се приближи до албанския бряг, се отправи, вдигнал всичките си платна, към остров Корфу.

Трябваше да изминат още двадесетина мили през този ден, ако Николас Старкос искаше да навлезе преди падането на нощта във водите на главния град на острова.

Тези двадесет мили бяха бързо преминати от дръзката „Кариста“, която изду до такава степен платната си, че планширът й се плъзгаше почти по повърхността на водата. Бризът се беше значително усилил. Кормчията трябваше да напрегне цялото си внимание, за да не допусне корабът да полегне под грамадата от платна.

 

За щастие мачтите бяха здрави, въжетата и платната нови и висококачествени.

Нито един риф не бе свит, нито едно спомагателно платно не бе прибрано.

Действуваха така, като че ли корабът участвуваше в някакво международно състезание по бързина.

„Кариста“ мина край малкия остров Паксос. На север вече се очертаваха първите върхове на Корфу. На хоризонта вдясно, на албанския бряг, се открояваше назъбената верига на Акрокеравнийските планини. Няколко кораба, плуващи под френско или турско знаме, бяха забелязани в тази доста оживена част на Йонийско море. „Кариста“ не се опита да ги избегне. Ако й бе подаден сигнал да спре, тя би се подчинила без колебание, тъй като на борда й нямаше нито товар, нито някакъв документ, който би издал какъв кораб е.

Към четири часа следобед „Кариста“ започна да се придържа постепенно по посоката на вятъра, за да навлезе в пролива, който дели остров Корфу от континента. Въжетата бяха пристегнати и кормчията завъртя на една четвърт кормилото, за да заобиколи нос Бианко на южния край на острова.

Тази част на пролива е по-приветлива от северната. И затова приятно контрастира с албанския бряг, тогава почти необработен и полудив. Няколко мили по-нагоре проливът се разширява чрез дълбоко врязване на морето в брега на Корфу. Корабът се насочи така, че да го премине косо. Тъй като крайбрежието е назъбено от многобройни и дълбоки заливи, островът има шестдесет и пет мили обиколка, макар че в най-дългата си част достига само двадесет, а в най-широката — шест.

Към пет часа „Кариста“ мина близо до островчето на Одисеи, край входа на езерото Каликиопуло, който свързва някогашното хиланческо пристанище с морето. После започна да следва извивките на онази прелестна „каноне“, засадена с алое и столетници, по която вече сновяха коли и конници, които отиваха на една миля южно от града да се насладят па морската прохлада и на очарованието на великолепната панорама, чийто хоризонт е албанският бряг на отвъдната страна на пролива. Мина пред залива Кардакио и развалините, които се извисяват над него, пред летния дворец на върховния британски лорд комисар, като остави вляво залива Кастрадес, където подковообразно е разположено предградието със същото име, Страда Марина, по-скоро място за разходка, отколкото улица, после затвора, някогашната крепост Салвадор и първите къщи на главния град на острова. След това „Кариста“ заобиколи нос Сидеро, на който се издига крепостта, нещо като малък военен град, достатъчно просторен, за да обхване седалището на коменданта, жилищата на офицерите, една болница и една гръцка църква, превърната от англичаните в протестантски храм. Най-сетне, насочвайки се право на запад, капитан Старкос обходи нос Сан-Николо и след като плува известно време край брега, на който, една над друга, са разположени къщите в северната част на града, хвърли котва на около половин кабел от вълнолома.

Спуснаха лодката. Николас Старкос и Скопелос се настаниха в нея, като преди това капитанът затъкна в пояса си един от онези широки и къси ножове, които много се използуваха в Месения. Двамата отидоха в здравната служба и представиха документите на кораба, които бяха в пълна изправност. Така, че след това бяха свободни да отидат където и както си искат, като се уговориха да се срещнат в единадесет часа, за да се приберат па кораба.

Скопелос, натоварен да се грижи за финансовите интереси на „Кариста“, потъна в търговската част на града през криволичещи и тесни улички с италиански имена и сводести магазинчета — цялата онази позната бъркотия на един неаполнтански квартал.

Николас Старкос пък искаше да посвети тази вечер на водене па преговори, както се казва. Той се отправи към площада, към най-елегантния квартал на града.

Този площад, засаден от двете страни с хубави дървета, се простира между града и крепостта, от която го дели широк ров. Чужденци и местни жители сновяха непрекъснато по него, но в това сновене нямаше нищо празнично. Военни куриери влизаха в двореца, построен в северната част на площада от генерал Майтланд и излизаха през вратите Свети Георги и Свети Михаил, от двете страни на бялата му каменна фасада. По този начин се извършваше непрекъсната размяна на сведения между двореца на губернатора и крепостта, чийто подвижен мост беше смъкнат пред статуята на маршал фон Шулембург.

Николас Старкос се смеси с това множество. Стана му ясно, че то е обхванато от необикновено вълнение. Тъй като не беше човек, който задава въпроси, той се задоволи само да слуша. Направи му впечатление едно име, постоянно повтаряно във всички групи с не твърде ласкави оценки — името Сакратиф.

Това име, изглежда, първоначално събуди известно любопитство в него, но след това Старкос вдигна леко рамене и продължи да върви по площада, като стигна чак до терасата, с която той завършва високо над морето.

Любопитни се бяха събрали тук около един малък храм с кръгла форма, издигнат наскоро в памет на сър Томас Майтланд.

Няколко години по-късно тук щеше да бъде издигнат и един обелиск в чест на един от приемниците му, сър Хауард Дъглас, за да хармонира със статуята на сегашния върховен британски лорд комисар, Фредерик Адам, мястото на която беше вече обозначено пред губернаторския дворец. Навярно ако английският върховен протекторат не беше зазършил с включването на йонийските острови в пределите на гръцката държава, улиците на Корфу щяха да бъдат претъпкани със статуите па губернаторите му. При все това доста корфиоти съвсем не мислеха да порицаят това разточителство на хора от бронз или камък и може би не един от тях сега съжалява не само за стария порядък, но и за обичайните административни грешки на представителите на Обединеното кралство.

Но, макар по този въпрос да съществуват твърде различни мнения, макар от седемдесетте хиляди жители на древната Коркира и от двадесетте хиляди жители на главния й град, една част от които са православни християни, гърци християни, а друга немалка част — евреи, които по това време заемаха отделен квартал, нещо като гето, макар в живота на тези хора от различни националности да съществуваха противоположни идеи по отношение на несходни интереси, този ден всяко разногласие сякаш се беше стопило в една всеобща мисъл, в нещо като проклятие, отправено по адрес на това непрекъснато повтаряно име:

— Сакратиф! Сакратиф! Напред срещу пирата Сакратиф!

Макар, че хората, които сновяха нагоре-надолу, говореха на английски, италиански или гръцки, макар че произнасяха по различен начин това ненавистно име, купищата проклятия, които те отправяха по негов адрес, бяха израз на всеобщо чувство на отвращение.

Николас Старкос продължаваше да слуша, без да казва нищо. Горе от терасата с поглед можеше лесно да обхване голяма част от пролива на Корфу, затворен като езеро чак до албанските планини, чиито върхове залязващото слънце позлатяваше.

След това капитанът на „Кариста“ се обърна към пристанището и забеляза някакво голямо раздвижване. Много лодки се отправяха към военните кораби.

Сигнали се разменяха между тези кораби и мачтата с флаговете, издигната на върха на крепостта, чиито батареи и укрепления закриваше стена от гигантски алое.

Тези признаци не можеха да заблудят никой моряк — очевидно един или няколко кораба се готвеха да напуснат Корфу. Ако това беше така, трябваше да се признае, че местното население проявява необикновен интерес към случая.

Слънцето беше вече изчезнало зад високите върхове на острова и нощта скоро щеше да падне, тъй като здрачът по тези ширини е твърде кратък.

Николас Старкос сметна, че вече е време да се махне от терасата. Той слезе отново на площада, като остави горе повечето от зрителите, задържани там от любопитство.

После се отправи със спокойна крачка към аркадите на онзи низ от къщи по западната страна на площада.

Тук не липсваха нито кафенета, изпълнени със светлина, нито цели редици столове, поставени на улицата и заети вече от многобройни посетители. И трябва да се отбележи, че посетителите повече говореха, отколкото консумираха, ако можем да употребим тази твърде модерна дума за тогавашните корфиоти.

Николас Старкос седна на една масичка, ствърдото намерение да не изтърве нито думичка от разговорите, които се водеха на съседните маси.

— Всъщност — казваше един корабопритежател от Страда Марина — няма вече никаква сигурност за търговията, човек не може да рискува да изпрати ценен товар към пристанищата на Изтока!

 

— И скоро — добави събеседникът му, един от онези дебели англичани, които сякаш са седнали върху някакво денкче, като председателя на Камарата им — няма да може да се намерят моряци, които да се съгласят да служат на корабите, плуващи по Архипелага!

 

— Ох, този Сакратиф! Този Сакратиф! — повтаряха навред с истинско възмущение.

„Едно име, което добре дере гърлото“ — мислеше си кафеджията, който едва смогваше да разнася разхла-дителни напитки.

— В колко часа тръгва „Сифанта“? — запита търговецът.

— В осем часа — отвърна корфиотът. — Но, добави той с тон, в който се чувствуваше известно недоверие — не е достатъчно само да тръгне, а да се достигне целта!

— И ще бъде достигната! — извика един друг корфиот. — Къде е казано, че един пират ще държи в шах британската флота…

— И гръцката, и френската, и италианската! — добави флегматично един английски офицер, който искаше всяка страна да има своя дял от този неприятен случай.

— Часът наближава — поде отново търговецът, като стана — и ако искаме да присъствуваме на заминаването па „Сифанта“, струва ми се, че е време да отидем на площада.

— Не — отвърна събеседникът му, — няма защо да се бърза. Впрочем отплуването ще бъде оповестено с един топовен изстрел.

И разговарящите продължиха да внасят своя дял във всеобщия хор на проклятията, отправени срещу Сакратиф.

Николас Старкос навярно сметна, че моментът е подходящ, за да се намеси и без по нищо да се издаде в произношението, че е от Южна Гърция, се обърна към съседите си по маса.

— Господа — каза той — мога ли да ви политам каква е тази „Сифанта“, за която днес всички гозорят?

— Това е един корвет, господине — отвърнаха му — корвет, закупен, екипирай и въоръжен от едно дружество, образувано от английски, френски и гръцки търговци, обслужван от екипаж, съставен от тези различни националности, и който ще отплува под командуването на смелия капитан Страдена! Може би той ще успее да постигне онова, което не можаха да постигнат военните кораби на Англия и Франция!

— А! — възкликна Николас Старкос. — Този корвет заминава!… И за къде, моля ви се?

— Там, където би могъл да срещне, да залови и обеси прочутия Сакратиф!

— Ще ви помоля тогава — поде отново Николас Старкос — да имате любезността да ми кажете, кой е този прочут Сакратиф?

— Питате кой е Сакратиф? — извика смаян корфиотът, към когото се присъедини и англичанинът, като подсили отговора му с едно „ох!“, изпълнено с изненада.

Обстоятелството, че се намира човек, който да не знае кой е Сакратиф и то посред Корфу, когато това име беше във всички уста, можеше да се приеме като нещо съвсем необичайно.

Капитанът на „Кариста“ веднага забеляза какво въздействие произведе неговото незнание. Затова побърза да добави:

— Аз съм чужденец, господа. Току-що пристигнах от Задар, сиреч от другия край на Адриатика и не съм в течение на това, което става в Ионийските острови.

— Кажете по-добре: на това, което става в Архипелага! — извика корфиотът. Защото Сакратиф е избрал тъкмо Архипелага за театър на пиратските си действия!

— А! — възкликна Николас Старкос. — За някакъв пират ли става дума?

— Да, за един пират, корсар, морски разбойник! — отвърна дебелият англичанин. — Да, Сакратиф заслужава всички тези определения и дори всички други, които могат да се измислят, за да се окачестви подобен престъпник! Англичанинът замълча за миг, за да си поеме дъх, и продължи:

— Изненадвате ме, господине — обстоятелството, че може да се намери европеец, който да не знае кой е Сакратиф!

— О, господине — отвърна Николас Старкос — това име не ми е съвсем непознато, повярвайте ми. Но, не знаех, че именно той е развълнувал днес така целия град. Нима Корфу е заплашен от нападение от страна на този пират?

— Не би посмял! — извика търговецът. — Никога не би дръзнал да стъпи на нашия остров!

— А! Наистина ли? — отвърна капитанът на „Кариста“.

— Разбира се, господине, а ако го стори, бесилките, да, бесилките сами ще се появят по всички краища на острова, за да го сграбчат, когато мине кран тях!

— Но, тогава защо е това вълнение? — запита Николас Старкос. — Пристигнах едва преди час и не мога да си обясня какво е породило това вълнение …

— Ето какво, господине! — отвърна англичанинът. — Два търговски кораба, „Три Брадърс“ и „Кейр-иътик“, бяха заловени преди около месец от Сакратиф и всички останали живи от двата екипажа бяха продадени по робските пазари в Триполитания!

— О! — отвърна Николас Старкос. — Това е отвратителна история, за която един ден Сакратиф може да съжалява!

— И тогава — поде отново корфиотът — известен брой търговци със съвместни усилия въоръжиха един военен корвет, отличен мореход, обслужван от подбран екипаж и командуван от един неустрашим моряк, капитан Страдена, който ще се заеме да залови този Сакратиф! Този път можем да се надяваме, че пиратът, който разстройва цялата търговия в Архипелага, няма да избегне участта си!

— Това ще бъде трудно наистина — отвърна Николас Старкос.

— Ето защо — добави англичанинът — градът е така развълнуван и цялото население се е струпало на площада, за да присъствува на отплуването на „Сифанта“, която ще бъде поздравена с многохилядно „ура“, когато се спусне по пролива на Корфу!

Без съмнение Николас Старкос вече знаеше всичко, което искаше да узнае.

Той благодари на своите събеседници. После стана и отново отиде да се смеси с множеството, което изпълваше площада.

В това, което англичаните и корфиотите бяха казали, нямаше нищо преувеличено. Напротив, всичко беше твърде много вярно! От няколко години насам Сакратиф извършваше възмутителни грабежи. Много търговски кораби от всички националности бяха нападнати от този пират, колкото смел, толкова и кръвожаден. Откъде беше дошъл? От какъв произход беше? Дали не принадлежеше към онези пирати, които идваха от северо-африканските брегове? Кой би могъл да каже това? Никой не го познаваше. Никой не го беше виждал досега. Никой от онези, които бяха попаднали под огъня на неговите топове, не се бе завърнал. Едни бяха убити, други — превърнати в роби. Кой би могъл да посочи корабите, с които той действуваше? Непрекъснато се прехвърляше от един борд на друг. Нападаше ту с бърз левантински бриг, ту с лек корвет, който никой не можеше да настигне и при това винаги под черно знаме. Ако при някоя от тези срещи се окажеше, че не е по-силният и че трябва да се спасява с бягство от някой опасен военен кораб, той изведнаж изчезваше. В кое ли неизвестно убежище, в кой ли непознат край на Архипелага биха могли да го търсят? Той познаваше най-скритите морски ръкави по тези брегове, за хидрографията на които имаше още много да се желае по онова време.

Пиратът Сакратиф беше не само добър моряк, но умееше и опасно да напада. Следван винаги от екипажи, които не отстъпваха пред нищо, той никога не забравяше след битката да им даде „пая на дявола“, сиреч няколко часа за клане и грабеж. И затова хората му го следваха навред, където и да ги водеше. Изпълняваха всичките му заповеди, каквито и да бяха те. Всеки от тях беше готов да се жертвува за него. Заплахата от най-страшни изтезания не би ги накарала да издадат своя главатар, който упражняваше над тях същинска хипнотизираща власт. На такива хора, хвърлили се на абордаж, рядко имаше кораб, който можеше да им устои, особено търговски кораб, който не е снабден с достатъчно средства за отбрана.

Във всеки случай, ако, въпреки своето умение, Сакратиф би бил изненадан от някой военен кораб, той по-скоро би се взривил, отколкото да се предаде.

Разправяше се дори, че при един случай, когато останал без гюллета, той натъпкал топовете с човешки глави, току-що отрязани от труповете, които покривали палубата.

Такъв беше човекът, когото „Сифанта“ имаше за задача да залови, такъв беше пиратът, чието ненавистно име предизвикваше такова силно вълнение в главния град на Корфу.

Скоро отекна топовен гърмеж, над насипа на крепостта след силен блясък се издигна дим. Това беше изстрелът за отплуване. „Сифанта“ потегли и се отправи към пролива на Корфу, за да премине през него и да достигне южната част на Йонийско море.

Цялото множество се струпа на края на площада, към терасата, където се издигаше паметникът на сър Майтланд.

Повлечен неудържимо от някакво чувство, може би по-силно от обикновено любопитство, Николас Старкос се озова скоро в първите редици на изпращачите.

Постепенно под лунната светлина се появи корветът със сигналните си светлини. Той плуваше с издути платна, за да може да премине бързо край нос Бианко, който се проточва в южната част на острова. Откъм крепостта отекна втори гръм, след това трети — на тях бе отвърнато с три топовни изстрела, които за миг осветиха страничните отвори на „Сифанта“. Гърмежите бяха последвани от многохилядно „ура“, последните отзвуци от което достигнаха до корвета тъкмо когато минаваше край залива Кардакио.

После всичко отново потъна в тишина. Малко по малко множеството се изтегли по улиците на предградието Кастрадес, освобождавайки място за малцината, които за удоволствие или по работа, все още се разхождаха по площада.

Още цял час Николас Старкос остана все тъй замислен на широкия и почти пуст площад. Но в главата л в сърцето му не беше настъпило спокойствие. В очите му гореше огън, който клепачите не можеха да прикрият. Погледът му сякаш неволно се насочваше по посока на корвета, който току-що беше изчезнал зад неясния масив на острова.

Когато часовникът на църквата „Свети Спиридон“ удари единадесет часа, Николас Старкос се сети, че грябва да отиде на срещата си със Скопелос, която двамата си бяха определили до здравната служба. Той пое по улиците, които водят към новия форт, и скоро стигна на кея.

Скопелос го чакаше.

Капитанът на „Кариста“ се отправи към него.

— Корветът „Сифанта“ току-що отплува! — каза той.

— А! — възкликна Скопелос.

— Да … за да залови Сакратиф!

— Корветът или някой друг кораб — все това е! — отвърна просто Скопелос, като посочи лодката, която се полюляваше край каменните стъпала върху слабо плискащите се вълни.

Скоро след това лодката се опря до борда на „Кариста“ и Николас Старкос скочи на палубата, като каза:

— До утре, при Елизундо.