Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Корекция
mahavishnu (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Жул Верн. Архипелагът в пламъци

Роман

ДИ „Народна култура“, София, 1973

Рецензент: Пенка Пройкова

Френска. Първо издание

Литературна група IV. Тематичен номер 3647

Превел от френски: Георги Куфов

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Евдокия Попова

Дадена за набор на 24.X.1972 г. Подписана за печат през февруари 1973 г.

Излязла от печат през март 1973 г. Формат 84×108/32.

Печатни коли 12,25. Издателски коли 9,31. Цена 0,74 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

ДП „Стоян Добрев — Странджата“, Варна, Хр. Ботев 6

R 840–3

 

Jules Verne. L’Archipel en feu

Hachette, Paris, 1970

Traduit du français par: Georges Koufow

Rédacteur — Penka Proikova

Narodna kultura, Sofla, 1973

История

  1. — Добавяне

XI. СИГНАЛИ БЕЗ ОТГОВОР

Осем дни след битката край Тасос, след като претърси и най-малките заливчета на турския бряг от Кавала до Орфано, „Сифанта“ прекоси залива Контеса, а после премина от нос Депрано до нос Палиури край заливите Света гора и Касандра, най-сетне на 15 април върховете на Атон, чиято най-висока точка достига близо две хиляди метра над морското равнище, почнаха да се губят в далечината.

Никакъв съмнителен кораб не бе забелязан през целия този път. На няколко пъти се появиха турски ескадри, но „Сифанта“, която плуваше под знамето на Ксрфу, не счете, че трябва да влезе във връзка с тези кораби, които нейният капитан би посрещнал по-скоро с топовни изстрели, отколкото със сваляне на шапка. Напротив, той се свърза с няколко крайбрежни гръцки кораба и получи някои сведения, които можеха да бъдат само от полза за мисията на корвета.

Именно при тази обстановка на 26 април Анри д’Албаре узна за едно събитие от голямо значение. Великите сили бяха решили, че всяка помощ, изпратена по море на войските на Ибрахим, ще бъде задържана. Освен това Русия бе обявила официално война на Турция. Така, че положението на Гърция продължаваше Да се подобрява и макар че трябваше да потърпи още известно време, все пак тя вървеше уверено към извоюването на своята независимост.

На 30 април корветът беше проникнал до вътрешния край на Солунския залив, крайната точка, която той трябваше да достигне в северозападната част на Архипелага. Тук също му се удаде случай да подгони няколко малки пиратски кораба, които, за да не бъдат заловени, се хвърлиха върху брега. Макар, че екипажите им не загинаха до последния човек, повечето от тези кораби станаха напълно негодни. Тогава „Сифанта“ се отправи на югоизток, за да огледа внимателно южното крайбрежие на Солунския залив. Но, изглежда, сред пиратите бе дадена навреме тревога, защото нито един от тях не се появи.

Тогава именно на борда на корвета се случи нещо необикновено, необяснимо дори.

На 10 май, към седем часа вечерта, когато влезе в каюткомпанията, която заемаше цялата задна част на „Сифанта“, Анри д’Албаре намери едно писмо, оставено на масата. Той го взе, приближи се до лампата, която се люлееше на тавана и прочете адреса.

Писмото беше адресирано по следния начин:

„До капитан Анри д’Албаре, командуващ корвета «Сифанта», в открито море“

На Анри д’Албаре му се стори, че познава този почерк. И наистина той приличаше на почерка на онова писмо, което беше получил в Хиос и с което му се съобщаваше, че има свободна длъжност на корвета. Ето съдържанието на това писмо, пристигнало по такъв странен начин, а не по обичайните пощенски пътища:

„Ако капитан д’Албаре желае да устрои своя план за действие в Архипелага така, че през първата седмица на септември да се намира във водите край остров Карпатос, той би постъпил най-правилно за общото благо и за задачата, която му е поверена.“

Никаква дата н пак никакъв подпис, както на писмото, получено в Хиос. Когато ги сравни, Анри д’Албаре се убеди, че и двете писма бяха написани от една и съща ръка.

Как да си обясни това? Първото писмо беше пристигнало по пощата. Но второто можеше да бъде поставено на масата само от лице, което се намира на борда на кораба. Следователно това лице или е притежавало писмото още от самото начало на действията, или то му е било предадено през някой от последните престои на „Сифанта“. Освен това писмото не беше тук, когато преди час капитанът беше напуснал кают-компанията, за да отиде на мостика да даде нарежданията си за през нощта. Значи е било поставено несъмнено преди по-малко от час върху масата на кают-компанията.

Анри д’Албаре позвъни.

Появи се един кормчия.

— Кой е идвал тук, докато аз бях на мостика? — попита Анри д’Албаре.

— Никой, капитане — отвърна морякът.

— Никой ли?… Би ли могъл някой да влезе тук, без да го забележиш?

— Не, капитане, тъй като не съм се отделял нито за миг от тази врата.

— Добре!

Кормчията се оттегли, след като отдаде чест.

„Струва ми се невъзможно наистина — каза си Анри д’Албаре — някой от екипажа да е влязъл през вратата, без да го видят! Но, при здрач дали не би могъл да се промъкне по външната галерия и да влезе в кают-компанията през някой от прозорците?“

Анри ’д’Албаре отиде да провери капаците на отворите в задната част на кораба. Ала и те и прозорците на собствената му кабина бяха затворени отвътре. Очевидно невъзможно беше за външен човек да проникне през някой от тези отвори.

Общо взето, случката не можеше да предизвика кой знае какво безпокойство у Анри д’Албаре, най-много — изненада и онова незадоволено любопитство, което изпитваме пред трудно обясними факти. Едно беше сигурно — а именно, че анонимното писмо по някакъв начин бе стигнало до своя получател, който беше самият капитан на „Сифанта“.

След като размисли, Анри д’Албаре реши да не казва нищо за този случай на никого, дори и на помощника си. Каква полза би имал да разкаже за това? Тайнственият подател на писмата, който и да бе той, сигурно не би се разкрил.

А дали капитанът трябваше да се съобрази с препоръката, която се съдържаше в това писмо?

„Разбира се! — каза си той. — Този, който ми писа първия път в Хиос, не ме излъга, като ми съобщи, че в командния състав на «Сифанта» има свободно място. Защо тогава би ме лъгал във второто, като ме кани да отида към остров Карпатос през първата седмица на септември? Щом постъпва така, това би могло да бъде само от полза за задачата, която ми е поверена! Да! Ще променя своя план за действие и на определената дата ще бъда там, където ми се казва да бъда!“

Анри д’Албаре прибра грижливо писмото, с което му се даваха тези нови инструкции; после взе картите си и се зае да разучи един нов план за действие, за да запълни четирите месеца, които му оставаха да кръстосва до края на август.

Остров Карпатос е разположен на другия край на Архипелага, в югоизточната му част, сиреч на няколко-стотин мили по права линия. На корвета нямаше да му липсва време да огледа старателно крайбрежието на Пелопонес, където пиратите успяваха така лесно да се укрият, а също и цялата група на Цикладските острови, разпилени от началото на Егинския залив до остров Крит.

Въобще задължението да се озове на определената дата край Карпатос съвсем малко променяше маршрута, установен преди това от капитан д’Албаре. Щеше да извърши това, което бе решил да извърши, без да отмени нищо от набелязаната си програма. След като изследва бреговете на малките острови Пелерион, Пипери, Саракино и Скандзура, на север от Евбея, на 20 май „Сифанта“ се отправи да огледа и остров Скирос.

Скирос е един от най-големите от деветте острова, които образуват тази група и които древността може би е трябвало да направи обиталище на деветте музи. В пристанището му Агиос Георгиос, защитено, широко и дълбоко, екипажът на корвета лесно успя да се снабди с пресни хранителни припаси, овце, яребици, жито, ечемик и да си набави от онова чудесно вино, едно от големите богатства на острова. Този остров, свързан с полумитологичните събития на Троянската война, прочул се с имената на Ликомед, Ахил и Одисеи, скоро щеше да бъде придаден към евбейската епархия на новата гръцка държава.

Тъй като крайбрежието на Скирос е силно нарязано и изпълнено със заливи и заливчета, в които пиратите лесно могат да намерят убежище, Анри д’Албаре старателно ги претърси. Докато корветът заставаше на чяколко кабела от града, лодките му не оставяха нито кътче неогледано.

Това грижливо изследване не даде никакви резултати. Всички убежища бяха пусти. Единственото сведение, което капитан д’Албаре получи от властите на острова, бе следното: преди месец в същите тези води няколко търговски кораба били нападнати, ограбени и унищожени от кораб, плуващ под пиратско знаме. Приписваха тези пиратски нападения на прочутия Сакратиф. Но, на какво почиваше това твърдение, никой не можеше да каже. До такава степен нямаше нищо сигурно, свързано със съществуването на тази личност.

Корветът напусна Скирос след пет-шест дни престой. Към края на май той се приближи до големия остров Евбея, чийто бряг огледа внимателно на повече от четиридесет мили.

Известно е, че този остров въстана един от първите още от самото начало на войната, през 1821 година; но след като се затвориха в крепостта на Халкис, турците се задържаха там, оказвайки упорита съпротива, като същевременно се оттеглиха и в крепостта на Каристос. След това, подсилени с войските на Юсуф паша, те плъзнаха из острова и се отдадоха на обичайните си кланета, докато един от гръцките военачалници, Диамантис, успя да ги спре през септември 1823 година. Той нападна неочаквано турските войници, изби по-голямата част от тях, а бегълците принуди да се прехвърлят през протока и да потърсят спасение в Тесалия.

Но, в крайна сметка турците взеха превес, тъй като бяха по-многобройни. След напразния опит на полковник Фавие и на командира на ескадрон Реньо дьо Сен-Жан-д’Анжели през 1826 година да освободят острова турците останаха окончателно господари на цяла Евбея.

Те все още го държаха, когато „Сифанта“ оглеждаше крайбрежието му. От борда на кораба Анри д’Албаре отново видя мястото, където на времето се бе водило кръвопролитно сражение, в което той лично бе взел участие. Но, сега там вече не се водеха битки и след признаването на новата държава остров Евбея със своите шестдесет хиляди жители щеше да образува една от номархиите на Гърция.

Колкото и опасно да беше да се върши полицейска служба из това море, почти под дулата на турските топове, корветът неотстъпно продължи своя път и унищожи още двадесетина пиратски кораба, които бяха дръзнали да стигнат чак до Цикладските острови.

Тези действия му отнеха по-голямата част от месец юни. После той се спусна на югоизток. В последните дни на месеца корабът се намираше на ширината на Андрос, първия от Цикладските острови, разположен на долния край на Евбея — остров, чиито родолюбиви жители се вдигнаха едновременно с жителите на остров Псара срещу османското господство. Тук капитан д’Албаре счете за удобно да промени посоката си и за да се приближи към пелопонеското крайбрежие, се насочи право на югозапад. На 2 юли се появи остров Кеа.

„Сифанта“ се спря за няколко дни в пристанището Кеа, едно от най-хубавите в тази част на Егея. Тук Анри д’Албаре и офицерите му се срещнаха с някои от онези смели жители на острова, някогашни техни другари по оръжие през първите години на войната. Така че на корвета бе оказан един от най-радушните приеми. Но, тъй като никой пират не би и помислил да потърси убежище в някой от заливите на Кеа, „Сифанта“ скоро пое отново по своя път и на 5 юли обходи нос Колон, на югоизточния край на Атика.

Към края на седмицата поради безветрие плуването бе забавено точно пред Егинския залив, който се врязва така дълбоко в сушата — чак до Крринтския провлак. Трябваше да се прояви изключителна бдителност. Почти постоянно неподвижна, „Сифанта“ не можеше да се извърне нито наляво, нито надясно.

А в тези не особено оживени води, ако я нападнеха стотина лодки с гребла, тя трудно можеше да се защити. Затова и екипажът беше готов да отблъсне всяко нападение. И с право беше нащрек.

Наистина няколко лодки, в чиито намерения не можеше да има съмнение, се приближиха към кораба. Но, все пак те не се осмелиха да двйдат твърде близко до топовете и мускетите на корвета.

На 10 юли вятърът задуха откъм север — благоприятно обстоятелство за „Сифанта“, която мина почти пред малкия град Дамала, след което обходи нос Скили, крайната точка на Навплионския залив.

На 11-и тя се появи пред Идра, а след два дни и пред Специя. Излишно е да повтаряме какво участие взеха жителите на тези два острова във Войната за независимост. В началото на войната идриотите, специотите и техните съседи ипсариотите притежаваха повече от триста търговски кораба. След като ги превърнаха във военни кораби, те ги хвърлиха с успех срещу османските флоти. Тук бе люлката на родовете Кондуриотис, Томбазис, Мяулис, Орландос и на още много други от знатен произход, които платиха първо с богатството си, а после и с кръвта си своята дан към родината. Оттук тръгнаха онези смели кораби-подпалвачи, които скоро се превърнаха в страшилища за турците. Затова, въпреки междуособните борби, кракът на подтисни-ка никога не оскверни тези два острова.

По времето, когато Анри д’Албаре ги посети, те бяха почнали да се оттеглят от борбата, чието напрежение бе почнало да намалява и от едната, и от другата страна. Не беше вече далеч денят, когато те щяха да се присъединят към новата държава и да образуват епархии от Коринтско-Арголидския окръг.

На 20 юли корветът се отби в пристанището Хермополис па остров Сира, родината на предания Евмей, така поетично възпят от Омир. По онова време той все още служеше за убежище на всички, които турците бяха прогонили от континентална Гърция. Сира постави всичките си средства на разположение на Анри д’Албаре.

В никое пристанище на своята родина младият капитан не би намерил по-добър и по-сърдечен прием.

Едно-единствено съжаление огорчи радостта, която той изпита от този тъй радушен прием — съжалението, че не бе пристигнал три дни по-рано.

И действително в разговор с френския консул Анри д’Албаре узна от него, че преди около шестдесет часа една саколева, наречена „Кариста“ и плуваща под гръцко знаме, бе напуснала пристанището. От това той направи извода, че след като бе избягала от Тасос по време на битката на корвета с пиратите, „Кариста“ се бе отправила към южната част на Архипелага.

— Но може би е известно къде е отишла? — запита живо Анри д’Албаре.

— Според това, което чух да се говори — отвърна консулът — изглежда, че се е насочила към югоизточните острови, а може би и към някое критско пристанище.

— Не сте ли имали някакъв досег с капитана и? — запита Анри д’Албаре.

— Никакъв, капитане.

— А не знаете ли дали капитанът и не се нарича Николас Старкос?

— Нямам представа.

— И нищо ли не ви накара да се усъмните, че тази саколева принадлежи към пиратските флотилии, които опустошават тази част на Архипелага?

— Нищо, но ако е така — отвърна консулът — не е чудно да се е отправила към Крит, където някои пристанища са винаги открити за тези разбойници!

Тази новина развълнува силно капитана на „Сифанта“, както всичко, което пряко или косвено бе свързано с изчезването на Хаджина Елизундо. Това беше наистина лош късмет — да пристигне малко след заминаването на саколевата.

Но, щом като беше тръгнала на юг, може би корветът, който също трябваше да се отправи в тази посока, щеше да успее да я догони? Ето защо Анри д’Албаре, който така страстно желаеше да се озове лице с лице с Николас Старкос, напусна Сира още на 21 юли вечерта, като отплува при лек вятър, който, ако трябваше да се вярва на предвижданията на барометъра, щеше да се усили.

Трябва наистина да се признае, че цели петнадесет дни капитан Анри д’Албаре търсеше еднакво колкото саколевата, толкова и пиратите. Според него „Кариста“ несъмнено си беше заслужила същото отношение и то по същите причини. В случай че я срещнеше, тогава щеше да реши как да постъпи с нея.

Но, въпреки търсенията си корветът не успя да открие следите на саколевата. Той посети всички пристанища на Наксос, ала „Кариста“ не се бе отбивала тук. Издирванията сред островчетата и рифовете, които обграждаха този остров, не бяха по-успешни. Впрочем не беше ли странно — никакви пирати и то във води, навестявани твърде често от тях. А търговията между тези богати Цикладски острови е много оживена и възможностите за грабеж би трябвало особено много да ги привличат.

Същото положение беше и на остров Парос, отделен от Наксос само от един проток, широк седем мили. Николас Старкос не беше посетил никое от пристанищата му — нито Паркия, нито Науса, нито Света Мария, нито Агула или Дико. Навярно, така както бе казал и френският консул в Сира, саколевата се бе отправила към някоя точка от критското крайбрежие.

На 9 август „Сифанта“ хвърли котва в пристанището на остров Милос. Този остров, богат чак до средата на XVIII век, е бил съсипан от земетресения от вулканичен произход и днес вредните изпарения, излизащи от земята, отравят въздуха му и населението му все повече намалява.

И тук търсиха напразно. Не само че „Кариста“ не се бе мяркала насам, но нямаше и нито един от пиратите, които обикновено кръстосваха водите на Циклад-ските острови. Човек се питаше дали появата на „Сифанта“, забелязана винаги навреме, не ги караше да изчезват. Корветът беше сторил достатъчно зло на пиратите от северната част на Архипелага, затова събратята им от южната му част надали биха искали да се срещнат с него. Така или иначе, но тези води никога в миналото не са били така безопасни, както бяха сега. Човек имаше впечатлението, че търговските кораби можеха да плуват сега в пълна безопасност. Капитаните или собствениците на някои от големите каботажни кораби, срещнати по пътя, бяха разпитани, но от отговорите им Анри д’Албаре не можа да извлече нищо, което можеше да му послужи.

Междувременно беше станало вече 14 август. Оставаха само две седмици до първите дни на септември, когато корабът трябваше да достигне остров Карпа-тос. Щом излезе от групата на Цикладските острови, „Сифанта“ трябваше да плува право на юг в продължение на седемдесет до осемдесет мили. Продълговатата земя на Крит затваря това море и вече най-високите върхове на този остров, покрити с вечни снегове, се появиха отвъд хоризонта.

Капитан д’Албаре реши да се отправи именно в тази посока. След като стигнеше пред Крит, трябваше само да завие на изток, за да доплува до Карпатос.

Междувременно, след като напусна Милос, „Сифанта“ се насочи още по на югоизток, чак до остров Санторин и претърси и най-малките извивки на възчерните му скалисти брегове. Опасни води, където под напора на вулканичните сили всеки миг можеше да се появи нов риф. После, като взе за ориентир планината Ида, която се издига на Крит на повече от седем хиляди стъпки височина, корветът се спусна право към него, тласкан от попътен бриз от запад-северозапад, който позволяваше да се вдигнат всичките платна.

След два дни, на 16 август, планините на този остров, най-големи в целия Архипелаг, се открояваха с живописните си очертания на ясния хоризонт от нос Спада чак до нос Ставрос. Една рязка извивка на брега все още скриваше от погледа залива, в дъното на който се намира Ираклион, главният град на острова.

— Имате ли намерение, капитане — запита капитан Тодрос — да спрем в някое от пристанищата на острова?

— Крит все още е в турски ръце — отвърна Анри д’Албаре — и смятам, че нямаме работа тук. Според сведенията, които получих в Сира, след като превзели Ретимнос, войниците на Мустафа успели да завладеят целия остров въпреки храбростта на сфакиотите.

— Смели планинци са тези сфакиоти! — каза капитан Тодрос. — Още от самото начало на войната с право си спечелиха голяма слава с храбростта си …

— Да, с храбростта си … и с алчността си, Тодрос! — отвърна Анри д’Албаре. — Само до преди два месеца съдбата на Крит беше в техни ръце. Мустафа и хората му, нападнати неочаквано от тях, са щели да бъдат избити до един; но по негова заповед войниците му започнали да хвърлят скъпоценности, накити, красиви оръжия, всичко най-ценно, което имали, и докато сфакиотите се хвърлили да събират тези предмети, турците успели да се измъкнат и да избягат през прохода, където са щели да намерят смъртта си!

— Да, тъжно е наистина … — съгласи се капитан Тодрос, който беше от гръцки произход.

Крит нямаше да бъде включен в пределите на новообразуваната гръцка държава. Като Самос и той щеше да остане под османско владичество или поне до 1832 година, когато султанът щеше да отстъпи всичките си права над острова на Мехмед-Алн.

А при сегашното положение на нещата капитан д’Албаре нямаше никакъв интерес да влезе във връзка с някое от критските пристанища. Ираклион се беше превърнал в главен арсенал на египтяните и именно оттук пашата беше хвърлил дивите си войници срещу Гърция. А що се отнася до Ханя, подтикнато от османските власти, населението му би могло да посрещне недружелюбно знамето на Корфу, което се вееше на мачтата на „Сифанта“. Най-сетне Анри д’Албаре не би могъл да получи нито в йерапетра, нито в Суда, нито в Кисамос сведения, които биха му помогнали да увенчае действията си срещу пиратите със залавянето на някой голям кораб.

— Не — каза той на капитан Тодрос — струва ми се, че е излишно да оглеждаме северния бряг, но можем да заобиколим острова откъм северозапад, да обходим нос Спада и да кръстосваме един-два дни пред Грабуза.

Очевидно това беше най-доброто решение. В ползуващите се с лоша слава води на Грабуза „Сифанта“ може би щеше да има случай, какъвто не й се бе отдал повече от месец, да изстреля някой и друг залп по пиратите на Архипелага.

Освен това, ако саколевата, както можеше да се допусне, беше поела към Крит, не беше невъзможно да се е отбила в Грабуза. Още едно основание за капитан д’Албаре да огледа околността на това пристанище.

По онова време Грабуза наистина беше все още гнездо на пирати. Преди седем месеца бе се наложило намесата на една англо-френска флота и на една редовна гръцка част под командуването на Маврокордатос, за да се справят с това пиратско свърталище. И най-страшното в този случай бе отказът на критските власти да предадат дванадесетина пирати, за което бе настоял командуващият английската ескадра. Затова той бе принуден да открие огън срещу крепостта, да подпали няколко кораба и да стовари войски, за да бъдат удовлетворени исканията му.

Естествено беше, значи, да се предположи, че след оттеглянето на съюзническата ескадра пиратите са предпочели да потърсят убежище в Грабуза, тъй като там съвсем неочаквано бяха открили съюзници. Затова Анри д’Албаре реши да се отправи към Карпатос, като плува край южния бряг на Крит, така че да мине край Грабуза. Той даде своите нареждания, а капитан Тодрос побърза да ги приведе в изпълнение.

Времето беше чудесно. Впрочем при този приятен климат декември е началото на зимата, а януари — краят. Щастлив остров е Крит, родина на цар Минос и на строителя Дедал! Та нали именно тук Хипократ е изпращал богатите си пациенти от Гърция, която обхождал, учейки другите на изкуството да се лекува. „Сифанта“ започна да лавира, за да заобиколи нос Спада, вдадем в края на онази ивица суша, проточила се между заливите на Ханя и Кисамос. Носът бе обходен привечер.

През нощта — една от онези толкова ясни нощи в Ориента! — корветът заобиколи крайната точка на острова. Само една промяна на положението на предните платна му бе достатъчна, за да поеме отново на юг, и на сутринта той вече лавираше пред входа на Грабуза.

В продължение на шест дни капитан д’Албаре не престана да оглежда западния бряг на острова между Грабуза и Кисамос. Няколко търговски кораба напуснаха пристанището. „Сифанта“ поразпита някои от тях и не откри нищо съмнително в техните отговори. На въпросите, зададени им във връзка с това, че Грабуза е дала убежище на пирати, те отвърнаха много сдържано. Чувствуваше се, че се боят да не се компрометират. Анри д’Албаре дори не можа да узнае дали са-колевата „Кариста“ се намира в момента в пристанището или не.

Тогава корветът разшири района, подложен на наблюдение. Навлезе във водите между Грабуза и нос Крио. След това на 22-ри, с попътен бриз, който се усилваше през деня и отслабваше през нощта, той заобиколи този нос и заплува колкото се може по-близо до бреговете на Либийско море, не толкова начупени и нарязани и не толкова изпълнени със скалисти носове, колкото крайбрежието на Критско море, на отвъдната страна на острова. На хоризонта на север се разстилаше планинската верига Аспровуна, чийто най-висок връх се издига в източната й част и носи поетичното име Ида, покрит с вечни снегове, които слънцето на Архипелага никога не стопява.

На няколко пъти, без да влиза в никое от тези малки пристанища, корветът заставаше на около половин миля от Румели, Анополи, Сфакия, но дежурните наблюдатели не забелязаха нито един пиратски кораб в тази част на морето.

На 27 август, следвайки очертанията на големия месарийски залив, „Сифанта“ достигна и обходи нос Матала, най-южната точка на Крит, чиято ширина на това място не надвишава повече от десет-единадесет мили. Не изглеждаше вероятно, че това разузнаване би могло да даде някакъв що-годе полезен резултат. И наистина малко кораби прекосяват Либийско море на тази ширина. Те плуват или по на север, през Архипелага или по на юг, като се приближават до египетския бряг. Срещаха се само рибарски лодки, спрели край скалите и от време на време от онези дълги гемии, натоварени с морски охлюви, особен вид мекотели, които много се търсят и които биват изпращани в огромни количества по всички острови.

След като корветът не беше срещнал нищо по тази част на крайбрежието, което завършва с нос Матала, там, където сред многобройните островчета могат да се скрият толкова малки плавателни съдове, не беше вероятно, че ще има повече щастие в останалата половина на южния бряг. Анри д’Албаре се готвеше да поеме направо за Карпатос с риск да се озове там по-рано от определената в тайнственото писмо дата, когато на 29 август вечерта му се наложи да промени плановете си.

Беше шест часът. Капитанът, помощникът му и няколко офицери се бяха събрали на юта и наблюдаваха нос Матала. В този миг се разнесе гласът на един от моряците, на пост на фокмачтата:

— Кораб отляво напред!

Далекогледите веднага бяха насочени към тази точка, на няколко мили пред корвета.

— Действително — каза капитан д’Албаре — ето един кораб, който плува под земята…

— И който навярно я познава добре, щом плува така бързо близо до нея! — добави капитан Тодрос.

— Вдигнал ли е знамето си?

— Не, капитане — отвърна един от офицерите.

— Попитайте дежурните наблюдатели дали е възможно да се узнае националността на този кораб!

Заповедта бе изпълнена. След малко бе получен отговор, че никакво знаме не се вее нито на флагщока, нито на мачтите на кораба.

Все пак беше още достатъчно светло, за да се определи поне величината му, щом не можеше да се определи националността му.

Това беше бриг, чиято главна мачта беше силно наклонена назад. Извънредно дълъг, с много източени форми, с голям брой мачти, с широко кръстовище, той имаше, доколкото можеше да се прецени от такова разстояние, седем-осемстотин тона водоизместимост и навярно плуваше изключително добре при всякакъв вид ход. Но дали беше въоръжен? Дали имаше артилерия на палубата си? Дали по флаговете си имаше отвори за топовете и дали капаците им не бяха спуснати? Именно това и най-добрите далекогледи на борда на „Сифанта“ не можаха да установят.

И действително поне четири мили разделяха брига от корвета. Освен това слънцето току-що се беше скрило зад върховете на Аспровуна и нощта бе почнала да се спуска, а долу, на самата земя, цареше вече дълбока тъмнина.

— Странен кораб! — каза капитан Тодрос.

— Струва ми се, че иска да мине между остров Платана и брега! — обади се един от офицерите.

— Да, като кораб, който съжалява, че е бил забелязан — отвърна помощник-капитанът — и би желал да се скрие!

Анри д’Албаре не отговори, но очевидно споделяше мнението на своите офицери. Маневрата на брига му се струваше все тъй подозрителна.

— Капитан Тодрос — каза той най-сетне — не бива да загубим следите на този кораб през нощта. Ще маневрираме така, че да останем в едни и същи води с него до сутринта. Но, тъй като не трябва да ни вижда, ще наредите да се угасят всички светлини на борда.

Помощник-капитанът даде съответните нареждания. Продължиха да наблюдават брига, докато все още беше видим на фона на далечната суша, с която той се сливаше. Когато нощта настъпи, той изчезна напълно и никаква светлина не даваше възможност да се определи къде се намира.

На другия ден, още с първите проблясъци на зората, Анри д’Албаре беше вече на носа на „Сифанта“ и чакаше мъглата да се вдигне от повърхността на морето.

Към седем часа мъглата се разнесе и всички далекогледи се насочиха на изток.

Бригът плуваше все тъй по протежение на брега и се намираше край нос Аликопорита, на около шест мили пред корвета. Това означаваше, че беше спечелил значителна преднина спрямо корвета през нощта и то без да прибави нищо към платната, с които се движеше предния ден, а именно фока, гротмарсела, фокмар-села и форбрамсела, като бе оставил прибрани грота и бизана.

— Това съвсем не е ход на кораб, който се опитва да избяга — забеляза помощник-капитанът.

— Няма значение! — отвърна Анри д’Албаре. — Нека се постараем да го видим по-отблизо! Капитан Тодрос, насочете се към брига!

Горните платна бяха незабавно вдигнати по сигнала на началника на екипажа и скоростта на корвета чувствително нарасна.

Но, изглежда, че бригът искаше да поддържа това разстояние помежду им, защото вдигна бизана и гротбрамсела си — нищо повече. Той явно не желаеше „Сифанта“ да го настигне, но вероятно също така не желаеше тя да изостане. Във всеки случай продължи да следва линията на брега, като се стараеше да плува колкото се може по-близо до него.

Към десет часа сутринта, било защото беше повече благоприятствувай от вятъра, било защото непознатият кораб бе решил да му позволи да се поприближи до него, корветът беше намалил разстоянието помежду им с цели четири мили.

Сега можеха да наблюдават кораба по-добре. Беше въоръжен с двадесетина каронади и навярно имаше междинно помещение между двете палуби, макар че бордовете му бяха ниско над водата.

— Вдигнете знамето! — каза Анри д’Албаре. Знамето бе вдигнато на флагщока и придружено с топовен изстрел. Това означаваше, че корветът иска да узнае националността на съзрения кораб. Но, на този сигнал не бе отговорено нищо. Бригът не измени нито посоката, нито скоростта си и се приготви да заобиколи нос Кератон.

— Не е възпитан тоя синковец! — казаха моряците.

— Не е благоразумен може би! — обади се един стар моряк, наблюдател на фок-мачтата. — С тази си наклонена гротмачта, изглежда, като че ли е накривил шапката над ухото и не желае да я изтърква, за да поздравява хората!

Втори топовен изстрел бе даден от корвета. Напразно. Бригът не спря, а продължи спокойно пътя си, без да се интересува повече от заповедите на корвета, сякаш той бе потънал.

Тогава започна истинска надпревара в бързина между двата кораба. Всички платна на „Сифанта“ бяха вдигнати — кливерът, бомкливерът, форбомбрамселът и дори фор-стенстакселът. Но, от своя страна и бригът увеличи платната си и невъзмутимо запази разстоянието.

— Този има някакъв дяволски механизъм в корема си! — извика старият моряк от фокмачтата.

На борда на корвета наистина почнаха да се вбесяват не само моряците, но и офицерите, и най-вече нетърпеливият Тодрос! Дявол да го вземе, той би дал своя пай от трофеите само да може да пипне този бриг, от каквато и националност да беше!

На предната си част „Сифанта“ беше въоръжена с далекобоен топ, който можеше да изстреля петнадесет килограмово гюлле на почти две мили разстояние.

Капитан д’Албаре, спокоен, поне външно, даде заповед за стрелба.

Отекна гърмеж, но гюллето, след като рикошира, падна на около двадесетина разтега от брега.

Вместо отговор бригът се задоволи да вдигне още няколко допълнителни платна и скоро увеличи разстоянието, което го отделяше от корвета.

Нима трябваше да се откажат да го догонят било като увеличат площта на платната си, било като го обстрелват? Това положение беше унизително за такъв добър мореходец като „Сифанта“!

Междувременно нощта се спусна. Корветът се намираше почти край нос Перистера. Вятърът се усили, дори доста чувствително, та се наложи да съберат някои платна и да оставят само тези, които бяха по-подходящи за през нощта.

Капитанът наистина си мислеше, че на утрото нямаше да открие нищо от този кораб, нито дори върховете на мачтите му, които щяха да се скрият било отвъд хоризонта, било зад някоя извивка на брега.

Той се лъжеше.

При изгрев слънце бригът беше все тъй отпред, със същия ход, запазил същото разстояние. Човек би казал, че нагласява скоростта си според скоростта на корвета.

— Все едно, че ни тегли с въже! — говореха помежду си моряците на носа на кораба.

Съвсем вярно.

След като беше преминал през протока Куфониси, между едноименния остров и Крит, сега бригът обхождаше нос Какялити, за да поеме край източния бряг на големия остров.

Дали щеше да потърси убежище в някое пристанище или щеше да изчезне в някой от тесните ръкави на крайбрежието?

Нищо подобно не се случи. В седем часа сутринта той се насочи право на североизток и пое към открито море.

„Дали не се отправя към Карпатос?“ — запита се не без изненада Анри д’Албаре.

Вятърът се усилваше все повече и повече и заплашваше да пречупи част от мачтите, но Анри д’Албаре продължи това безконечно преследване, от което задълженията на неговата мисия, а и честта на кораба не му даваха право да се откаже.

Тук, в тази част на Архипелага, открита към всички посоки на компаса, сред това безбрежно море, което планините на Крит вече не закриваха, „Сифанта“ като че ли намали малко разстоянието между нея и брига. Около един часа следобед то беше сведено до по-малко от три мили. Изстреляни бяха още няколко гюллета, но те не достигнаха целта и не предизвикаха никаква промяна в хода на брига.

Планинските върхове на Карпатос вече почваха да се подават отвъд хоризонта, иззад малкия остров Касос, който е закачен за долния край на острова, както Сицилия е закачена за долния край на Италия.

Тогава у капитан д’Албаре, у офицерите и моряците му се появи надеждата, че най-сетне ще могат да разберат кой е този загадъчен и доста неучтив кораб, който не отвръща нито на сигналите, нито на гюллетата.

Но, към пет часа следобед вятърът стихна и бригът възстанови преднината си.

— Ах, негодникът му неден!… Дяволът е на негова страна!… Ще ни се изплъзне! — извика капитан Тодрос.

И тогава бяха поставени в действие всички средства, познати на един опитен моряк, с цел да увеличи скоростта на своя кораб: намокряне на платната, за да се затегне тъканта, провесени ха маци, чието люлеене би могло да придаде на кораба люшкане, благоприятствуващо хода му, всичко бе поставено в действие — и не без известен успех. И наистина към седем часа, малко преди залез слънце, най-много две мили деляха двата кораба.

Но, по тези ширини нощта пада бързо. Здрачът трае много кратко време. Трябваше да увеличат още повече скоростта на корвета, за да успеят да настигнат брига преди спускането на нощта.

В момента той преминаваше между островчетата Касопуло и остров Касос. След това зави зад Касос, навлезе в тесния проток, който го отделя от Карпатос и се скри от погледа.

Половин час по-късно „Сифанта“ стигна до същото място, като продължаваше да се придържа близо до сушата, за да използува вятъра. Беше все още достатъчно светло, за да може да бъде забелязан кораб от тази величина в радиус от няколко мили.

Бригът беше изчезнал.