Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

X. ВОЕННИ ДЕЙСТВИЯ В АРХИПЕЛАГА

„Сифанта“, корвет от втори разред, имаше разположени от двете й страни двадесет и два топа калибър 24 сантиметра, а на палубата — макар че подобно нещо беше тогава рядко за кораби от този клас — шест каронади калибър 12 сантиметра. С висок вълнорез, с източена кърма, с доста повдигнати страни, тя можеше да съперничи на най-добрите кораби от това време. Беше неуморна при всякакъв вид ход, съвсем слабо се клатушкаше и плуваше великолепно и при най-остър ъгъл с вятъра като всички добри платноходни кораби. Капитанът й, ако беше някой смел моряк, можеше да вдигне всичките й платна, без да се бои от нищо. „Сифанта“ не би била изложена на опасност от преобръщане повече, отколкото някоя фрегата.

По скоро мачтите й биха се пречупили, отколкото да потъне при вдигнати платна. Това именно даваше възможност да развие, дори при развълнувано море, изключителна скорост. Това също така увеличаваше шансовете й за успех в рискованото и странствуване, на което я бяха изпратили корабопритежателите, сдружени срещу пиратите на Архипелага.

Макар, че не беше военен кораб, в смисъл, че не принадлежеше на никоя държава, а на обикновени частни лица, „Сифанта“ беше командувана по военному. Офицерите и екипажът й биха правили чест и на най-добрия френски или английски корвет. Същата точност при маневрите, същата дисциплина на борда, същото държане както при плуване, така и при престой. В нея нямаше нищо от онази разпуснатост на корсарските кораби, където смелостта на моряците не е подчинена на правилник, както това се изисква от капитана на всеки военен кораб.

„Сифанта“ имаше двеста и петдесет души екипаж, почти половината от тях французи, а останалите англичани и гърци. Това бяха хора сръчни при различните действия на кораба, закалени в битки, моряци по душа, на които можеше напълно да се разчита — те бяха вече доказали това. Старши матросите бяха хора достойни за своите длъжности и служеха за посредници между офицерите и екипажа. В командния състав влизаха четирима лейтенанти, осем мичмани, също от гръцки, английски или френски произход и един помощник-капитан. Помощникът, капитан Тодрос, беше стар морски вълк от Архипелага, много ценен за тези места, чиито най-затънтени кътчета корветът трябваше да преброди. Нямаше остров, чиито най-малки заливи и лимани да не му бяха познати. Нямаше островче, чието разположение да не беше отбелязал в предишните си плувания. Нямаше разстояние, чиято големина не беше записана в паметта му с не по-малка точност, отколкото на картите.

Този около петдесетгодишен офицер, грък от остров Идра, беше вече служил под заповедите на Канарис и Томасис и щеше да бъде ценен помощник на капитана на „Сифанта“.

Началото на своята мисия в Архипелага корветът беше извършил под заповедите на капитан Страдена. Както вече казахме, първите седмици на пътуването бяха доста успешни за него. Унищожени пиратски кораби, значителни трофеи — това беше добро начало. Но при тези действия екипажът и офицерският състав понесоха твърде чувствителни загуби. Продължителната липса на вести от „Сифанта“ се дължеше на обстоятелството, че на 27 февруари тя бе водила сражение с цяла флотилия пиратски кораби близо до остров Лимнос.

Това сражение бе струвало не само четиридесет души от екипажа, убити и ранени, но и самият капитан Страдена, засегнат смъртоносно от едно гюлле, беше загинал на своя пост.

Тогава капитан Тодрос пое командуването на корвета, след като постигна победа, той се отправи към пристанището на Егина, за да поправи бързо корпуса и мачтите на кораба.

Там, няколко дни след пристигането на „Сифанта“, екипажът узна, не без изненада, че наскоро тя е била закупена на много висока цена от един дубровнишки банкер, чийто пълномощник дойде в Егина, за да уреди документите на кораба. Всичко това стана, без да може да бъде повдигнато някакво възражение и окончателно бе утвърдено, че корветът не принадлежи повече на бившите си собственици, корфиотските корабопритежатели, които получиха значителна печалба от тази продажба.

Но, макар че „Сифанта“ смени собствениците си, предназначението й си остана същото. Да прочисти Архипелага от разбойниците, които го опустошаваха, при нужда да репатрира освободените от нея пленници, да не прекрати действията си, докато не прочисти тези води от най-страшния от корсарите, пирата Сакратиф — тази задача продължи да стои пред нея. След като поправките бяха извършени, помощник-капитанът получи нареждане да се отправи към северния бряг на остров Хиос, където се намираше новият капитан, който щеше да стане „господар след бога“ на борда на „Сифанта“.

Тъкмо тогава Анри д’Албаре получи краткото писмо, с което му съобщаваха, че в командния състав на корвета „Сифанта“ има свободно място.

Знаем, че той прие, без да подозира, че това свободно място е длъжността капитан на кораба. Така, че щом Анри д’Албаре стъпи на палубата на корвета, помощник-капитанът, офицерите и екипажът се поставиха под неговите заповеди, докато топовните изстрели поздравяваха знамето на Корфу.

Всичко това Анри д’Албаре узна от разговора, който води с капитан Тодрос. Документът, чрез който му поверяваха командуването на корвета, беше редовен. Властта на младия офицер не можеше да бъде оспорена — това и не бе сторено от никого. Впрочем някои от офицерите го познаваха. Знаеха, че е флотски капитан-лейтенант, един от най-младите, но и от най-изтъкнатите във френския флот. Участието му във Войната за независимост му бе създало напълно заслужена слава. Затова още при първата му среща със строения на борда екипаж на „Сифанта“ той бе възторжено поздравен от всички.

— Офицери и моряци — каза просто Анри д’Албаре — знам каква мисия е била поверена на „Сифанта“. Ще я изпълним докрай, ако е угодно богу! Чест и слава на вашия бивш капитан Страдена, загинал геройски на поста си! Разчитам на вас! Разчитайте на мен! Свободни сте!

На другия ден, 2 март, вдигнал всичките си платна, корветът се отправи към северната част на Архипелага — бреговете на Хиос, а след тях и планината Или-ас, която се извисява над него, изчезнаха в далечината.

На моряка му трябва само един поглед и половин ден плаване, за да разбере дали корабът му струва. Силен, попътен вятър духаше откъм северозапад и не стана нужда да намалят платната. Капитан д’Албаре още през първия ден има възможност да оцени великолепните плавателни качества на корвета.

— Той може да отстъпи главните си платна на който и да е кораб — каза му капитан Тодрос — и да ги запази и при най-силния вятър!

Мисълта на доблестния моряк означаваше две неща: най-напред, че никой кораб не можеше да се мери по бързина със „Сифанта“ и второ, че здравите му мачти и неговата устойчивост му позволяваха да запази платната си дори в такова време, което би принудило всеки друг кораб да ги намали, защото иначе би рискувал да потъне.

„Сифанта“ се насочи на север, така че да мине на запад от Лесбос, един от най-големите острови на Архипелага.

На другия ден корветът мина край този остров, където още в началото на войната, през 1821 година, гърците бяха спечелили голяма победа над османския флот.

— Аз участвувах в това сражение — каза капитан Тодрос на Анри д’Албаре.

— Беше през май. Ние бяхме седемдесет брига /Малки двумачтови военни кораби в миналото. — Б. пр./ и преследвахме пет тежки турски военни кораба, четири фрегати и четири корвета, които потърсиха убежище в митилинското пристанище. Един от големите военни кораби отплува за Цариград, за да поиска помощ. Но, ние здравата го погнахме и го хвърлихме във въздуха заедно с неговите деветстотин и петдесет моряци! Да! Там бях и лично аз подпалих „ризите“ от сяра и катран, с които бяха покрили карината му. Хубави ризи, държат топло, капитане, и ви ги препоръчвам при случай … за господа пиратите!

Трябваше да се чуе как капитан Тодрос разправя подвизите си с онова добро настроение на моряка, когато седи на приказки на предната част на кораба.

Но, това, което помощник-капитанът на „Сифанта“ разказваше, той наистина го бе извършил, и то както трябва.

След като бе поел командуването на корвета, Анри д’Албаре не без причина се бе отправил па север. Няколко дни преди заминаването му от Хиос близо до островите Лимнос и Самотраки бяха забелязани съмнителни кораби. Няколко крайбрежни левантински кораба бяха ограбени и унищожени почти до брега на Европейска Турция. Може би откакто „Сифанта“ ги преследваше така упорито, тези пирати смятаха за удобно да търсят убежище чак в северната част на Архипелага. Това беше само предпазливост от тяхна страна.

Във водите около остров Лесбос не откриха нищо. Срещнаха само няколко търговски кораба, които влязоха във връзка с корвета, чието присъствие все пак им вдъхваше сигурност.

За петнадесет дни, макар че бе подложена на големи изпитания от лошото време на равноденствието, „Сифанта“ изпълни съвестно своята задача. На два-три пъти, при последователни бурни пориви на вятъра, които принудиха екипажа да събере повечето платна, Анри д’Албаре можа да оцени не само нейните качества, но и сръчността на моряците й. Но, него също го оцениха и той не опроверга репутацията на отлични моряци, с която се ползуваха офицерите от френския флот. В дарбата му на тактик при морска битка щяха да се уверят по-късно. А що се отнася до храбростта му в боя, в нея никой не се съмняваше.

При тази трудна обстановка младият капитан се показа забележително подготвен не само на теория, но и на практика. Той беше дързък по нрав, силен духом, с непоколебимо хладнокръвие, винаги готов не само да предвиди, но и да овладее развитието на събитията. С една дума — беше истински моряк, а тази дума обяснява всичко.

През втората половина на март корветът изследва крайбрежието на Лимнос. Този остров, най-големият в тази част на Егейско море, дълъг петнадесет и широк пет-шест мили, не беше пострадал, както и съседният му Имброс, през Войната за независимост. Но, пиратите на няколко пъти бяха достигнали чак до входа на пристанището и бяха отвлекли търговски кораби. Корветът се отби в претъпканото му в момента пристанище, за да се снабди с припаси. По онова време в Лимнос се строяха много кораби, но поради страха от пирати започнатите не се довършваха, а завършените не се осмеляваха да излязат в открито море. Именно това беше причината на задръстването.

Сведенията, които капитан Анри д’Албаре събра на този остров, можеха само да го подтикнат да продължи действията си в северната част на Архипелага. Дори на няколко пъти името Сакратиф беше произнесено пред него и офицерите му.

— А! — извика капитан Тодрос. — Много съм любопитен да се срещна лице с лице с този хитрец, който, струва ми се, като че ли е малко измислен! Ще се уверя поне, че съществува!

— Нима се съмнявате в неговото съществуване? — запита живо Анри д’Албаре.

— Честна дума, капитане — отвърна Тодрос — ако искате да знаете мнението ми, не вярвам в съществуването на този Сакратиф и не познавам някого, който да може да се похвали, че го е виждал! Може би това е някакво бойно име, което главатарите на пиратите си присвояват един след друг! Нали разбирате, смятам, че досега не един от тях е увисвал под това име на фок-мачтата! Впрочем няма значение! Важното е било тези негодници да бъдат обесени и те са били обесени!

— В края на краищата това, което казвате, капитан Тодрос, е възможно — отвърна Анри д’Албаре — и това обяснява вездесъщността, на която, изглежда, този Сакратиф се радва!

— Прав сте, капитане — обади се един от френските офицери. — Щом са виждали Сакратиф, както се твърди, в един и същи ден на няколко различни места, това показва, че името Сакратиф са си присвоили едновременно неколцина главатари на тези разбойници!

— И навярно правят това, за да заблудят хората, които са се заели да ги преследват — отвърна капитан Тодрос. — Но, пак ще повторя, има един сигурен начин това име да изчезне, а именно, като се заловят и се избесят всички, които го носят … и дори всички, които не го носят! Така истинският Сакратиф, ако съществува, няма да се отърве от въжето, което той напълно заслужава!

Капитан Тодрос имаше право, но въпросът все пак си оставаше — къде да се открият тези неуловими злосторници!

— Капитан Тодрос — запита тогава Анри д’Албаре — през време на първите операции на „Сифанта“ или пък през вашите лични предишни плавания не сте ли срещали някога една саколева от около стотина тона, наречена „Кариста“?

— Никога — отговори помощник-капитанът.

— А вие, господа? — добави капитанът, като се обърна към офицерите.

Никой от тях не беше чувал да се говори за такава саколева. При това повечето от тях кръстосваха водите на Архипелага още от самото начало на Войната за независимост.

— Името Николас Старкос, капитанът на тази „Кариста“, не е ли достигало някога до вас? — настойчиво продължи да пита Анри д’Албаре.

Това име беше напълно непознато на офицерите на корвета. Впрочем в това нямаше нищо чудно, защото се отнасяше до собственика на един обикновен търговски кораб, каквито със стотици се срещат по ширините на Източното Средиземноморие.

Все пак Тодрос смътно си спомни, че е чувал това име през време на един свой престой в пристанището Аркадия, в Месения. То принадлежало навярно на капитана на един от онези контрабандистки кораби, които пренасяха в Северна Африка пленниците, продадени от османските власти.

— Добре, но това може би не е въпросният Старкос — добави той. — Вашият Старкос, казвате, е собственик на саколева, а една саколева не би могла да послужи за такъв вид търговия.

— Действително — отвърна Анри д’Албаре и приключи така този разговор.

Мислеше за Николас Старкос, защото умът му непрекъснато се връщаше на тази необяснима загадка — изчезването на Хаджина Елизундо и Андроника. Сега той не можеше вече да отдели в съзнанието си тези две имена едно от друго.

Около 25 март „Сифанта“ се намираше на ширината на остров Самотраки, на шестдесет мили северно от Хиос. От това личи, като се сравни времетраенето на плаването с изминатото разстояние, че всички убежища в тези води навярно са били старателно претърсени. И наистина това, което корветът не можеше да извърши в по-плитките места, където водата би била недостатъчна за него, го извършваха вместо него лодките му. Но, досега нищо не бяха открили при тези претърсвания.

Остров Самотраки бе жестоко опустошен през време на войната, освен това турците все още го владееха. Можеше, значи, да се предположи, че пиратите намират сигурно убежище в многобройните му малки заливи поради липса на истинско пристанище. Планината Фенгари се издига на шест хиляди стъпки, а от тази височина наблюдателните постове лесно могат да открият и навреме да съобщят за всеки кораб, чиято поява изглежда подозрителна. Предизвестени отрано, пиратите имат пълната възможност да избягат, преди да бъдат блокирани. Навярно и сега беше станало така, защото „Сифанта“ не срещна нито един кораб в тези почти пусти води.

 

Тогава Анри д’Албаре се насочи на северозапад, за да се приближи към остров Тасос, разположен на двадесетина мили от Самотраки. Тъй като вятърът беше насрещен, корветът трябваше да лавира срещу много силен бриз, но скоро се озова на завет зад сушата, следователно в по-спокойно море, където плаването беше по-лесно.

Странна е участта на всеки от тези острови на Архипелага! Докато Хиос и Самотраки бяха толкова много пострадали от турците, Тасос, както и Лимнос и Имброс не бяха почувствували последиците от войната. А в Тасос цялото население е гръцко; нравите са прости; мъжете и жените са запазили в облеклото и прическите си цялата прелест на древното изкуство. Османците, на които островът е подчинен от началото на петнадесети век, биха могли да го разграбят когато си щат, без да срещнат ни най-малка съпротива. И все пак, по някаква необяснима привилегия, макар че жителите притежават достатъчно богатства, които биха могли да раздразнят алчността на тези безскрупулни варвари, островът е бивал винаги пощаден.

Но ако „Сифанта“ не бе пристигнала, навярно островът щеше да познае ужасите на грабежа.

И действително на 2 април пристанището, което днес се нарича Пиргос, разположено в северната част на острова, беше сериозно заплашено от пиратски десант. Пет-шест от корабите им, мистики и джерми, заедно с една бригантина, въоръжена с дванадесетина топа, бяха застанали срещу града. Едно нападение на тези разбойници върху неопитното в бой население би завършило с поражение, защото островът не разполагаше с достатъчно сили, за да им се противопостави.

Но щом корветът се появи в залива, на грот-мачтата на бригантината бе издигнато малко знаме, за да извести за него и тогава всички пиратски кораби се строиха в боен ред — проява на необикновена смелост от тяхна страна.

— Нима ще ни нападнат? — провикна се капитан Тодрос, който беше застанал на мостика до Анри д’Албаре.

— Ще атакуват … или ще се защищават? — отвърна капитанът, доста изненадан от поведението на пиратите.

— Дявол да го вземе, по-скоро очаквах да видя тези хитреци да побягнат, като вдигнат всички платна!

— Напротив, нека окажат съпротива, капитан Тодрос! Нека дори атакуват! Ако побягнат, навярно някои от тях ще успеят да ни се измъкнат от ръцете! Дайте бойна тревога!

Заповедите на капитана бяха незабавно изпълнени. Батареите заредиха топовете си, гюллетата бяха поставени до тях. На палубата коронадите бяха също приготвени за стрелба, оръжията раздадени — мускети, пищови, саби и секири за абордаж. Моряците-мапевристи бяха готови за действие — както за битка на място, така и за преследване на пиратите. Всичко това бе извършено с такава точност и бързина, с каквито би било извършено, ако „Сифанта“ беше военен кораб.

Междувременно корветът се приближаваше до флотилията, готов и за нападение и за отблъскване на нападение. Намерението на капитана му беше да стреля срещу бригантината, да я поздрави с един залп, който можеше да я извади от строя, после да се прилепи до нея и да хвърли хората си в абордаж.

Но, макар че се готвеха за бой, пиратите навярно мислеха само как да се измъкнат. Вероятно не бяха сторили това по-рано, защото бяха изненадани от кор-вета, който сега им препречваше входа на залива. Не им оставаше друго, освен да съчетаят маневрите си, за да се опитат да форсират входа.

Бригантината първа откри огън. Тя насочи топовете си така, че да пречупи поне една от мачтите на кор-вета. Ако успееше, щеше да бъде в по-благоприятни условия, за да се измъкне от преследването на противника си.

Залпът мина на седем-осем стъпки над палубата на „Сифанта“, скъса няколко въжета, строши няколко рея, пръсна на трески част от резервните греди, натрупани между бизан-мачтата и грот-мачтата, и рани леко трима-четирима моряка. Общо взето, той не засегна никаква важна част.

Анри д’Албаре не отвърна веднага. Насочи се право срещу бригантината и изпрати от десния си борд залп срещу нея едва когато димът от първите изстрели се разпръсна.

Бригантината обаче има късмет — капитанът й бе използувал бриза и бе маневрирал, така че тя бе улучена само от две-три гюллета, но над ватерлинията. Двама-трима души от екипажа й бяха убити, но все пак не бе извадена от строя.

Но, гюллетата на корвета, които не бяха улучили бригантината, не отидоха нахалост. Доста от тях попаднаха върху стената на левия борд на един от по-малките кораби, останал открит при маневрирането на бригантината — той бе така зле улучен, че започна да се пълни с вода.

— Ако не на бригантината, то поне натрошихме старите кокали на съдружника й! — извикаха неколцина моряци, заели позиция на носовата част на „Сифанта“.

— Залагам своя дял от вино, че ще потъне за пет минути!

— За три!

— Дадено, и нека твоето вино влезе в гърлото ми така лесно, както сега водата влиза в кораба през дупките на корпуса му!

— Потъва!… Потъва!…

— Водата е стигнала до пояса му… и скоро ще му покрие и главата!

— Виж ги тези синове на дявола — бягат с главата надолу и се мъчат да се спасят чрез плуване.

— Ако предпочитат въже на шията вместо удавяне, не бива да им се пречи!

Действително корабът бавно потъваше. Затова, още преди водата да стигне до борда, екипажът му беше скочил в морето, за да се добере до някой друг кораб от флотилията.

Но, останалите кораби имаха съвсем други грижи — никак не им беше сега до спасяване на оцелелите. Единственото им желание беше да избягат. Така че всички тези нещастници се издавиха — никой не им подхвърли въже, за да се изкачат на борда на някой от корабите.

Впрочем вторият залп на „Сифанта“ бе изстрелян този път срещу една от джермите, която се бе разкрила странично, и я порази напълно. Достатъчно беше още един такъв залп и тя бе унищожена. Скоро джермата изчезна в море от пламъци, които половин дузина нажежени гюллета бяха разпалили под палубата й.

Като видяха това, другите две корабчета разбраха, че не могат да се борят срещу топовете на корвета. Очевидно беше, че дори и да побягнат, нямаха никакви шансове да избягат от един такъв бързоходен кораб.

Затова капитанът на бригантината взе единствената мярка, която можеше да се вземе, ако искаше да спаси екипажа си. Направи им знак да се прехвърлят при него. Само за няколко минути пиратите се озоваха на борда на бригантината, като изоставиха един мистик и една джерма, подпалени предварително, които скоро полетяха във въздуха.

Подсилен по този начин със стотина души, екипажът на бригантината сега можеше при по-изгодни условия да приеме абордажна битка, в случай че не успееше да избяга.

Но, макар че сега екипажът й беше равен по численост на екипажа на корвета, все пак най-доброто, което можеше да направи, беше да потърси спасение в бягство. Така, че той не се поколеба да използува качествата на бързоходния си кораб, за да потърси убежище на турския бряг. Там капитанът й щеше така добре да го скрие сред крайбрежните рифове, че корветът нямаше да може нито да го открие, нито да го последва, ако го откриеше.

Вятърът се беше доста усилил. Въпреки това бригантината не се поколеба да вдигне всичките си платна и дори форбомбрамсела и крюисбомбрамсела, с риск да прекърши мачтите си и започна да се отдалечава от „Сифанта“.

— Добре! — извика капитан Тодрос. — Ще бъда много изненадан, ако краката й се окажат толкова дълги, колкото краката на нашия корвет!

И се извърна към капитана в очакване на заповеди.

Но, в този момент вниманието на Анри д’Албаре беше привлечено в друга посока. Той не гледаше вече бригантината. Далекогледът му беше насочен към пристанището на Тасос. Наблюдаваше един малък кораб, който беше вдигнал всичките си платна, за да се отдалечи.

Това беше една саколева. Тласкана от попътен северозападен бриз, който даваше възможност да се използуват всичките й платна, тя бе навлязла в южния вход на пристанището, достъпен за нея поради малкия й тонаж.

След като я наблюдава продължително, Анри д’Албаре бързо свали далекогледа от очите си.

— „Кариста“! — извика той.

— Какво! Нима това е онази саколева, за която ни споменахте? — възкликна капитан Тодрос.

— Същата!… И за да я заловя, бих дал…

Анри д’Албаре не завърши думите си. Дългът не му позволи да се колебае между бригантината, пълна с пирати, и „Кариста“, макар че тя сигурно беше командувана от Николас Старкос. Несъмнено, ако се откажеше от преследването на бригантината, и наредеше да се насочат към външния край на входа, можеше да пресече пътя на саколевата, можеше да я настигне и да я залови. Но, това означаваше да пожертвува обществения интерес заради личния си. Не можеше да постъпи така. Да връхлети върху бригантината, без да губи повече нито секунда, да се опита да я плени, за да я унищожи — ето какво трябваше да направи. И той го направи. Хвърли още един поглед към „Кариста“, която се отдалечаваше с чудна бързина през свободния проток и даде нарежданията си да се ускори гонитбата па пиратския кораб, който беше почнал да се отдалечава в противоположна посока.

„Сифанта“, вдигнала всичките си платна, веднага бързо се спусна по следите на бригантината. Същевременно топовете й, които се използуваха при преследване, незабавно заеха позиция и тъй като двата кораба се намираха все още само на половин миля един от друг, корветът заговори.

Това, което той каза, несъмнено не беше по вкуса на бригантината. И затова тя се опита да лавира срещу вятъра, за да може по този начин да се отдалечи от противника си. Но, не успя.

Кормчията на „Сифанта“ завъртя малко кормилото и корветът на свой ред започна да лавира срещу вятъра.

Преследването продължи при това положение още цял час. Пиратите видимо изоставаха и нямаше съмнение, че ще бъдат догонени преди падането на нощта.

Но, борбата между двата кораба завърши по друг начин.

При един удачен изстрел едно от гюллетата на „Сифанта“ пречупи фокмачтата па бригантината. Бързината па пиратския кораб веднага спадна и на корвета му оставаше само да го настигне за четвърт час и да застане странично спрямо него.

И тогава се разнесе страшен гръм. „Сифанта“ току-що бе дала залп с всичките си топове от десния си борд, на по-малко от половин кабелтов разстояние от бригантината. Пиратският кораб сякаш бе повдигнат от тази желязна лавина, но бе засегната само надводната му част и затова не потъна. Все пак капитанът, чийто екипаж беше почти избит от този залп, разбра, че няма да може да се съпротивлява дълго и смъкна знамето си.

За много кратко време лодките на корвета стигнаха до бригантината и докараха оттам неколцината оцелели пирати. После обхванатият от пламъци кораб горя, докато огънят достигна ватерлинията му. И тогава вълните го погълнаха.

„Сифанта“ бе свършила добра и полезна работа. Кой беше водачът на тази флотилия, името му, произходът му, не можаха да се узнаят, защото той упорито отказа да отговори на зададените му въпроси. Хората му също мълчаха, а може би, както някой път се случва, не знаеха нищо за живота на този, който ги командуваше.

Но, нямаше съмнение, че бяха пирати и бързо се разправиха с тях.

Все пак появата и изчезването на саколевата беше накарало Анри д’Албаре особено да се замисли. И наистина обстоятелствата, при които беше напуснала Тасос, не можеха да не породят подозрения спрямо нея. Дали не бе поискала да се възползува от битката, която корветът беше започнал с флотилията, за да се измъкне по-сигурно? Дали не се боеше да се озове пред „Сифанта“, която тя бе познала? Един почтен кораб би трябвало спокойно да остане в пристанището, щом пиратите се стремяха само да избягат! А бе станало обратното — с риск да попадне в ръцете им „Карнста“ бе побързала да вдигне котва и да отплува в открито море! Нищо по-подозрително от подобен начин на действие и човек можеше да се попита дали „Кариста“ не беше техен съучастник.

Всъщност Анри д’Албаре не би се изненадал, ако се окажеше, че Николас Старкос е техен човек. За жалост той можеше да разчита само на случайността, за да открие отново следите му. Нощта скоро щеше да се спусне, а за „Сифанта“, която се отправяше на юг, нямаше никаква вероятност да срещне саколевата. Така че колкото и да съжаляваше, че е изтървал възможността да залови Николас Старкос, Анри д’Албаре трябваше да се примири — все пак той бе изпълнил своя дълг. Резултатите от битката край Тасос бяха пет унищожени кораба, без почти никакви загуби от страна на екипажа на корвета. Това може би щеше да осигури за известно време спокойствие в северната част на Архипелага.