Жул Верн
Архипелагът в пламъци (12)

XII. НАДДАВАНЕ В КАРПАТОС

Ако Крит, според легендата, е бил някога люлката на боговете, древният Карпатос е бил люлка на титаните, най-смелите техни противници. Макар, че нападат само обикновените смъртни, съвременните пирати са все пак достойни потомци на митологическите злосторници, които дръзнали да щурмуват Олимп.

А по това време изглежда, че най-различии пирати бяха превърнали в своя главна квартира този остров, където са се родили четирите сина на Япет, внуци на Уран и Гея.

И действително Карпатос беше много удобен за всички действия, които пиратският занаят налагаше в Архипелага. Той е разположен почти усамотено в югоизточния край на Егейско море, на повече от четиридесет мили от Родос. Благодарение на високите си върхове той се забелязва още отдалече. Голяма част от крайбрежието му е силно нарязано, изпълнено с многобройни заливи, обградени от безчислени рифове. Поради това водите около него са много опасни — избягвали са ги в древността не по-малко, отколкото ги избягват и сега.

Все пак не липсват и добри пристанища на този остров, последно зърно от дългата броеница Спорад-ски острови. Като се почне от нос Сидро и нос Перниса и се стигне до нос Бонандреа и Андемо, по този бряг могат да се намерят добри убежища. Четири пристанища — Агата, Порто ди Тристано, Порто Грато, Порто Мало Нато — на времето са били много посещавани от каботажните кораби на Изтока, преди Родос да отнеме търговското им значение. Сега много нарядко някой и друг кораб се отбива в тях.

Карпатос е гръцки остров или поне е населен с гърци, но принадлежи на Османската империя. След окончателното образуване на новата гръцка държава той остана пурски, управляван само от един обикновен кадия, който тогава живееше в нещо като укрепена къща над градеца Аркаса.

По това време на острова имаше много турци, към които, трябва да признаем това, населението не се държеше недружелюбно, тъй като не беше взело участие във Войната за независимост. Станал дори център на най-долни търговски сделки, Карпатос приемаше със същата готовност както турските, така и пиратските кораби, които стоварваха тук своите пратки от пленници. Комисионерите от Мала Азия и Северна Африка се тълпяха на това тържище, където се разпродаваше човешката стока. Тук се провеждаха търговете, тук се определяха цените, които се изменяха съобразно търсенето и предлагането на роби. И трябва да признаем, че кадията не беше никак безразличен към този род сделки, които той лично ръководеше, а комисионерите считаха, че не биха изпълнили дълга си, ако не му отстъпят процент от продажбата.

Пренасянето на тези клетници по тържищата на Смирна или Африка се извършваше с кораби, които идваха да ги натоварят най-често на пристанището Аркаса, разположено на западния бряг на острова. Ако корабите не достигаха, изпращаше се специален пратеник на срещуположния бряг и пиратите никак не се гнусяха от тази отвратителна търговия.

В момента на източния бряг на Карпатос, сврени в дъното на почти неоткриваеми заливи, се намираха не по-малко от двадесетина малки и големи кораба, с общо около хиляда и двеста — хиляда и триста души на борда. Тази флотилия очакваше само пристигането на главатаря си, за да се впусне в нови престъпни действия.

„Сифанта“ хвърли котва на 2 септември вечерта в пристанището Аркаса на един кабелтов от вълнолома при отличната дълбочина от десет разтега. Когато стъпи на острова, Анри д’Албаре никак не предполагаше, че случаят го беше отвел точно в главното стоварище на търговията с роби.

— Смятате ли да останем известно време в Аркаса, капитане? — запита капитан Тодрос, когато маневрите по спускането на котвата бяха приключени.

— Не знам — отвърна Анри д’Албаре. — Много обстоятелства могат да ни принудят да напуснем бързо това пристанище, но също и много други биха могли да ни задържат тук!

— Хората ще слязат ли на сушата?

— Да, но само на групи. Половината от екипажа трябва винаги да се намира на борда на „Сифанта“.

— Разбрано, капитане — отвърна капитан Тодрос. — Тук ние сме повече на турска, отколкото на гръцка земя и трчбва да си отваряме очите!

Спомняме си, че Анри д’Албаре не беше казал нищо нито на помощника си, нито на офицерите си за причините, поради които бяха дошли тук, нито за определената му среща в първите дни на септември чрез онова анонимно писмо, стигнало на борда по необясним начин. Впрочем той се надяваше да получи тук някое ново известие, което щеше да му изясни какво очаква от корвета в тези води тайнственият му подател.

Но, не по-малко странно беше неочакваното изчезване на брига отвъд Касоския проток тъкмо когато „Сифанта“ вече смяташе, че го настига.

Затова, преди да хвърли котва в Аркаса, Анри д’Албаре счете, че не бива да изостави току-така работата. След като се бе приближил до сушата толкова, доколкото му позволяваше водоизместимостта на кораба, той се бе заел да огледа всички извивки на бреговата линия. Но, сред тези води, осеяни с рифове, които сякаш бранят брега, под закрилата на високите и стръмни скали, които го очертават, кораб като брига можеше лесно да се скрие. Зад тази преграда от подводни канари, до които „Сифанта“ не можеше да се приближи, без риск да се разбие в тях, един познаващ тези протоци капитан имаше пълната възможност да заблуди своите преследвачи. Така, че ако бригът се беше скрил в някое тайно заливче, щеше да бъде много трудно да бъде открит — не по-малко трудно, отколкото можеха да бъдат открити другите пиратски кораби, приютили се в незнайните пристани на острова.

Корветът продължи търсенията два дни, но напразно. Дори да беше потънал изведнъж в морето отвъд Касос, бригът нямаше да бъде по-ненамираем. Колкото и да го беше яд, капитан д’Албаре трябваше да се откаже от надеждата да го открие.

И затова бе решил да хвърли котва в пристанището на Аркаса. А тук не му оставаше нищо друго, освен да чака.

На другия ден между три и пет часа следобед голяма част от населението на острова щеше да изпълни градеца Аркаса, без да се смятат чужденците, европейци и азиатци, които също щяха да се струпат по този случай. И наистина в този ден ставаше голям пазар. Клетници от всички възрасти и съсловия, заловени напоследък от турците, щяха да бъдат изложени за продан.

По това време в Аркаса имаше специален пазар, определен за този вид търговия — „батистан“, каквито има и по някои градове в Северна Африка. В този батистан тогава имаше около стотина пленници — мъже, жени и деца — плячка от последните грабежи, извършени в Пелопонес. Те бяха наблъскани безразборно в един двор без сянка, под палещото още слънце — по дрипавите им дрехи, по унилия им вид, по отчаяните им лица личеше какво са изстрадали. Едва хранени, и то с лоша храна, оставени почти без вода и то мътна, тези нещастници се бяха събрали по семейства до онзи миг, когато по прищявката на купувачите жените щяха да бъдат разделени от мъжете си, а децата от бащите и майките си. Те биха предизвикали дълбоко чувство на жал у всеки друг, но не и у тези свирепи „баши“ — пазачите, които никакво страдание не би могло да развълнува. Но какво бяха тези мъки пред изтезанията, които ги очакваха в шестнадесетте каторги в Алжир, Тунис, Триполи, където смъртта създаваше много скоро такива празнини, че трябваше непрекъснато да се попълват?

Все пак ие всяка надежда да си възвърнат свободата беше убита у тези пленници. Купувачите правеха наистина добра сделка, като ги купуваха, но не по-малко изгодна и като им връщаха свободата — на много висока цена, особено за онези, чиято стойност се определяше от известно обществено положение в родното им място. По този начин мнозина от тях биваха освобождавани от робство било чрез обществено откупуване, когато самата държава ги препродаваше преди заминаването им, било чрез пряко споразумение на собствениците със семействата на пленниците, било чрез монасите от Ордена на изкуплението, които събираха волни пожертвования по цяла Европа и отиваха да ги освободят чак в главните центрове на Северна Африка. Често пъти някои частни лица, изпълнени с чувство за милосърдие, отделяха част от богатството си за това благотворително дело. Напоследък дори бяха използувани значителни суми от неизвестен изпращач за такива откупи и най-вече за освобождаване на роби от гръцки произход, които превратностите на войната бяха захвърлили в ръцете на комисионерите от Африка и Мала Азия.

Продажбите в Аркаса се извършваха на публично наддаване. Всички, чужденци и местни жители, можеха да вземат участие, но тъй като този ден търговците щяха да закупуват само за пазарите на Северна Африка, имаше само една пратка пленници.

В зависимост от това кой комисионер щеше да я закупи, пратката щеше да бъде изпратена за Алжир, Триполи или Тунис.

Имаше две категории пленници. Едните произхождаха от Пелопонес — те бяха най-многобройни. Другите бяха наскоро заловени на борда иа един гръцки кораб, който ги връщаше от Тунис в Карпатос, откъдето трябваше да бъдат изпратени по родните им места.

Съдбата на тези нещастни хора, които щяха да видят толкова мъки, щеше да се определи от последната цена при наддаването, а можеше да се наддава, докато удари пет часът. Топовният изстрел от крепостта на Аркаса, който оповестяваше затварянето на пристанището, същевременно прекъсваше и последните надда-вания на пазара.

И така, на този ден, 3 септември, около батистана не липсваха комисионери. Имаше много посредници, дошли от Смирна и други съседни малоазийски градове и както вече споменахме, всички те действуваха за сметка на страните от Северна Африка.

Тази припряност беше лесно обяснима. Последните събития предвещаваха близък край иа Войната за независимост. Ибрахим беше отблъснат от Пелопонес, а маршал Мезон наскоро беше дебаркирал там начело на един експедиционен корпус от две хиляди французи.

Така че износът на пленници за в бъдеще щеше чувствително да намалее.

Затова продажната им цена щеше още повече да нарасне за голямо задоволство на кадията. Сутринта посредниците бяха посетили батистана и се бяха запознали с количеството и качеството на пленниците, които навярно щяха да достигнат много високи цени.

— Кълна се в Мохамед — повтаряше един посредник от Смирна, който дърдореше непрекъснато и превзето сред група свои събратя — времето на хубавите сделки отмина! Помните ли, когато корабите ни стоварваха тук не със стотици, а с хиляди пленници!

— Да … както стана тогава след кланетата в Хиос! — отвърна друг посредник. — Наведнъж повече от четиридесет хиляди роби! Понтоните не достигаха, за да ги поберат!

— Така е безспорно — обади се трети посредник, който, изглежда, имаше голям търговски усет. — Но, много пленници — голямо предлагане, а голямо предлагане — голямо спадане на цените! По-добре да се вземат по-малко при по-изгодни цени, защото удръжките са си все същите, макар че разноските ще бъдат по-големи!

— Да!… Особено в Северна Африка!… Дванадесет на сто от цялата сума за пашата, кадията или управителя!

— Без да се смята единият процент за поддържането на пристанището и крайбрежните батареи!

— И още един процент от нашия джоб в джоба на марабутата /Марабу — мюсюлмански отшелник, отдал се на благочестив живот. — Б. пр./

— Всъщност това е разорително както за собствениците на корабите, така и за търговските посредници!

Такива разговори се водеха между тези комисионери, които дори не съзнаваха мерзостта на своята търговия. Все едни и същи оплаквания по едни и същи въпроси за права! Те щяха навярно да продължат да отправят упреци, ако камбанен звън не беше сложил край на препирните им, като оповести откриването на пазара.

Не ще и дума, че кадията ръководеше продажбата. Задължен беше да върши това не само като представител на турското правителство, но и от личен интерес. Той беше вече тук, разположил се на нещо като подиум под една шатра, над която беше издигнато червеното знаме с полумесеца, беше се полуизлегнал върху широки възглавници с чисто османска ленивост.

До него глашатаят беше готов за службата си. Но, не бива да си представяме, че глашатаят щеше да се задъха от викане. Съвсем не! При този род сделки посредниците не бързаха да наддават. Ако въобще настъпваше някаква по-оживена борба за окончателната оценка, то това ставаше навярно през последния четвърт час на търга.

Един посредник от Смирна даде първата цена — хиляда турски лири.

— Хиляда турски лири! — повтори глашатаят.

И после затвори очи, сякаш имаше достатъчно време да си подремне, докато чакаше следващата цена.

През първия час оценката се покачи от хиляда едва на две хиляди турски лири. Комисионерите се гледаха, наблюдаваха се, разговаряха помежду си за съвсем други работи. Всеки предварително беше взел своето решение. Щяха да рискуват да предложат най-високата цена чак през последните минути преди топовния изстрел, с който приключваше наддаването.

Но, пристигането на един нов конкурент щеше да промени този ред и да придаде неочакван тласък на наддаването. И наистина към четири часа на пазара на Аркаса се появиха двама мъже. Откъде идваха те? Навярно от източната част на острова, ако се съдеше по посоката на каруцата, която ги бе докарала до самия вход на батистана.

Появата им предизвика голяма изненада и тревога. Очевидно посредниците не очакваха да се появи ново лице, с което ще трябва да се съобразяват.

— Кълна се в аллаха! — извика единият от тях. — Това е самият Николас Старкос!

— И неговият проклет Скопелос! — обади се друг. — А ние мислехме, че са отишли по дяволите!

Тези двама мъже бяха наистина Николас Старкос и Скопелос — добре познати на пазара в Аркаса. Не-веднаж бяха сключвали огромни сделки, като закупуваха пленници за сметка на търговците на роби в Северна Африка. Никога не им липсваха пари, макар да не се знаеше откъде ги имат, но това си беше тяхна работа.

А що се отнася до кадията, той можеше само да се радва, че са пристигнали такива големи конкуренти.

Много вещ в тази област, на Скопелос му беше достатъчно да хвърли само един поглед върху стоката, за да определи стойността на партидата пленници. Задоволи се да прошепне само няколко думи на ухото на Старкос, който му отвърна, като просто кимна утвърдително.

Но колкото и наблюдателен да беше, помощник-ка-питанът на „Кариста“ не бе забелязал движението на ужас, който появата на Николас Старкос предизвика у една от пленничките.

Това беше възрастна, висока на ръст жена. Седнала настрани в един ъгъл на батистана, тя се изправи рязко, сякаш тласната от неудържима сила. Дори пристъпи няколко крачки и навярно от устата й щеше да се изтръгне вик. Но успя да се овладее. После отстъпи бавно, загърната от главата до петите в малко наметало, и се върна на мястото си зад група пленници, като застана така, че напълно да се притули. Очевидно не беше достатъчно да скрие само лицето си — искаше въобще да се скрие цялата от погледа на Николас Старкос.

А в това време, без да го заговорят, посредниците не сваляха поглед от капитана на „Кариста“. А той като че ли не им обръщаше никакво внимание. Дали беше дошъл да съперничи с тях за тази партида пленници? Безспорно имаше защо да се боят, тъй като знаеха връзките на Николас Старкос с пашите и бейовете в страните от Северна Африка.

Неведението им не трая дълго. В този миг глашатаят се изправи и с висок глас повтори последната це на при наддаването:

— Две хиляди лири!

— Две хиляди и петстотин! — каза Скопелос, който при подобни случаи говореше от името на своя капитан.

— Две хиляди и петстотин лири! — обяви глашатаят.

И различните групи отново подеха частните си разговори, като се наблюдаваха с известно недоверие.

Изтече четвърт час. След Скопелос никаква друга дена не беше още дадена. Безразличен и високомерен, Николас Старкос се разхождаше около батистана. Никой вече не можеше да се съмнява, че накрая търгът ще бъде спечелен от него, при това без голяма борба.

Все пак комисионерът от Смирна, след като предварително се допита до двама-трима свои колеги, предложи нова цена — две хиляди и седемстотин лири.

— Две хиляди и седемстотин лири! — повтори глашатаят.

— Три хиляди!

Този път се бе обадил самият Николас Старкос.

Какво се беше случило? Защо се бе намесил лично в борбата? Защо в гласа му, обикновено толкова студен, сега прозираше силно вълнение, което беше изненадало и самия Скопелос?

От известно време, след като бе прекрачил оградата на батистана, Николас Старкос се разхождаше сред групите от пленници. Когато го видя, че се приближава, старата жена се сви още повече в наметалото си. Така че той не можа да я види.

Но, неочаквано вниманието му бе привлечено от двама пленници, които стояха по-настрана от останалите. И се бе спрял като прикован на място.

Една изтощена от умора девойка лежеше на земята до висок, снажен мъж.

Когато забеляза Николас Старкос, мъжът рязко се изправи. Девойката веднага отвори очи. Но щом видя капитана на „Кариста“, тя се дръпна назад.

— Хаджина! — възкликна Николас Старкос.

Това наистина беше Хаджина Елизундо, която Кса-рис бе прегърнал, сякаш за да я защити.

— Тя тук! — повтори Николас Старкос. Хаджина се бе освободила от прегръдките на Ксарис и гледаше право в лицето бившия клиент на баща си.

Именно в този момент, без дори да се опита да разбере как наследницата на банкера Елизундо се е озовала изложена за продан на пазара в Аркаса, Николас Старкос с разстроен глас бе обявил новата цена от три хиляди лири.

— Три хиляди лири! — бе повторил глашатаят. Минаваше четири и половина часът. Още двадесет и пет минути — топовният изстрел щеше да проехти и търгът щеше да бъде спечелен от този, който бе наддал последен.

Посредниците, след като бяха поговорили помежду си, се готвеха да напуснат площада, твърдо решени да не покачват повече цената. Изглеждаше вече напълно сигурно, че капитанът на „Кариста“, поради липса на конкуренти, щеше да спечели търга, когато неочаквано посредникът от Смирна се опита още веднъж да продължи борбата.

— Три хиляди и петстотин лири! — извика той.

— Четири хиляди! — веднага отвърна Николас Старкос.

Скопелос, който не беше забелязал Хаджина, не можеше да проумее прекалената разпаленост на капитана. По негово мнение тези четири хиляди лири далеч надхвърляха стойността на стоката. Затова той се питаше какво ли кара Николас Старкос да се хвърля по този начин в неизгодна сделка.

Продължително мълчание бе последвало последните думи на глашатая. Дори комисионерът от Смирна, по знак на колегите си, се бе отказал от наддаването. Нямаше вече никакво съмнение, че то щеше да бъде спечелено от Николас Старкос, на когото му бяха необходими само няколко минути, за да излезе победител.

Ксарис беше разбрал това. И беше притиснал още по-плътно до себе си девойката. Можеха да я изтръгнат от ръцете му само ако го убият.

В този миг, сред настъпилата дълбока тишина, се разнесе един мощен глас — три думи бяха отправени към глашатая:

— Пет хиляди лири! Николас Старкос се извърна.

Група моряци току-що бяха пристигнали до входа на батистана. Пред тях стоеше един офицер.

— Анри д’Албаре! — извика Николас Старкос. — Анри д’Албаре … Тук!

В Карпатос!

Единствено случаят бе довел капитана на „Сифанта“ на пазарния площад. Той дори не знаеше, че този ден — сиреч двадесет и четири часа след пристигането му в Карпатос — в главния град на острова ще има разпродажба на роби. От друга страна, тъй като никъде не беше зърнал саколевата на котва, той беше не по-малко изненадан да открие Николас Старкос в Аркаса, отколкото самия капитан на „Кариста“, че вижда д’Албаре тук.

От своя страна Николас Старкос не знаеше, че корветът беше под командуването на Анри д’Албаре, макар и да знаеше, че корабът е спрял в Аркаса.

Нека си представим тогава какви чувства обзеха двамата противници, когато застанаха лице с лице един срещу друг.

Анри д’Албаре беше дал тази неочаквана цена, защото сред пленниците беше забелязал Хаджина и Ксарис — Хаджина, която можеше да попадне отново в ръцете на Николас Старкос! Но, Хаджина го беше видяла, беше го чула и веднага би се втурнала към него, ако пазачите не бяха и попречили.

С едно движение Анри д’Албаре успокои и задържа девойката. Колкото и силно да беше възмущението му, когато видя насреща си своя отвратителен съперник, той запази самообладание. Да! Ако трябваше дори с цената на цялото си имущество, щеше да изтръгне от Николас Старкос тези пленници, наблъскани на тържището на Аркаса, а заедно с тях и тази, която толкова бе търсил, тази, която беше загубил надежда да види!

Във всеки случай борбата щеше да бъде гореща. И наистина Николас Старкос не можеше да разбере как така Хаджина Елизундо се намира сред пленниците, но за него тя все тъй си оставаше богатата наследница на банкера от Корфу. Милионите не можеха да изчезнат с нея. Те непременно щяха да бъдат използувани, за да я откупят от този, чиято робиня би станала. Значи, нямаше никакъв риск да се наддава. И затова Николас Старкос реши да наддава с още по-голямо настървение, тъй като ставаше въпрос да се бори със съперника си с най-големия си съперник!

— Шест хиляди лири! — извика той.

— Седем хиляди! — отвърна капитанът на „Сифанта“, без дори да се извърне към Николас Старкос.

Кадията можеше само да се радва на обрата, който нещата бяха взели. При наличието на тези двама конкуренти, той не се и опитваше да прикрие задоволството си, което прозираше под османската му важност.

Но, докато този алчен управител вече изчисляваше каква сума ще получи, Скопелос не можеше повече да се сдържи. Беше познал Анри д’Албаре, а след това и Хаджина Елизундо. Ако от омраза Николас Старкос продължаваше да упорствува, сделката, която в известни рамки би могла да бъде изгодна, можеше да стане много неизгодна, особено ако девойката беше загубила богатството си, както беше загубила свободата си — което впрочем беше напълно възможно!

И затова той дръпна Николас Старкос настрана и кротко му направи няколко разумни забележки. Но, беше така посрещнат, че повече не дръзна да се обади. Сега капитанът на „Кариста“ лично извикваше на глашатая своите цени, при това с оскърбителен за противника си тон.

Както можем да предположим, когато почувствуваха, че битката се разгорещява, посредниците останаха, за да следят развоя й. Тълпата любопитни проявяваше с гръмки викове интереса си към тази борба, в която ударите се нанасяха с хиляди лири. Повечето от тях познаваха капитана на саколевата, но никой не познаваше капитана на „Сифанта“. Дори не знаеха какво търси тук във водите на Карпатос, този корвет, който плуваше под знамето на Корфу. Но, от началото на войната толкова много кораби от най-различни националности се занимаваха с пренасянето на роби, че ако се съдеше по всичко, и „Сифанта“ беше заета с търговия от този род. Така, че който и да ги купеше, Анри д’Албаре или Николас Старкос, за пленниците щеше да бъде все същото — все робство ги очакваше.

Във всеки случай до пет минути този въпрос щеше да бъде напълно разрешен. На последната цена, обявена от глашатая, Николас Старкос беше отвърнал:

— Осем хиляди!

— Девет хиляди! — каза Анри д’Албаре.

Отново настъпи мълчание. Капитанът на „Сифанта“, все тъй спокоен, следеше с поглед Николас Старкос, който яростно крачеше напред-назад — Скопелос не смееше да се приближи до него. Впрочем сега никаква забележка вече не можеше да задържи надпреварата в наддаването.

— Десет хиляди лири! — извика Николас Старкос.

— Единадесет хиляди! — отвърна Анри д’Албаре.

— Дванадесет хиляди! — отговори този път без никакво забавяне Николас Старкос.

Капитан д’Албаре не отвърна веднага. Не че се колебаеше да го стори.

Но, видя как Скопелос се спусна към Николас Старкос, за да го възпре от това безумно дело — а това за миг отклони вниманието на капитана на „Кариста“.

В същото време старата пленница, която дотогава се бе крила така упорито, сега се беше изправила, сякаш й бе хрумнало да покаже лицето си на Николас Старкос. В този момент на върха на Аркасаската крепост за миг проблесна пламък сред вихрушка от дим. Но, преди още гърмежът да стигне до батистана, един гръмък глас подхвърли нова цена:

— Тринадесет хиляди лири!

И веднага след това се чу гърмежът, последван от нескончаеми радостни възгласи.

Николас Старкос беше отблъснал така силно Скопелос, че той се беше отърколил на земята … Сега беше вече много късно! Николас Старкос нямаше повече право да наддава! Хаджина Елизундо му се беше изплъзнала, и то завинаги навярно!

— Да вървим! — каза той с глух глас на Скопелос. А след това измърмори:

— Ще бъде по-сигурно и ще струва по-евтино!

След това двамата се качиха на каруцата си и изчезнаха зад първия завой на пътя, който водеше към вътрешността на острова.

Повлечена от Ксарис, Хаджина Елизундо беше вече преминала преградата на батистана и се намираше в обятията на Анри д’Албаре, който я притискаше до сърцето си и повтаряше:

— Хаджина!… Хаджина!… Бих жертвувал цялото си богатство, за да ви откупя… — Както аз пожертвувах своето, за да откупя честта на името си! — отвърна девойката. — Да, Анри!…Хаджина Елизундо е бедна сега и е достойна за вас сега!