Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Ден четвърти
ИЗОБРАЗИТЕЛНИ

Когато Уилям и Северин оглеждат трупа на Беренгарий и откриват, че езикът му е почернял — нещо необичайно за удавник. После разговарят за страшни отрови и за една отдавнашна кражба

 

Не ще губя време да разказвам как уведомихме абата, как целият манастир се събуди преди каноническия час, за ужасените викове, за уплахата и мъката, изписани по лицата на всички, за това как вестта стигна до всички обитатели на платото, как ратаите се кръстеха и произнасяха заклинания. Не знам дали тази сутрин първата служба бе отслужена, както изискваше правилникът, нито кой присъства на нея. Аз тръгнах с Уилям и Северин, които наредиха да покрият трупа на Беренгарий и да го сложат на една маса в болницата.

След като абатът и другите монаси се оттеглиха, билкарят и моят учител огледаха подробно трупа с присъщото на лечителите спокойствие.

— Смъртта е настъпила поради удавяне — рече Северин. — В това няма съмнение. Лицето е подпухнало, коремът — опънат…

— Но той не е бил удавен от други — забеляза Уилям, — ако беше така, щеше да окаже съпротива на убиеца и около ваната щяхме да открием следи от вода. А всичко беше подредено и чисто, сякаш Беренгарий е стоплил водата, после е напълнил ваната и е легнал там по своя воля.

— Това не ме изненадва — рече Северин. — Беренгарий страдаше от конвулсии, та неведнъж му казвах, че хладките бани успокояват и телесната, и душевната възбуда. Често ми искаше разрешение да ползва банята. Сигурно така е направил и нощес…

— Миналата нощ — поправи го Уилям, — защото, нали виждаш, този труп е престоял във водата най-малко един ден…

— Възможно е да е станало миналата нощ — съгласи се Северин.

Уилям го уведоми, макар и не изцяло, за събитията през предишната нощ. Не му каза, че бяхме проникнали тайно в скриптория, но като скри от него редица подробности, му разказа, че сме преследвали някаква тайнствена личност, която ни е откраднала една книга. Северин разбра, че Уилям му казва само част от истината, но не му зададе други въпроси. Само забеляза, че ако тайнственият крадец е бил Беренгарий, възможно е изживяното вълнение да го е накарало да потърси спокойствие в една освежителна баня. Беренгарий — рече той — бил много чувствителен; понякога се разтрепервал или обливал в студена пот, било от вълнение или неприятност, облещвал очи и се строполявал на земята, а от устата му почвала да излиза белезникава пяна.

— Във всеки случай — рече Уилям, — преди да дойде тук, трябва да се е отбил другаде, защото не видях в банята откраднатата книга.

— Да — потвърдих не без гордост, — аз повдигнах расото му, дето беше захвърлено край ваната, и не забелязах никакви следи от обемист предмет.

— Браво — усмихна ми се Уилям. — Значи той се е отбил другаде; добре, да допуснем, че за да се поуспокои, а може би и за да се отърве от нас, се е промъкнал в банята и е легнал във ваната. Северин, мислиш ли, че е могло да стане така, че да загуби съзнание и да се удави от пристъпите на болестта си?

— Възможно е — отвърна Северин, но се съмняваше. — От друга страна, ако това е станало преди две нощи, край ваната може да е имало вода и тя да е изсъхнала. Ето защо не бива да изключваме, че може и да е бил удавен насила.

— Не — възрази Уилям. — Кога си видял убит човек да си сваля дрехите, преди да бъде удавен?

Северин поклати глава, сякаш този довод за него нямаше кой знае каква стойност. Бе започнал да разглежда ръцете на удавника.

— Интересно… — рече той.

— Какво?

— Онзи ден огледах ръцете на Венанций, след като бяха измили трупа му от кръвта, и забелязах една подробност, на която не отдадох голямо значение. Върховете на два пръста на дясната ръка на Венанций бяха потъмнели, сякаш бяха начернени с някакво тъмно вещество. Също — нали виждаш — като върховете на двата пръста на Беренгарий. Тук има следи дори и по третия пръст. Тогава си рекох, че Венанций трябва да е пипал мастилата в скриптория…

— Много интересно — каза замислено Уилям и се наведе към пръстите на Беренгарий. Зазоряваше се, светлината в сградата бе все още твърде бледа, учителят ми явно страдаше, че не може да ползва очилата си. — Много интересно — повтори той. — Потъмнели са върховете на палеца и показалеца, а средният пръст е потъмнял само откъм вътрешната страна Слаби следи има и по лявата ръка, поне по показалеца и палеца.

— Ако беше само по дясната ръка, би могло да се каже, че пръстите са притиснали нещо дребно или тънко и продълговато…

— Като стило. Или храна. Или насекомо. Или змия. Или ковчеже за дарове. Или тояга. Много неща. Ала щом има следи и по другата ръка, може да е държал и чаша — държал я е здраво в дясната ръка, а с лявата я е крепял, без да я притиска…

Северин бе започнал да трие леко пръстите на мъртвеца, но тъмният цвят не изчезваше. Забелязах, че си бе сложил ръкавици, които по всяка вероятност ползваше, когато му се налагаше да борави с отровни вещества. Душеше, но не усещаше нищо.

— Бих могъл да ти изброя много растителни (и минерални) вещества, които оставят подобни следи. Някои са смъртоносни, други — не. Понякога пръстите на миниатюристите са изцапани със златен прах…

— Аделмо е бил миниатюрист — рече Уилям. — Предполагам, че когато си видял изранения му труп, не ти е хрумнало да огледаш пръстите му. Но тия може да са пипали нещо, което да е принадлежало на Аделмо.

— Не знам — отвърна Северин. — Двама мъртъвци, и двамата с почернели пръсти. За какво ти говори това?

— За нищо. Nihil sequitur geminis ex particularibus unquam.[1] Трябва да сведем и двата случая към едно правило. Например: съществува вещество, което почерня пръстите на онзи, който се докосне до него…

Побързах да довърша, тържествувайки, този силогизъм:

— …Пръстите на Венанций и Беренгарий са почернели, значи те са се докосвали до едно и също вещество.

— Браво, Адсон — похвали ме Уилям. — Жалко само, че твоят силогизъм не важи, защото aut semel aut iterum medium generaliter esto[2], и в този силогизъм средният термин никога не може да бъде приет за общовалиден. А това значи, че не сме избрали правилно основната предпоставка. Не трябваше да казвам: всички, които се докосват до определено вещество, са с почернели пръсти, защото може да има хора с почернели пръсти, без да са се докосвали до това вещество. А трябваше да кажа: всички и само всички, които са с почернели пръсти, сигурно са се докосвали до определено вещество. Венанций и Беренгарий, и така нататък. С което щяхме да получим един трети първокачествен силогизъм.

— Значи все пак намерихме отговора! — възкликнах с радост.

— Ех, Адсон, ти разчиташ прекалено много на силогизмите! За нас въпросът остава открит. Ние само допуснахме, че Венанций и Беренгарий са се докосвали до едно и също нещо — една разумна хипотеза. Но след като допуснахме, че само едно вещество — едничко от всички останали — може да предизвика подобни последици (а това трябва да се изясни), не знаем какво е то, къде двамата са го намерили и защо са се докосвали до него. Обърни внимание — не знаем дали веществото, до което са се докосвали, е причина за смъртта им. Представи си, че някой безумец пожелае да избие всички, които се докосват до златистия прах. Нима трябва да стигнем до извода, че златистият прах е смъртоносен?

Обърках се. До този момент бях убеден, че логиката е универсално средство, а сега ми стана ясно, че валидността й зависи от това как бива използвана. От друга страна, от разговорите с моя учител ми стана ясно — и ми ставаше все по-ясно през следващите дни, — че логиката може да бъде много полезна, ако съумееш да вникнеш в нея, а след това да се измъкнеш.

В това време Северин, който явно не беше добър логик, размишляваше въз основа на своя опит:

— Отровите са толкова разнообразни, колкото разнообразни са тайните на природата — рече той. После посочи съдовете и стъклениците (които вече бяхме видели), наредени по лавиците край стените заедно с голям брой книги. — Както вече ти казах, от много от тия треви, съответно примесени и дозирани, могат да се получат смъртоносни отвари и мазила. Ето там има татул, беладона и бучиниш; те могат да предизвикат сънливост или възбуда, или двете заедно; давани в малки дози, са отлични целебни средства, а в големи дози — смъртоносни…

— Но нито едно от тези вещества не оставя следи по пръстите, нали?

— Предполагам. Освен това има вещества, които са опасни само ако са погълнати, а други действат върху кожата. Бялата чемерика може да предизвика повръщане у този, който се навежда, за да я изскубне из корен. Росенът, когато цъфти, замайва градинарите, които го докосват, сякаш са пили вино. Едно докосване до черната чемерика може да предизвика диария. Други растения предизвикват сърцебиене, трети — главоболие, някои отнемат гласа. А отрова от пепелянка, намазана по кожата, без да проникне в кръвта, предизвиква само леко възпаление… Веднъж ми показаха някакъв мехлем и ми казаха, че ако с него се намажат слабините на куче, близо до половите органи, животното умирало скоротечно в страшни мъчения, като крайниците му постепенно се вкочанявали…

— Знаеш много за отровите — рече Уилям с глас, в който прозираше възхищение.

Северин го изгледа, без да трепне, и отвърна:

— Знам това, което трябва да знае всеки лекар, всеки билкар, всеки, който се занимава със здравето на човека!

Уилям се позамисли. После помоли Северин да отвори устата на мъртвеца и да му види езика. Северин взе някаква тънка лопатка — един от своите инструменти — и изпълни охотно поръчението. Възкликна Удивен:

— Езикът е почернял!

— Значи така — избъбри Уилям. — Взел е нещо с ръка и го е погълнал… Това изключва отровите, за които спомена преди малко, дето действат през кожата. Но не улеснява работата ни. Защото сега трябва да мислим, че и той, и Венанций са вършели нещо доброволно, неслучайно, не от разсеяност или от непредпазливост, нито пък насила. Взели са нещо и са го сложили в уста, съзнавайки какво правят…

— Дали е било храна, или напитка?

— Може би. А може би… отде да знам, някакъв музикален инструмент, наподобяващ флейта…

— Невъзможно — възрази Северин.

— Разбира се, че е така. Но не бива да изключваме нито една хипотеза, колкото и да изглежда абсурдна. А сега нека се опитаме да стигнем до отровата. Ако някой, познаващ отровите толкова добре, както ги познаваш ти, влезе тук и вземе някои от твоите билки, би ли могъл да направи смъртоносен мехлем, който да остави същите следи по пръстите и по езика? Мехлем, който да може да бъде поставен в ястие, напитка или намазан върху лъжица, върху нещо, което се слага в устата?

— Да — отвърна Северин. — Но кой? Да допуснем, че е станало така, но как е дал отровата на тия двама наши клети събратя?

Да си кажа правото, и аз не можех да си представя, че Венанций и Беренгарий са могли да се поддадат на увещанията на някого, който им е предлагал някакво тайнствено нещо, убеждавайки ги да го изядат или изпият. Но Уилям не се смути.

— За това ще помислим после — отвърна той. — А сега бих искал да си припомниш нещо, за което досега не си се досетил — дали някой те е разпитвал някога за твоите билки, дали някой има достъп до болницата…

— Почакай — рече Северин, — много отдавна, преди много години, на една от полиците съхранявах някакъв много силен мехлем, беше ми го оставил един брат, който беше посетил далечни страни. Не можа да ми обясни от какво е направен, беше уверен, че е от разни треви, но не всички му бяха известни. На вид изглеждаше лепкав и жълтеникав, но той ме посъветва да не го докосвам, защото можел да предизвика скоротечна смърт дори само ако по някакъв начин стигне до устните му. Този брат ми обясни, че дори да бъде погълнат в минимални дози, мехлемът отначало предизвиквал — и то след половин час — отпадналост, после — бавна парализа, и накрая — смърт. Не искаше да носи мехлема със себе си и ми го подари. Пазих го дълго време, защото исках да го изследвам. После един ден над платото налетя силна буря. Един послушник — от моите помощници — бе оставил вратата на болницата отворена, та бурята бе обърнала с краката нагоре всичко в стаята, в която сме сега. Подът бе осеян със счупени стъкленици, с разни течности, с треви и прахове. Трябваше ми цял ден, за да подредя всичко, помогнаха ми само да изхвърля парчетиите и тревите, които не можеха да се използват. Накрая забелязах, че стъкленицата, за която ти споменах, липсва. Отначало се разтревожих, после си рекох, че се е счупила и се е смесила с другите, дето се бяха изпотрошили. Накарах да измият старателно и пода, и лавиците…

— А да си виждал стъкленицата преди бурята?

— Да… Не, не. Бях я скрил зад едни съдове, не се виждаше, та не проверявах всеки ден…

— Значи някой е можел да я измъкне много преди бурята, без да забележиш, нали?

— Сега, като поразмислих, виждам, че е могло да стане и така.

— Значи твоят послушник може да я е откраднал, а после се е възползвал от бурята, оставил е нарочно вратата отворена, та бурята да стори това, което е сторила.

Северин се развълнува.

— Да, разбира се. Не само това. Сега, когато си спомням случилото се, аз се изненадах, че бурята е могла да причини такава бъркотия, ако и да беше силна. Бих могъл да кажа, че някой се бе възползвал от бурята, за да обърне с краката нагоре цялата стая и да нанесе по-големи вреди, отколкото е могъл да нанесе вятърът!

— Кой беше тоя послушник?

— Казваше се Агостино. Но той загина миналата година, падна от скелето, докато почистваше с други монаси и ратаи скулптурите по фасадата на църквата. Сега се сещам, той ми се кле, че не е оставял вратата отворена, преди да излезе бурята. Тогава се ядосах много, затова го обвиних. А може наистина да не е бил виновен.

— Тогава трябва да допуснем, че за твоята отрова е знаел още някой, при това по-вещ от послушника. Кой друг знаеше за отровата?

— Не помня, Знаеше абатът, защото му поисках разрешение да съхранявам тази толкова опасна отрова. Може да съм споменал и пред други, и то в библиотеката, защото търсех хербарии, които да ми помогнат.

— Нали ми каза, че държиш тук книгите, които са ти необходими за работата?

— Да, при това много — отвърна Северин и посочи няколко шкафа в един ъгъл на стаята, отрупани с десетки томове. — Но тогава търсех някои книги, които не можех да задържам при себе си; дори Малахий не искаше да ми ги даде, та се наложи да искам разрешение от абата. — После сниши глас, сякаш не искаше да го чуя. — Виж какво, някъде в библиотеката — къде точно не знам — се съхраняват и книги за магии, за черна магия, с рецепти за дяволски питиета. Можах да направя справки в някои от тях — нали съм длъжен да знам, — надявах се да намеря описание на тази отрова и за нейното действие, но напразно.

— Значи си споменал за нея и пред Малахий.

— Сигурно, а може би и пред Беренгарий, който му беше помощник. Но не стигай до прибързани изводи; не си спомням, но е възможно, когато е ставало дума за отровата, там да е имало и други монаси; понякога в скриптория има доста народ…

— Не подозирам никого. Опитвам се да разбера какво е станало. Все пак ти ми каза, че това се е случило преди няколко години; любопитно е, че някой може да е прибрал предварително отрова, за да я използва много по-късно. А това ни навежда на мисълта, че някой злосторник дълго време е скривал намерението си да убива.

— Прости ни, Господи! — рече Северин и се прекръсти, а по лицето му се изписа ужас.

Нямаше какво повече да добавим. Покрихме отново тялото на Беренгарий — трябваше да го приготвят за погребението.

Бележки

[1] „Никога нищо не следва само от два частни случая.“

[2] „Или веднъж, или втори път, изобщо трябва да има нещо средно.“