Серия
Необикновени пътешествия (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Archipel en feu, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

V. БРЕГЪТ НА МЕСЕНИЯ

След като напусна Итилон, през цялата нощ „Кариста“ беше държала курс към югозапад, за да преплува косо Коронийския залив. Николас Старкос беше слязъл отново в каютата си и нямаше да се появи преди разсъмване.

Вятърът беше благоприятен — от ония силни югоизточни ветрове, които обикновено духат по тия морета в края па лятото и в началото на пролетта, около периода на слънцестоенето, когато изпаренията на Средиземно море се превръщат в дъжд.

Нос Гало, на южния край на Месения, бе заобиколен сутринта и последните върхове на Тайгет, които очертават стръмните му склонове, скоро потънаха в сиянието на изгряващото слънце.

Когато крайната точка на морския нос бе премината, Николас Старкос се появи на мостика на кораба, Той отправи поглед първо на изток.

Брегът на Мани вече не се виждаше. Нататък сега се издигаха огромните предпланини на Агиос Димитриос, малко по-назад от високия нос.

За миг капитанът протегна ръка към Мани. Беше ли това заплашителен жест? Или сбогом завинаги, отправено към родната земя? Кой би могъл да каже? Но, в погледа, който Николас Старкос в момента хвърли нататък, не се четеше нищо добро!

Здраво опрян на платната си, корабът направи завой на дясната си страна и пое на северозапад. И тъй като вятърът духаше откъм сушата, морето предлагаше всички условия за бързо плуване.

Островите Сапиенца и Венетико останаха откъм лявата страна на „Кариста“, после корабът се отправи направо през пролива между Сапиенца и сушата, така че да мине пред Метони.

Отсреща се разгръщаше месенийският бряг с великолепната панорама на планините си, които имат силно подчертан вулканичен характер. Месения щеше да стане след окончателното образуване на новата държава един от номите или окръзите, от които се състои съвременна Гърция. Но, по това време тя беше само един от многобройните театри на борбата ту в ръцете на Ибрахим, ту в ръцете на гърците, според изхода на битките, както някога в древността е била театър на трите Месенийски войни, водени срещу спартанците и в които се прославили имената на Аристомен и Епаминонд.

След като беше проверил по компаса посоката на кораба и беше огледал небето, за да прецени какво ще бъде времето, без да произнесе нито дума, Николас Старкос беше седнал на кърмата. А в това време на носа на кораба екипажът на „Кариста“ и десетте души, наети от Итилон предната вечер, водеха най-различни разговори — общо двадесет моряка под командуването на един обикновен началник, изпълнител на заповедите на капитана. Помощник-капитанът не беше на борда.

И ето какво се каза по повод сегашното местоназначение на малкия кораб и посоката, която следваше край бреговете на Гърция. От само себе си се разбива, че въпросите бяха зададени от новодошлите, а отговорите бяха дадени от стария екипаж.

— Капитан Старкос не говори много!

— Колкото се може по-рядко, но когато говори, добре говори и тогава трябва само да му се подчиниш!

— Ами за къде отива „Кариста“?

— Никой никога не знае за къде отива „Кариста“.

— По дяволите! Наехме се на доверие и в края на краищата няма значение за къде отива!

— Да, и бъдете сигурни, че където ни води капитанът, тъкмо там трябва да се отиде!

— Но, само с тези две топчета отпред „Кариста“ не може да си позволи да напада търговските кораби в Архипелага!

— Тъкмо затова тя не е предназначена да бразди мо ретата! Капитан Старкос има други кораби, добре въоръжени и добре екипирани за гонитба! „Кариста“ е така да се каже, неговата яхта за развлечение! И затова вижте какъв престорено невинен вид има, който ще подведе и френските и английските и гръцките и турските кръстосвачи!

— Ами дяловете от плячката?

— Дяловете от плячката са за тези, които плячкосват и вие също ще бъдете от тях, когато корабът си свърши работата. Хайде, няма да останете без работа, а щом има риск, ще има и облаги!

— Значи, сега няма какво да се прави из водите на Гърция и островите?

— Няма … Нито във водите на Адриатическо море, ако на капитана му хрумне да ни отведе нататък! Така, че до ново нареждане, ето ни почтени моряци на борда на един почтен кораб, който плува почтено по Йонийско море! Но няма да бъде все така!

— И колкото по-скоро, толкова по-добре! Очевидно както новите, така и старите моряци на „Кариста“ не бяха хора, които биха се мръщили от възложената им работа, каквато и да е тя. Скрупули, угризения, дори обикновени предразсъдъци — такива неща не биваше да се търсят у това морско население на Долно Мани. Всъщност те бяха достойни за този, който ги командуваше, а пък той знаеше, че може да разчита на тях.

Но, ако хората от Итилон познаваха капитан Старкос, те съвсем не познаваха неговия помощник, едновременно морски офицер и делови човек. Неговия зъл дух, с една дума. Той беше някой си Скопелос от Антикитира, малък остров с доста лоша слава, разположен на южния край на Архипелага, между Китира и Крит. Затова един от новодошлите се обърна към началника на екипажа на „Кариста“:

— Ами помощникът къде е? — запита той.

— Помощникът не е на борда — бе му отвърнато.

— Няма ли да го видим?

— Ще го видите.

— Кога?

— Когато трябва да го видите!

— Но, къде е?

— Където трябва да бъде!

Налагаше се да се задоволят с този отговор, който не казваше нищо. В този миг впрочем свирката на началника на екипажа призова всички горе, за да се обтегнат въжетата. Така, че разговорът на предната палуба бе прекъснат на това място.

И наистина корабът трябваше да се държи още повече в посоката на вятъра, така че да се движи на около миля от месенийския бряг. Около пладне „Кариста“ мина край Метони. Но това не беше местоназначението й. Тя не се отби в този малък градец, построен върху развалините на древния Метони на края на висок морски нос, който протяга скалистия си завършък към остров Сапиенца. Фарът, който се издига при входа на пристанището, скоро се изгуби зад една извивка на стръмния бряг.

Все пак от борда на кораба бе даден сигнал. На върха на голямата мачта бе издигнато тясно черно знаме с червен полумесец. Но, от сушата не отвърнаха с нищо на това. Така че корабът продължи да плува на север.

Вечерта „Кариста“ стигна до Наваринския залив, който представлява нещо като голямо морско езеро, обградено като от рамка от високи планини. В миг градът, над който се извисяваше неясната грамада на неговата крепост, се появи през процепа на една гигантска скала. Това беше крайната точка на този естествен вълнолом, който задържа яростните северозападни ветрове, които този дълъг мях, Адриатическо море, издухва на вихри в Йонийско море.

Залязващото слънце все още огряваше най-високите върхове на изток, но мракът забулваше вече широкия залив.

Този път екипажът би могъл да помисли, че „Кариста“ ще се отбие в Наварин. И наистина тя навлезе право в пролива Мегало-Туро, южно от тесния остров Сфактерия, който се проточва по протежение на почти цели четири километра.

Тук вече се издигаха два гроба на две от най-доблестните жертви на тази война — на френския капитан Мале, убит през 1825 г. и в дъното на една пещера — на граф де Санта-Роза, италиански филелин, бивш пиемонтски министър, загинал през същата година за същата кауза.

Когато се намираше само на около миля от града, корабът постави напреко изложения си на вятъра кливер. Вместо черно знаме на върха на главната мачта сега се издигна червен фенер. На този сигнал също нищо не бе отговорено. „Кариста“ нямаше работа в този залив, където по това време се намираха много голям брой турски кораби. Тя започна да маневрира така, че да мине край белезникавото островче Кулонески, разположено почти в средата на залива. После, по заповед на началника на екипажа, въжетата бяха леко отпуснати, кормилото завъртяно надясно — това позволи на „Кариста“ да се върне обратно към брега на Сфактерия.

Няколкостотин турци, пленени от гърците в началото на войната, бяха заточени през 1821 г. на това островче Кулонески и умряха на него от глад, макар че се бяха предали с уговорката да ги прехвърлят на турска територия.

Затова по-късно, през 1825 година, когато войските на Ибрахим обсадиха Сфактерия, отбранявана лично от Маврокордатос, като репресалии бяха изклани осемстотин гърци.

Тогава корабът се отправи към пролива Сикия, широк двеста метра, между най-северната точка на острова и нос Корифасион. Трябваше добре да се познава дъното на пролива, за да се навлезе в него, защото той е почти непроходим за корабите, чиято водоизместимост изисква по-голяма дълбочина. Но, както би го извършил най-добрият лоцман от залива, Николас Старкос мина смело край стръмните скали на вдадената в морето ивица земя от острова и заобиколи високия нос Корифасион. След това, когато забеляза няколко ескадри, хвърлили котва извън залива — около тридесе-тина френски, английски и руски кораба, той благоразумно ги избягна, продължи да плува през нощта край месенийския бряг, промъкна се между сушата и остров Продана и при настъпването на утрото, носен от силния югоизточен вятър, корабът следваше извивките на крайбрежието в спокойните води на Аркадийския залив.

Слънцето вече се подаваше иззад прочутия ръх Итом, откъдето погледът, след като обгърне развалилите па древната Месения се рее от едната страна над Коронийския залив, а от другата — над залива, на който град Аркадия е дал името си. Морето блещукаше на дълги ивици, които бризът къдреше под първите лъчи на зората.

Още на разсъмване Николас Старкос беше маневрирал така, че да мине колкото се може по-близо край града, разположен в една от вдлъбнатините на брега, който извива и образува широк залив.

Към десет часа началникът на екипажа отиде на кърмата и застана пред капитана като човек, който очаква нареждания.

На изток се размотаваше огромното руло на аркадийските планини. Разположени наполовина по склоновете, се виждаха села, потънали в гори от маслинови и бадемови дървета и лозя, потоци, които течаха към коритото на някой приток сред букети от мирти и олеандри; след това, накацали по цялата височина на обратната страна на всички склонове и плъзнали във всички посоки — хиляди от онези прочути коринтски лози, които не оставят нито педя незаета земя. По-долу, върху най-ниската част на ската — червените къщи на града, които блестяха като големи парчета етамин на фона на стена от кипариси. Така изглеждаше великолепната панорама на една от най-живописните части на пелопонеското крайбрежие.

Но ако човек се приближеше повече до Аркадия — тази древна Кипарисия, главно пристанище на Месения по времето на Епаминонд, по-късно едно от феодалните владения на французина Вилардуен след Кръстоносните походи — каква тъжна гледка за очите би представлявала тя, какво мъчително чувство на жал би обхванало всеки, който свято тачи миналото!

Преди две години Ибрахим беше разрушил града и бе избил децата, жените и старците! Старият му замък, издигнат на мястото на древния акропол, беше в развалини. В развалини беше и църквата „Свети Георги“, опустошена от фанатизирани мюсюлмани. В развалини бяха и къщите и обществените сгради!

— Личи, че нашите приятели египтяните са минала оттук! — измърмори Николас Старкос, чието сърце дори не трепна пред тази печална гледка.

— А сега турците го владеят! — обади се началникът на екипажа.

— Да … за дълго … и дори, да се надяваме завинаги! — добави капитанът.

— „Кариста“ ще акостира ли или ще продължим?

Николас Старкос заоглежда внимателно пристанището, което отстоеше вече само на няколко кабела./ Английска мярка за дължина, равна на 110 от морската миля — 185,3 м. Б. пр./ После той отправи поглед към самия град, разположен цяла миля по-навътре, върху първите склонове на планината Психро. Изглежда, че се колебаеше какво да направи сега, когато се намираше пред Аркадия — да акостира ли на кея, или да се отправи отново към открито море.

Началникът на екипажа продължаваше да чака отговор от капитана.

— Дайте сигнал! — каза най-после Николас Старкос.

Червен флаг със сребрист полумесец се издигна на върха на мачтата и се развя във въздуха.

След няколко минути подобен флаг се развя на върха на една мачта, поставена на края на вълнолома.

— Акостирай! — каза капитанът.

Кормилото се завъртя и корабът се отправи бавно към брега. Щом входът към пристанището се откри достатъчно, „Кариста“ се насочи право към него. Скоро платната на фокмачтата бяха прибрани, след това и грогът и корабът навлезе в прохода само с кливера и малкото си задно платно. Инерцията му беше достатъчна, за да стигне до средата на пристанището. Тук „Кариста“ хвърли котва и моряците й се заеха с най-различни работи, свързани със закотвянето на един кораб.

Почти веднага спуснаха лодка, капитанът се качи в нея и тя се отдалечи под напора на четири весла. Скоро лодката спря до каменно стълбище, врязано в кея. Там го чакаше един човек, който го поздрави със следните думи:

— Скопелос е на заповедите на Николас Старкос! Едно фамилиарно махване с ръка от страна на капитана бе единственият му отговор. Той тръгна напред и се заизкачва по склона към първите къщи на града. След като премина през развалините от последната обсада, по претъпканите с турци и араби улици, Старкос се спря пред една почти незасегната странноприемница, на чиято табела пишеше „Минерва“ и влезе в нея, последван от Скопелос.

Малко по-късно капитан Старкос и Скопелос седяха на масата в една стая пред бутилка ракия и две чаши. Свиха си цигари от златистия и ароматичен мисолонгийски тютюн, запалиха ги и всмукнаха дима им. След това започна разговорът между тези двама мъже, единият от които беше приел да бъде скромен и предан служител на другия.

Зло лице, подло, коварно, но все пак интелигентно имаше този Скопелос. Навярно беше навършил петдесет години, макар, че изглеждаше малко по-възрастен. Лице на лихвар, който дава заеми срещу залог. Лукави, но живи очи, къси коси, гърбав нос, ръце с извити пръсти, големи ходила, за които може да се каже това, което се казва за краката на албанците: „Когато палецът е вече в Македония, петата е още в Беотия.“ Кръгло лице, без мустаци, само със сива брадичка, глава на упорит човек, с голо теме, сухо тяло, среден на ръст. Този човек, който приличаше на арабски евреин, но беше все пак християнин по рождение, носеше твърде скромно облекло — късо палто и гащи на левантински моряк, а върху тях особен вид плащ.

Скопелос наистина беше най-подходящият човек, който би могъл да се заеме с финансовите работи на тези пирати от Архипелага — беше много вещ в пласирането на плячката и в продажбата на пленниците по турските пазари и пренасянето им в Северна Африка.

Не беше много трудно да се предположи какъв би могъл да бъде един разговор между Николас Старкос и Скопелос, темите, които той щеше да обхване, начинът, по който щяха да бъдат преценени събитията в сегашната война, изгодите, които можеха да се извлекат от нея.

— В какво положение е Гърция? — запита капитанът.

— Навярно почти в същото, в което я оставихте! — отвърна Скопелос. — Горе-долу вече цял месец „Кариста“ плува край бреговете на Триполитания и вероятно от заминаването ви насам не сте чули нищо ново.

— Нищо наистина.

— Трябва да ви кажа, капитане, че турските кораби са готови да пренесат Ибрахим и войските му в Идра …

— Да — отвърна Старкос — забелязах ги снощи, когато прекосих Наваринския залив.

— Никъде ли не сте се отбивали, след като напуснахте Триполи? — запита Скопелос.

— Само веднаж! Спрях за няколко часа в Итилон, за да попълня екипажа на „Кариста“! Но, откакто бреговете на Мани се изгубиха от погледа ми, нито веднъж не бе отвърнато на сигналите ми до пристигането ми в Аркадия.

— Навярно е нямало защо да се отговори — отвърна Скопелос.

— Кажи ми — поде Николас Старкос — какво правят в момента Мяулис и Канарис?

— Принудени са, капитане, да се ограничат с отделни внезапни нападения, които могат да им донесат само частични успехи, но никога крайната победа! Така, че докато те гонят турските кораби, пиратите са в много благоприятно положение из целия Архипелаг!

— А говори ли се все още за …

— За Сакратиф ли? — отвърна Скопелос, като сниши малко глас. — Да!

Навред … Все така, Николас Старкос и само от него зависи да се говори още повече!

— Ще се говори!

Николас Старкос беше станал, след като пресуши чашата си, която Скопелос отново напълни. Той закрачи напред-назад, после спря пред прозореца със скръстени ръце и се заслуша в долитащите отдалеч груби песни на турските войници. Накрая се върна отново на мястото си срещу Скопелос и промени внезапно разговора.

— По сигнала ти разбрах, че тук си приготвил товар от пленници, така ли е? — запита той.

— Да, Николас Старкос, товар, достатъчен за кораб от четиристотин тона! Това е всичко, което е останало от клането, последвало поражението при Кремиди! Дявол да го вземе, този път турците поизбиха малко повечко! Ако не ги бяха спрели, нямаше да остане нито един пленник!

— Какви са? Мъже, жени?

— Да, и деца … От всичко има!

— Къде са?

— В градската крепост.

— Скъпо ли плати за тях?

— Хм! Пашата не беше твърде отстъпчив — отвърна Скопелос. — Той мисли, че Войната за независимост е към своя край … за жалост! А щом няма война, няма и битки! А щом няма битки, няма и раззия /Грабеж. — Б. пр./, както казват там в Африка. Щом няма раззия, няма нито човешка, нито друга стока! А щом пленниците са малко, цената им се повишава! Това е все пак една компенсация, капитане!

От сигурен източник знам, че в момента по пазарите на Африка се чувствува липса на роби и ние ще продадем тези тук при изгодна цена.

— Добре! — отвърна Николас Старкос. — Готово ли е всичко и можеш ли вече да дойдеш на „Кариста“?

— Всичко е готово и нищо вече не ме задържа тук.

— Добре, Скопелос. След осем или десет дни най-късно корабът, който ще бъде изпратен от Кариатос, ще дойде да вземе товара. Без трудности ли ще го предадат?

— Без никакви трудности, всичко е уговорено — отговори Скопелос, но срещу заплащане. Ще трябва, значи, да се разберем преди това с банкера Елизундо да приеме нашите полици. Подписът му е гаранция и пашата ще вземе ценните му книжа като пари в брой!

— Ще пиша на Елизундо, че скоро ще се отбия в Корфу, за да свърша тази работа …

— Тази работа … и още една, не по-малко важна, Николас Старкос! — добави Скопелос.

— Може би! — отвърна капитанът.

— И всъщност ще бъде справедливо! Елизундо е богат … извънредно богат … както казват! А кой го направи богат, ако не нашата търговия … и ние с риск да завършим живота си на върха на някоя фокмачта. 0, в такива времена добре е да бъдеш банкер на пиратите в Архипелага! И затова, повтарям пак, Николас Старкос, ще бъде напълно справедливо!

— Какво ще бъде напълно справедливо? — запита капитанът, като гледаше помощника си право в очите.

— Ех, нима не знаете? — отвърна Скопелвс. — Всъщност признайте си, капитане, питате ме само за да ви го повторя за стотен път!

— Пфу!

— Дъщерята на банкера Елизундо …

— Което е справедливо, ще бъде сторено! — отговори само Николас Старкос, като стана.

След това той излезе от странноприемницата „Минерва“, следван от Скопелос и се отправи към мястото, където го чакаше лодката му.

— Качвай се — каза той на Скопелос. — Ще преотстъпим полиците на Елизундо още щом стигнем в Корфу. След като свършим това, ти ще се върнеш в Аркадия, за да вземеш товара.

— Качвай се! — повтори Скопелос.

Един час по-късно „Кариста“ излизаше от залива. Но, още преди края на деня Николас Старкос чу далечен тътен, чийто ек долиташе от юг.

Това бяха топовете на съюзените ескадри, които гъпмяка в Наваринския залив.