Жул Верн
Архипелагът в пламъци (13)

XIII. НА БОРДА НА „СИФАНТА“

На другия ден, 3 септември, след като вдигна котва към десет часа сутринта, „Сифанта“ се движеше по посока на вятъра с малък брой платна, за да излезе през входа на пристанището на Карпатос.

Някои от откупените от Анри д’Албаре пленници бяха настанени в помещението между двете палуби, други — в помещението на батареята. Макар, че прекосяването на Архипелага не отнемаше повече от няколко дни, офицерите и моряците бяха решили да нагласят колкото се може по-удобно тези нещастни хора.

Още предния ден капитан д’Албаре беше направил необходимото, за да може да отплува. За изплащането на тринадесетте хиляди лири той беше представил гаранции, които бяха задоволили кадията. Така че пленниците бяха качени на кораба без всякаква пречка и след три дни тези клетници, които бяха осъдени на мъките на североафриканските каторги, щяха да бъдат стоварени в някое пристанище в Северна Гърция, където нищо не би заплашвало повече свободата им.

Те дължаха своето освобождение изцяло на този, който ги беше изтръгнал от ръцете на Николас Старкос! И затова, щом стъпиха на борда на корвета, изразиха по трогателен начин своята признателност.

Сред тях се намираше един поп, стар свещеник от Леондари. Следван от своите другари по съдба, той се приближи до юта, където Хаджина Елизундо, Анри д’Албаре и още няколко офицери разговаряха. След това всички коленичиха начело със стареца, който протегна ръце към капитана и произнесе:

— Анри д’Албаре, бъдете благословен от всички, на които вие възвърнахте свободата!

— Приятели мои, аз изпълних само своя дълг! — отвърна дълбоко развълнуван капитанът на „Сифанта“.

— Да!… Бъди благословен от всички … от всички … и от мен, Анри! — добави Хаджина, като на свой ред коленичи.

Анри д’Албаре бързо я вдигна и тогава възгласи: „Да живее Анри д’Албаре!“, „Да живее Хаджина Елизундо!“ се разнесоха от кърмата чак до носа на кораба и от вътрешността на батареята чак до долните напречни греди на мачтите, на които се бяха струпал петдесетина моряци н надаваха силни възторжени викове.

Една-единствена пленница — онази, която се криеше предния ден в батистана, не беше взела участие в тази проява на благодарност. Когато се качваше на кораба, тя се погрижи само да мине незабелязана сред пленниците. Беше успяла в това и никой не й обърна повече внимание, щом старата жена се сви в най-тъмния ъгъл на помещението между двете палуби. Очевидно тя разчиташе, че ще може да слезе от кораба също така незабелязана. Но, защо вземаше такива предпазни мерки? Да не би някой от офицерите или моряците на корвета да я познаваше? Във всеки случай навярно имаше сериозни причини да запази това инкогнито през трите или четирите дни — колкото щеше да продължи прекосяването на Архипелага.

Но, ако Анри д’Албаре заслужаваше признателността на пасажерите на корвета, какво тогава пък заслужаваше Хаджина за това, което бе извършила от заминаването си от Корфу насам? „Анри — беше казала тя предния ден, — Хаджина Елизундо е бедна сега в достойна за вас сега!“

Да, тя наистина беше бедна сега! Но достойна за младия офицер?… Сега ще можем да преценим това.

Анри д’Албаре обичаше Хаджина, когато тежки събития ги бяха разделили един от друг, но сега любовта му нарасна още повече, като узна как бе протекъл животът на девойката през цял ата тази година на раздяла!

Веднага щом разбра произхода на богатството, оставено й от баща й, Хаджина Елизундо реши да го употреби изцяло за откупуването на пленници, от търговията с които бе натрупана по-голямата му част. Тя не пожела да запази нищо от тези двадесет милиона, придобити по такъв отвратителен начин. Хаджина довери своите намерения само на Ксарис. Ксарис ги одобри и всички ценни книжа на банката бяха бързо превърнати в пари.

Анри д’Албаре получи писмото, с което тя го молеше да й прости и се сбогуваше с него. След това, придружена от своя смел и предан Ксарис, Хаджина напусна тайно Корфу и отиде в Пелопонес.

По това време войниците на Ибрахим все още подлагаха на жестоки кланета населението на Централен Пелопонес, което беше изтеглило толкова много и от толкова дълго време. Нещастниците, които оцеляваха от кланетата, биваха изпращани в главните пристанища на Месения, в Патрас или в Наварин. Оттук с кораби — едни наети от турските власти, други поставени на разположение от пиратите на Архипелага — ги пренасяха с хиляди било в Карпатос, било в Смирна, където имаше постоянни пазари за роби.

През двата първи месеца след изчезването си Хаджина Елизундо и Ксарис не отстъпиха пред никаква цена и успяха да освободят няколкостотин пленника от онези, които не бяха още напуснали Месения. После положиха всички грижи да ги откарат на сигурно място, едни — на Йонийските острови, а други — в свободните части на Северна Гърция.

След като свършиха това, двамата отидоха в Мала Азия, в Смирна, където се вършеше голяма търговия с роби. Тук пристигаха многобройните конвои кораби, които докарваха цели товари заловени гърци, които Хаджина Елизундо най-вече се стремеше да освобождава. Предлаганите от нея цени бяха толкова високи — много по-високи от цените на посредниците от Северна Африка или малоазийското крайбрежие, че за турските власти беше много по-изгодно да се спазаряват с нея. Не ще и съмнение, че тези посредници се възползуваха от благородната й страст, за да натрупат печалби. Но, все пак няколко хиляди пленници и дължаха избавлението си от каторгите на африканските бейове.

И все пак имаше още много да се прави в това отношение и тъкмо тогава на Хаджина й дойде на ум rsh тръгне по други пътища към целта, която си бе поставила да достигне.

И действително не беше достатъчно само да се откупуват пленниците, изложени за продан по обществените пазари или да се освобождават робите от самите им каторги. Трябваше също така да се унищожат и пиратите, които залавяха корабите по всички краища на Архипелага.

Хаджина Елизундо се намираше в Смирна, когато научи какво се беше случило със „Сифанта“ след първите месеци на действията й. Тя знаеше, че корветът беше въоръжен от корфиотскйте корабопритежатели и за какво беше предназначен. Знаеше, че началото на действията му беше успешно, но тъкмо тогава пристигна вестта, че „Сифанта“ е загубила капитана си, няколко офицери и част от екипажа си в сражение срещу пиратска флотилия, командувана, както разправяха, лично от самия Сакратиф.

Хаджина Елизундо веднага влезе във връзка с представителя в Корфу на собствениците на „Сифанта“. Предложи им такава цена, че те се съгласиха да я продадат. Корветът беше купен на името на някакъв банкер от Дубровник, но всъщност принадлежеше на наследницата на Елизундо, която само подражаваше на Бубулина, Модена, Захариас и други храбри патриотки, чиито кораби, въоръжени с техни средства още ь началото на Войната за независимост, нанесоха толкова загуби на османската флота.

Но, докато действуваше така, на Хаджина й хрумна да повери командуването на „Сифанта“ на капитан Анри д’Албаре. Един неин човек, племенник иа Ксарис, моряк от гръцки произход като чичо си, тайно беше следил младия офицер както в Корфу, когато той напраз но търсеше девойката, така и в Хиос, където отиде, за да се присъедини към полковник Фавие.

По нейно нареждане този човек постъпи като моряк на корвета точно когато се извършваше попълването на екипажа след битката при Лимнос. Той именно донесе двете писма на Анри д’Албаре, написани от Ксарис — първото, в Хиос, с което му съобщаваха, чеима свободно място в командния състав на „Сифанта“ и второто, което той постави на масата в трапезарията, когато беше на пост, и с което се определяше среща на корвета през първите дни на септември във водите на Карпатос.

Хаджина Елизундо възнамеряваше да отиде именно там по това време, след като завърши своето самопожертвувателно и милосърдно дело. Искаше „Сифанта“ да върне в родния им край последната група пленници, които тя беше откупила с остатъците от богатството си.

Но, още колко трудности щеше да изтърпи, на колко опасности щеше да се изложи през следващите шест месеца!

Придружена от Ксарис, за да изпълни своята мисия, смелата девойка не се поколеба да отиде чак до Северна Африка, в гъмжащите от пирати пристанища на африканското крайбрежие, господари на което, до завладяването на Алжир, бяха станали най-големите разбойници. Тя рискуваше свободата си, смело посрещаше всички опасности, на които се излагаше поради красотата и младостта си.

Но, нищо не я спря. Тя замина.

И тогава почна да се появява преоблечена като монахиня от Ордена на изкуплението в Триполи, в Алжир, в Тунис и дори в най-мизерните пазари на Северна Африка. Навред, където имаше продадени гръцки пленници, тя ги откупуваше на висока цена от господарите им. Навсякъде, където търговците на роби продаваха на търг стадата от човешки същества, тя се появяваше с пари в ръка. Именно тогава Хаджина можа да види в целия им ужас всички мъки на робството в една страна, където няма никаква задръжка за страстите.

По онова време Алжир беше във властта на една армия, съставена от мюсюлмани и ренегати, измета на трите континента, които образуват крайбрежието на Средиземно море; тези разбойници живееха само от продажбата на заловените от пиратите хора и от откупуването им от християните. През седемнадесетия век на африканска земя се наброяваха вече около четиридесет хиляди роби от двата пола, отвлечени от Франция, Италия, Англия, Германия, Фландрия, Холандия, Гърция, Унгария, Русия, Полша, Испания или заловени по всички европейски морета.

В Алжир, в каторгите на пашата, на Али-Мами, на Кулугис и на Сиди-Хасан, в Тунис, в каторгите на Юсиф-Дей, на Галере-Патроне и на Сикала в Триполи. Хаджина Елизундо издири най-вече тези, които бяха станали роби през Войната за независимост. Закриляна сякаш от някакъв талисман, тя премина през всичките тези опасности, като облекчаваше страданията на клетниците. Избягна като по чудо хилядите рискове, които поради естеството на дейността й възникваха около нея. В продължение на шест месеца, на борда на леки каботажни кораби, тя обходи и най-затънтените места на североафриканското крайбрежие — от Триполитания до крайните предели на Мароко — до Тетуан, който някога е бил пиратска република, напълно редовно организирана; до Танжер, в чийто залив тези разбойници са зимували; до Сале, на западния бряг на Африка, където нещастните пленници живееха в подземия, издълбани на дванадесет до петнадесет стъпки под земята.

Най-сетне, когато завърши мисията си и от милионите на баща й не остана нищо, Хаджина Елизундо реши да се върне в Европа с Ксарис. Заедно с последните откупени от нея пленници тя се качи на един гръцки кораб, който се отправи към Карпатос. Хаджина възнамеряваше да се срещне там с Анри д’Албаре. И оттам беше решила да се върне в Гърция на борда на „Сифанта“. Но три дни след като напусна Тунис, корабът бе пленен от един турски кораб и Хаджина бе отведена в Аркаса, за да бъде продадена като робиня заедно с тези, които наскоро бе освободила!

С една дума, резултатите от предприетото от Хаджина Елизундо дело бяха следните: няколко хиляди пленници бяха откупени със същите тези пари, спечелени от тяхната продажба. Макар и разорена сега, девойката бе поправила в границите на възможното злото, сторено от баща й.

Ето какво научи Анри д’Албаре. Да, бедната сега Хаджина беше достойна за него и за да я изтръгне от ръцете на Николас Старкос, той би станал също така беден като нея!

Междувременно още на следния ден, на разсъмване, от „Сифанта“ вече се виждаха бреговете на Крит. Тогава тя се насочи към северозападната част на Архипелага. Капитан д’Албаре възнамеряваше да се приближи към източните брегове на Гърция на ширината на остров Евбея. Тук пленниците можеха да слязат на сигурно място, било в Халкис, било в Егина, далеч от турците, които сега бяха изтикани във вътрешността на Пелопонес. Впрочем по това време на гръцкия полуостров не беше останал нито един от войниците на Ибрахим.

Клетите хора, за които на борда на „Сифанта“ се полагаха изключителни грижи, вече се съвземаха от преживените ужасни страдания. През деня те излизаха на групи на палубата, за да подишат чистия морски въздух на Архипелага — деца, майки, бащи, заплашени до вчера от вечна раздяла, а сега събрани завинаги. Те също знаеха какво бе извършила Хаджина Елизундо и когато тя минаваше под ръка с Анри д’Албаре, всички изразяваха по най-трогателен начин своята признателност.

В ранните часове на 4 септември върховете на критските планини се изгубиха от погледа, но вятърът бе почнал да стихва и „Сифанта“ измина сравнително малко разстояние през деня, макар че бе вдигнала всичките си платна. Но сега двадесет и четири или четиридесет и осем часа повече или по-малко вече нямаше никакво значение. Морето беше тихо, небето великолепно. Нищо не показваше близка промяна на времето. Трябваше само да се оставят да „се носят“, както казват моряците, а плуването щеше да свърши, когато е рекъл господ.

Това спокойно пътуване беше много благоприятно за разговори. На борда на кораба нямаше кой знае колко работа. Обикновено дежурство на офицерите на мо-стика и на моряците-наблюдатели на фок-мачтата, за да се съобщава за суша или за забелязани кораби.

Хаджина и Анри д’Албаре тогава седяха на юта на една пейка, запазена само за тях. Тук те най-често разговаряха не за миналото, а за бъдещето, на което сега се чувствуваха господари. Крояха планове, които се надяваха скоро да осъществят, и не пропускаха да ги споделят с предания Ксарис, който наистина бе като член на тяхното семейство. Щяха да отпразнуват женитбата си веднага щом стъпят на гръцка земя. Така се уговориха. Работите на Хаджина Елизундо не можеха да създадат вече никакви затруднения или отлагане. Годината, изминала в благотворителни дела, беше опростила всичко! После, след сключването на брака им, Анри д’Албаре щеше да отстъпи командуването на корвета на капитан Тодрос и да отведе младата си жена във Франция, откъдето смяташе отново да я върне в родината й.

Тъкмо тази вечер те говореха за всички тези неща. Лекият полъх на бриза едва успяваше да издуе горните платна на „Сифанта“. Хоризонтът сияеше от великолепния залез на слънцето, което все още разпръсваше тук-таме златистозелени лъчи иззад леко потъмнелите му очертания на запад. На другия край на небосклона вече блещукаха първите звезди на изтока. Морето потръпваше от вълнистото движение на своите фосфоресциращи люспи. Нощта обещаваше да бъде великолепна.

Анри д’Албаре и Хаджина се бяха отдали на очарованието на тази чудна вечер. Гледаха едва очертаната от няколко бели дантели от пяна следа, която корветът оставяше след себе си. Само пляскането на бизана, чиито гънки леко шумоляха, нарушаваше тишината. И той и тя не виждаха нищо друго освен себе си и онова, което беше свързано със самите тях. Най-сетне бяха възвърнати към действителността — Анри д’Албаре чу, че някой го вика и то настойчиво.

Ксарис беше застанал пред него.

— Капитане! — извика Ксарис за трети път.

— Какво има, приятелю? — запита Анри д’Албаре, защото му се стори, че Ксарис се колебае да заговори.

— Какво има, добри ми Ксарис? — намеси се и Хаджина.

— Искам да ви кажа нещо, капитане.

— Какво?

— Ще ви кажа. Пасажерите на корвета … тези добри хорица, които вие връщате в родината им … са намислили нещо и ме натовариха да ви го съобщя.

— Добре, слушам ви, Ксарис.

— Ето какво, капитане. Те знаят, че вие и Хаджина ще се жените …

— Несъмнено — отвърна Анри д’Албаре, като се усмихна, — това не е тайна за никого!

— И тъй, тези добри хорица биха били много щастливи да присъствуват на вашата сватба.

— И ще присъствуват, Ксарис, ще присъствуват и никоя невеста не би могла да има такова сватбено шествие, ако можеха да се съберат около нея всички онези хора, които е избавила от робство!

— Анри!… — помъчи се да го прекъсне девойката.

— Капитанът има право — отвърна Ксарис. — Във всеки случай пасажерите на корвета ще присъствуват и …

— Щом пристигнем в Гърция — продължи Анри д’Албаре — ще ги поканя всички на сватбата ни!

— Добре, капитане — каза Ксарис. — Но, след като намислили това, на тези добри хора им дошло на ум и още нещо!

— Толкова хубаво, колкото и първото ли?

— Още по-хубаво. Искат да ви помолят женитбата ви да стане на борда на „Сифанта“! Не е ли къс от тяхната земя този чудесен корвет, който ги връща в Гърция?

— Тъй да бъде, Ксарис! — отвърна Анри д’Албаре. — Съгласна ли сте, скъпа Хаджина?

Вместо отговор Хаджина само му подаде ръка.

— Добър отговор — каза Ксарис.

— Можете да съобщите на пасажерите на „Сифанта“ — добави Анри д’Албаре — че ще постъпим така, както те желаят.

— Разбрано, капитане. Но … — поколеба се Ксарис — все пак това не е всичко!

— Хайде, говори, Ксарис — подкани го девойката.

— Ето какво. Тези добри хорица, след като им хрумнало нещо хубаво, а след това нещо още по-хубаво, накрая им дошло на ум нещо, което те направо считат, че е чудесно!

— Наистина ли има и трето! — възкликна Анри д’Албаре. — И какво е то?

— Биха искали женитбата ви не само да се състои на кораба, но и да се извърши в открито море … още утре! Сред тях има един стар свещеник …

Неочаквано гласът на моряка, който беше на пост на фокмачтата, прекъсна думите на Ксарис.

— Кораби по вятъра!

Анри д’Албаре веднага стана и отиде при капитан Тодрос, който се взираше в указаната посока.

Една флотилия, съставена от дванадесетина кораба с най-различен тонаж, се беше появила на по-малко от шест мили на изток. Поради безветрието „Сифанта“ беше напълно неподвижна, докато тази флотилия, тласкана от последните повеи на бриза, който не достигаше до корвета, накрая щеше непременно да го достигне.

Анри д’Албаре беше взел далекоглед и внимателно наблюдаваше движението на корабите.

— Капитан Тодрос — каза той, като се обърна към помощника си — тази флотилия е още твърде далеч, за да можем да си изясним намеренията й и да установим силата й.

— Така е, капитане — отвърна помощникът, — а и в тази безлунна нощ, която ще стане още по-тъмна, няма да можем да определим нищо! Ще трябва да чакаме до утре.

— Да, ще трябва — каза Анри д’Албаре — но тъй като тези води не са много безопасни, наредете да се бди най-зорко! Да се вземат също така всички необходими мерки, в случай че тези кораби се приближат към „Сифанта“.

Капитан Тодрос даде съответните нареждания, които бяха незабавно изпълнени.

На корвета бе установено подсилено наблюдение, което щеше да продължи до разсъмване.

От само себе си се разбира, че поради непредвидените неща, които можеха да се случат, решението за отпразнуването на сватбата бе отложено за по-късно.

Анри д’Албаре помоли Хаджина да се прибере в своята кабина.

През цялата тази нощ екипажът на „Сифанта“ почти не мигна. Присъствието на забелязаната в открито море флотилия не можеше да не разтревожи всекиго. Следиха движението й, докато това беше възможно. Но, към девет часа падна доста гъста мъгла и скоро я загубиха от поглед.

На другия ден сутринта все още имаше малко изпарения, които закриваха хоризонта на изток при изгрев слънце. И тъй като нямаше никакъв вятър, изпаренията се разнесоха едва към десет часа сутринта. Все пак зад тях не се забелязваше нищо подозрително. Но, когато се разсяха, цялата флотилия се появи на по-малко от четири мили разстояние. Значи, от снощи тя бе преминала две мили в посоката на „Сифанта“ и не бе успяла да се приближи още, повече, само поради мъглата, която й бе попречила да маневрира. Състоеше се от около дванадесетина кораба, които се движеха като галери с помощта на дълги гребла. Корветът, който поради големината си не би могъл да използува този способ, продължаваше да стои неподвижно на същото място. По принуждение трябваше да стои и да чака, без да може да извърши никакво движение.

И все пак човек не можеше да се заблуди относно намеренията на тази флотилия.

— Това е сбирщина от кораби, които изглеждат особено подозрителни! — каза капитан Тодрос.

— И стават още по-подозрителни — обади се Анри д’Албаре, — защото сред тях забелязвам и брига, който напразно преследвахме във водите на Крит!

Капитанът на „Сифанта“ не се лъжеше. Бригът, който така странно беше изчезнал отвъд онзи морски нос на остров Карпатос, беше начело на флотилията. Той маневрираше така, че да се отдели от другите кораби, които бяха под заповедите му.

Междувременно откъм изток се бе вдигнал слаб вятър, който благоприятствуваше движението на флотилията, но повеите, които нагъваха леко повърхността на морето, замираха на един-два кабелтова от корвета. Изведнъж Анри д’Албаре сне далекогледа, който дотогава не бе отместил от очите си.

— Бойна тревога! — извика той.

Току-що бе забелязал дълга струя дим, която бе излетяла от носовата част на брига, а в същото време на флагщока му бе издигнато знаме — и в този миг тътенът на топовен изстрел долетя до корвета. Знамето бе черно, а едно грозно червено „С“ разсичаше цялото му поле.

Това беше знамето на пирата Сакратиф.