Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

II. ЛИЦЕ С ЛИЦЕ

Десет минути по-късно една малка лодка се отдели от кораба и скоро спря до кея — от нея слезе без никакъв придружител, без никакво оръжие човекът, пред когото итилонци преди малко така бързо бяха отстъпили.

Това беше капитанът на „Кариста“ — така се наричаше малкият кораб, който току-що беше хвърлил котва в пристанището.

Този човек, среден на ръст, имаше високо и гордо чело, което се очертаваше под дебелото моряшко кепе. Суровите му очи гледаха втренчено. Върху горната устна хайдушките му мустаци, изпънати съвсем хоризонтално, завършваха не с остри, а с бухнали краища. Имаше широки гърди и яки крайници. Черните му коси падаха на къдрици върху раменете му. Само преди няколко месеца беше преминал тридесет и пет години. Но, загорелият от ветровете тен, суровата му физиономия, дълбоката бръчка, която прорязваше челото му като бразда, но в която нищо честно не можеше да покълне, го правеха да изглежда по-стар, отколкото беше.

Облеклото му нямаше нищо общо с наметалото, нито с елека, нито с фустанелата на паликаретата. Кафтанът му с тъмна качулка, обшит с гайтани също с убити цветове, зеленикавите му бухлати гащи, напъхани във високи ботуши, напомняха повече одеянието на моряците от бреговете на Северна Африка.

И все пак Николас Старкос беше грък по народност и родом от същото това градче Итилон. Тук беше прекарал първите години на своята младост. Като дете и юноша именно сред тези скали се бе научил на морския живот. По тези води беше плувал, носен от теченията и ветровете. Нямаше нито едно заливче, чиито стръмни брегове и размери той да не бе сам обходил и проверил. Нямаше нито един риф, нито едно крайбрежно съоръжение, нито една подводна скала, чието разположение във водата да не познаваше. Нямаше място в тесния ръкав, през чиито безкрайни лъ-катушения не би могъл да премине без компас или лоцман. Така, че лесно разбираемо е как успя да преведе кораба си със сигурна ръка въпреки измамните сигнали на съгражданите си. Впрочем той добре знаеше доколко може да се доверява на итилонци. Беше ги виждал как действуват. И изобщо може би не ги укоряваше за хищническите им инстинкти, след като лично той никак не беше засегнат от това.

Но, ако той ги познаваше добре, то и те не по-малко добре знаеха кой е Николас Старкос. След смъртта на баща му, една от първите хиляди жертви на турската жестокост, майка му, изгаряща от омраза, едва дочака часа на първия бунт, за да се хвърли в борба срещу османската тирания. А той още на осемнадесет години беше напуснал Мани, за да кръстосва моретата и най-вече Архипелага, като се учеше не само на моряшкия, но и на пиратския занаят. На борда на какви кораби се бе подвизавал той през този период от живота си, под заповедите на кои пиратски главатари бе служил, под чие знаме бе направил бойното си кръщение, каква кръв бе проляла ръката му — кръвта на враговете на Гърция или кръвта на нейните защитници, която течеше и в неговите вени — никой не би могъл да каже това. Все пак няколко пъти го бяха виждали в различни пристанища на Короний-ския залив.

Някои от неговите сънародници бяха разказали пиратските му подвизи, в които бяха участвували и те — нападнати и унищожени търговски кораби, богати товари, превърнати в дялове плячка. И все пак името на Николас Старкос беше обгърнато с известна тайнственост. Във всеки случай той се ползуваше с такава благоприятна известност в областта Мани, че пред това име всички се преклониха.

Така се обяснява приемът, който жителите на Итилон оказаха на този човек, защо той им вдъхна респект само с присъствието си и защо всички се отказаха от намерението да разграбят кораба, когато разбраха кой е неговият капитан.

Когато „Кариста“ акостира на пристанищния кей, малко по-назад от вълнолома, мъжете и жените, които се бяха стекли да посрещнат капитана, застанаха почтително при преминаването му. Никакъв звук не се чу, когато той стъпи на сушата. Изглежда, че Николас Старкос се ползуваше с достатъчно авторитет, за да наложи тишина със самия си вид. Чакаха той да заговори първи, а ако не заговореше — а това беше възможно — никой не би си позволил да го заприказва.

След като заповяда на моряците си да се върнат на борда, Николас Старкос се отправи към ъгъла, който кеят образуваше в дъното на пристанището. Но, едва направил двайсетина крачки в тази посока, той се спря. После погледна стария моряк, който го следваше, сякаш очакваше някаква заповед, която трябваше да изпълни.

— Гоцо — каза той — трябват ми десет яки мъже, с които да попълня екипажа си.

— Ще ги имаш, Николас Старкос — отвърна Гоцо.

Дори сто души да бе поискал, капитанът на „Кариста“ би ги намерил сред това морско население и то все подбрани. И тези сто души, без да попитат къде ги водят, за каква работа ги наемат, за чия сметка ще плуват или ще се бият, биха последвали сънародника си, готови да споделят съдбата му, тъй като знаеха, че, така или иначе, ще имат изгода от това.

— След един час тези десет души да бъдат на борда на „Кариста“ — добави капитанът.

— Ще бъдат — отвърна Гоцо.

Като махна с ръка, за да даде да се разбере, че не желае да го придружават, Николас Старкос продължи по кея, който се извиваше в края на вълнолома, и потъна в една от тесните улички на пристанището.

Зачитайки волята му, старият Гоцо се върна при другарите си и се зае да подбере десетте души, които трябваше да попълнят екипажа на кораба.

А в това време Николас Старкос се изкачваше постепенно по склона на стръмния скалист бряг, върху който е разположен градецът Итилон. На тази височина долиташе само лаят на свирепите кучета, не по-малко опасни за пътника от чакалите и вълците, кучета с огромни челюсти, с широка муцуна на дог, които не се плашат от тоягата. Няколко големи чайки се рееха във въздуха с лек замах на широките си криле и една по една се отправяха към гнездата си на брега.

Николас Старкос скоро отмина и последните къщи на Итилон и пое по стръмната пътека, която заобикаля керафийския акропол. След като повървя край развалините на една крепост, издигната на това място от Вилардуен по времето, когато кръстоносците владеели някои части от Пелопонес, той трябваше да заобиколи основите на старите кули, които все още увен-чават скалистия бряг. Тук се спря за малко и се извърна.

На хоризонта, отвъд нос Гало, лунният сърп скоро щеше да угасне във водите на Йонийско море. Няколко звезди блещукаха през тесните пролуки на облаците, носени от свежия вечерен вятър. През кратките мигове, когато вятърът стихваше, около Акропола се възцаряваше пълна тишина. Едва видими, две-три малки платноходки браздяха повърхността на залива — едни го прекосяваха по посока на Корони, а други навлизаха навътре, към Каламата. Без големия фенер, който се люлееше на върха на мачтата на всяка от тях, може би щеше да бъде невъзможно да се различат. Отгоре се виждаха още седем-осем светлини, пръснати по крайбрежието и удвоени от трептящото отражение на водата. Дали бяха светлини на рибарски лодки, или бяха запалени за нощта в някои къщи? Не би могло да се каже.

С очи, привикнали на тъмнината, Николас Старкос оглеждаше това огромно пространство. Моряшкото око е надарено с голяма острота на зрението, която му позволява да вижда там, където друг не би съзрял нищо. Но, в момента външният свят като че ли не вълнуваше капитана на „Кариста“, привикнал очевидно на съвсем други гледки. Да, той се бе вглъбил в себе си. Вдишваше почти несъзнателно родния въздух — диханието на всеки край. Стоеше неподвижно, замислен, скръстил ръце, с отметната назад качулка, без да помръдва главата си, сякаш издялана от камък.

Близо четвърт час изтече така. Николас Старкос продължаваше да наблюдава запада, очертан от далечния морски хоризонт. После пристъпи няколко крачки нагоре по стръмния склон. Не случайно бе тръгнал така. Някаква тайна мисъл го водеше, но човек би казал, че погледът му още избягваше да види това, заради което Старкос се бе изкачил тук по итилонските ридове.

Впрочем няма нищо по-печално от този бряг — като се почне от нос Матапан и се стигне чак до дъното на залива. Тук не растяха нито портокалови, нито лимонови дървета, нямаше шипкови храсти, олеандри, арголидски ясмин, смокини, къпини, черници, нищо от онова, което е превърнало някои части на Гърция в цветущи, потънали в зеленина краища. Нито един дъб, нито един явор, нито един нар, който да се откроява върху тъмната завеса от кипариси и кедри. Навред само скали, които при някое ново срутване в тези вулканичли области биха могли да се сгромолясат във водите на залива. Навред някаква дива суровост се излъчваше от тази манийска земя, бедна хранителна на своето население. Само няколко мършави бора, разкривени, причудливи, останали без сок, на които сякаш бяха извлекли всичката смола, разкриваха дълбоките рани, нанесени по стволовете им. Тук-таме хилави кактуси, същински тръни, чиито листа приличат на малки, полуостъргани таралежи. Най-сетне никъде, нито по изродените храсти, нито по земята, съставена повече от камъни, отколкото от пръст, нямаше с какво да се хранят местните кози, чиято непридирчивост ги прави лесни за отглеждане.

След около двадесетина крачки Николас Старкос отново се спря. После се обърна на североизток, там, където далечният хребет на Тайгет се очертаваше върху по-светлия фон на небето. Една-две звезди, които изгряваха по това време, бяха кацнали на самата линия на хоризонта като големи светулки.

Николас Старкос стоеше неподвижно. Той гледаше една ниска дървена къщурка, разположена върху една по-широка издатина на скалистия бряг, на петдесетина крачки оттам. Това беше скромно жилище, усамотено над градеца, до което се стигаше по стръмни пътеки, построено сред няколко полуоголени дървета, оградени с плет от тръни.

Виждаше се, че жилището е отдавна изоставено. Плетът беше в лошо състояние, тук гъст, там разбит и не представляваше преграда, която да може да го предпази напълно. Бездомните кучета и чакалите, които навестяваха понякога този край, неведнъж бяха опустошавали този кът манийска земя. Бурени и трънаци — това беше приносът на природата в този пущинак, откакто човешката ръка бе престанала да се намесва.

Защо беше изоставен този къс земя? Защото собственикът му беше починал преди много години. Защото неговата вдовица, Андроника Старкос, беше напуснала своя край, за да застане сред редиците на онези храбри жени, които се отличиха във Войната за независимост. Защото, откакто бе заминал, синът никога не бе стъпил повече в бащината си къща.

А при това Николас Старкос беше роден тук. Тук бяха преминали първите години на детството му. След дълъг и изпълнен с честен труд живот на моряк баща му се бе оттеглил в това убежище, но се бе държал настрана от жителите на Итилон, чиито крайности го отвращаваха. Впрочем по-образован и с повече възможности от хората от градеца, той бе съумял да си изгради отделно свой собствен живот с жена си и с детото си. Така живееше той, неизвестен и спокоен в усамотението на своя дом, но веднъж в пристъп на ярост старият Старкос се опита да се опълчи срещу насилието и плати с живота си за своята съпротива. Човек не можеше да се изплъзне от ръцете на турците дори и в най-отдалечените краища на полуострова!

Тъй като бащата вече го нямаше, за да напътствува сина си, майката бе безсилна да го удържи. Николас Старкос напусна дома си и тръгна да скита по моретата, като постави в услуга на пиратството и на пиратите великолепните си качества на моряк, които дължеше на своя произход.

Така, че преди десет години синът бе напуснал къщата, а преди шест и майката я бе изоставила. Но, се говореше, че все пак Андроника на няколко пъти се бе завръщала в нея. Бяха я забелязали или поне така им се беше сторило, да се появява съвсем нарядко и за много кратко време, но без да се обади на когото и да било от жителите на Итилон.

Що се отнася до Николас Старкос, никога преди това, макар че един-два пъти при неговите набези случаят го бе отвел в Мани, той не бе проявявал желание да види отново скромното жилище на скалистия бряг. Никога не бе запитал в какво състояние се намираше старият му дом. Никога и намек за майка си, за да разбере дали се завръщаше понякога в празната къща. Но, през страшните събития, които тогава заливаха с кръв Гърция, името на Андроника може би бе стигнало и до него — име, което би трябвало като угризение да се вреже в съвестта му, ако съвестта му не беше непроницаема.

И все пак този ден Николас Старкос не беше се отбил в пристанището на Итилон само за да попълни с десет души екипажа на кораба си. Някакво желание — дори нещо по-силно от желание — един непреодолим инстинкт, който той навярно сам не можеше да осъзнае напълно го бе довел тук. Беше почувствувал нужда да види, може би за последен път, бащината си къща, да стъпи отново върху тази земя, където бе направил първите си стъпки, да вдъхне въздуха сред тези стени, където бе поел първия си дъх, където бе изрекъл първите си детски думи. Да, ето защо се бе изкачил току-що по стръмните пътеки на скалистия бряг, ето защо се бе озовал в този час пред малкото оградено място.

И тук той се поколеба. Колкото и да е закоравяло, няма сърце, което да не се свие при някои спомени от миналото. Човек не е роден просто някъде си и не може да не се развълнува при вида на мястото, където го е люляла майчината ръка. Фибрите на нашето същество не биха могли да се изхабят до такава степен, че дори едничка да не трепне, когато някой подобен спомен я докосне.

Това почувствува и Николас Старкос, застанал пред прага на изоставената къща, тъмна, тиха и пуста.

— Да влезем!… Да!… Да влезем!…

Това бяха първите думи, произнесени от Николас Старкос. При това той едва ги прошепна, сякаш се боеше някой да не го чуе, да не предизвика появата на някое видение от миналото.

Нищо по-лесно от това да се влезе в заграденото място! Оградата се беше разпаднала, коловете и се търкаляха на земята. Нямаше дори нужда да се отваря някаква порта, да се бута някакъв прът.

Николас Старкос влезе. Спря се пред къщата, чиято стряха, почти прогнила от дъждовете, се крепеше само на някакви ръждясали и разядени железни остатъци.

В този миг кукумявка изпищя и излетя от китка сакъзови храсти, които преграждаха прага на къщата.

Тук Николас Старкос отново се поколеба. И все пак беше твърдо решил да огледа и последното кътче на старото си жилище. Но, тайно в себе си се ядоса от това, което ставаше в него, от това, че изпитваше нещо като угризение. Беше не само развълнуван, но и раздразнен. Струваше му се, че изпод бащиния покрив ще се разнесе някакъв ропот срещу нещо, някакво последно проклятие!

И затова, преди да влезе в къщата, реши да направи една обиколка около нея.

Нощта беше тъмна. Никой не го виждаше, а и „сам той не виждаше себе си“. Може би не би дошъл посред бял ден! Но, посред нощ чувствуваше повече смелост да се сблъска със спомените си.

И ето, той се промъква крадешком, подобно на злосторник, който се стреми да опознае подстъпите на жилището, където ще донесе разруха, плъзга се покрай пропуканите по ъглите стени, свива край изронените им, покрити с мъх ръбове, опипва с ръка разклатените камъни, сякаш иска да види дали има още малко живот в тази къща — труп, ослушва се най-сетне, ако сърцето му все още бие! Откъм задната страна на къщата дворът беше още по-тъмен. Косо падащият светлик на лунния сърп, който вече изчезваше, не можеше да стигне дотам.

Николас Старкос беше направил бавно обиколката си. В тъмното жилище цареше някаква тревожна тишина. Сякаш беше навестено от духове и призраци. Старкос се отправи към фасадата, която гледаше на запад. После се приближи към вратата, за да я блъсне, ако беше запряна само с резе или да я изкърти, ако случайно езичето на бравата все още беше впито в жлебчето си.

Но, изведнъж кръв нахлу в главата му. Той „кипна“, както се казва и здравата кипна. Не смееше вече да влезе в тази къща, която искаше да види още веднаж. Струваше му се, че баща му и майка му ще се появят на прага с протегнати ръце, за да го прокълнат, него, лошия син, лошия гражданин, предателя на семейството, предателя на родината!

В този миг вратата бавно се отвори. На прага се появи една жена. Беше облечена в манийска носия — черна памучна фуста, поръбена с червено. Тъмна ками-зола, пристегната на кръста, а на главата — широко кафеникаво боне, обвито в ешарп с цветовете на гръцкото знаме.

Тази жена имаше енергично лице, големи черни очи, в чиято живост имаше нещо диво, и загорял тен като на рибарите от крайбрежието. Беше висока на ръст и изправена, макар че имаше повече от шейсет години.

Това беше Андроника Старкос. Майката и синът, разделени телом и духом от толкова години, сега се озоваха лице с лице.

Николас Старкос не очакваше да види тук майка си. Той беше изплашен от нейната поява.

Протегнала ръце към сина си, Андроника му препречи пътя и с глас, който правеше думите й страшни, произнесе:

— Николас Старкос никога вече няма да стъпи в бащината си къща! Никога!

И синът, свел глава под тази заповед, заотстъпва малко по малко. Тази, която го бе носила в утробата си, сега го гонеше, както се прогонва предател.

Тогава той понечи да пристъпи напред … Едно още по-енергично движение с ръка, жест на проклятие го спря на място.

Николас Старкос отскочи назад. След това се измъкна от двора и се заспуска с големи крачки по стръмната пътека, без да се извръща, сякаш невидима ръка го буташе по гърба.

Застанала неподвижно на прага, Андроника го гледаше как изчезва в мрака.

Десет минути по-късно, без да покаже с нищо, че е развълнуван, овладял се, Николас Старкос стигна на пристанището, повика лодката си и скочи в нея. Десетте души, които Гоцо беше подбрал, се намираха вече на борда на кораба.

Без да произнесе дума, Николас Старкос се качи на палубата на „Кариста“ и даде знак за отплуване.

Нареждането бе бързо изпълнено. Трябваше само да се вдигнат платната, приготвени за бързо потегляне. Вятърът, който току-що бе задухал откъм сушата, улесняваше излизането от пристанището.

Пет минути по-късно „Кариста“ премина през проливите между подводните скали уверено, тихо, без да се чуе нито вик от екипажа или от итилонците.

Но, корабът не бе изминал и миля в морето, когато пламъци осветиха билото на скалистия бряг.

Домът на Андроника Старкос гореше из основи.

Ръката на майката беше запалила този пожар. Тя не искаше да остане и следа от къщата, в която се бе родил синът й.

Цели три мили капитанът не можа да откъсне поглед от този огън, който гореше там далеч на манийска земя и не престана да го следи в мрака до последния му проблясък.

Андроника беше казала:

— Николас Старкос никога вече няма да стъпи в бащината си къща! Никога!