Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

IX. АРХИПЕЛАГЪТ В ПЛАМЪЦИ

Остров Хиос е разположен в Егейско море на запад от Смирненския залив, близо до брега на Мала Азия. Заедно с Лесбос на север и Самос на юг той спада към Спорадските острови, разположени в източната част на Архипелага. Има почти четиридесет мили обиколка. Планината Илиас, най-високата му точка, се издига на две хиляди и петстотин стъпки над морското равнище.

По-важните градове на този остров са Волисос, Питие, Делфини, Левкония, Кавкаса, но Хиос е най-значителният от тях и негов главен град. Именно тук, на 30 октомври 1827 година, полковник Фавие беше стоварил на брега един малък експедиционен корпус, който се състоеше от седемстотин редовни войници, двеста конника, хиляда и петстотин нередовни войници, наети от самите хиосци, а също така и десет гаубици и десет топа.

Намесата на великите сили, след битката при Наварин, все още не беше разрешила окончателно гръцкия въпрос. Англия, Франция и Русия искаха на новата държава да се определят онези граници, до които се бе разпростряло въстанието.

А това решение не допадаше никак на гръцкото правителство. То настояваше за цяла континентална Гърция, а така също и за Крит и Хиос, необходими за нейната независимост. Така че докато Мяулис се зае с Крит, Дукас — с континенталната част, Фавие дебаркира в Мавролимани на остров Хиос.

Естествено гърците искаха да отнемат от турците този чудесен остров, великолепен скъпоценен камък от огърлицата на Спорадите. Той има най-ведрото небе от цяла Мала Азия. Чуден климат, без прекомерни горещини, без изключителни студове. Повеите на умерен морски бриз го разхлаждат и го превръщат в най-здравословния от островите на Архипелага. В един химн, който приписват на Омир — а Хиос претендира, че той е едно от чедата му — поетът го нарича „много тлъст“. В западната му част се произвеждат прекрасни вина, които могат да съперничат на най-хубавите вина в древността, и мед, който по нищо не отстъпва на прочутия мед от планината Химет. В източния му край растат портокали и лимони, чиято известност достига чак до Западна Европа. На юг е покрит с различни видове сакъзови дървета, от които се добива много ценна дъвка, голямо богатство за острова, много използувана в медицината и изкуството. Най-сетне в този благословен от боговете земен кът, освен смокини, фурми, бадеми, нарове и маслинови дървета, растат и най-красивите видове храсти в южните области на Европа.

И тъй, гръцкото правителство искаше да включи този остров в пределите на новата държава. Именно затова смелият Фавие, въпреки всички огорчения, причинени му от тези, заради които бе дошъл да пролива кръвта си, се беше заел да го завладее.

Междувременно през последните месеци на тази година турците не бяха престанали с кланетата и грабежите по целия гръцки полуостров и то в навечерието на пристигането на Капо д’Истрия в Навплион. Идването на този дипломат трябваше да сложи край на вътрешните борби между гърците и да съсредоточи властта в ръцете на един-единствен човек. Но, макар че Русия обяви война на султана шест месеца по-късно и по този начин спомогна за създаването на новата държава, Ибрахим продължаваше да държи средната част на Пелопонес и крайбрежните му градове. И при все че осем месеца по-късно, на 6 юли 1828 година, той се готвеше да напусне страната, на която бе причинил толкова зло, а през септември същата година на гръцка земя не трябваше да остане нито един египтянин, неговите диви орди щяха да продължат да опустошават още известно време Пелопонес.

Но, тъй като турците и техните съюзници все още държаха някои от крайбрежните градове, както в Пелопонес, така и в Крит, не бива да се изненадваме, че много пирати кръстосваха моретата около тях. Те причиняваха големи щети на търговските кораби, които сновяха от остров на остров, макар че командирите на гръцките флотилии, Мяулис, Канарис, Цамадос и други, непрестанно ги преследваха. Но, тези корсари бяха многобройни и неуморими и в тези води нямаше вече никаква сигурност. От Крит до Лесбос и от Родос до Евбея Архипелагът беше в пламъци.

Най-сетне дори в самия Хиос тези банди, съставени от измета на всички нации, разбойничествуваха във водите около острова и подпомогнаха пашата, затворен в крепостта, обсадата на която полковник Фавие започваше при много лоши условия.

Спомняме си, че търговците от Йонийските острови, изплашени от това положение, обхванало цялото източно Средиземноморие, се бяха сдружили, за да въоръжат един корвет, предназначен за борба с пиратите. И така преди пет седмици „Сифанта“ беше тръгнала от Корфу, за да отиде във водите на Архипелага. Две-три схватки, които бяха приключили щастливо за нея, пленяването на няколко кораба, с право заподозрени, бяха вдъхнали смелост на екипажа й да продължи решително своето дело. Проявил се неведнъж във водите край островите Псара, Скирос, Кеа, Лимнос, Парос, Санторин, нейният капитан Страдена изпълняваше задачата си с не по-малко смелост, отколкото щастие. Само, че още не беше срещнал този неуловим Сакратиф, чиято поява бележеха винаги най-кървави грабежи. Често се говореше за него, но никога не бяха го виждали.

Преди не повече от петнадесетина дни, около 13 ноември, „Сифанта“ беше забелязана близо до Хиос. През този ден пристанището на острова дори прие една от неговите плячки и Фавие бързо се разправи с този екипаж от пирати.

Но, оттогава нямаше никаква вест от корвета. Никой не можеше да каже в момента в кои води преследваше пиратите на Архипелага. Дори се безпокояха за неговата участ. И наистина в тези осеяни с острови води и следователно с удобни за престой места рядко се случваше да изминат няколко дни, без да бъде забелязана „Сифанта“.

Именно така стояха нещата, когато на 27 ноември Анри д’Албаре пристигна в Хиос, осем дни след като беше напуснал Корфу. Беше дошъл да се присъедини към бившия си командир, за да продължи борбата срещу турците.

Изчезването на Хаджина Елизундо беше за него страшен удар. И така, девойката отблъскваше Николас Старкос като негодник, недостоен за нея, но отказваше да стане жена и на този, когото беше вече приела, защото се считаше недостойна за него! Каква тайна се криеше във всичко това? Къде трябваше да се търси тя? В нейния личен живот ли, толкова спокоен, толкова чист? Не, разбира се! Дали пък не в живота на баща й? Но какво общо можеше да има между банкера Елизундо и капитан Николас Старкос?

Кой би могъл да отговори на тези въпроси? Банката беше затворена. Ксарис навярно я беше напуснал заедно с девойката. А Анри д’Албаре можеше да разчита единствено на него, за да разкрие тайните на семейство Елизундо.

Тогава му хрумна да претърси град Корфу, а след това целия остров. Може би Хаджина беше потърсила убежище в някое неизвестно място? И наистина има не малко села, пръснати по целия остров, където човек лесно може да намери сигурно убежище. За онзи, който иска да избяга от света и да бъде забравен, Веница, Агия Дека, Левкимни и още двайсет други села предлагат спокойно уединение. Анри д’Албаре се втурна по всички пътища, потърси и в най-затънтените колиби някаква следа от девойката. Но, не откри нищо.

Тогава едно указание го наведе на предположението, че Хаджина Елизундо беше напуснала остров Корфу. И действително в малкото пристанище Алипа, в северозападната част на острова, му казаха, че една лека сперонара наскоро бе отплувала, след като бе чакала двама пасажери, за чиято сметка била тайно наета.

Но това беше твърде неясно указание. Впрочем някои съвпадения на случки и дати скоро породиха у младия офицер нови опасения.

Когато се завърна в Корфу, Анри д’Албаре узна, че „Кариста“ също беше отплувала от пристанището. И най-тежкото беше, че бе заминала в същия ден, в който и Хаджина Елизундо беше изчезнала. Трябваше ли да търси някаква връзка между тези две случки? Да не би девойката и Ксарис да са били подмамени в някаква клопка и да са били отвлечени? Дали Хаджина не се намираше в ръцете на капитана на „Кариста“?

Тази мисъл разкъса сърцето на Анри д’Албаре. Но какво да се прави? В кой край на света да търси Ни-колас Старкос? Всъщност какъв беше този авантюрист? Дошла кой знае откъде, отплувала кой знае накъде, на „Кариста“ с право можеше да се гледа като на подозрителен кораб. Все пак, когато се овладя, младият офицер отхвърли далеч тази мисъл. Щом Хаджина Елизундо заявяваше, че е недостойна за него, щом не искаше дори да го види, какво по-естествено от това да се приеме, че по своя воля се бе оттеглила под закрилата на Ксарис?

Добре, но ако беше така, Анри д’Албаре щеше да намери начин да я открие. Може би патриотизмът я беше подтикнал да вземе участие в борбата, от която зависеше съдбата на нейната страна? Може би бе пожелала да предостави за нуждите на Войната за независимост това огромно богатство, с което бе свободна да разполага, както й е угодно? Защо да не е последвала примера иа Бубулина, Модена, Андроника и толкова други, към които изпитваше безпределно възхищение?

Затова и Анри д’Албаре, напълно убеден, че Хаджина Елизундо не е вече в Корфу, реши да заеме отново мястото си сред филелините. Полковник Фавие беше в Хиос със своите редовни части. Той реши да се присъедини към него. Напусна Йонийските острови, прекоси Северна Гърция, премина Патраския и Лепанския залив, отплува от Егинския залив, на няколко пъти успя да се измъкне не без мъка от пиратите, които кръстосваха водите около Цикладските острови, и пристигна в Хиос.

Фавие посрещна сърдечно младия офицер, което показваше колко високо го цени. Този смел войник виждаше в него не само верен другар по оръжие, но и предан приятел, на когото можеше да довери своите грижи, а те не бяха малки. Недисциплинираността на нередовните войници, които представляваха значителна част от експедиционния корпус, малката и дори неизплатена заплата на войниците, неприятностите, предизвикани от самите хиосци, всичко това забавяше и пречеше на действията му.

Междувременно обсадата на хиоската крепост беше започнала. Все пак Анри д’Албаре беше пристигнал достатъчно навреме, за да вземе участие в землените работи. На два пъти съюзените сили наредиха на полковник Фавие да прекъсне подготовката за обсадата; открито поддържан от гръцкото правителство, полковникът не се съобрази ни най-малко с тези заповеди и продължи невъзмутимо своето дело.

Скоро тази обсада се превърна в нещо като блокада, но толкова недостатъчно плътна, че обсадените продължаваха да получават хранителни и бойни припаси.

Все пак може би Фавие щеше да успее да превземе крепостта, ако войската му, от ден на ден все по-отслабена от глада, не се бе пръснала из острова да граби, за да се изхрани. Именно при това положение на нещата една турска ескадра, съставена от пет кораба, успя да форсира хиоското пристанище и да подсили турския гарнизон с още две хиляди и петстотин души. Наистина скоро след това Мяулис се пойви със своята ескадра, за да се притече на помощ иа полковник Фавие, но беше вече много късно и трябваше да се оттегли.

Заедно с гръцкия адмирал бяха пристигнали и няколко кораба, натоварени с доброволци, предназначени да подсилят експедиционния корпус в Хиос.

Към тях се бе присъединила и една жена.

След като се бе сражавала до последния момент срещу войниците на Ибрахим в Пелопонес, Андроника, която бе взела участие във войната от самото й начало, сега искаше да участвува и на нейния край. Затова беше дошла в Хиос, решена, ако трябва, да загине на този остров, който гърците искаха да присъединят към своята нова държава. Това щеше да бъде нещо като отплата за злото, което нейният недостоен син бе сторил по тези места при ужасните кланета през 1822 година.

Тогава султанът беше произнесъл следната страшна присъда срещу Хиос: огън, меч, робство. Капитан-паша Кара-Али бе натоварен с изпълнението й. И той я изпълни. Кръвожадните му орди бяха стоварени на острова. Всички мъже над двадесет години и всички жени над четиридесет бяха безмилостно изклани. Останалите щяха да бъдат продадени като роби по пазарите на Смирна и Северна Африка. Целият остров бе подложен на огън и сеч от тридесет хиляди турци. Двадесет и три хиляди хиосци бяха избити. Четиридесет и седем хиляди бяха определени да бъдат продадени като роби.

Именно тогава се намеси Николас Старкос. Хората му и той, след като бяха взели участие в кланетата и грабежите, станаха главни посредници в тази позорна търговия, която предоставяше цялото това човешко стадо на османската алчност. Корабите на този ренегат бяха използувани за пренасянето на хилядите клетници до малоазийските и африканските брегове. При тези отвратителни сделки Николас Старкос се свърза с банкера Елизундо. От тях бяха извлечени огромни печалби, по-голямата част от които се падна на бащата на Хаджина.

А Андроника предостатъчно знаеше какво участие бе взел Николас Старкос в хиоските кланета, каква роля бе играл при тези страшни обстоятелства. Затова бе пожелала да дойде тук, където биха я прокълнали стократно, ако узнаеха, че е майка на този негодник. Струваше й се, че да се бий на този остров, да пролива кръвта си за делото на хиосци, би било нещо като отплата, като върховно изкупление на престъпленията на нейния син.

Но, щом беше дошла в Хиос, невъзможно беше да не се срещне някой ден с Анри д’Албаре. И наистина, малко след пристигането си на 15 януари, Андроника се озова неочаквано пред младия офицер, който я бе спасил на бойното поле при Хайдари.

Тя се спусна към него с разтворени обятия и извика:

— Анри д’Албаре!

— Вие!… Андроника!… Вие!… — възкликна младият офицер. — Вие!… Да ви намеря отново тук!

— Да! — отвърна тя. — Мястото ми не е ли там, където трябва още да се борим срещу потисниците?

— Андроника — отвърна Анри д’Албаре, — бъдете горда със страната си! Бъдете горда с нейните чеда, които я бранеха като вас! Скоро няма да остане нито един турски войник на гръцка земя!

— Знам това, Анри д’Албаре и дано бог ме запази до този ден!

И тогава Андроника трябваше да разкаже как бе протекъл животът й, откакто двамата се бяха разделили след битката при Хайдари. Разказа за пътуването до родния си край Мани, който бе пожелала да види още веднаж, за завръщането си в пелопонеската армия и накрая за пристигането си в Хиос.

На свой ред Анри д’Албаре й разправи при какви обстоятелства бе отишъл в Корфу, за отношенията си с банкера Елизундо, за своята уговорена и отменена женитба, за изчезването на Хаджина, която той все още се надяваше един ден да открие.

— Да, Анри д’Албаре — отвърна Андроника — макар, че не знаете каква тайна тежи върху живота на тази девойка, все пак тя си остава достойна за вас! Вие ще я видите отново и двамата ще бъдете щастливи, както и заслужавате това!

 

— Кажете ми, Андроника — запита Анри д’Албаре — познавахте ли банкера Елизундо?

— Не — отвърна Андроника. — Откъде бих могла да го познавам и защо ми задавате този въпрос?

— Защото, когато на няколко пъти съм споменавал вашето име пред него, отвърна младият офицер — то винаги е привличало по твърде странен начин вниманието му. Един ден ме попита дали знам какво е станало с вас, след като сме се разделили.

— Не го познавам, Анри д’Албаре, дори не съм чувала никога името на банкера Елизундо.

— Тогава тук има някаква загадка, която не мога да си обясня и която навярно никога няма да бъде разкрита, защото Елизундо го няма вече!

Анри д’Албаре помълча известно време. Спомените от Корфу бяха изплували в паметта му. Замисли се за всичко, което беше изстрадал, за всичко, което щеше още да изстрада далеч от Хаджина!

После се обърна към Андроника:

— А когато войната свърши, какво смятате да правите? — запита я той.

— Тогава господ ще има милост към мене да ме вземе от този свят — отвърна тя — от този свят, където изпитвам угризения, че съм живяла!

— Угризения ли, Андроника?

— Да.

Дали тази майка искаше да каже, че само нейният живот е бил беда, защото бе родила такъв син! Но, тя прогони тази мисъл и продължи:

— А що се отнася до вас, Анри д’Албаре, вие сте млад и бог ви е отредил още дълги дни! Използувайте ги, за да намерите тази, която сте загубили … и която ви обича!

— Да, Андроника, ще я търся навсякъде, както навред ще търся и подлия съперник, който застана между нея и мен!

— Кой беше този човек? — запита Андроника.

— Един капитан на някакъв подозрителен кораб — отвърна Анри д’Албаре — който напусна Корфу веднага след изчезването на Хаджина!

— И как се казва той?…

— Николас Старкос!

— Той! …

Още една дума и щеше да издаде тайната си — че тя, Андроника, е майка на Николас Старкос!

Това име, произнесено така неочаквано от Анри д’Албаре, беше предизвикало в нея краен ужас. Колкото и корава да беше, Андроника силно пребледня, когато чу името на сина си. И тъй, цялото зло, сторено на младия офицер, на този, който я бе спасил с риск на живота си, цялото това зло му е било сторено от Николас Старкос!

Но, и на Анри д’Албаре не бе убягнало какво въздействие бе произвело върху Андроника името Старкос. Естествено той поиска да разбере нещо по този въпрос.

— Какво ви е?… Какво ви е? — извика той. — Защо се развълнувахте така, когато произнесох името на капитана на „Кариста“? Говорете!… Говорете!…

— Познавате ли този, който носи това име?

— Не… Анри д’Албаре, не! — отвърна Андроника, като заекваше въпреки волята си.

— Да, така е!… Познавате го!… Андроника, умолявам ви, кажете ми какъв е този човек… Какво прави… Къде е сега… Къде мога да го намеря?

— Не знам!

— Не… Вие знаете!… Знаете, Андроника и отказвате да ми кажете…

На мен!… На мен… Може би само с една дума можете да ме насочите по следите му… Може би по следите на Хаджина… А отказвате да говорите!

— Анри д’Албаре — отговори Андроника с глас, в който звучеше непоколебима решителност — не знам нищо!… Не знам къде се намира този капитан!…

Не познавам Николас Старкос!

И като каза това, тя си тръгна и остави младия офицер обхванат от силно вълнение. И оттогава всички усилия, които полагаше, за да срещне Андроника, отиваха напразно. Навярно тя бе напуснала Хиос и се бе завърнала в Гърция. Анри д’Албаре трябваше да се откаже от всяка надежда да я открие.

Впрочем походът на полковник Фавие скоро приключи, без да даде някакъв резултат.

И наистина в експедиционния корпус не закъсняха прояви на дезертиране. Въпреки молбите на офицерите си войниците дезертираха и се качваха на кораби, за да напуснат острова. Артилеристите, на които Фавие смяташе, че може особено да разчита, изоставяха топовете си. Нищо не можеше да се направи пред такова обезсърчение, което засегна и най-добрите войници.

Наложи се да вдигне обсадата и да се върне в Сира, където бе организирана тази несполучлива операция. А там, като награда за героичната си съпротива, полковник Фавие получи само упреци, прояви на най-черна неблагодарност.

Анри д’Албаре беше намислил да напусне Хиос по същото време, когато щеше да замине и началникът му. Но в коя част на Архипелага да започне издирванията си? Той все още не знаеше това, когато една неочаквана случка прекъсна колебанията му.

В деня на заминаването му за Гърция получи едно писмо чрез пощата на острова.

Това писмо, с клеймо от Коринт, беше адресирано до капитан Анри д’Албаре и съдържаше само следното известие:

„В командния състав на корвета «Сифанта» от Корфу има едно свободно място. Ще приеме ли капитан д’Албаре да служи на борда му и да продължи действията, започнати срещу Сакратиф и другите пирати от Архипелага?

През първите дни на март «Сифанта» ще бъде във водите на нос Анапомера, в северната част на острова, а лодката й ще стои постоянно в малкия залив Ора, в подножието на носа.

Нека капитан Анри д’Албаре постъпи така, както му диктува неговият патриотизъм!“

Никакъв подпис. Непознат почерк. Нищо, което би могло да насочи младия офицер откъде идваше това писмо.

Във всеки случай това все пак беше вест от корвета, за който от известно време не се знаеше нищо. А също така и изгоден случай за Анри д’Албаре да се върне към моряшката си професия. Това беше най-сетне възможност да се преследва Сакратиф, може би да се избави Архипелагът от него, а може би също така — и това повлия немалко на решението му! — и случай да срещне из моретата Николас Старкос и неговия кораб.

Решението на Анри д’Албаре бе взето веднага: да приеме предложението, направено чрез това анонимно писмо. Сбогува се с полковник Фавие тъкмо когато той заминаваше за Сира, после нае една платноходка и се отправи към северната част на острова.

Пътуването нямаше да трае дълго, особено с вятър откъм сушата, който духаше от югозапад. Платно-ходката мина пред пристанището Колокинта, между островите Аносе и нос Пампака. После се насочи към нос Ора и заплува край брега, за да стигне до едноименния залив. Именно тук слезе Анри д’Албаре на 1 март следобед.

В подножието на скалите го чакаше лодка. В открито море един корвет стоеше неподвижно.

— Аз съм капитан Анри д’Албаре — каза младият офицер на матроса, който командуваше лодката.

— Капитан Анри д’Албаре желае ли да се качи на борда? — запита матросът.

— Незабавно!

Лодката се откъсна от брега. Тласкана от шест весла, тя бързо премина разстоянието, което я делеше от корвета — не повече от миля.

Щом Анри д’Албаре стигна до отвора за спускане на външна стълба на „Сифанта“, откъм дясната задна част на кораба, разнесе се продължително изсвирване — отекна топовен изстрел, последван скоро от още два. В момента, когато младият офицер стъпи на палубата, целият екипаж, строен като за парад, взе за почест и знамето на Корфу се издигна на върха на главната мачта.

Тогава помощник-капитанът на корвета пристъпи напред и със силен глас, за да бъде чут от всички, произнесе:

— Офицерите и екипажът на „Сифанта“ са щастливи да посрещнат на борда й капитан Анри д’Албаре!