Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

VIII. ДВАЙСЕТ МИЛИОНА, ПОСТАВЕНИ НА КАРТА

Никой не можеше още да предвиди какви щяха да бъдат последиците от това събитие. Когато узна за случилото се, Анри д’Албаре си помисли естествено, че тези последствия ще бъдат благоприятни за него. Във всеки случай това означаваше, че поне женитбата на Хаджина Елизундо щеше да бъде отложена. Макар че девойката навярно беше потънала в дълбока скръб, младият офицер не се поколеба да отиде в дома на Страда Реале, но не можа да види нито Хаджина, нито Ксарис. Оставаше му само едно — да чака.

„Ако Хаджина се е съгласила да се омъжи за този капитан Старкос — мислеше си той — само за да се подчини на бащината си воля, то сега, след като баща й е мъртъв, този брак няма защо да стане!“

Това разсъждение беше правилно. Оттам и съвсем естественият извод, че ако сега шансовете на Анри д’Албаре бяха нараснали, то шансовете на Николас Старкос бяха намалели.

Така че няма защо да се учудваме, ако още на следния ден на борда на кораба, по инициатива на Скопелос, се състоя един разговор по този въпрос между него и капитана на „Кариста“.

Именно помощник-капитанът на „Кариста“ се бе върнал на борда на кораба към десет часа сутринта и бе донесъл вестта за смъртта на Елизундо — вест, която бе предизвикала голям шум в града.

Можеше да се помисли, че още при първите думи на Скопелос Николас Старкос ще избухне в гняв. Нищо подобно. Капитанът умееше да се владее и не обичаше да се ядосва пред свършения факт.

— А! Елизундо е умрял? — каза просто той.

— Да … Умрял!

— Да не би да се е самоубил? — добави полугласно Николас Старкос, сякаш говореше на себе си.

— Не — отвърна Скопелос, който бе чул разсъждението на капитана — не! Лекарите са установили, че банкерът Елизундо е умрял от удар…

— Изведнъж ли?…

— Почти. Загубил веднага съзнание и не можал да произнесе нито дума, преди да почине.

— По-добре, че е станало така, Скопелос!

— Безспорно, капитане, особено ако аркадийската сделка е вече свършена.

— Напълно — отвърна Николас Старкос — Полиците ни бяха шконтирани и сега ти можеш да получиш срещу тези пари в брой товара от пленници.

— Ех, дявол да го вземе, време беше! — извика помощник-капитанът. — Добре, капитане, тази операция е завършена, ами другата?

— Другата ли? — отвърна спокойно Николас Старкос. — И другата ще завърши така, както трябваше да завърши! Не виждам с какво се е променило положението! Хаджина Елизундо ще се подчини на покойния си баща и то по същите причини!

— Значи, капитане — поде Скопелос — вие нямате никакви намерения да изпуснете тази партия?

— Да я изпусна ли! — извика Николас Старкос с тон, който показваше непоколебимата му воля да се справи с всички пречки. — Слушай, Скопелос, мислиш ли, че на света би се намерил човек, дори един-единствен, който ще реши да си затвори ръката, когато трябва само да я отвори, за да паднат в нея двадесет милиона?

— Двадесет милиона! — повтори Скопелос, като се усмихна, поклащайки глава. Да, тъкмо на двадесет милиона бях оценил богатството на нашия стар приятел Елизундо!

— Чисто богатство, ясно — продължи Николас Старкос — чието превръщане изцяло в пари може да стане незабавно.

— Щом станете негов притежател, капитане, защото сега цялото това богатство ще се падне на хубавата Хаджина…

— Която пък ще ми се падне на мен! Не се бой, Скопелос! Само с една дума мога да опозоря банкера, а дъщеря му ще държи повече на неговата чест, отколкото на богатството му, както преди смъртта му, така и след нея! Но, аз няма да кажа нищо, нямам какво да казвам! Давлението, което оказах върху баща й, сега ще оказвам върху нея! Тя ще бъде твърде много щастлива да донесе тези двадесет милиона в зестра на Николас Старкос и ако се съмняваш в това, Скопелос, тогава ти не познаваш капитана на „Кариста“.

Николас Старкос говореше с такава увереност, че неговият помощник, макар и не особено склонен да си прави илюзии, започна отново да вярва, че случилото се предния ден няма да попречи работата да стане. Щеше само да се позабави, нищо друго.

Но, колко щеше да продължи това забавяне — ето въпроса, който единствено занимаваше Скопелос и дори Николас Старкос, макар че той не искаше да признае това. На следния ден той не пропусна да присъствува на погребението на богатия банкер, което беше ушого скромно и събра малък брой хора. Тук се бе срещнал с Анри д’Албаре, но те си размениха само няколко погледа, нищо повече.

През първите пет дни след смъртта на Елизундо капитанът на „Кариста“ напразно се опитваше да се добере до Хаджина. Вратата на банката беше затворена за всички. Като, че ли банката беше умряла заедно с банкера.

Впрочем Анри д’Албаре не беше по-щастлив от Николас Старкос. Той не можа да се свърже с Хаджина нито лично, нито чрез писмо. Човек можеше да се запита дали девойката не е напуснала Корфу под закрилата на Ксарис, който не се появяваше никъде.

Междувременно капитанът на „Кариста“, далеч от мисълта да изостави намеренията си, постоянно повтаряше, че тяхното осъществяване е само отложено. Благодарение на него и на хитрите действия на Скопелос, на слуховете, които той умишлено пускаше, никой не се съмняваше в бъдещия брак между Николас Старкос и Хаджина Елизундо. Трябваше само да се изчака да мине определеното за траура време и може би също така финансовото положение на банката да бъде установено по реда.

Що се отнася до богатството, което банкерът оставяше, знаеше се, че то е огромно. Надуто естествено от махленските приказки и градските дърдорковци, то беше вече петократно преувеличено. Да, твърдяха, че Елизундо оставял не по-малко от сто милиона! И каква е само наследницата, тази млада Елизундо, и какъв щастливец е този Николас Старкос, комуто беше дадена ръката й! В Корфу, в двете му предградия, та чак и в най-отдалечените селца на острова се говореше само за това! А и зяпачите се стичаха към Страда Реале. По липса на нещо по-иитересно, искаха поне да погледат този прочут дом, където бяха влезли толкова пари и където навярно бяха останали също толкова много, тъй като съвсем малко от тях бяха излезли оттам.

Това богатство беше наистина огромно. То възлизаше на двайсет милиона, и то, както беше казал Николас Старкос при последния им разговор, богатство в ценности, които лесно можеха да бъдат превърнати в пари, а не богатство в недвижимо имущество.

Това откри и Хаджина Елизундо, а и Ксарис заедно с нея през първите дни след смъртта на банкера. Но, те неизбежно откриха и с какви средства беше натрупано това богатство. И действително Ксарис беше достатъчно обигран в банковите сделки, за да може да си даде сметка за миналото па банката, когато вече имаше на свое разположение счетоводните книги и документите й. Без съмнение Елизундо е имал намерение по-късно да ги унищожи, но смъртта го бе изненадала. Те бяха тук. И сами говореха за себе си.

Хаджина и Ксарис сега знаеха твърде много откъде бяха дошли тези милиони! Ясно им беше от какви долни спекулации, от какви нещастия бе натрупано това богатство! Ето, значи, как и защо Николас Старкос е държал в ръцете си Елизундо! Той е бил негов съучастник! Можел е да го опозори само с една дума! А после, ако му е било по-изгодно да изчезне, никой не би могъл да открие следите му! И бе принудил бащата да плати за мълчанието му, като му бе изтръгнал дъщерята!

— Негодник! Негодник! — викаше Ксарис.

— Мълчи! — отвръщаше Хаджина.

И Ксарис млъкваше, защото чувствуваше, че думите му ще засегнат не само Николас Старкос!

И все пак развръзката на това положение нямаше да закъснее. Впрочем Хаджина Елизундо трябваше да се заеме лично с ускоряването на тази развръзка, нещо, което беше от общ интерес.

На шестия ден след смъртта на Елизундо, към седем часа вечерта, Николас Старкос, когото Ксарис чакаше при стълбите на кея, беше помолен да дойде незабавно в банката.

Би било твърде пресилено да се каже, че тази покапа бе направена с любезен тон. В тона на Ксарис не личеше никаква вежливост, а в гласа му — никаква при-ветливост, когато посрещна капитана на „Кариста“. Но, Николас Старкос не беше човек, който можеше да се развълнува от такива дребни работи и последва Ксарис до банката, където бе веднага въведен.

За съседите, които видяха Николас Старкос да влиза в този дом, така упорито затворен дотогава, нямаше вече никакво съмнение, че шансовете бяха на негова страна.

Николас Старкос завари Хаджина Елизундо в кабинета на баща си. Тя беше седнала зад писалището, върху което се виждаха много книжа, документи и книги. Капитанът разбра, че девойката навярно вече е в течение на работите на банката — и не се мамеше. Но, дали бе узнала за връзките, които банкерът е имал с пиратите на Архипелага, ето какво се питаше Николас Старкос.

При влизането на капитана, Хаджина Елизундо стана — а това я избавяше от задължението да му предложи да седне — и направи знак на Ксарис да ги остави сами. Беше облечена в траур. Строгото й лице, уморените й от безсъние очи, цялото й същество показваха голяма физическа отпадналост, но никакво морално униние. През този разговор, който щеше да има такива важни последици за всички, за които щеше да стане въпрос в него, спокойствието й не биваше да я напусне нито за миг.

— Ето ме, Хаджина Елизундо — каза капитанът — на вашите заповеди съм. Защо изпратихте да ме повикат?

— По две причини, Николас Старкос — отвърна девойката, която искаше да върви право към целта. — Най-напред бих искала да ви кажа, че трябва да считате за отменен замисления между нас брак, който моят баща ми бе наложил, знаете добре това.

— А пък аз ще се огранича да отговоря — възрази хладно Николас Старкос, че като говори така, Хаджина Елизундо може би не е помислила за последиците от своите думи.

— Помислила съм — отвърна девойката — и вие разбирате, че решението ми е безвъзвратно, тъй като няма какво повече да узнавам за естеството на сделките, които банката „Елизундо“ е сключвала с вас и вашите хора, Николас Старкос!

Капитанът на „Кариста“ посрещна с голямо неудоволствие този много ясен отговор. Безспорно той очакваше, че Хаджина Елизундо в подходяща форма ще му съобщи официално, че скъсва с него, но също така разчиташе да сломи съпротивата й, като й разкрие какъв е бил баща й и какви са били връзките му с него. А ето, че тя знаеше всичко. Може би най-доброто му оръжие бе пречупено в ръката му. Все пак той не се сметна за обезоръжен и продължи с малко ироничен тон:

— И тъй, вие знаете от какво естество са сделките на банката „Елизундо“ и държите такъв език, след като го знаете?

— Държа и ще държа такъв език, Николас Старкос, защото мой дълг е да държа такъв език!

— Трябва ли тогава да смятам — отвърна Николас Старкос — че капитан Анри д’Албаре…

— Не намесвайте името на Анри д’Албаре във всичко това! — живо възрази Хаджина.

После, като се поовладя и за да предотврати всякакво друго предизвикателство, тя добави:

— Много добре знаете, Николас Старкос, че капитан д’Албаре никога няма да приеме да се свърже с дъщерята на банкера Елизундо!

— Трудно ще може да бъде убеден!

— Това ще бъде само честност от негова страна!

— Защо?

— Защото човек не се жени за една богата наследница, чийто баща е бил банкер на пиратите! Не! Един честен човек не може да приеме богатство, придобито по позорен начин!

— Но — поде Николас Старкос — струва ми се, че разговаряме тук за неща, напълно чужди на въпроса, който трябва да се разреши!

— Този въпрос е решен!

— Позволете ми да забележа, че Хаджина Елизундо трябваше да се омъжи за капитан Николас Старкос, а не за капитан Анри д’Албаре! Смъртта на баща й не би трябвало да промени намеренията й, така както не е променила моите!

— Подчиних се на баща си — отвърна Хаджина, — подчиних му се, без да знам нищо за причините, които го принуждаваха да ме пожертвува! Сега знам, че подчинявайки му се, спасявах честта му!

— Добре, но ако знаете … — започна Николас Старкос.

— Знам — поде Хаджина, като го прекъсна — знам, че именно вие, неговият съучастник, го въвлякохте в тези отвратителни сделки, че благодарение на вас тези милиони влязоха в банката, почтена дотогава! Знам, че навярно сте го заплашили да разкриете публично безчестието му, ако откаже да ви даде дъщеря си! Всъщност нима сте могли да помислите и за миг, Николас Старкос, че съм се съгласила да се омъжа за вас по друга причина, а не единствено за да се подчиня на баща си?

— Добре, Хаджина Елизундо, не бих могъл да ви кажа нищо повече от това, което знаете! Но, ако сте били загрижена за честта на баща си, докато беше още жив, то би следвало да бъдете не по-малко загрижена и след смъртта му и ако упорствувате да не удържите поетите към мен ангажименти …

— Ще кажете всичко, Николас Старкос! — извика девойката с такова изражение на отвращение и презрение, че червенина заля челото на безочливата личност.

— Да … всичко! — отвърна той.

— Няма да го направите, Николас Старкос!

— А защо?

— Ще обвините сам себе си!

— Да обвиня сам себе си, Хаджина Елизундо! Нима мислите, че съм сключвал тези сделки под собственото си име? Нима си представяте, че именно Николас Старкос кръстосва Архипелага и търгува с военнопленници? Не! Ако проговоря, аз няма да се изложа, а ако ме принудите, ще проговоря!

Девойката погледна капитана право в лицето. Очите й, изпълнени със смелостта на честността, не се сведоха пред неговите, колкото и страшни да бяха те.

— Николас Старкос — поде отново тя — бих могла да ви обезоръжа само с една дума, защото не от симпатия или любов към мен настоявахте за този брак! А чисто и просто, за да станете притежател на богатството на моя баща! Да, бих могла да ви кажа: вие искате единствено тези милиони!… Добре тогава, ето ви ги!… Вземете ги!… И си вървете!… И повече никога да не ви видя!… Но, няма да кажа това, Николас Старкос!… Тези милиони, които аз наследявам… вие няма да ги имате!… Ще ги запазя за себе си!… Ще ги използувам, както ми е угодно!… Не, няма да ги имате!… А сега напуснете тази стая!… Напуснете този дом!… Вървете си!

Протегнала ръка, вдигнала гордо глава, Хаджина Елизундо сякаш проклинаше капитана, както Андроника го беше проклела преди няколко седмици на прага на бащината му къща. Но ако тогава беше отстъпил пред жеста на майка си, този път Николас Старкос пристъпи решително към девойката.

— Хаджина Елизундо — произнесе той с нисък глас — да, тези милиони ми трябват!… По един или друг начин, те ми трябват! И ще ги имам!

— Не!… По-скоро ще ги унищожа, по-скоро ще ги хвърля във водите на залива! — отвърна Хаджина.

— Ще ги имам, казвам ви!… Искам ги!

Николас Старкос беше сграбчил девойката за ръката. Гневът замъгляваше съзнанието му. Той не се владееше вече. Погледът му потъмня. Способен беше да я убие!

Всичко това премина за миг през съзнанието на Хаджина Елизундо. Да умре! Какво значение имаше сега това! Смъртта не би я изплашила никак! Но, енергичната девойка беше отредила друго за себе си … Беше се обрекла да живее.

— Ксарис! — извика тя.

Вратата се отвори. Ксарис се появи.

— Ксарис, изгони този човек!

Николас Старкос нема време да се обърне, когато две железни ръце го сграбчиха. Дъх не можеше да си поеме. Искаше да говори, да вика … Но, не беше в състояние, както не беше в състояние да се изтръгне от тази страшна прегръдка. А след това съвсем разнебитен, полузадушен, неспособен да крещи, той бе стоварен пред вратата на къщата.

Тогава Ксарис изрече само тези думи:

— Няма да ви убия, защото тя не ми каза да ви убия! Но, когато ми каже това, ще го сторя!

И затвори вратата.

В този час улицата беше пуста. Никой не беше видял това, което бе станало — че Николас Старкос току-що бе изгонен от дома на банкера Елизундо. Но, го бяха видели, че влиза, а това беше достатъчно. Затова, когато Анри д’Албаре научи, че съперникът му е бил приет там, където него отказаха да го приемат, той си помисли като всички, че капитанът на „Кариста“ бе останал годеник на Хаджина Елизундо.

Какъв удар беше това за него! Николас Старкос приет в този дом, достъпът до който на него му бе категорично забранен! В първия момент изпита желание да прокълне Хаджина, а и кой ли на негово място не би го сторил?

Но, Анри д’Албаре съумя да се овладее, любовта му наистина надмогна гнева му и макар че наглед всичко беше против девойката, той се провикна:

— Не! Не! … Това е невъзможно! … Тя … на този човек! … Това не може да бъде! … Не може да бъде!

Междувременно, въпреки заканите, които бе отправил към Хаджина Елизундо, Николас Старкос, след като размисли, бе решил да мълчи. Каза си, че няма да разкрива нищо от тайната, която тежеше върху живота на банкера. Това му даваше свобода на действие и винаги можеше да го направи по-късно, ако обстоятелствата го наложат.

Така се уговориха двамата, Скопелос и той. Старкос не скри от помощник-капитана на „Кариста“ нищо от това, което се бе случило при посещението му у Хаджина Елизундо. Скопелос одобри решението му да се въздържи и да не казва нищо, като все пак отбеляза, че работите вземат неблагоприятен за техните планове обрат. Най-много го тревожеше обстоятелството, че наследницата не бе пожелала да купи мълчанието им, като им отстъпи наследството! Защо? Всъщност нищо не можеше да разбере.

През следващите дни, чак до 12 ноември, Николас Старкос не напусна кораба си дори само за час. Обмисляше, комбинираше различни средства, които можеха да го изведат до целта му. Впрочем той разчиташе малко и на щастливия случай, който винаги му бе помагал в неговото мерзко съществуване … Но, този път напразно разчиташе на него.

От своя страна Анри д’Албаре също живееше настрана. Не считаше, че трябва да възобнови опитите си да види девойката. Но, не губеше надежда.

На 12 ноември вечерта в хотела донесоха едно писмо за него. Някакво предчувствие му подсказа, че писмото е от Хаджина Елизундо. Отвори го и погледна подписа: не се бе излъгал. Това писмо съдържаше само няколко реда, написани от ръката на девойката. То гласеше:

„Анри, Смъртта на баща ми възвърна свободата ми, но вие трябва да се откажете от мен! Дъщерята на банкера Елизундо не е достойна за вас! Никога няма да стана жена на Николас Старкос, един мерзавец! Но, не мога да стана и ваша жена, жена на един честен човек! Простете ми и сбогом!

Хаджина Елизундо“

Когато прочете писмото, без да губи време за размисляне, Анри д’Албаре изтича до дома на Страда Реале…

Но, къщата беше затворена, пуста, сякаш Хаджина Елизундо я беше напуснала със своя верен Ксарис, за да не се върне никога.