Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

IV. ТЪЖНАТА КЪЩА НА ЕДИН БОГАТАШ

Докато „Кариста“ се отправяше на север към местоназначение, известно само на капитана й, на остров Корфу стана едно събитие, което, макар и от частен характер, щеше не по-малко да привлече всеобщото внимание върху главните действуващи лица в тази история.

Известно е, че от 1814 година, въз основа на договорите, подписани през същата тази година, Йонийските острови бяха поставени под английски протекторат, след като преди това бяха под френски до 1814 година./ Йонийските острови не са попадали никога под турска власт. Били са византийски, венециански, под френски протекторат, образували са Понийската република под английски протекторат и са се присъединили към Гърция в 1864 г. — Б. пр./

От цялата тази група, която обхваща Китира, Закинтос, Итака, Кефалония, Левкас, Паксос и Корфу, най-северният, именно Корфу, има най-голямо значение. Това е древният остров Коркира. А един остров, чийто владетел е бил цар Алкиной, щедрият домакин на Язон и Медея, и който по-късно, след Троянската война, посрещна гостоприемно мъдрия Одисеи, има наистина право да заема достойно място в древната история. Водил борба срещу франките, българите, сарацините и неаполитанците, разграбен през XVI век от Барбароса /Прозвище на двама братя, прочути пирати през XVI век — Арудж и Каир ед-Дин (Хайредин). Каир ед-Дин станал началник ча флотата на султан Селим I. — Б. пр./, закрилян през XVIII в. от граф Шулембург, отбранявай към края на Първата империя /Така е прието да се нарича във френската история епохата на царуването на Наполеон Бонапарт — от 1804 до 1815 г. — Б. пр./ от генерал Донзло, сега островът беше резиденция на английския върховен комисар.

По онова време върховен комисар беше сър Фредерик Адам, управител на Йонийските острови. Като съобразяваше, че борбата на гърците срещу турците би могла да предизвика непредвидени случаи, той винаги имаше подръка няколко фрегати, предназначени за полицейска служба из водите около тези острови. Необходими бяха многопалубни военни кораби, за да се поддържа редът в този архипелаг, из който сновяха гърци, турци, военни кораби, получили някаква задача, да не говорим за пиратите, които си присвояваха единствено задачата да ограбват по своя угода кораби от всички националности.

По онова време в Корфу имаше известен брой чужденци, по-точно хора, които от три-четири години бяха привлечени тук от превратностите на Войната за независимост. Именно от Корфу тръгваха тези, които отиваха да се присъединят към борците за свобода. И пак в Корфу се завръщаха онези, които идваха да си отдъхнат за известно време от изтощителните походи. Между тях трябва да споменем един млад французин. Отдал се на тази благородна кауза от пет години, той беше взел дейно и славно участие в най-важните събития, театър на които бе станал гръцкият полуостров.

Анри д’Албаре, лейтенант от Кралската марина, един от най-младите офицери сред равните си по чин, сега в безсрочен отпуск, се беше наредил още в началото на войната под знамето на френските филелини. Двадесет и девет годишен, среден на ръст, със здраво телосложение, което му позволяваше да понася всички несгоди на моряшкия занаят, този млад офицер, благодарение на изтънчените си обноски, благородната си външност, открития си поглед, приятното си лице и увереността си в отношенията с хората, вдъхваше още от първия досег симпатия, която при по-продължително общуване можеше само да нарасне.

Анри д’Албаре произхождаше от богато семейство от Париж. Той едва помнеше майка си. Баща му беше починал около пълнолетието му, сиреч две-три години след излизането му от Морското училище. Макар, че притежаваше доста солидно богатство, Анри д’Албаре не бе сметнал, че заради това би трябвало да изостави моряшката си професия. Напротив, продължи кариерата си — една от най-хубавите на света — и беше вече лейтенант, когато гръцкото знаме се издигна срещу турския полумесец в Северна Гърция и Пелопонес.

Анри д’Албаре не се поколеба. Както толкова много други млади хора, неудържимо повлечени от това движение, той се присъедини към доброволците, които бяха отведени от френски офицери до границите на Източна Европа. Той бе един от първите филелини, които проляха кръвта си за делото на независимостта. Още през 1822 година той беше сред онези славни победени на Маврокордатос в прочутата битка при Арта и сред победителите при първата обсада на Мисолонги. Тук беше и през следващата година, когато загина Маркос Боцарис. През 1824 година Анри взе блестящо участие в онези морски битки, които възмездиха гърците за победите на Мехмед-Али. След поражението при Триполица през 1825 година той командуваше една от редовните войскови части, поставени под заповедите на полковник Фавие. През юли 1826 година той се би при Хайдари, където спаси живота на Андро-ника Старкос, стъпкана от конете на Кютахи — страшна битка, в която филелините понесоха непоправими загуби.

Но, Анри д’Албаре не пожела да изостави своя началник и скоро след това се присъедини отново към него в Метена.

По същото това време Акрополът беше отбранявай от хиляда и петстотин души под командуването на майор Гурас. В крепостта бяха потърсили убежище петстотин жени и деца, неуспели да избягат, когато турците бяха превзели града. Гурас имаше хранителни припаси за една година, разполагаше с четиринадесет топа и три гаубици, но нямаше достатъчно муниции.

Тогава Фавие реши да снабди с бойни припаси Акропола. Той потърси доброволци, които да изпълнят този смел план. Петстотин и тридесет души се отзоваха на призива му и сред тях четиридесет филелини и сред тези четиридесет души — на първо място Анри д’Албаре. Всеки от тези смели четници нарами по една торба с барут и под заповедите на Фавие цялата група тръгна с кораб от Метена.

На 13 декември тази малка част се стоварва почти в подножието на Акропола. Светлината на луната я издава. Турците я посрещат с гъста стрелба. Фавие извиква: „Напред!“ Участниците, без да изпускат торбите с барут, от които могат да полетят всеки миг във въздуха, прескачат рова и влизат в крепостта, чиито врати са разтворени. Обсадените победоносно отблъскват турците. Но, Фавие е ранен, заместникът му е убит, Анри д’Албаре пада, ударен от куршум.

Редовните войници и техните командири сега оставаха затворени в крепостта заедно с тези, на които се бяха притекли така смело на помощ и които вече не ги пускаха да излязат.

Младият офицер, чиято рана за щастие не беше тежка, бе принуден да споделя несгодите на обсадените, чиято единствена храна беше малко ечемик. Шест месеца изтекоха така, докато най-сетне капитулацията на Акропола, уговорена с Кютахи, му възвърна свободата. Едва на 5 юни 1827 година Фавие, доброволците му и обсадените напуснаха атинската крепост и се качиха на кораби, които ги пренесоха в Саламин.

Анри д’Албаре, който се чувствуваше все още много слаб, не пожела да остане на този остров и отплува за Корфу. От два месеца насам той се съвземаше от своята отпадналост и чакаше часа, когато ще заеме отново своя пост в първите редици на борбата, но случаят внесе нов подтик в живота му, който дотогава беше само живот на войник.

В Корфу, в края на Страда Реале, имаше една стара къща без особен външен вид — наполовина гръцки, наполовина италиански. В тази къща живееше една личност, която малко се появяваше сред хората, но за която много се говореше. Това беше банкерът Елизундо. На колко години беше този човек? На шейсет или на седемдесет? Никой не можеше да каже. От около двайсетина години той живееше в това мрачно жилище, от което почти не излизаше. Той наистина не излизаше, но за сметка на това твърде много хора от различни страни и с различно положение — постоянни клиенти на неговата банка го посещаваха непрекъснато. Без съмнение в тази банка, чиято почтеност беше неопетнена, се сключваха големи сделки. Впрочем Елизундо минаваше за изключително богат човек. Никой кредитен институт в Йонийските острови и дори от далматинските му събратя в Задар и Дубровник не можеше да се мери с него. Полица, приета от него, струваше злато. Безспорно той не се хвърляше непредпазливо. Напротив, изглеждаше труден в сделките. Изискваше отлични препоръки и пълна гаранция, но касата му сякаш беше неизчерпаема. Обстоятелство, което трябва да се отбележи — Елизундо вършеше почти всичко сам. Държеше само един човек, за когото ще стане дума по-нататък, който се занимаваше само с някои сметки без особено значение. Елизундо си беше сам и касиер и счетоводител. Нямаше полица, чийто текст да не беше съставен лично от него, нямаше писмо, което да не беше написано собственоръчно от него. Така, че никога външен човек не беше сядал на бюрото на неговата банка. А това много допринасяше за опазването на тайната на сделките му.

От какъв произход беше този банкер? Говореше се, че е от Далмация, но никой не знаеше нищо положително. Ням за своето минало, ням и за настоящето си, Елизундо не поддържаше никакви връзки с корфу-анското общество. Когато островите бяха поставени под френски протекторат, неговото съществуване беше вече такова, каквото си остана и при английския губернатор. Безспорно не биваше да се приема дословно това, което се говореше за неговото богатство — мълвата твърдеше, че то възлиза на стотици милиони, но Елизундо беше наистина много богат, макар че начинът му на живот беше на човек, умерен в нуждите и вкусовете си.

Елизундо беше вдовец още когато беше дошъл да се установи в Корфу с малката си двегодишна дъщеричка. Сега дъщеря му, която се казваше Хаджина, беше вече на двадесет и две години, живееше в бащиния си дом и беше изцяло отдадена на грижите за домакинството.

Навсякъде, дори и в тези страни на Ориента, където красотата на жените е неоспорима, Хаджина Елизундо би минала за забележително красива въпреки сериозното си и малко тъжно лице. А и как би могло да бъде другояче в тази среда, където бе преминало моминството й, без майка, която да я напътствува, без приятелка, на която би поверила първите си съкровени мисли на девойка? Хаджина Елизундо беше средна на ръст, но изящна. Поради гръцкия си произход по майчина линия тя напомняше онзи красив женски тип от Лакония, който превъзхожда всички останали в Пелопонес.

Между бащата и дъщерята нямаше и не можеше да има дълбока близост. Банкерът живееше сам, мълчалив, сдържан — от онези хора, които обикновено извръщат глава и притварят очи, сякаш светлината ги дразни. Необщителен както в личния си, така и в обществения си живот, той не се доверяваше на никого дори и в отношенията си с клиентите на банката. Какво хубаво би могла да намери Хаджина Елизундо в едно такова затворено сред стени съществуване, след като сред тези стени не откриваше поне едно истинско бащинско сърце!

За щастие край нея имаше едно добро, предано, любещо същество, което живееше само заради своята млада господарка, тъжеше, когато и тя беше тъжна, и просветваше, когато я виждаше да се усмихва. Целият му живот се ограничаваше в живота на Хаджина. От това описание читателят би помислил, че става дума за някое смело и вярно куче, един от онези „кандидати за човек“, както е казал Мишле, „един скромен приятел“, както е казал Ламартин. Не, това беше човек, който знаеше Хаджина от рождение, не беше я напускал никога, беше я люлял като малко дете и продължаваше да й служи и сега, когато тя беше вече девойка.

Той беше грък, казваше се Ксарис и беше млечен брат на майката на Хаджина, която беше последвал след брака й с банкера от Корфу. Така че той живееше вече над двайсет години в този дом и се считаше за нещо повече от обикновен слуга, защото помагаше дори на Елизундо, когато трябваше да се отнесат някои книжа.

Както някои хора от Лакония, Ксарис беше висок на ръст, с широки рамене и притежаваше изключителна сила. Красиво лице, хубави открити очи, дълъг орлов нос, под който се очертаваха великолепни черни мустаци. На главата си носеше тъмно вълнено кепе, а около кръста си — изящна национална фустанела.

Когато Хаджина Елизундо излизаше, било по покупки за домакинството, било за да отиде в католическата църква „Свети Спиридон“, било за да подиша малко морски въздух, който не стигаше до дома на Страда Реале, Ксарис винаги я придружаваше. Така че много млади корфуанци бяха вече успели да я видят на градския площад и дори по улиците на квартал Кастрадес, разположен край залива, който носи същото име. Не един се бе опитал да стигне до баща й. Но кой ли не би бил привлечен от красотата на младото момиче, а може би и от милионите на банката „Елизундо“?

Но, Хаджина беше отговорила отрицателно на всички подобни предложения. От своя страна банкерът никога не се бе намесил, за да я подтикне да промени решението си. А достойният Ксарис би дал, за да бъде младата му господарка щастлива на този свят, целия свой дял от блаженство, на което безграничната му преданост му даваше право на другия!

Такава беше, значи, тази строга, тъжна къща, сякаш уединена в един ъгъл на столицата на древната Коркира. Такава беше и средата, в която превратностите на живота щяха да въведат Анри д’Албаре.

Между банкера и френския офицер първоначално се установиха чисто делови отношения. Когато напусна Париж, Анри д’Албаре бе взел със себе си чекове за значителни суми, платими от банката „Елизундо“. И именно в Корфу бе дошъл да ги осребри. Пак от Корфу по-късно изтегли парите, които му бяха нужни за делото на филелините. Идвал бе няколко пъти на острова и по този начин се бе запознал с Хаджина Елизундо. Той беше удивен от красотата на младото момиче. Споменът за него го преследваше по бойните полета на Пелопонес и Атика.

След падането на Акропола Анри д’Албаре счете, че би било най-добре да се завърне в Корфу. Още не се беше оправил напълно от раната си. Умората и несгодите на обсадата бяха разклатили здравето му. Макар, че не живееше в къщата на банкера, всеки ден го приемаха гостоприемно в нея за няколко часа, нещо, което никой чужденец дотогава не бе успял да постигне.

Вече около три месеца Анри д’Албаре живееше така. Постепенно посещенията му при Елизундо, отначало само делови, започнаха да стават все по-приятни с всеки изминат ден. Хаджина се харесваше много на младия офицер. Как би могла девойката да не забележи това, като виждаше с какво постоянство я търси, изцяло в плен на очарованието да я гледа и чува! От своя страна тя не се бе поколебала да му отвърне с онези грижи, които неговото доста разклатено здраве изискваше. И Анри д’Албаре се чувствуваше много добре от подобен режим.

Впрочем и Ксарис никак не скриваше симпатията, която откритият и приятен характер на Анри д’Албаре бе породил в него и към когото той все повече се привързваше.

— Права си, Хаджина — казваше той често на младото момиче. — Гърция е твое и мое отечество и не бива да забравяме, че този млад офицер сега страда именно защото се е бил за нея!

— Той ме обича! — каза тя един ден на Ксарис. Девойката произнесе тези думи с онази простота, която влагаше във всяко нещо.

— Така е, трябва да бъдеш обичана! — отвърна Ксарис. — Баща ти старее, Хаджина! А и аз няма да бъда вечно до теб!… Как ще намериш по-сигурен закрилник в живота си от Анри д’Албаре?

Хаджина не отговори нищо. Би трябвало да кажем, че девойката не само чувствуваше, че я обичат, но и самата тя беше влюбена. Една съвсем естествена сдържаност не й позволяваше да разкрие чувствата си дори на Ксарис.

Така стояха нещата. Но всичко това не бе тайна за обществото в Корфу. Още преди да стане официално въпрос за това, вече се говореше за женитбата между Анри д’Албаре и Хаджина Елизундо, сякаш тя беше решена.

Трябва да отбележим, че банкерът съвсем не се бе противопоставил на тези непрекъснати посещения на младия офицер при дъщеря му. Както бе казал Ксарис, банкерът чувствуваше, че старее, и то бързо. Колкото и да бе сурово сърцето му, навярно Елизундо се страхуваше, че Хаджина би могла да остане сама в живота, макар че той добре знаеше какво да направи с богатството, което тя щеше да наследи. Впрочем паричният въпрос съвсем не интересуваше Анри д’Албаре. Не се бе замислил нито за миг дали дъщерята на банкера беше богата, или не. Любовта, която той изпитваше към девойката, беше породена от други, съвсем възвишени чувства, а не от груб интерес. Обичаше я колкото заради красотата й, толкова и заради добротата и. Обичаше я заради силната симпатия, която положението на Хаджина в тази тъжна среда предизвикваше в него, заради благородството на нейните идеи, заради възвишените й възгледи, заради душевната сила, на която я чувствуваше способна, ако някога станеше нужда да я прояви.

И това проличаваше веднага щом Хаджина заговореше за угнетената Гърция и за нечовешките усилия, които нейните чеда полагаха, за да я освободят. По този въпрос двамата млади бяха в пълно съгласие.

И наистина колко вълнуващи часове бяха прекарали те в разговор за всички тези неща, и то на гръцки — език, който Анри д’Албаре говореше вече като роден! Каква задушевно споделена радост, когато някой успех по море възмездяваше неуспехите в Пелопонес или Атика! Анри д’Албаре трябваше да разкаже подробно за всички действия, в които бе взел участие, да повтори имената на гърците и на чужденците, които се бяха проявили в тези кръвопролитни борби, а също така и имената на онези жени, чийто пример Хаджина би искала да последва, ако разполагаше със себе си — Бубулина, Модена, Захариас, Кайдос и разбира се, храбрата Андроника, която младият офицер бе спасил от клането в Хайдари.

И дори веднъж, когато Анри д’Албаре произнесе името на тази жена, Елизундо, който също слушаше, направи едно движение, което привлече вниманието на дъщеря му.

— Какво ви стана, татко? — запита го тя.

— Нищо — отвърна банкерът.

После се обърна към младия офицер с тон на човек, който иска да се покаже равнодушен към това, което казва.

— Познавате ли тази Андроника? — запита той.

— Да, господин Елизундо.

— А знаете ли какво е станало с нея след това?

— Не знам — отвърна Анри д’Албаре. — Струва ми се, че след битката при Хайдари тя замина за родния си край, Мани. Но, сигурен съм, че рано или късно тя отново ще се появи по бойните полета на Гърция.

— Да — добави Хаджина — там, където трябва да бъде човек!

Защо Елизундо беше задал този въпрос за Андроника? Никой не го попита. Навярно той би отвърнал уклончиво. Но, този факт не престана да занимава мислите на дъщеря му, която не беше много в течение на неговите връзки. Възможно ли беше да има някаква връзка между баща й и тази Андроника, от която тя се възхищаваше?

Впрочем към Войната за независимост Елизундо проявяваше пълна сдържаност. На кого симпатизираше — на угнетителите или на угнетените? Трудно беше да се каже — ако въобще можеше да се приеме, че беше човек, който би проявил симпатия към някого или към нещо. Едно беше положително — пощата му носеше не по-малко писма от Турция, отколкото от Гърция.

Но, необходимо е да повторим — макар че младият офицер бе отдал силите си на делото на гърците, Елизундо все пак му бе оказал добър прием в дома си.

Но, Анри д’Албаре не можеше да продължи повече своя престой тук. Възстановил напълно здравето си, той бе решил да изпълни докрай това, което считаше за свой дълг. И често говореше за намеренията си на младото момиче.

— Това наистина е ваш дълг! — отвръщаше му Хаджина. — Колкото и голяма да бъде мъката, която вашето заминаване ще ми причини, напълно разбирам, че трябва да отидете при вашите бойни другари, Анри. Да, докато Гърция не си възвърне независимостта, трябва да се борим за нея!

— Ще замина, Хаджина, ще замина! — каза веднъж Анри д’Албаре. — Но, ако можех да отнеса със себе си увереността, че и вие ме обичате така, както аз ви обичам…

— Анри, нямам никакви причини да крия чувствата, които породихте в мен — отвърна Хаджина. — Не съм вече дете и гледам сериозно на бъдещето, така както подобава. Имам ви доверие — добави тя.

— И вие имайте доверие в мен.

— Каквато ме оставите на заминаване, такава ще ме намерите и при завръщането ви!

Анри д’Албаре бе притиснал ръката, която Хаджина му бе подала, за да го увери в чувствата си.

— Благодаря ви от цялата си душа! — отвърна той. — Да, ние си принадлежим един на друг … вече! И макар, че от това нашата раздяла става само по-мъчителна, поне ще отнеса със себе си увереността, че ме обичате … Но, преди да си замина, Хаджина, бих искал да поговоря с баща ви! Бих искал да бъда сигурен, че той ще одобри нашата любов и че от негова страна няма да има никакви пречки…

— Вие постъпвате мъдро, Анри — отвърна младото момиче. — Получете обещание и от него, както получихте от Мен.

Анри д’Албаре не закъсня да стори това, защото беше решил да се постави отново под заповедите на полковник Фавие.

И наистина работите вървяха от зле по-зле за каузата на независимостта. Лондонската спогодба не беше дала още никакъв полезен ефект и човек можеше да а запита дали великите сили няма да се задоволят да направят пред султана някакви съвсем неофициални декларации и следователно съвършено безрезултатни.

Впрочем турците, станали самонадеяни от успехите си, не изглеждаха много склонни да отстъпят каквото и да било от своите претенции. Макар, че две ескадри, еднага английска, командувана от адмирал Кодрингтън, другата френска, под заповедите на адмирал дьо Риин кръстосваха тогава Егейско море и при все, че гръцкото правителство се бе установило в Егина, за да обсъжда въпросите при по-голяма сигурност, турците проявяваха опасна упоритост.

Впрочем това беше лесно разбираемо, когато човек видеше деветдесет и двата кораба, турски, египетски и туниски, които широкият наварйиеки залив бе приютил на 7 септември. Тази флота носеше огромно количество хранителни и бойни припаси, които Ибрахим щеше да използува за военните действия, подготвяни срещу остров Идра.

А Анри д’Албаре беше решил да се присъедини към доброволческия корпус именно на Идра. Разположен чак на края на Арголида, този остров е един от най-богатите в Архипелага. След като беше дал толкова кръв и толкова средства за общогръцкото дело, за което се бореха смелите идриотски моряци Томбазис, Мяулис и Цамадос, страшилища за турските капитани, сега островът беше заплашен с най-ужасни репресалии.

Така, че Анри д’Албаре не можеше да се бави повече в Корфу, ако искаше да пристигне там преди войниците на Ибрахим. Затова и бе окончателно определил заминаването си за 21 октомври.

Няколко дни преди това, както се бяха уговорили с Хаджина, младият офицер отиде при Елизундо и поиска ръката на дъщеря му. Не скри от него, че Хаджина би била щастлива, ако той одобри предложението му. Впрочем ставаше въпрос само да се получи неговото съгласие. Женитбата щеше да стане едва след завръщането на Анри д’Албаре. Отсъствието му, поне той така се надяваше, нямаше да бъде вече толкова дълго.

Банкерът познаваше положението на младия офицер, състоянието на богатството му, уважението, с което семейството му се радваше във Франция. Нямаше нужда да изисква никакви обяснения в това отношение. А що се отнася до самия Елизундо, почтеността му беше безупречна и никога досега не се бе чуло нищо лошо за неговата банка. Тъй като Анри д’Албаре не каза нито дума за богатството му, Елизундо също не сломена нищо. Що се отнася до самото предложение, банкерът отвърна, че го приема благосклонно. Този брак можел само да го радва, тъй като щял да направи дъщеря му щастлива.

Всичко това бе казано доста хладно, но важното беше, че беше казано. Сега Анри д’Албаре имаше вече думата на Елизундо, а в замяна на това пък Хаджина изказа на баща си своята благодарност, която банкерът прие с обичайната си сдържаност.

И тъй, всичко се нареждаше за най-голяма радост на двамата млади хора и трябва да се добави, и за най-голямо задоволство на Ксарис. Този прекрасен човек плака като дете и с радост би притиснал младия офицер до гърдите си.

Но на Анри д’Албаре му оставаше да стои още малко при Хаджина Елизундо. Беше решил да замине с един левантински бряг, който трябваше да отплува от Корфу за Идра на 21 същия месец.

Можем да си представим как преминаха тези последни дни, които Анри д’Албаре прекара в къщата на? Страда Реале, без да е необходимо да се спираме на това. Анри и Хаджина не се откъсваха един от друг дори за час. Те дълго разговаряха в долния салон, на партера на това тъжно жилище. Благородството на техните чувства придаваше на тези разговори трогателна прелест, която смекчаваше малко сериозния им тон. Казваха си, че бъдещето е тяхно, макар че настоящето, така да се каже, все още им убягваше. Именно това настояще те искаха хладнокръвно да разгледат.

И двамата прецениха шансовете, добри и лоши, но без да се обезкуражават, без да проявяват слабост. И докато разговаряха така, те не преставаха да изразяват своята пламенна привързаност към каузата, на която Анри д’Албаре щеше отново да се посвети.

Вечерта на 20 октомври те си повтаряха за последен път тези неща, но може би с повече вълнение. На другия ден младият офицер трябваше да замине.

Неочаквано Ксарис влезе в салона. Не можеше да произнесе ни дума. Беше се запъхтял. Беше тичал, и то как! Само за няколко минути с яките си крака бе-прекосил целия град, от крепостта до другия край на Страда Реале.

— Какво искаш? Какво ти е, Ксарис? Защо си толкова развълнуван? — запита Хаджина.

— Трябва да ви … трябва да ви … кажа една новина! Важна … сериозна новина!

— Говорете! Говорете, Ксарис! — подкани го на свой ред Анри д’Албаре, който не знаеше дали трябва да се радва или да се тревожи.

— Не мога! Не мога! — отвърна Ксарис, почти задушаващ се от вълнение.

— За някаква военна новина ли става дума? — попита младото момиче, като го хвана за ръка.

— Да! Да!

— Но, говори най-сетне! — повтори тя. — Говори най-сетне, добри ми Ксарис! Какво има?

— Турците … днес … бити … при Наварин!

Така Хаджина и Анри д’Албаре научиха вестта заз морската битка, станала на 20 октомври.

Привлечен от шумното втурване на Ксарис, банкерът Елизундо току-що също беше влязъл в салона. Като чу за какво се касае, той стисна неволно устни и свъси чело, но не прояви нито задоволство, нито неудоволствие, докато двамата млади открито изразяваха радостта си.

И наистина вестта за битката при Наварин току-що бе пристигнала в Корфу. Едва се бе разпространила из целия град и вече се знаеха всички нейни подробности, предадени телеграфически посредством въздушните апарати на албанския бряг.

Английската и френската ескадра, към които се бе присъединила и руската ескадра, наброяващи общо двадесет и седем кораба с хиляда двеста седемдесет и шест топа, бяха нападнали турската флота, като бяха форсирали входа на Наваринския залив. Макар, че турците ги превъзхождаха по численост, тъй като имаха шестдесет кораба от всички величини, въоръжени с хиляда деветстотин деветдесет и четири топа, те бяха по-убедени. Много от техните кораби бяха потопени или хвърлени във въздуха заедно с голям брой офицери и моряци. Така, че Ибрахим не можеше вече да очаква от султанската флота да му окаже помощ в действията му срещу остров Идра.

Това беше събитие от голямо значение. И наистина то се превърна в начална точка на един нов период за работите на Гърция. Макар, че трите сили бяха предварително решили да не се възползуват от тази победа, за да смажат Портата, несъмнено беше, че благодарение на тяхното споразумение страната на елините в зкрая на краищата щеше да бъде изтръгната от османско владичество, и също така, че рано или късно независимостта на новата държава щеше да бъде постигната.

Така мислеха в дома на банкера Елизундо. Хаджина, Анри д’Албаре и Ксарис бяха поздравили победата. Радостта им бе отекнала из целия град. Топовете при Наварин бяха осигурили независимостта на чедата на Гърция.

Победата на съюзените сили или по-скоро — тъй като изразът е по-добър — поражението на турската флота изцяло промениха плановете на младия офицер. Вследствие на това Ибрахим трябваше да се откаже от похода, който той възнамеряваше да предприеме срещу Идра. И наистина за него не стана повече въпрос.

Това повлече и промяна в плановете, които Анри д’Албаре имаше преди 20 октомври. Нямаше вече нужда да се присъедини към доброволците, притекли се на помощ на идриотите. Така, че той реши да изчака в Корфу събитията, които щяха да бъдат естествена последица от битката при Наварин.

Каквото и да станеше, съдбата на Гърция беше вече извън съмнение. Европа нямаше да позволи тя да бъде смазана. Скоро из целия гръцки полуостров полумесецът щеше да отстъпи място на знамето на Независимостта. Ибрахим, чиято власт бе ограничена вече в центъра и крайбрежните градове на Пелопонес, сега щеше да бъде принуден да се оттегли от тях.

При това положение към кой край на полуострова щеше да се отправи Анри д’Албаре? Полковник Фавие се готвеше да напусне Лесбос, за да се бие с турците на остров Хиос. Но, приготовленията му не бяха привършили — щяха да приключат след известно време. Така, че нямаше защо да се мисли за незабавно заминаване.

Така прецени положението младият офицер. Така го прецени и Хаджина. Нямаше, значи, никаква причина да се отлага женитбата им. Впрочем и Елизундо не възрази тя да се състои без повече отлагане. Тя бе определена за след десет дни, сиреч към края на месец октомври.

Излишно е да се спираме на чувствата, които близкото им свързване породи в сърцата на годениците. Нямаше да се ходи вече на война, където Анри д’Албаре можеше да загуби живота си! Нямаше да има това мъчително очакване, през което Хаджина щеше да брои дните и часовете! Може да се каже, че Ксарис пак беше най-щастливият в цялата къща. Надали радостта му щеше да бъде по-голяма дори ако се касаеше за неговата собствена женитба! Даже и банкерът, въпреки обичайната си студенина, беше видимо доволен. Бъдещето на дъщеря му беше осигурено.

Уговорено бе всичко да се извърши скромно, тъй като беше напълно излишно целият град да бъде поканен на сватбата. Нито Хаджина, нито Анри д’Албаре бяха от онези хора, които биха искали да има толкова много свидетели на тяхното щастие. Но все пак женитбата им изискваше някои неща, с които те се заеха без желание за парадиране.

Беше 23 октомври. Оставаха само седем дни до отпразнуването на женитбата им. Нищо не показваше, че може да се появи някаква пречка или да се наложи някакво отлагане. И все пак случи се нещо, което би разтревожило много Хаджина и Анри д’Албаре, ако бяха узнали за него.

Този ден със сутрешната поща Елизундо получи едно писмо, което му нанесе неочакван удар. Той го смачка, скъса го и дори го изгори — нещо, което издаваше дълбока тревога у човек с такова самообладание като банкера.

Можеше да се чуе как той измърмори:

— Защо това писмо не пристигна осем дни по-късно. Проклет да бъде този, който го е написал!