Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден четвърти
ТРЕТИ ЧАС

Когато Адсон се измъчва от любовни терзания; после Уилям пристига с текста на Венанций, който си остава неразгадаем и след като е дешифриран

 

Право да си кажа, след греховната ми среща с девойката, другите ужасни събития бяха почти заличили от паметта ми тази случка; пък и веднага след като се изповядах пред брат Уилям, душата ми се бе облекчила от угризенията, обзели ме, след като се събудих, и осъзнах греховната си слабост, и то дотолкова, та ми се струваше, че заедно с думите съм прехвърлил върху монаха и бремето, което тези слова изразяваха. Та за какво друго служи благодатното пречистване на изповедта, ако не да ни разтовари от бремето на греха и свързаните с него угризения и да ги прехвърли в лоното на Господа бог наш, а от получената прошка душата ни да изпита ново, ефирно облекчение, така че да забрави изтерзаната от лъстивостта плът? Но не се бях отърсил от всичко. Сега, докато се разхождах под бледото студено слънце в тази зимна утрин, заобиколен от суетнята на хората и животните, започнах да си припомням изминалите събития по различен начин. Сякаш от всичко, дето се беше случило, в паметта ми надделяваха не разкаянието и утешителните слова на пречистващата изповед, а само образи на човешки тела и крайници. Във възбуденото ми съзнание изникваше издутият от водата призрак на Беренгарий и аз изтръпвах от отвращение и състрадание. После, за да прогони този лемур, умът ми се насочваше към други образи, все още свежи в паметта ми, и аз не можех да избегна пред очите ми (пред очите на душата, но сякаш се появяваше пред очите на плътта) отново да изникне образът на девойката, красива и страшна като стегната за бой войска.

Дал съм си дума (беловлас писар на ненаписан досега текст, но звучал в паметта ми в течение на десетилетия) да бъда достоверен летописец, и то не само от любов към истината или от желание (от Достойно по-достойно) да поучавам бъдещите си читатели, а и за да облекча вехнещата си и изнурена памет от видения, терзали я цял живот. Затова трябва да разкажа всичко — благопристойно, но без да се срамувам. А сега трябва да споделя откровено онова, което си помислих тогава и почти се опитах да скрия от себе си, докато се разхождах по платото, като ту се затичвах, за да припиша на рязкото движение внезапното учестено биене на сърцето си, ту се спирах да наблюдавам работата на ратаите с илюзията, че така ще се поразсея, и вдишвах с пълни гърди студения въздух също като човек, който пие вино, за да забрави страх или мъка.

Напразно. Мислех за девойката. Плътта ми бе забравила силната греховна и преходна наслада (нечестиво деяние), която ми бе доставило съвкуплението с нея; но душата ми не бе забравила нейния лик и все не успяваше да се отърси от този спомен като непристоен; напротив — тръпнеше, сякаш нейният лик отразяваше всички наслади на мирозданието.

Долавях смътно, като почти се опитвах да скрия от себе си, какво всъщност чувствам, че това нещастно, нечисто и безсрамно създание, което се продаваше (кой знае с какво сластолюбиво постоянство) на други грешници, тази евтина дъщеря, дето, слаба като всички свои посестрими, бе търгувала толкова много с плътта си, все пак беше нещо прекрасно и вълшебно. Умът ми знаеше, че тя е източник на грехове, докато чувственото ми желание я виждаше като извор на всякакви нежности. Трудно ми е да кажа какво изпитвах. Бих могъл да се опитам да напиша, че след като все още бях в плен на прегрешението, желаех греховно тя да се появи отново всеки миг и почти дебнех работещите ратаи, за да видя дали тази, която ме бе прелъстила, няма да се появи зад някоя колиба или от мрака на някой обор. Но това няма да отговаря на истината или пък би означавало опит да забуля истината, за да не е така ярка и очевидна. Защото истината е, че аз „виждах“ девойката, виждах я в голите клони на някое дърво, които затрептяваха, щом някое измръзнало врабче долиташе да търси приют сред тях, виждах я в очите на юниците, които излизаха от обора, чувах я в блеенето на агнетата, които срещах. Сякаш цялата природа ми говореше за нея; да, аз желаех да я видя отново, но бях готов да се примиря и с мисълта, че не ще я видя никога вече, че няма повече да се съвъкуплявам с нея, стига да можех да се радвам на насладата, обзела ме тази сутрин, и да я усещам винаги край себе си, макар и да останеше вечно далеч от мен. Сякаш — сега се опитвам да си го обясня — целият свят, който е почти книга, написана от пръста Господен, в която всяко нещо ни говори за безкрайната доброта на Твореца, в която всяко създание е почти писание и огледало на живота и смъртта, в която и най-скромната роза се превръща в пояснителен знак на нашия земен път, с една дума, сякаш всичко не ми говореше за друго, освен за лицето, което едва бях успял да съзра в миризливия мрак на кухнята. Поддавах се на тази игра на въображението, защото си казвах (или по-точно не си казвах, защото в този момент мислите ми не бяха такива, че да могат да се изразят с думи), че ако на целия свят е съдено да ми говори за могъществото, добротата и мъдростта на Твореца и че ако тази сутрин целият свят ми говореше за девойката, която (ако и да беше грешница) беше все пак глава от великата книга на мирозданието, стих от великия псалом на Вселената — казвах си (а и сега казвам), че щом това ставаше, то не можеше да не е част от великото Божие предначертание, на което се подчинява Вселената, подредена като цитра — истинско чудо на съзвучие и хармония. Почти опиянен, тогава се наслаждавах на нейното присъствие във всичко, което виждах, и като я пожелавах в тях, се наслаждавах на това, което виждах. И при все това сякаш ме пронизваше болка, защото макар и изпитвайки щастие от подобно призрачно присъствие, все пак страдах заради едно отсъствие. Трудно ми е да обясня това тайнство от противоречия, показващо, че човешката душа е твърде крехка и никога не следва строго пътеките на Божия разум, сътворил света като съвършен силогизъм, а долавя само отделни, често несвързани съждения от този силогизъм, поради което ние толкова лесно ставаме жертви на илюзиите, подхвърляни от нечестивия. Дали илюзията, която така ме вълнуваше онази сутрин, бе наистина илюзия, подхвърлена от нечестивия? Днес мисля, че беше така, защото бях послушник, но мисля, че човешкото чувство, което ме вълнуваше, само по себе си не беше лошо, беше лошо, като имам предвид моето положение. Защото именно чувството е, което тласка мъжа към жената, та той да се съедини с нея, както е казал свети Павел[1], и да бъдат двамата една плът и заедно да създадат нови човешки същества, и да си помагат един на друг от младини до старост. Само че апостолът е говорил така на тези, които търсят лек за плътското желание, и на тия, дето не искат да се разпалват, припомняйки все пак, че непорочността, на която аз като монах се бях посветил, е много по за предпочитане. Следователно онази сутрин страдах от това, което беше лошо за мен, а за други може би бе благо, и то безкрайно нежно благо, поради което сега ми става ясно, че обзелият ме смут не се дължеше на порочността на моите мисли, сами по себе си достойни и чисти, а на порочната връзка между моите мисли и обета, който бях дал. Следователно не постъпвах Добре, изпитвайки наслада от нещо, което от една гледна точка бе хубаво, а от друга — лошо; грешах в това, че се опитвах да примиря помислите на рационалната душа с дадените от природата пориви. Сега знам, че се измъчвах от несъответствието между проявения Умствен стремеж, в който е трябвало да се изяви силата на волята и проявената чувствена жажда, плод на човешките страсти. Защото „actus appetitus sensitivi in guantum habent tramutationem corporalem annexam, passiones dicuntur, non autem actus voluntatis“[2]. А моят чувствен порив бе съпътстван именно от тръпки, полазили по цялото ми тяло, от някакъв физически порив да викам и да се вълнувам. Тома Аквински казва, че страстите сами по себе си не са нещо лошо, само че трябва да бъдат укротявани от волята, ръководена от рационалната душа. Но тази сутрин рационалната ми душа бе изпаднала в унес вследствие на умората, която пък обуздаваше невъздържаните пориви, насочващи се към доброто и злото като цели за постигане, но не и порива на сладострастието, насочен към доброто и злото като вече опознати и изпитани. За да оправдая тогавашното си безотговорно лекомислие, днес искам да кажа — и то със словата на Тома Аквински, — че аз несъмнено бях обзет от любов, която е и страст, и всемирен закон, тъй като и взаимното привличане на телата е естествена любов. И естествено бях прелъстен от тази страст, защото при тази страст „appetitus tendit in appetibile realiter consequendum ut sit idi finis motus“[3]. Поради което по естествен път „amor facit quod ipsas res quae amantur, amanti aliquo modo uniantur et amor est magic cognitivus quam cognitio“[4]. Й наистина, сега виждах девойката много по-ясно, отколкото я бях видял предната вечер, и разбирах с цялото си същество защо в нея усещах себе си, а нея — в себе си. Питам се дали онова, което изпитвах тогава, бе само приятелска обич, при която ближният обича ближния си и му желае само доброто, или пък сластна обич, при която човек желае собственото си добро и иска само това, което може да допълни другото, дето му липсва. Мисля, че сластно бе любенето през нощта, когато исках от девойката нещо, което дотогава не бях имал, а сутринта не желаех да получа от нея нищо, желаех й само доброто, исках тя да се отърси от жестоката нужда, която я принуждаваше да се продава за къшей хляб, и да бъде щастлива, нито възнамерявах да искам нещо повече от нея, исках единствено да продължавам да мисля за нея и да я виждам в овцете, воловете, дърветата, във ведрата светлина, която заливаше оградата на манастира.

Сега знам, че доброто е причина за любовта, а какво е добро, се определя от познанието и човек може да обича само това, което е схванал като добро, а аз бях опознал девойката като добро за чувствения порив, но като зло за порива на волята. Но тогава бях изпаднал в плен на безброй, при това толкова противоречиви душевни вълнения именно защото чувството, което изпитвах, приличаше на най-святата любов, такава, каквато я описват теолозите — тя ме докарваше в екстаз, при който любещият и любената искат едно и също (и осенен от тайнствено просветление, тогава знаех, че девойката, където и да се намираше, желаеше същото, което желаех и аз), и изпитвах към нея ревност, но не лошата ревност, осъдена от Павел в Първото послание до коринтяните, която е „principium contentionis“[5] и не допуска „consortium in amato“, но онази, за която говори Дионисий в „Nomi Divini“[6], поради което и Бог бива наречен ревнив „propter multum amorem quem habet ad existentia“[7] (а аз обичах девойката именно защото тя съществуваше и се радвах, а не завиждах, загдето тя съществува). Изпитвах същата ревност, която Тома Аквински нарича „motus in amatum“ — дружеска ревност, която подтиква към действие срещу всичко, дето вреди на любимия (а тогава аз имах едни кроежи — да освободя девойката от властта на този, който купуваше плътта й, омърсявайки я с нечестивите си страсти).

Сега знам, както твърди Тома Аквински, че любовта, когато е чрезмерна, може да нарани този, който обича. А моята обич беше чрезмерна. Опитах се да обясня какво изпитвах тогава, не се опитвам ни най-малко да оправдая това, което изпитвах. Говоря за първите ми греховни младежки пориви. Те бяха непристойни, но истината ми повелява да кажа, че тогава ги сметнах за чрезмерно хубави. И нека това бъде поука за всеки, който подобно на мен попадне в мрежите на изкушението. Днес, когато съм вече стар, знам хиляди начини да се избавя от подобни изкушения (но се питам доколко трябва да се гордея с това, след като съм се освободил от изкушенията на плътта; но не съм се освободил от други, та се питам дали това, дето върша сега, не е греховно примирение със земната страст за припомняне на миналото, напразен опит да избегнем хода на времето, да избегнем смъртта).

Тогава успях да се спася благодарение на някакво почти чудодейно чувство. Виждах девойката в природата и в човешките дела край мен. Затова по щастливо хрумване на душата ми се опитах да се отдам на кротко съзерцание на тези дела. Наблюдавах работата на говедарите, които извеждаха воловете от оборите, на свинарите, които носеха храна на свинете, на пастирите, които подвикваха на кучетата да съберат овцете, на селяните, които караха жито и просо за смилане и излизаха с чували хубава храна. Потънах в съзерцание на природата, като се опитвах да забравя мислите си и да наблюдавам само тварите, така както те се явяват пред погледа ни, и като ги гледам, да бъда обзет от ведра забрава.

Колко прекрасна беше гледката на природата, все още недокосната от често пъти коварното човешко знание!

Зърнах агнето, наречено така сякаш като признание за неговата чистота и доброта. Защото името agnus произлиза от факта, че това животно, agnoscit, познава майка си, познава гласа й, когато тя е сред стадото, докато майката сред толкова еднакви и еднакво блеещи агнета разпознава винаги единствено своето чедо и го храни. Видях овцата, наричана ab ablatione ovis[8], защото още в самото начало е била използвана при жертвоприношенията; овцата, която с приближаването на зимата търси жадно тревата и се тъпче с фураж, преди студът да изгори пасищата. А стадата бяха надзиравани от кучетата, чието име canis идва от canor[9] поради техния лай. Кучето — едно съвършено животно, открояващо се сред другите с по-високата си интелигентност — разпознава своя стопанин, може да бъде обучено да преследва зверовете в горите, да пази стадата от вълците, пази къщата и децата на своя стопанин, а понякога, бранейки ги, загива. Цар Гараманте[10], пленен от своите врагове, бил върнат обратно в страната си от двеста кучета, пробили си път сред вражеските бойни редици; кучето на Язон[11] Лиций след смъртта на стопанина си отказвало да приема храна, докато най-сетне умряло от изтощение; а кучето на цар Лизимах[12] се хвърлило в кладата, на която изгарял стопанинът му, за да умре с него. Кучето притежава дарбата да лекува рани, ближейки ги с езика си, а езикът на малките кученца може да лекува чревни заболявания. По природа обикновено използва два пъти една и съща храна, след като я повърне. Умереност, която е символ на съвършенството на духа, така както целебното свойство на неговия език е символ на пречистването от греховете чрез изповедта и покаянието. Но това, че кучето се връща отново към храната, която е повърнало, е и признак, че след изповедта човек отново повтаря предишните си грехове; тази поука ми бе твърде полезна онази сутрин — тя бе като предупреждение за сърцето ми, докато се любувах на чудесата на природата.

Междувременно се бях запътил към оборите, където държаха воловете; воловарите тъкмо ги извеждаха. Веднага ги видях такива, каквито бяха и каквито са — символ на дружбата и добротата, защото всеки вол, когато се труди, се обръща и търси другаря си по впряг в ралото да се увери, че е там, и се обръща към него с нежно мучене. Воловете се научават да се прибират послушно и сами в обора, когато вали, а когато намират подслон до яслата, непрекъснато надзъртат навън, за да видят дали времето се е оправило, защото желаят да продължат да работят. А заедно с воловете излизаха и теленцата; те — без разлика дали са мъжки или женски — са наречени така от думата viriditas, а така също и от virgo[13], защото на тази възраст са още свежи, млади и непорочни, та затова си рекох, че не постъпих и не постъпвам добре, като виждах в изящните им движения образа на порочната девойка. Ето за какво си мислех, докато наблюдавах кипящия труд в този утринен час, сключил мир и със света, и със себе си. Не мислех повече за девойката или по-точно се напрегнах да превърна пламенното чувство по нея в усещане за духовна наслада и смирен покой.

Рекох си, че светът е добър, достоен за възхищение. Че Божията доброта се проявява и чрез най-ужасните зверове, както пояснява Хонорий Августодунски. Вярно е, има змии, толкова големи, че изяждат елени и преплуват океана, съществува и звяр с тяло на магаре, с рога на алпийска коза, с гърди и паст на лъв, с конски крака, но двукопитни, като на вол, с прорез на устата, стигащ до ушите, с почти човешки глас, а вместо зъби — една-единствена дебела кост. Съществува и звярът мантихора, с лице на човек, с три реда зъби, с тяло на лъв, с опашка на скорпион, със синьо-зеленикави очи, с кървавочервен цвят, гласът му прилича на змийско съскане и обича човешко месо. Има и чудовища с по осем пръста на крак, с вълчи муцуни, с криви нокти, с овча козина, лаят като кучета и остарявайки, не побеляват, ами почерняват, и живеят много по-дълго от нас. Има и твари с очи на раменете и две дупки на гърдите вместо ноздри, защото нямат глава; други пък живеят край реката Ганг и се хранят само с уханието на някакъв тамошен плод, а когато се отдалечат от него — умират. Но и тези отвратителни зверове с цялото си разнообразие възхваляват Твореца и неговата мъдрост, така както правят и кучето, волът, овцата, агнето и рисът. Колко е величава — рекох си аз, повтаряйки словата на Винценций от Бове[14] — и най-скромната красота на този свят и колко приятно е за разума да се вглежда внимателно не само в начините, числото и подредбата на нещата, така съразмерно установени в цялата Вселена, но и в хода на времето, което непрестанно тече през замяна и тленност, белязани от смъртта на това, което се е родило. Аз, грешникът, с клетата си, все още пленница на плътта душа признавам, че тогава душата ми се изпълни с безкрайна нежност към Създателя и подредбата на този свят и се любувах с ликуваща почит на величието в непреходността на Вселената.

 

В такова добро разположение на духа срещнах моя учител, когато, влачен от краката си, без да си давам сметка, след като обиколих почти целия манастир, се озовах там, където се бяхме разделили преди два часа. Уилям беше там и това, което чух от него, ме отклони от мислите ми и ме върна отново към мрачните тайни на манастира.

Уилям изглеждаше много доволен. Държеше в ръка пергамента на Венанций, най-сетне бе успял да го разчете. Отидохме в неговата килия, далеч от любопитните уши, и той ми преведе каквото беше разчел. Ето какво гласеше гръцкият текст след изречението, написано със зодиакалната азбука (secretum finis Africae manus supra idolum age primum et septimum de quatuor):

Страшната отрова, която пречиства.

Най-доброто оръжие, за да унищожим врага…

Общувай с бедните и грозни хора, извличай удоволствие от техния недъг… Не бива да умрат… Не по домовете на благородниците и властелините, а от селата на селяните, след изобилно ядене и пиене… Трътлести тела, уродливи лица.

Изнасилват девици и лягат с блудници, не злоумишлено, без страх.

Една различна истина, една друга представа за истината…

Почитаемите смокини.

Посраменият камък се търкаля из равнината… Пред очите.

Трябва да мамим и да изненадваме, мамейки, да казваме нещата обратно на това, което очакват, да казваме едно, а да подразбираме друго.

Тях щурците ще възпяват от земята.

Нищо друго. Според мен твърде малко, почти нищо. Приличаше на бълнуване на луд човек — така казах на Уилям.

— Възможно е. И от моя превод изглежда още по-безсмислен, отколкото е в действителност. Знам твърде слабо гръцки. И все пак, дори да допуснем, че Венанций е бил луд или че е бил луд авторът на книгата, то не може да ни обясни защо толкова много хора — а не всички са луди — положиха толкова усилия първо да скрият книгата, после да я върнат…

— Но всичко това, дето е написано тук, от тайнствената книга ли е взето?

— Написано е от Венанций. Сам виждаш, че пергаментовият лист не е стар. Сигурно Венанций е водил бележки, докато е чел книгата, иначе нямаше да ги пише на гръцки. Сигурно е преписвал със съкращения отделни фрази от книгата, измъкната от „Finis Africae“, Донесъл я в скриптория и започнал да я чете, като си е водил бележки за нещата, които е сметнал за нужни. После се е случило нещо. Или му е станало лошо, или е чул, че някой се качва. Тогава е сложил книгата под масата заедно с бележките, като по всяка вероятност е възнамерявал да я вземе отново следната вечер. Така или иначе, ние можем да си представим каква е тайнствената книга само ако изходим от този лист и само като разберем каква е тази книга, може да определим какъв човек е убиецът. Защото при всяко престъпление, извършено за присвояване на определена вещ, чрез естеството на тази вещ бихме могли да си създадем някаква, макар и бледа представа за това какъв може да е убиецът. Ако убийството е извършено за шепа злато, убиецът сигурно е алчен човек, ако пък е извършено заради някоя книга, убиецът сигурно се стреми да запази за себе си нейните тайни. Следователно трябва да разберем за какво разказва книгата, която не притежаваме.

— Можете ли от тези редове да разберете за каква книга става дума?

— Драги ми Адсон, по всичко личи, че редовете са извлечени от някаква свещена книга и не бива да бъдат тълкувани буквално. Когато ги четях тази сутрин, след като разговаряхме с ключаря, направи ми впечатление, че и в тях се намеква за простите хорица и селяните като носители на истина, различна от тази на учените. Ключарят ни намекна, че нещо тайнствено го свързва Малахий. Дали Малахий не е скрил някоя опасна еретична книга, дадена му от Ремиджо? В такъв случай е възможно Венанций да е прочел и да си е взел бележки за някакво тайнствено напътствие, отнасящо се до общност от неуки и прости хорица, вдигнали се на бунт против всички. Но…

— Но?

— Но това мое предположение се оборва от две обстоятелства. Първото е, че Венанций не е проявявал интерес към тези въпроси; той е превеждал гръцки текстове, не е проповядвал ереси… Второто е, че изрази като този за смокините, за камъка или за щурците не биха могли да се обяснят от първото предположение.

— Ами ако става дума за енигми с друго значение? — отвърнах аз. — А може би имате и друга хипотеза?

— Да, но още не се е избистрила. Като чета тази, все ми се струва, че съм чел някои от тези думи другаде, в паметта ми изплуват почти подобни изрази, които съм срещал. Нещо повече — струва ми се, че страницата напомня неща, за които стана дума тези дни… Но не си спомням какво. Трябва да поразмисля. Може би ще трябва да прочета други книги.

— Как така? Нима, за да разберете какво е казано в дадена книга, ще трябва да прочетете и други?

— Понякога и това е възможно. Често в книгите се говори за други книги. Често пъти една безвредна книга е като семе, което ще разцъфти в опасна книга, или обратно — тя е сладкият плод на горчив корен. Не би ли могъл, като четеш Алберт, да узнаеш какво би могъл да каже Тома? Или четейки Тома, да разбереш какво е казал Авероес?

— Така е — отвърнах възторжено. Дотогава си мислех, че всяка книга разказва за човешкото или Божиите дела, дето са извън книгите. А сега си давах сметка, че често книгите говорят за други книги, сякаш разговарят помежду си. В светлината на тези размисли библиотеката събуди у мен още по-голямо безпокойство. Значи тя е средище на някакъв продължаващ от векове шепот, на недоловим разговор между пергамент и пергамент, нещо живо, средище на неподдаващи се на човешкия ум сили, съкровищница на тайни, плод на много умове, тайни, надживели хората, които са ги изобретили или които са ги поели от други. — Но щом е така — запитах, — защо е нужно да се крият книги, ако от явните книги може да се стигне до скритите?

— Ако измерваш с векове, това е безполезно. Ако измерваш с години и дни — все води до нещо. Нали виждаш колко сме объркани.

— Следователно една библиотека не е средство заразпространение на истината, а за да забави излизането й наяве, така ли? — смаях се аз.

— Невинаги, това невинаги е наложително. Но в нашия случай е точно така.

Бележки

[1] Както е казал свети Павел — има се предвид написаното за взаимоотношенията на жената и мъжа в Посланието на апостол Павел до църквата в Ефес.

[2] „Актовете на чувствената страст, доколкото са придружени от телесна промяна, се наричат страдания, а не актове на наслаждение…“

[3] „Страстта се насочва, за да се достигне до възможно реалното, и да има там край на чувствеността.“

[4] „Любовта прави така, че самите неща, които се обичат, по някакъв начин се обединяват за обичащия и любовта е по-скоро познавателна, отколкото познание.“

[5] „Начало на борба (домогване)“.

[6] „Общо притежание в любовта“, за която говори Дионисий в „Божествени песни“.

[7] „Поради голямата любов, която Бог има към всичко съществуващо“.

[8] „Овца“ от „отнемане“.

[9] „Куче“ от „лай“.

[10] Цар Гараманте — може би авторът е искал да каже „царят на гарамантите“, които са африканско племе, населявало областта Фазания (днес провинция Фезан, Югозападна Либия). За тях говори още Херодот, а през 19 г. н.е. римският пълководец Корнелий Балб завзел главния им град Гераму (днес Джерма).

[11] Язон — предводител на аргонавтите, тръгнали на далечно плаване до Колхида (на източния бряг на Черно море) за Златното руно.

[12] Цар Лизимах (361–281 г. пр.н.е.) — пълководец на Александър Велики, управлявал след неговата смърт провинция Тракия. По-късно се обявил за цар и завзел Мала Азия и Македония. Според исторически данни е загинал на бойното поле.

[13] „Свежест“ и „девица“.

[14] Винценций (Венсан) от Бове (XII в.) — учен доминиканец. Автор на най-голямата енциклопедична компилация от Средновековието.