Умберто Еко
Името на розата (9)

Ден първи
ВЕЧЕРНЯ

Когато посещават останалата част от манастира, Уилям стига до някои изводи за смъртта на Аделмо, разговаря с монаха стъклар за лещи за четене и за привиденията на тия, които прекаляват с четенето

В този миг камбаните забиха за вечерня и монасите се наканиха да напуснат своите писалища. Малахий ни даде да разберем, че и ние ще трябва да си вървим. Той щял да остане с помощника си Беренгарий, за да подреди и (както се изрази) да приготви библиотеката за през нощта. Уилям го запита дали ще заключи вратите.

— Няма врати, които да препречват достъпа до скриптория откъм кухнята и трапезарията, както и до библиотеката откъм скриптория. Забраната на абата трябва да е по-властна от всякакви врати. Монасите могат да ползват кухнята и трапезарията само до повечерие. След това, за да се попречи на чужди люде и животни, за които забраната не е валидна, да влязат в Зданието, лично аз затварям долните порти, които водят до кухнята и трапезарията; от този момент Зданието бива изолирано.

Слязохме. Докато монасите се запътиха към хора, моят учител реши, че Господ ще ни прости, ако не присъстваме на църковната служба (а през следващите дни се наложи Господ да ни прощава много неща), и ми предложи да се поразходим из платото, за да се запознаем с разположението на манастира.

Излязохме през кухнята и прекосихме гробището: имаше по-нови надгробни камъни, и други, по които времето беше оставило своите следи, напомнящи за монаси, живели през миналите векове. Гробовете бяха безименни, над тях стърчаха каменни кръстове.

Захладня. Духаше студен вятър, небето потъмняваше. Зад градините блестяха последните лъчи на залязващото слънце, а на изток, накъдето тръгнахме, вървейки край хора на църквата и стигайки до задната част на платото, вече се здрачаваше. Тук, почти опрени до зида, там, където той се свързваше с източната кула на Зданието, се намираха свинарниците; свинарите тъкмо покриваха делвата с кръвта от свинете. Забелязахме, че зад свинарниците зидът се снишаваше, така че човек можеше да се надвеси. Отвъд зида склонът, който се спускаше стремглаво надолу, беше покрит с пръст, която снегът не успяваше да покрие изцяло. Разбрах, че това е торището; торът се изхвърляше оттук и стигаше чак до подножието на склона, откъдето се отделяше пътеката, по която беше побягнал Брунело. Казвам тор, защото ставаше дума за някакво вонящо месиво, чиято смрад стигаше чак до зида, над който се бях надвесил; очевидно селяните идваха да загребват откъм долната страна, за да торят нивите си. Но изпражненията на хората и животните се смесваха с други отпадъци, с целия поток от мъртви вещества, които манастирът изхвърляше от тялото си, за да остане чист и непорочен във връзката си с върха на планината и небето.

В съседните обори конярите отвеждаха животните към яслите. Изминахме целия път, край който откъм зида се издигаха различните обори, а вляво, до хора, се намираше спалното помещение на монасите и малко по-нататък — отходните места. Там, където източният зид завиваше на юг, в самия ъгъл, беше ковачницата. Ковачите оставяха своите сечива и гасяха духалата, за да отидат на службата. Подтикван от любопитство, Уилям се запъти към едно кътче в ковачницата, почти отделно от нея, където някакъв монах прибираше своите сечива. На масата му видях прекрасна сбирка от малки разноцветни стъкла, докато на стената бяха изправени по-големи стъкла. Пред него стоеше недовършена мощехранителница; личеше само сребърният й скелет, който той очевидно покриваше със стъкла и други камъни, превърнати с помощта на сечивата до големината на скъпоценни камъни.

Така се запознахме с Никола от Моримондо, майстора стъклар на манастира. Той ни поясни, че в задната част на ковачницата духали и стъкла, докато в предната част, където работеха ковачите, стъклата се свързвали с оловни връзки, за да се направят големи витражи. Но, добави той, големите витражи, която разкрасяваха църквата и Зданието, били изработени най-малко отпреди два века. Сега се занимавали само с по-дребни работи или с поправката на това, което се разваляло с времето.

— И то с голяма мъка — добави той, — защото не успяваме да докараме боите, както са били едно време, особено синия цвят, който можете да видите в хора; той е толкова чист, че когато слънцето е високо, в кораба на църквата струи райска светлина. Стъклата в западната част на кораба, подменени наскоро, не са от същото качество и това може да се забележи през летните дни. Няма смисъл — добави той, — ние не притежаваме знанията на древните люде, времето на исполините е отминало!

— Джуджета сме — съгласи се Уилям, — но джуджета, изправени на раменете на тези исполини, и макар и дребнички, понякога успяваме да видим по-далеч от тях, отвъд хоризонта.

— Кажи ми какво умеем да правим по-добре от тях! — възкликна Никола. — Ако слезем в криптата на църквата, където се съхранява съкровището на манастира, ще видиш толкова изящно изработени мощехранителници, че това малко чудовище, което работя сега с толкова мъка — и посочи творбата си на масата, — ще ти се стори тяхно бледо копие!

— Не е писано, че майсторите стъклари трябва да продължават да правят прозорци, а златарите — мощехранителници, щом майсторите в миналото са умеели да направят такива изящни неща, на които е съдено да пребъдат във вековете. Иначе земята ще се напълни с мощехранителници, и то във време, когато има толкова малко светии, чиито мощи заслужават да бъдат запазени — подметна Уилям. — Нито пък трябва да се спояват прозорци до безкрайност. Но в редица страни видях нови неща, направени от стъкло, които ни карат да мислим за един утрешен свят, в който стъклото не ще бъде поставено в служба единствено на църквите, а ще подпомага и слабостта на човека. Искам да ти покажа нещо, създадено в наши дни, нещо, от което имам честта да притежавам един извънредно полезен екземпляр. — Пъхна ръце в расото и измъкна очилата си, които смаяха нашия събеседник.

Никола пое с голям интерес очилата, които му подаде Уилям.

— Стъклени очи с капсула! — възкликна той. — За тях ми разказваше един монах на име Джордано^[1], с когото се запознах в Пиза! Разправяше, че били изнамерени преди по-малко от двайсет години. Но аз разговарях с него преди повече от двайсет години.

— Мисля, че са били изнамерени много преди това — рече Уилям, — но се правят трудно, нужни са опитни майстори стъклари. Отнемат много време и много труд. Преди десет години чифт от тези стъкла за четене се е продавал в Болоня по шест солди. А тези ми ги подари преди десет години един голям майстор — Салвино Армати; през цялото това време ги пазя най-грижливо, сякаш са — а и вече са станали — част от моето тяло.

— Надявам се, че ще ми позволиш да ги разгледам тези дни, бих искал да направя нещо такова — рече с вълнение Никола.

— Разбира се — съгласи се Уилям, — но имай предвид, че дебелината на стъклото трябва да се изменя в зависимост от окото, към което трябва да се приспособи, и трябва да направиш много такива лещи, Да ги изпробваш на пациента, докато се уточни нужната дебелина.

— Възхитително! — продължи Никола. — А мнозина ще заговорят за магия, за нечестиво дело…

— За тия неща наистина може да се говори като за магия — съгласи се Уилям. — Но има две форми на магията. Има магия, която е дело на нечестивия и цели да подяде човека чрез деяния, за които не е уместно да говорим. Но има и друга магия, която е Божие дело; в нея Божието учение се проявява чрез науката на човека, която служи за преобразяване на природата, а една от целите й е да удължи живота на човека. Това е свята магия, на която трябва да се отдават все повече учените, и то не само за да откриват нови неща, а и за да разгадаят отново много тайни на природата, които Божията мъдрост е разкрила на евреите, на гърците, на други древни народи, а днес дори и на неверниците. (Да знаеш само какви чудеса из областта на оптиката и науката за виждане има в книгите на неверниците!) Та християнската наука трябва да си възвърне владението на всички тия знания, да ги отнеме от езичниците и неверниците като от хора, незаслужаващи да ги притежават.

— Но защо хората, които владеят тези знания, не ги предадат на цялото паство Божие?

— Защото не цялото паство Божие е готово да поеме толкова тайни; често се е случвало носителите на тези знания да бъдат смятани за магьосници, свързани с дявола, и са заплащали с живота си желанието да направят другите съпричастни на съкровищницата от притежаваните от тях знания. Самият аз, на процесите срещу хора, заподозрени, че общуват с дявола, трябваше да внимавам да не използвам тези лещи и да прибягвам до помощта на усърдни секретари, които да ми четат нужните ръкописи; иначе в тоя момент, когато присъствието на дявола се чувстваше от всички, и всички, така да се каже, долавяха вонята на сяра, щяха да гледат на мен като на приятел на инквизираните. Пък и великият Роджър Бейкън предупреждаваше, че невинаги тайните на науката трябва да стават всеобщо достояние, защото някои биха могли да ги използват с лоши намерения. Често пъти се налага ученият да представя за магьоснически книги, които не са магьоснически, а чисто научни, за да ги пази от очи, които не трябва да ги видят.

— Значи ти смяташ, че простолюдието може да използва тези тайни за лоши цели — рече Никола.

— Що се отнася до простолюдието, боя се, че мнозина могат да се изплашат, като помислят тези тайни за ония деяния на нечестивия, за които толкова често чуват да се говори от проповедниците. Слушай, случвало ми се е да се запозная с много опитни лекари, които бяха получили церове, способни да излекуват веднага определена болест. Но те даваха своя мехлем или настойка на простите хорица, като съпровождаха действието си със свети слова и напевни изрази, напомнящи молитви. И не защото тези молитви притежаваха целебна сила, а за да могат простите хорица, вярвайки, че изцерението ще дойде благодарение на молитвите, да погълнат настойката или да се намажат с мехлема и да оздравеят, без да обръщат голямо внимание на целебната им сила. Правеха това и с още една цел — за да може душата, възбудена от вярата в свещените формули, да се приготви по-добре за действието на цера върху тялото. Но често съкровищницата на науката трябва да се пази не от простолюдието, а от други учени. Днес се правят изумителни машини, за които някой ден ще ти разкажа, с които наистина може да се направлява развитието на природата. Но тежко ни, ако те попаднат в ръцете на люде, които да ги използват, за да разширят земната си власт и задоволят жаждата си за владичество. Казаха ми, че в Китай някакъв учен бил получил прах, който в допир с огъня можел да предизвика силен гръм и голям пламък, като разруши всичко на много разтези наоколо. Чудесно средство, ако бъде използвано, за да се отклони течението на реките или да се разбиват камъни там, където трябва да се разорават и почистват целини. Но ако някой го използва, за да нанесе вреда на своите врагове?

— Може би ще бъде добре, ако става дума за врагове на християнството — рече предано Никола.

— Може би — съгласи се Уилям. — Но кой е днес враг на християнството? Император Лудвиг или папа Йоан?

— Боже господи! — възкликна изплашено Никола. — Не бих могъл да реша сам такъв мъчителен въпрос!

— Виждаш ли? — каза Уилям. — Понякога има смисъл някои тайни все още да се забулват с неясни приказки. Тайните на природата не се пренасят в кози или овчи кожи. В книгата за тайните Аристотел твърди, че ако се оповестяват прекалено много тайни на природата и изкуството, се нарушава една небесна забрана и от това нарушаване могат да последват много злини. Това не значи, че тайните трябва да останат неразкрити, но учените трябва да мислят кога и как да го сторят.

— Поради това — рече Никола — в места като нашия манастир не всички книги трябва да бъдат достъпни за всички.

— Това е друго нещо — каза Уилям. — Човек може да съгреши поради прекалена бъбривост или поради прекалено мълчание. Не исках да кажа, че трябва да крием изворите на науката. Според мен това е голяма злина. Исках да кажа, че като се занимава с тайни, които могат да породят както добро, така и зло, ученият има правото и дълга да си служи с неясен език, достъпен единствено за равните нему. Пътят на науката е труден, трудно е да се разграничава доброто от злото. И често пъти учените, наши съвременници, са само Джуджета, изправили се на раменете на други джуджета.

Личеше, че приятният разговор с моя учител е предразположил Никола към доверчивост. Затова той намигна на Уилям (сякаш искаше да намекне: ние двамата се разбираме, защото говорим за едно и също) и подхвърли:

— Но там — и посочи към Зданието — тайните на науката са добре защитени от разни магии…

— Така ли? — рече с подчертано безразличие Уилям. — Сигурно става дума за затворени врати, за строги забрани, за заплахи.

— Не, не, за по-страшни работи…

— Какви например?

— Не знам точно какви, занимавам се със стъкла, а не с книги, но в манастира се носят разни… чудновати слухове…

— Какви?

— Много особени. Например, че през нощта някакъв монах понечил да влезе в библиотеката, за да търси нещо, което Малахий не искал да му даде, и видял змии, безглави хора, мъже с по две глави. За малко да полудее, докато излезе от лабиринта…

— Защо говориш за магия, а не за поява на нечестивия?

— Защото, макар и да съм прост майстор стъклар, не съм толкова глупав. Дяволът (Бог да ни е на помощ!) не изкушава монасите със змии или двуглави мъже. Ако рече да го направи, ще го стори със сладострастни видения, както е постъпвал с отците в пустинята. Пък и щом да се докосваш до някои книги, е равносилно да вършиш грях, защо дяволът ще се стреми да попречи на един монах да съгреши?

— Мисля, че тази ентимема не е лоша — съгласи се моят учител.

— А когато поправях прозорците в болницата, прелистих с интерес някои от книгите на Северин. Имаше някаква книга за тайните, написана, доколкото си спомням, от Алберт Велики^[2]; вниманието ми бе привлечено от някои чудновати миниатюри, прочетох няколко страници, където се описваше начинът, по който можеш да намажеш фитила на светилник, та димът от него да предизвика различни видения. Сигурно си забелязал — не, ти още не си забелязал, тъй като още не си нощувал в манастира, — че щом падне мрак, горният етаж на Зданието започва да свети. На определени места през прозорците прозира слаба светлина. Мнозина са се питали какво е това, някои говореха за блуждаещи огньове, други твърдяха, че били душите на починалите библиотекари, които идвали да посещават своите владения. Тук мнозина вярват в това. Нали знаеш, ако вземеш тлъстина от ухото на куче и намажеш фитила на светилник, който вдъхне дима, ще повярва, че има кучешка глава и че ако някой стои край него, ще види как той е с кучешка глава. А има друг мехлем, под чието въздействие тези, които обикалят около светилника, си мислят, че са големи колкото слонове. А с очите на прилеп и на две риби, чиито имена не помня, и жлъчката на вълк можеш да направиш мехлем, с който, ако намажеш фитила, ще видиш същите животни, от които си взел съставките за мехлема. С опашка от гущер всичко наоколо ще залъщи като от сребро, с мас от черна змия и парче погребален покров стаята ще се изпълни със змии. Знам си аз. В библиотеката се навърта някакъв голям хитрец…

— Ами ако тези магии ги вършат душите на умрелите библиотекари, а?

Никола се замисли — беше неспокоен.

— Не бях мислил за това. Може би. Бог да ни е на помощ. Късно е, вечернята е започнала. Сбогом. — И се запъти към църквата.

Продължихме край южния зид — вдясно беше странноприемницата за поклонниците и заседателната зала с градината, вляво — пресите за маслини, воденицата, хамбарите, зимниците, домът на послушниците. И всички бързаха към църквата.

— Какво мислите за това, дето каза Никола? — запитах аз.

— Не знам. В библиотеката става нещо, но не мисля, че това са душите на починалите библиотекари…

— Защо?

— Защото според мен са били толкова добродетелни, че сега си стоят в царството небесно и съзерцават лицето Божие, стига този отговор да те задоволява. А колкото до светилниците — ако има, ще видим. Колкото до мазилата, за които ни говореше стъкларят, има много по-лесни начини за предизвикване на видения; Северин си знае работата, навярно си го забелязал днес. Едно е сигурно — в манастира не искат никой да посещава нощем библиотеката, но мнозина или са се опитвали, или се опитват да влязат.

— А какво общо има с това нашето престъпление?

— Престъпление ли? Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че Аделмо се е самоубил.

— Защо?

— Помниш ли как тази сутрин забелязах торището? Докато се изкачвахме по склона под източната кула, забелязах следи от свличане или по-точно част от почвата, горе-долу там, където се струпва торът, се беше свлякла чак под кулата. Затова сега, когато погледнахме отгоре, видяхме, че не цялото торище е покрито с много сняг или по-точно, че е едва покрито от последния вчерашен сняг, но не и от снега, паднал по-рано. Що се отнася до трупа на Аделмо, абатът ни каза, че бил разкъсан от скалите, а под източната кула, там, където зидът пада отвесно, има пинии. Скалите са там, където зидът свършва и образува нещо като праг, а след това започва торището.

— Тогава?

— Я си помисли, дали не е по… как да кажа, по-лесно за нас да си представим, че Аделмо по причини, които тепърва трябва да се изясняват, се е хвърлил доброволно от стената, паднал е на скалите и оттам — мъртъв или ранен, е паднал в торището. После поради бурята, връхлетяла тогава, почвата се е свлякла заедно с част от тора и трупа на този нещастник под източната кула.

— Защо казвате, че това ще е по-лесно решение за нашия ум?

— Скъпи Адсон, не е нужно да се дават повече пояснения и причини, без да е наложително. Ако Аделмо бе паднал от източната кула, то той е трябвало да влезе в библиотеката, някой да го удари, та да не се съпротивлява. После този човек да се качи, нарамил трупа, до прозореца, да го отвори и после да хвърли този нещастник. При моето предположение са достатъчни Аделмо, неговото желание и едно свличане на почвата. Всичко се обяснява, като се използват по-малко причини.

— Но защо се е самоубил?

— А защо да го убиват? Нужно е да открием причините. А причини несъмнено има. В Зданието се сблъскваме с недомлъвки, всички премълчават нещо. Но вече чухме някои, макар и смътни намеци за някакви особени отношения между Аделмо и Беренгарий. Значи ще наблюдаваме помощник-библиотекаря.

Докато разговаряхме, вечерната служба свърши. Слугите се връщаха към помещенията си, преди да отидат да вечерят, монасите тръгнаха към трапезарията. Небето беше потъмняло, започваше да вали сняг. Ситен сняг от дребни пухкави снежинки, който според мен щеше да вали доста време през нощта, защото на следната утрин, както ще отбележа по-нататък, цялото плато щеше да лежи под белоснежно покривало.

Бях гладен и приех с радост предложението да отидем в трапезарията.