Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

XIV. САКРАТИФ

Тази флотилия, съставена от дванадесет кораба, беше излязла предния ден от бърлогите си на Карпатос. Дали идваше да започне бой при крайно неравни условия за корвета, като го атакува фронтално или го обкръжи? Това беше повече от очевидно. Но поради безветрието сражението трябваше да бъде прието. Впрочем дори и да имаше възможност да избегне борбата, Анри д’Албаре нямаше да го стори. Знамето на „Сифанта“ не можеше да се опозори, като побегне пред знамето на пиратите на Архипелага.

Сред тези дванадесет кораба имаше четири брига с по шестнадесет или осемнадесет топа. Останалите осем кораба имаха по-малък тонаж, но притежаваха лека артилерия и въобще бяха въоръжени като за водене на война. Според преценката на офицерите на корвета срещу тях имаше повече от сто топовни дула, на които те можеха да отвърнат само с двадесет и два топа и шест каронади. Двеста и петдесетте моряци на „Сифанта“ щяха да се бият срещу седем-осемстотин души. Несъмнено — неравна борба. Все пак превъзходството на артилерията на „Сифанта“ може би й даваше известни шансове за успех, но при условие да не допусне вражеските кораби да се приближат твърде много до нея. Трябваше, значи, да се държи флотилията на разстояние, като постепенно се унищожават корабите й чрез точни залпове. С други думи, касаеше се да се избегне на всяка цена абордаж, сиреч борба тяло с тяло.

В такъв случай в края на краищата по-многочислената страна щеше да надделее, защото този фактор има още по-голямо значение на море, отколкото на суша, понеже тук отстъплението е невъзможно и всичко се Свежда до това: да скочиш в морето или да се предадеш.

Един час след като мъглата се беше разнесла, флотилията чувствително се беше приближила към корвета, който стоеше така неподвижно, сякаш беше хвърлил котва сред някой залив.

Междувременно Анри д’Албаре не преставаше да наблюдава движението и маневрите на пиратите. Бойната тревога бе бързо изпълнена на борда на „Сифанта“. Всички, офицери и моряци, бяха на бойния си пост. Онези от пътниците, които бяха боеспособни, бяха пожелали да се бият в редиците на екипажа и им беше раздадено оръжие. В батареята и на палубата цареше пълна тишина, която се нарушаваше понякога от кратките думи, които капитанът разменяше с капитан Тодрос.

— Няма да ги оставим да се приближат до нас — Каза му той. — Нека изчакаме първите кораби да попаднат под сигурен обстрел и тогава ще открием огън с топовете от дясната ни страна.

— Как ще стреляме — за потопяване или за пречупване на мачтите? — запита помощник-капитанът.

— За потопяване! — отвърна Анри д’Албаре.

Това беше най-добрият начин за справяне с пиратите, така страшни при абордаж, и особено този Сакратиф, който току-що нагло бе издигнал знамето си. Щом беше постъпил така, това без съмнение означаваше, че според него нито един човек от корвета нямате да остане жив, за да се похвали, че е бил лице с лице с него.

Към един часа по обед флотилията се намираше само на една миля. Тя продължаваше да се приближава с помощта на гребла. Обърнала нос на северозапад, „Сифанта“ се задържаше не без мъка в това положение. Пиратите се приближаваха към нея в боен ред — два брига в средата, а други два — на двата края. Движеха се по такъв начин, че да обкръжат корвета отпред и отзад, да го поставят в средата на един кръг, чийто радиус щеше постепенно да се скъсява. Очевидно целта им беше най-напред да го смажат със съсредоточен огън, а после да го превземат на абордаж.

Анри д’Албаре беше разбрал този така опасен за него маньовър, но не можеше да го избегне, защото беше принуден да стои неподвижно. Може би щеше да успее да разбие с топовен обстрел бойния ред на противника си, преди той да го обгърне от всички страни. Офицерите дори вече се питаха защо техният капитан не дава заповед за откриване на огън с обичайния си спокоен и гвърд глас.

Не! Анри д’Албаре искаше да улучи със сигурност и затова оставяше неприятеля да се приближи достатъчно.

Изтекоха още десет минути. Всички чакаха — мерачите, с очи, впити в топовете си, офицерите от батареята, готови да предадат заповедите на капитана, а моряците на палубата, нащрек, като от време на време хвърляха поглед през фалшборда. Дали първите залпове нямаше да бъдат дадени от неприятеля, след като разстоянието вече му позволяваше да стори с успех гова?

Анри д’Албаре продължаваше да мълчи. Той гледаше редицата на корабите, която почваше да се огъва в двата края. Двата средни брига — на единия от тях се вееше черното знаме на Сакратиф! — се намираха на по-малко от миля.

Но, както капитанът на „Сифанта“ не бързаше да открие огън, изглежда, че и водачът на флотилията също така не бързаше да стори това. Може би дори се надяваше да се доближи до корвета, без да даде нито един изстрел, и да хвърли няколкостотин от пиратите си на абордаж.

Най-сетне Анри д’Албаре сметна, че не бива да чака повече. Лек повей на вятъра, който стигна до корвета, му даде възможност да застане така, че двата средни брига да се озоват от дясната му страна на по-малко от половин миля.

— Внимание! Батареята и коронадите на палубата готови! — извика той.

Леко шумолене се разнесе на борда, последвано от пълна тишина.

— Да се потопят! — каза Анри д’Албаре. Заповедта бе веднага повторена от офицерите и мерачите на батареята се прицелиха внимателно в долната част на двата брига, а мерачите на палубата — в мачтите им.

— Огън! — извика капитан д’Албаре.

Гръмна залп. От палубата и от батареята на корвета единадесет топа и три коронади избълваха гюллетата си и между тях и няколко чифта от онези свързани с верига или желязна пръчка, които са пригодени да пречупват мачтите от средно разстояние.

Щом барутният дим се разнесе назад и разкри хоризонта, можаха да установят резултата от залпа срещу двата брига. Не беше напълно сполучлив, но все пак беше значителен.

Един от двата средни брига беше засегнат над ватерлинията. Освен това, тъй като някои от въжетата му бяха скъсани, фокмачтата му, пречупена на няколко стъпки височина от палубата, беше паднала напред и бе строшила върха на гротмачтата. При това положение този бриг щеше да загуби известно време, докато поправи нанесените му щети, но все пак той можеше да продължи да стреля срещу корвета. Така че опасността от обкръжаване не беше намаляла.

И наистина двата други брига, разположени на лявото и дясното крило, сега се бяха изравнили със „Сифанта“. От това положение те се спуснаха към нея от двете й страни, но сториха това, като същевременно я поздравиха с по един залп, отправен по цялата й дължина, които тя не бе в състояние да избегне.

За жалост тя бе двойно засегната. Бизанмачтата на корвета беше пречупена. Всичките платна на задната мачта се стовариха в безпорядък, но за щастие не повлякоха нищо от частите на гротмачтата. Същевременно резервните греди и една спасителна лодка бяха разтрошени. Но най-жалкото беше загубата на един офицер и двама моряци, убити на място, без да се сметнат още трима-четирима тежко ранени, които бяха пренесени в долната палуба.

— Анри д’Албаре веднага даде нареждане ютът незабавно да бъде разчистен. Въжета, платна, части от мачти, греди, всичко бе вдигнато само за няколко минути. Мястото отново бе свободно и годно за работа. Нямаше никакво време за губене. Артилерийският двубой щеше да започне отново с още по-голяма сила. Притиснат между два огъня, корветът щеше да бъде принуден да се отбранява и от двете си страни.

В това време „Сифанта“ даде нов залп, и то така добре прицелен този път, че два от по-малките кораби на флотилията бяха улучени в корпуса под ватерлинията и потънаха само за няколко мига. Екипажите им едва можаха да скочат в спасителните лодки, за да се прехвърлят в двата средни брига, където веднага ги прибраха.

— Ура! Ура!

Викаха моряците на корвета след този двоен успех, който правеше чест на техните артилеристи.

— Два са потопени! — каза капитан Тодрос.

— Да — отвърна Анри д’Албаре — но тези нехранимайковци, които бяха на тях, успяха да се качат на борда на бриговете и аз продължавам да се опасявам от абордаж, в който те ще имат числено надмощие!

Артилерийският двубой продължи все така още четвърт час. Както пиратските кораби, така и корветът изчезнаха сред белия барутен дим и трябваше да чакат той да се разнесе, за да се видят взаимно нанесените щети. За жалост тези щети бяха твърде чувствителни на борда на „Сифанта“. Няколко моряци бяха убити, мнозина други бяха тежко ранени. Един френски офицер, улучен в гърдите, беше се строполил тъкмо когато капитанът му даваше някакви нареждания.

Мъртвите и ранените бяха веднага пренесени в долната палуба. Хирургът и помощниците му не смогваха да извършат всички превръзки и операции, които състоянието на засегнатите пряко от гюллетата или косвено от отхвръкналите парчета дърво налагаше.

Макар, че мускетите на онези кораби, които се намираха на половин топовен изстрел, не бяха още заговорили, макар че нямаше за вадене куршуми от обикновени и тежки бискайски пушки, раните не само че не бяха по-малко тежки, но бяха и по-ужасни.

Жените, които бяха събрани в трюма, изпълняваха докрай своя дълг. Хаджина Елизундо им даде пример. Всички се надпреварваха да окажат помощ на ранените, окуражаваха ги, утешаваха ги.

Старата пленница от Карпатос най-сетне също излезе от тъмния ъгъл, където се бе оттеглила. Видът на кръвта съвсем не я ужаси, навярно превратностите на живота я бяха отвеждали неведнаж на бойното поле. Под светлината на лампите на долната палуба тя се навеждаше над възглавето на ранените, помагаше при най-тежките операции и когато нов залп разтърсваше из основи корвета, нито едно нейно движение или поглед не издаваха, че тези ужасни взривове биха могли да я накарат да трепне.

И все пак наближаваше онзи миг, когато екипажът на „Сифанта“ щеше да бъде принуден да се бие с хладно оръжие срещу пиратите. Клещите се бяха затворили в обръч, който постепенно се стесняваше. Корветът стана прицелна точка на огъня на всички пиратски ко раби.

Но, той се отбраняваше добре, за чест на знамето, което продължаваше да се вее на флагщока му. Артилерията му нанасяше големи загуби на пиратските фло тилии. Унищожени бяха още два кораба. Единият потъна. Другият, надупчен с нажежени гюллета, скоро изчезна сред пламъци във водната бездна.

И все пак абордажът беше неизбежен. „Сифанта“ можеше да го избегне само ако успееше да пробие веригата от кораби, която я обграждаше. Но, тъй като нямаше вятър, не можеше да направи това, а в това време пиратите с помощта на греблата си се приближава ха и все повече стесняваха кръга.

Бригът с черния флаг беше вече само на един из стрел с пищов, когато даде нов залп. Едно гюлле улучи железните части на ахтерщевена в задната част на корвета и откачи кормилото му.

Анри д’Албаре се приготви да посрещне нападение то на пиратите и нареди да се издигнат специалните мрежи против абордаж. Сега между двете страни из бухна престрелка с по-леки огнестрелни оръжия. Малки топове и шишанета, мускети и пищови обсипваха с град от куршуми палубата на „Сифанта“. Паднаха още доста хора, повечето ударени смъртоносно. Много пъти Анри д’Албаре едва не бе засегнат; но застанал неподвижно и спокойно на мостика, той даваше нареждания със същото хладнокръвие, с което би командувал почетен залп при морски парад.

През разкъсаните валма на дима биещите се екипажи можеха да се видят един друг. Чуваха се отвратителните проклятия на бандитите. Анри д’Албаре напразно се мъчеше да зърне на борда на брига с черния флаг този Сакратиф, чието име само всяваше ужас по целия Архипелаг.

Тъкмо тогава този бриг и един от онези, които бяха затворили кръга, се приближиха, подкрепяни малко по-назад от останалите кораби и притиснаха от двете страни корвета, чиито стени изстенаха под натиска им. Ловко хвърлени, абордажните куки се вкопчиха за въжета, мачти и бордове и свързаха трите кораба.

Топовете им трябваше да млъкнат. Но, тъй като отворите за тях по фланговете на корвета представляваха готови пробиви за пиратите, прислугата на топовете остана по местата си, за да брани тези подстъпи с брадви, пищови и пики. Такава беше заповедта на капитана — тя беше предадена на батареята в момента, когато двата брига се опряха до корвета.

Изведнаж от всички страни се разнесе един-единствен вик и то с такава сила, че за миг заглуши пуко-тевицата на мускетите, шишанетата и пищовите.

— На абордаж! На абордаж!

Тогава се разгоря страшна битка тяло с тяло. Нито изстрелите на малките топове, на шишанетата и пушките, нито ударите с брадви и пики можеха да попречат на тези побеснели, замаяни от ярост, жадни за кръв разбойници да стъпят на борда на корвета. От марсовете на мачтите летяха гранати върху „Сифанта“ и превръщаха палубата в ад, макар че и корветът им отвръщаше със същото от своите марсове чрез ръцете на моряците-наблюдатели.

Анри д’Албаре се видя атакуван от всички страни. Бордовете, макар и по-високи от бордовете на бриговете, бяха завзети и прехвърлени с щурм. Разбойниците преминаваха от рей на рей, разкъсваха противоабордажните мрежи и се стоварваха на палубата. Какво значение имаше, че някои биваха убити още преди да стигнат до нея! Те бяха толкова много, че липсата им не се чувствуваше.

Сведен до по-малко от двеста души, способни да държат оръжие, екипажът на корвета сега трябваше да се бие срещу повече от шестстотин пирати.

И наистина през двата брига непрекъснато прииждаха нови и нови корсари, които лодките на флотилията докарваха до тях. Това беше същинска сган, срещу която беше почти невъзможно да се устои. Скоро кръв та потече на потоци по палубата на „Сифанта“. Сред гърчовете на агонията, ранените се привдигаха със сетни сили, за да гръмнат още веднаж с пищова или да забият камата си. Всички се бяха смесили сред барутния дим. Но, знамето на Корфу нямаше да бъде смъкнато, докато все още имаше поне един човек, за да го защищава!

Ксарис се биеше като лъв сред най-гъстата част на боя. Той не беше напуснал юта. Брадвата му, прикрепена с ремък към яката му китка, се стовари поне двайсет пъти върху пиратските глави и спаси по този начин от смърт Анри д’Албаре.

Капитанът на „Сифанта“, безпомощен срещу многочисления противник, беше запазил самообладание сред настъпилата суматоха. За какво мислеше той? Дали искаше да се предаде? Не! Един френски офицер не се предава на пирати! Но какво можеше да направи тогава? Дали щеше да последва примера на онзи герой Бисон, който преди десетина месеца, при подобно положение, се беше взривил, за да не попадне в ръцете на турците? Дали щеше да унищожи заедно с корвета и двата брига, които се бяха вкопчили в него от двете му страни? Но, това означаваше да обрече на гибел и ранените на „Сифанта“, и изтръгнатите от лапите на Николас Старкос пленници, и жените, и децата!… Това значеше да пожертвува и Хаджина!…

А онези, които биха оцелели след взрива, ако Сакратиф им дареше живота, как щяха да се избавят този път от ужасите на робството?

— Пазете се, капитане! — извика Ксарис, който се хвърли към него.

Още миг и Анри д’Албаре щеше да бъде мъртъв. Но, Ксарис сграбчи с две ръце пирата, който се готвеше да удари капитана и го запрати в морето. Още трима други се опитаха да достигнат Анри д’Албаре — и тримата Ксарис ги просна мъртви в краката си.

Все пак палубата на корвета бе изцяло залята от сганта на нападателите. Само тук-таме се чуваха изстрели. Биеха се главно с хладно оръжие, а крясъците заглушаваха гърмежите.

Пиратите, вече господари на предната част на кораба, бяха успели да завземат цялото пространство до гротмачтата. Малко по малко те изтикваха екипажв на „Сифанта“ към юта.

Те бяха поне десет срещу един. Възможна ли беше въобще съпротивата? Ако бе пожелал да хвърли корвета във въздуха, капитан Анри д’Албаре вече не би имал възможност да го стори. Нападателите вече бяха завзели люковете и другите отвори, през които можеше да се проникне във вътрешността на корвета. Те се бяха пръснали в батареята и помещението между двете палуби, където борбата продължаваше със същото ожесточение. Не можеше вече и да се мисли да се стигне до барутния погреб.

Впрочем навсякъде пиратите надделяваха поради численото си надмощие. Само една преграда, образувана от телата на техни ранени или убити другари, ги делеше от задната част на „Сифанта“. Първите им редици, изтласкани от задните, преминаха тази преграда, след като я направиха още по-висока, застилайки я с нови трупове. После, тъпчейки по тези тела и газейки в кръв, те се хвърлиха в щурм, за да завладеят юта.

Тук се бяха събрали около петдесетина моряци и пет-шест офицери начело с капитан Тодрос. Те бяха обкръжили своя командир, решени да се съпротивяват до смърт.

В това тясно пространство се разгоря отчаяна борба. Знамето, което бе паднало от флагщока заедно е бизанмачтата, беше отново издигнато на един прът на кърмата. Това беше последният пост, който честта повеляваше да бъде защищаван до последния човек.

Но, колкото и храбра да беше, какво можеше да направи тази малка група от хора срещу петстотин или шестстотин пирати, завзели вече предната част, палубата, марсовете, откъдето се сипеше град от гранати? Пиратите от оставалите кораби на флотилията продължаваха да прииждат, за да помогнат на тези, които първи бяха започнали атаката. Това бяха все бандити със съвсем пресни сили, докато числото на защитниците на юта намаляваше с всяка измината минута.

Но все пак ютът се бе превърнал в нещо като крепост. Трябваше на няколко пъти да подновяват щурма срещу него. Не би могло да се каже колко кръв бе пролята, за да го завладеят. Накрая бе превзет! Хората от „Сифанта“ бяха изтласкани до края на кърмата. Тук те се събраха около знамето, като образуваха с телата си преграда пред него. Застанал в средата, с кама в едната ръка и с пищов в другата, Анри д’Албаре се би до последния куршум.

Не! Капитанът на корвета не се предаде! Но той беше смазан от численото надмощие на противника Тогава той реши да умре … Но, напразно!

Изглежда, че тези, които се нахвърляха върху него, бяха получили изрична тайна заповед да го заловят жив — заповед, чието изпълнение струва живота на двадесет от най-настървените пирати, които паднаха под брадвата на Ксарис.

Най-сетне Анри д’Албаре беше заловен заедно с онези от офицерите, които бяха оцелели, биейки се де него. Ксарис и останалите моряци бяха вече безпомощни. Знамето на „Сифанта“ престана да се вее на кърмата й!

В същото време от всички страни се разнесоха викове, крясъци и ура.

Победителите ревяха диво, за да приветствуват своя главатар.

— Сакратиф!… Сакратиф!…

Тогава главатарят се появи на борда на корвета. Разбойническата сган отстъпи, за да му направи път. Той се запъти бавно към кърмата, като стъпваше, без да им обръща дори внимание, върху труповете на своите доскорошни другари. След това се изкачи по потъналата в кръв стълба на юта и се приближи до Анри д’Албаре.

Капитанът на „Сифанта“ най-сетне можа да види гози, когото пиратската сган току-що бе приветствувала с името Сакратиф.

Това беше Николас Старкос.