Умберто Еко
Името на розата (21)

Ден трети
ШЕСТИ ЧАС

Когато Салваторе се доверява на Адсон; разказът му не може да бъде предаден накратко, но поражда у Адсон много тревожни размисли

Докато се хранех, зърнах в един ъгъл Салваторе; очевидно той се беше сдобрил с готвача и ядеше с явно удоволствие печено овче месо. Ядеше така, сякаш цял живот не бе ял нищо, не изпускаше нито троха и като че ли непрекъснато благодареше на Бога за това изключително събитие.

Той ми намигна и ми поясни на чудноватия си език, че бързал да се наяде за всичките години, през които бил гладувал. Поразпитах го. Последва разказ за мъчителното му детство в едно село с лош климат, с чести дъждове, където нивята гниели, а въздухът бил изпълнен с ужасна смрад. Както разбрах от думите му, сполетявали ги непрекъснати наводнения, нивята оставали без бразди, от крина засято зърно добивали само една шеста от него, а от това количество — нищо. И синьорите, и те били бледи като бедняците, въпреки че — рече Салваторе — умирали повече бедняци, отколкото господари, може би (ухили се той) защото бедняците са по-многобройни. Една шеста от крина струвала петнайсет солди, една крина — шейсет солди, проповедниците оповестявали, че настъпва краят на света, но родителите и дядовците на Салваторе помнели, че същото ставало и преди, та били стигнали до заключението, че на тоя свят все му идвал краят. А когато изяли всички измрели птици и всички животни, които успели да хванат, из селото се заговорило, че някои били почнали да изравят и мъртъвците. Салваторе обясняваше много изкусно, сякаш беше комедиант, как постъпвали тези гадни люде, дето ровели с ръце из гробищата още на следния ден след някое погребение. „Ам!“ — казваше той и отхапваше от овчето месо, но аз виждах на лицето му гримасата на обезумелия от глад човек, който изяжда трупа. При това, като не се задоволявали да се ровят из осветената земя, някои — те били по-лоши от другите — подобно на пладнешки разбойници се притайвали в гората и се нахвърляли върху пътниците. „Шат!“ — казваше Салваторе, заколвали ги с нож и „Ам!“ А най-лошите измежду най-лошите примамвали децата кога с яйце, кога с ябълка и ги изяждали, но — поясни сериозно Салваторе — преди това ги изпичали. Разказа за някакъв мъж, който дошъл в селото и започнал да продава евтино печено месо, хората просто не можели да се поберат от радост при този късмет, но после свещеникът им казал, че това било човешко месо, и мъжът бил разкъсан на парчета от ожесточилата се тълпа. Но още същата нощ един селянин отишъл на гробището, изровил трупа на убития и ял от месото на тоя човекоядец, а когато селяните го разкрили, и него осъдили на смърт.

Но разказът на Салваторе не приключи с тази случка. Малко несвързано, принуждавайки ме да си припомня малкото думи, които знаех от провансалски и от италианските диалекти, той ми разказа как избягал от родното си село и тръгнал да скита по света. Чрез историята му аз го отъждествих с мнозина, с които се бях запознал или срещнал по време на моето пътуване, с него отъждествявам сега и мнозина други, които срещнах по-късно; затова не съм сигурен дали след толкова време не му приписвам чужди приключения и престъпления, извършени преди и след него и които сега в изнурения ми ум се уеднаквяват и сливат в един-единствен образ именно под въздействието на въображението, което, като съчетава представата за златото с представата за планина, съумява да очертае представата за една планина от злато.

Често по време на нашето пътуване чувах Уилям да споменава за простите хорица, понятие, което някои негови събратя употребяваха, имайки предвид не само народа, но и неуките. Това понятие ми се струваше винаги доста общо, тъй като в италианските градове срещах търговци и занаятчии, които не бяха духовни лица, но не бяха неуки, въпреки че за да изразят своите познания, ползваха говоримия народен език. Ще добавя, че и някои от тираните, които по това време управляваха полуострова, нямаха познания по теология, медицина, логика или латински език, но не бяха нито прости, нито невежи. Затова си мисля, че дори и моят учител, когато споменаваше думата „прости“ хора, използваше едно опростителско понятие. Ала Салваторе несъмнено беше прост човек, беше със селски произход, от край, страдал векове наред от глад и от насилията на феодалите. Беше прост, но не беше глупак. Стремеше се към друг, различен свят, който — според това, което ми разказа — по времето, когато избягал от вкъщи — си представял като приказната страна Куканя^[1], където от дърветата капе мед, а по тях растат цели пити кашкавал и ароматни наденици.

Подтикван от тази надежда, почти отказвайки се да приеме този свят като залята от сълзи долина, в която (както са ме учили) и неправдата е предопределена от провидението, за да поддържа равновесието на нещата, та това намерение често ни убягва, Салваторе странствал из различни краища; от родното Монферато се запътил към Лигурия, а после по-нататък — от Прованс към земите на краля на Франция.

Салваторе бродел по света, просел, крадял, преструвал се на болен, от време на време постъпвал на служба при някой феодал, после отново хващал гората или тръгвал по пътищата. От неговия разказ разбрах, че се е присъединявал към онези банди от скитници, които по-късно ставаха все по-многобройни и странстваха из Европа: лъжемонаси, шарлатани, измамници, лъжци, дрипльовци и просяци, прокажени и сакати, скитници, певци разказвачи на истории, бездомни клирици, бродещи студенти, мошеници, жонгльори, осакатени наемници, скитници евреи, избягали от неверниците с разбита душа, луди, бегълци, преследвани от властта, злосторници с отрязани уши, содомити и заедно с тях амбулантни занаятчии, тъкачи, казанджии, столари, точилари, кошничари, зидари и с тях какви ли не други негодници — мошеници, хитреци, изнудвани, вероломници, негодяи, бродяги, хаймани, скитници, изроди, просяци, каноници и свещеници, занимаващи се със симония и измами, хора, които живееха за сметка на чуждото лековерие — фалшификатори на папски були и печати, продавачи на индулгенции, лъжепаралитици, които се просваха пред вратите на църквите, скитници, избягали от манастирите, продавачи на мощи, на прошки, гадатели и хироманти, магьосници, лечители, лъжепросещи, всякакви развратници, покваряващи монахини и девойки с измама и насилие, люде, преструващи се, че боледуват от хидропизия, епилепсия, хемороиди, подагра и язви, както и от тиха лудост. Имаше и такива, дето си мажеха телесата с разни мазила, та да личи, че уж страдат от неизлечими язви, други си пълнеха устата с кървавочервена смес, за да симулират белодробни кръвоизливи, разни измамници се преструваха на сакати, ходеха с тояги, без да имат нужда от тях, преструваха се, че са болни от епилепсия или че имат краста, отоци и какви ли не възпаления, като си слагаха превръзки, мажеха сее шафран, слагаха на ръцете си вериги, ходеха с превързани глави, промъкваха се с вонята си в църквите или изведнъж почваха да се гърчат по площадите с пяна на уста, или пък от ноздрите им рукваше кръв, направена от сок от къпини и киновар; правеха това, за да изпросят храна или пари от боязливите люде, които си припомняха подканите на светите отци за милостиня: раздели хляба си с гладния, заведи в дома си тоя, дето е без подслон, да навестим Христос, да приемем Христос, да облечем Христос, защото милостинята ни пречиства от греховете, така както водата пречиства огъня.

И след събитията, за които разказвам, край Дунава продължих да срещам и все още се сблъсквам с мнозина от тия шарлатани, които си имаха свои наименования и бяха разделени на пълчища също като демоните: скопци, окаляни, архиатри, смирени бедняци, белязани, мощехранители, кръстоносци, набрашнени, дрипльовци, щръкльовци, бесовци, епилептици, измамници, лъжепоклонници.

Приличаха на тиня, стичаща се по пътеките на нашия свят, а между тях се промъкваха и добронамерени проповедници, и еретици, търсещи нови жертви, и такива, дето раздухваха крамоли. Именно папа Йоан, който продължаваше да се бои от движенията на простите хорица, проповядващи и водещи беден живот, се нахвърли срещу просещите проповедници, които според него развявали хоругви с изобразени на тях фигури и така привличали любопитните, проповядвали и прибирали пари с измама. Прав ли беше този покварен папа, който се занимаваше със симония, като приравняваше просещите монаси, проповядващи беден живот, с тия банди от бедняци и разбойници? По онова време, след като бях попътувал из италианския полуостров, се бях съвсем объркал; бях чул за монасите от Алтопашо, които проповядвали и заплашвали с отлъчване от църквата, обещавали индулгенции, опрощавали грабежи и братоубийства, убийства и лъжесвидетелства срещу заплащане, намеквали, че в тяхната болница на ден се отслужвали до стотина литургии, за което събирали дарения, а освен това твърдели, че издържали със средствата си двеста бедни девойки. Бях чул и за брат Паоло Дзопо, който живеел като отшелник в гората край Риети и се хвалел как лично Светият дух му бил разкрил, че плътското удоволствие не било грях; така прелъстявал жертвите си, като ги наричал сестри, принуждавал ги да се самобичуват голи и да се просват на земята пет пъти, разперени като кръст, преди да представи жертвата си на Бога и да иска от тях онова, което наричал целувката на помирението. Но дали беше истина? И какво ли свързваше тези отшелници, които твърдяха, че са осенени от духа Божи, с водещите беден живот монаси, които бродеха по пътищата на полуострова и наистина се покайваха и бяха ненавиждани от духовенството и епископите, чиито пороци и алчност бичуваха?

От разказа на Салваторе и от онова, което вече знаех от опит, тези различия сякаш се изглаждаха, едното напомняше другото. Понякога Салваторе ми заприличваше на някой от ония сакати просяци от Тюрен, за които се разказва в баснята, дето щом наближили чудодейните мощи на свети Мартин, хукнали да бягат, защото се страхували, че светията ще ги изцери и ще ги лиши от източника им на доходи, а светията взел, че ги изцерил най-безжалостно, преди да стигнат границата; вдъхнал живот на сакатите им крайници и така ги наказал за техните злодеяния. Но от време на време звероподобната мутра на монаха просто засияваше от нежност, това ставаше, когато ми разказваше как, живеейки сред тези банди, му се случвало да чуе словата на проповедници францисканци, и те бродещи като него, и разбрал, че не трябвало да приема бедния и скитнически живот, който водел, като някаква зловеща неизбежност, а като начин за пречистваща всеотдайност; така станал член на разни секти и групи, отдали се на покаяние, чиито названия произнасяше изкълчено, като излагаше доста смътно техните учения. Заключих, че сигурно е срещал патарени и валденси^[2], а може би и катари^[3], арнолдисти и хумилиати^[4], че бродейки по света, се е прехвърлял от една група в друга, като постепенно започнал да смята скитничеството си за мисия и да върши в името на Бога онова, което дотогава е правел за стомаха си.

Ала как, докога? Доколкото разбрах, преди около трийсетина години той отишъл в един манастир на минорити в Тоскана и там облякъл расото на францисканците, но без да постъпи в техния орден. И май че там понаучил малкото латински думи, които употребяваше, като ги смесваше с думи от всички места, където той, клетият безотечественик, бе стъпвал, с думи, дето бе научил от всичките си другари по скитничество, с които се бе срещал — от наемниците от моите краища до далматинските богомили. Там се отдал на покаяние („покаятелствувайте се“, повтаряше той и очите му горяха и отново чух израза, който бе събудил любопитството на Уилям), но доколкото разбрах, и миноритите, при които живеел, били с твърде объркани схващания, защото веднъж, като се разгневили на каноника от съседната църква, когото обвинили в грабежи и други низости, нахлули в дома му и го търколили по стълбите; грешникът умрял, а те разграбили църквата. Поради това епископът пратил войници, монасите се пръснали кой накъдето види и Салваторе доста скитал, вече из Северна Италия, с една банда просещи монаси, или по-точно просещи минорити, несъблюдаващи ни ред, ни закони.

Оттам се прехвърлил някъде край Тулуза, където се забъркал в друга история, разпален от разказите за големите подвизи на кръстоносците. Един ден разни овчари и бедняци — били безброй — се събрали и решили да прекосят морето и да се сражават срещу враговете на вярата. Нарекли ги пастирчетата. Всъщност те искали да избягат от прокълнатите си краища. Имали двамина водачи, които успели да ги надъхат с какви ли не лъжеучения; единият бил свещеник, изгонен от църквата заради непристойното си поведение, а другият — монах вероотстъпник от ордена на свети Бенедикт. Двамата успели да заблудят до такава степен всичките тия нещастници, че те се стичали на тълпи след тях; имало и шестнайсетгодишни момчетии, тръгнали против волята на родителите си, грабнали по една торба и една тояга, без пукната пара, оставили нивите си, следвали ги като стадо, били се насъбрали сума ти хора. За тях вече нямало ни разум, ни закон, за тях имали значение само силата и техните желания. Били като пияни, загдето били заедно, най-сетне свободни, подтиквани от смътната надежда за някаква обетована земя. Минавали през градове и села и грабели каквото им падне, а когато задържали някои от тях, те нападали затворите и ги освобождавали. Когато влезли в парижката крепост, за да освободят неколцина свои другари, затворени по заповед на синьорите, началникът на стражата се опитал да окаже съпротива, те се нахвърлили върху него, бутнали го от стълбата на крепостта и разбили вратите на затвора. После се струпали, готови да се сражават, в ливадите край Сен Жермен. Но никой не се осмелил да се опълчи против тях и те напуснали Париж, като се запътили към Аквитания. По пътя си избивали всички срещнати евреи и разграбвали тяхното имущество…

— Защо именно евреите? — запитах Салваторе.

А той ми отвърна:

— А защо не? — И поясни, че откакто се помнел, чувал проповедниците да втълпяват на хората, че евреите били врагове на християнството и трупали богатствата, до които те не можели да се доберат. Попитах го дали не е вярно обратното — че ако някой трупа богатства, това са синьорите и епископите, които събират десятък и други данъци, и че следователно пастирчетата не са се борили против истинските си врагове. А той ми отвърна, че когато истинските врагове са твърде силни, човек трябва да си избере по-слаби врагове. Аз пък си рекох, че именно поради това простите хора биват наричани прости. Само силните са винаги наясно кои са истинските им врагове. Синьорите не желаели пастирчетата да застрашават техните богатства и за тях било истинско щастие, дето водачите внушавали на пастирчетата, че евреите притежавали големи богатства.

Попитах го кой е съумял да внуши на тълпите, че трябва да нападат евреите. Салваторе не си спомняше. Според мен, когато се съберат толкова много хора, за да следват едно обещание, и настояват да получат нещо веднага, никога не можеш да знаеш кой за какво ги насъсква. Помислих си, че техните водачи са били възпитавани в манастирите и епископските школи, че са говорели на езика на синьорите, въпреки че после говорели на пастирчетата така, че те да могат да ги разберат. А пастирчетата не са знаели къде е папата, но са знаели къде са евреите. И така, те обсадили една висока и яка кула на френския крал, където изплашените евреи се били приютили. Евреите, които излезли на стените на кулата, се бранели смело и отчаяно, като хвърляли дърва и камъни. Но пастирчетата подпалили вратата на кулата, като измъчвали обсадените евреи с дим и огън. И понеже нямало как да се спасят, евреите предпочели да се самоизбият, вместо да загинат от ръцете на необразованите; затова помолили един от техните, който изглеждал най-смел, да ги убие с меч. Той се съгласил и избил близо петстотин души. После излязъл от крепостта с децата на евреите и поискал да се покръсти. Но пастирчетата му рекли: хубава работа, ти изкла толкова хора от твоите, а сега искаш да се покръстиш; разкъсали го на парчета, но пощадили децата и ги покръстили. После тръгнали към Каркасон, като по пътя извършили много кланета и грабежи. Тогава френският крал разбрал, че те започнали да прекаляват, и заповядал да им бъде оказвана съпротива във всеки град, през който минат, дори наредил да защитават и евреите, сякаш са негови хора…

Но защо именно в този момент френският крал започнал да се грижи толкова за евреите? Може би защото почнал да се бои от това, което тези пастирчета биха могли да извършат в цялото кралство, или че техният брой ще се умножи прекомерно. И ето, изведнъж почнал да се безпокои за евреите — било защото евреите били полезни за търговията на кралството, било защото сега се налагало пастирчетата да бъдат изтребени; та затова всички християни трябвало да започнат да се възмущават от техните престъпления. Но мнозина християни не се подчинили на краля; те били убедени, че евреите не трябвало да бъдат защитавани, защото винаги били смятани за врагове на християнската вяра. В много градове по-бедните хорица, които вземали назаем пари под лихва от евреите, сега се радвали, че пастирчетата ги наказвали за натрупаните богатства. Тогава кралят издал заповед, че всеки, който подпомага пастирчетата, ще бъде осъден на смърт. Събрал многобройна войска и ги нападнал; мнозина от тях били убити, други успели да избягат и се изпокрили в горите, където измрели от глад. Скоро всички били изтребени. Кралският наместник ги изловил и почнал да ги беси по двайсет-трийсет души наведнъж на най-големите дървета, та труповете им да служат за назидание и никой да не се осмелява да смущава мира в кралството.

Странното беше, че Салваторе ми разказа тази история, сякаш ставаше дума за добродетелно начинание. Той продължаваше да вярва, че пастирчетата искали да завоюват Божия гроб и да го освободят от неверниците; не можах да го убедя, че това прекрасно дело е било извършено още по времето на Петър Пустинника^[5] и свети Бернар, и по времето на френския крал Луи Свети^[6]. Така или иначе, Салваторе не стигнал до земите на неверниците, защото се наложило да се измъкне колкото е възможно по-скоро от френска земя. Каза ми, че отишъл в областта Новара, но разказът му за случилото се по-нататък бе твърде смътен. Най-сетне стигнал в Казале, където намерил убежище в манастира на миноритите (мисля, че именно тук срещнал Ремиджо); по това време мнозина минорити били преследвани от папата, затова често сменяли расото си и за да не бъдат изгорени на кладите, търсели убежище в манастирите на другите ордени. Понеже придобил ловкост и умение за редица работи (които вършел и с нечестиви цели, докато скитал насам-нататък, и за прослава на Господа, когато бродел от обич към Христа), Салваторе веднага бил назначен от ключаря за негов помощник. Именно затова живеел тук от толкова години, без да го е еня за богатствата на ордена, но пък полагал много големи грижи за избата и складовете, радвал се на пълната свобода да яде, без да трябва да краде, и да възхвалява Бога, без да бъде изгорен на кладата.

Ето какво ми разказа той, докато се хранехме, а аз се питах какво измисляше и какво премълчаваше.

Оглеждах го с любопитство, но не заради необичайните му преживявания, а защото си мислех, че всичко, което бе преживял, е чудесен синтез на толкова много събития и движения в тогавашна Италия, които я правеха и интересна, и неразгадаема.

Какво излезе на преден план от тези приказки? Образът на човек с бурен живот, способен да убие себеподобния си, без да си дава сметка за извършеното от него престъпление. И въпреки че по онова време всяко нарушение на Божия закон ми се струваше равнозначно на всяко друго нарушение, започнах да проумявам някои от явленията, за които ми разказваха; разбирах, че клането, което беше в състояние да извърши почти изпаднала в екстаз тълпа, която бърка законите на нечестивия със законите на Господа, е едно, а личното престъпление, извършено хладнокръвно, безмълвно и с хитрост — друго. И не мислех, че Салваторе е могъл да се опетни с подобно престъпление.

От друга страна, исках да си изясня някои от нещата, за които намекна абатът, преследваше ме мисълта за брат Долчино, за когото не знаех почти нищо. А ми се струваше, че призракът му витаеше над много от разговорите, на които бях свидетел през предните два дни.

Затова го запитах внезапно:

— Срещал ли си по време на твоите странствания брат Долчино?

Реакцията на Салваторе бе необичайна. Облещи очи — ако изобщо за него можеше да се каже подобно нещо, нали очите му бяха винаги опулени, — прекръсти се няколко пъти, измърмори някакви неясни думи на език, който изобщо не можах да разбера. Но ми се стори, че отричаше. До този момент ме гледаше със симпатия, бих казал приятелски. Но сега ме изгледа почти с ненавист. После измисли някакъв повод и излезе.

Не можех повече да се владея. Кой беше този монах, че внушаваше такъв ужас у всекиго, който чуваше името му? Реших, че нямаше да изтрая много, без да задоволя любопитството си. Изведнъж ми мина през ума: Убертино! Той бе споменал това име още първата вечер, когато го срещнахме, той знаеше всичко за светлите и тъмните дела на монасите, за просещите монаси и разни други сбирщини през последните години. Къде ли можех да го намеря по това време? Сигурно беше в църквата, отдаден на молитва. Нататък се и запътих, тъй като в момента нямах друга работа.

Но не го намерих, нещо повече, намерих го чак вечерта. И така любопитството ми остана незадоволено, а в това време станаха други събития, за които се налага да разказвам.