Умберто Еко
Името на розата (36)

Ден пети
ТРЕТИ ЧАС

Когато Северин разказва на Уилям за някаква особена книга, а Уилям говори на пратениците за някакво особено схващане за светската власт

Докато кавгата продължаваше, един от послушниците, дето пазеха на вратата, влезе, мина през тая суматоха като човек, прекосяващ нива под градушка, приближи се до Уилям и му прошепна, че Северин искал да говори с него по много важна работа. Излязохме в нартиката; тук гъмжеше от любопитни монаси, които се опитваха да отгатнат по виковете и шумотевицата какво става в залата. В първата редица зърнахме Аймаро от Алесандрия, който ни посрещна с обичайната си гримаса, изразяваща състрадание към безсмислието на този Божи свят.

— Откакто се появиха просяшките ордени, християните станаха по-добродетелни — рече той.

Уилям го отблъсна, и то доста грубо, и се запъти към Северин, който ни очакваше в ъгъла. Беше неспокоен, искаше да разговаря с нас насаме, но в царящата бъркотия просто не можехме да намерим кътче, където да се уединим. Искахме да излезем навън, но от вратата на заседателната зала започна да наднича Микеле Чезена и подкани Уилям да се върне, — защото — казваше той — духовете започнали да се успокояват, та изказванията трябвало да продължат.

Уилям отново бе поставен в затруднение, но подкани Северин и билкарят заговори, като гледаше да не го чуят околните.

— Преди да отиде в банята, Беренгарий сигурно се е отбивал в болницата — рече той.

— Откъде разбра? — Неколцина монаси се доближиха, за да чуят за какво разговаряхме. Северин започна да шепне, като се оглеждаше.

— Ти ми бе казал, че този човек… сигурно е носел нещо със себе си… Виж какво, аз намерих нещо в моята лаборатория, сред другите книги… намерих една книга, ама не е моя, някаква особена книга…

— Сигурно е онази — рече тържествуващият Уилям. — Донеси ми я веднага.

— Не мога — отвърна Северин, — после ще ти обясня, открих… мисля, че открих нещо много интересно… Трябва да дойдеш, трябва да ти покажа книгата… ама внимателно… — И млъкна. Забелязахме, че край нас, внезапно и мълчаливо както обикновено, се бе появил Хорхе. Пристъпваше с протегнати ръце, сякаш, несвикнал да се движи из това място, се опитваше да разбере накъде се е запътил. Един нормален човек не би могъл да долови шепота на Северин, но ние знаехме отдавна, че Хорхе, подобно на всички слепци, имаше много остър слух.

Но като че ли старецът не бе чул нищо. Нещо повече — тръгна в обратна посока, докосна някакъв монах и му каза нещо. Монахът го хвана внимателно за ръка и го поведе навън. В този миг Микеле се появи отново и извика Уилям. Моят учител реши.

— Моля те — рече той на Северин, — върни се веднага там, откъдето си дошъл. Затвори се и ме чакай. А ти — обърна се към мен — тръгни след Хорхе. Дори и да е дочул нещо, не вярвам, че ще поиска да го заведат до болницата. Искам да разбереш къде е отишъл.

Понечи да се върне в залата и в същия миг забеляза (забелязах го и аз) Аймаро, който си пробиваше път в блъсканицата, за да последва излизащия Хорхе. Тук Уилям прояви непредпазливост, защото викна от единия край на нартиката на Северин, който прекрачваше прага на външната врата:

— Моля те. Не допускай никого… ония документи не бива да се върнат там, отдето са излезли!

Тъкмо се канех да последвам Хорхе, зърнах ключаря, който се беше облегнал на рамката на вратата; той бе чул казаното от Уилям и поглеждаше ту моя учител, ту билкаря, а по лицето му бе изписан страх. Видя, че Северин излезе на двора, и го последва. Стоях на прага и се боях да не изпусна Хорхе, който още малко и щеше да изчезне в мъглата; но и двамата, запътили се в противоположни посоки, щяха да потънат в сивкавата пелена. Премислих набързо какво да правя. Беше ми наредено да следя слепеца, защото съществуваше опасението, че ще отиде в болницата. А той заедно със своя придружител тръгнаха в друга посока — прекосяваше вътрешния двор, но отиваше към църквата или Зданието. Ключарят сигурно бе решил да тръгне след билкаря, а нали Уилям се безпокоеше затова, дето можеше да се случи в лабораторията. Затова тръгнах след тия двамата, като същевременно се питах къде ли е отишъл Аймаро, стига, разбира се, да не беше излязъл по причини, съвсем различни от нашите.

Държах се на разстояние, достатъчно да не изгубя от очи ключаря, който пък забави крачките си, тъй като бе забелязал, че го следя. Той не можеше да разбере дали сянката, която го следва, съм аз, така както и на мен не ми беше ясно дали сянката, която следвах, бе той, но тъй като аз не се съмнявах, че е той, така и той не се съмняваше, че съм аз.

Като го принудих да ме следи, му попречих да следи отблизо Северин. Когато вратата на болницата изникна в мъглата, тя бе вече затворена. Слава тебе Господи, Северин бе успял да влезе. Ключарят се обърна още веднъж и ме изгледа — стърчах неподвижно като дърво от градината, — после като че ли намисли нещо и се запъти към кухнята. Рекох си, че съм си изпълнил задачата. Северин беше разумен човек, можеше и сам да се пази, нямаше да отваря никому. Нямах какво повече да правя и най-вече изгарях от любопитство да видя какво става в заседателната зала. Затова реших да се върна и да докладвам. Може би не постъпих правилно, може би трябваше да поостана и да пазя и щяхме да си спестим толкова много беди. Но това ми става ясно сега, а тогава не знаех, че ще стане така.

Докато се прибирах, за малко да се сблъскам с Бенций, който ми се усмихна съзаклятнически.

— Северин май е намерил нещо, оставено от Беренгарий, нали?

— Ти пък откъде знаеш? — му отвърнах непристойно, като да беше мой връстник, отчасти понеже се ядосах и отчасти загдето по младежкото му лице се бе изписало почти детско лукавство.

— Не съм чак толкова глупав — отвърна Бенций, — Северин бързаше да каже нещо на Уилям, а ти следеше да не го следи никой.

— А пък ти следиш и нас, и Северин — възразих разгневен.

— Аз ли? Разбира се. От онзи ден не изпускам из очи нито банята, нито болницата. Ако можех, досега да съм влязъл. Бих дал мило и драго да разбера какво е намерил Беренгарий в библиотеката.

— Ти искаш да знаеш много, без да имаш право.

— Аз съм ученик и имам право да знам, дошъл съм от края на света, за да се запозная с библиотеката, библиотеката е затворена, сякаш съхранява непристойни неща, и аз…

— Не ме задържай повече.

— Не те задържам и без това ми каза каквото ми трябваше.

— Аз ли?

— Човек се издава и като премълчава.

— Съветвам те да не влизаш в болницата — възразих аз.

— Няма да вляза, няма да вляза, не се безпокой. Но никой не може да ми забрани да погледна отвън.

Престанах да му обръщам внимание и влязох. Рекох си, че тоя любопитен човек не представлява кой знае каква опасност. Доближих се до Уилям и му разказах набързо какво бе станало. Той кимна одобрително и ми даде знак да млъкна. Врявата бе почнала да стихва. Пратениците и на двете страни бяха почнали да се целуват в знак на помирение. Епископът на Албореа възхваляваше вярата на миноритите. Джироламо превъзнасяше милосърдието на проповедниците, всички отправяха пожелания да се сложи край на междуособните борби, които раздираха църквата. Един превъзнасяше твърдостта на едните, друг — благоразумието на другите; всички призоваваха за справедливост и подчертаваха, че трябва да се проявява умереност. Никога не съм виждал толкова много хора така искрено устремени към тържеството на Божиите и основни добродетели.

Ето че Бертрандо дел Поджето прикани Уилям да изложи тезисите на имперските теолози. Уилям се надигна неохотно — от една страна, си даваше сметка, че срещата е безполезна, от друга — бързаше да се махне оттук; вече държеше много повече на тайнствената книга, отколкото на изхода от срещата. Но беше ясно, че не можеше да се отклони от своите задължения.

И така, той взе думата, като почна да се запъва и да мънка често, може би по-често от обичайното и отколкото трябваше, сякаш искаше да намекне, че не е никак уверен в това, дето се канеше да каже; започна с това, че разбирал много добре становищата на тези, които бяха говорили преди него, и че от друга страна, онова, което някои наричаха „доктрина“ на имперските теолози, не било друго освен дребни забележки, без да претендират да ги налагат като израз на същинската вяра.

Каза, че като се има предвид неизмеримата благост, която Бог е проявил при сътворяването на своите чада, като обича всички, без да прави разлика между тях, още в ония страници на Битието, където не се споменава нито за свещенослужители, нито за царе, като се има предвид също, че Господ бог бил дал на Адам и на неговите потомци власт да се разпореждат със земните работи, стига да се подчиняват на небесните закони, би могло да се допусне, че на Господ не е била чужда мисълта именно народът да е законодател и първоизточник на закона, що се отнася до земните работи. Под името народ, каза той, би трябвало да разбираме всички граждани, но тъй като сред гражданите влизат и децата, и невежите, и злосторниците, и жените, навярно би могло да се стигне до едно разумно определение на понятието „народ“ като най-добрата част от гражданите, въпреки че сам той сега не смятал за уместно да определи кой всъщност принадлежи към тази част от гражданството.

Изкашля се, извини се на присъстващите, като намекна, че днес въздухът е доста влажен, и добави, че според него начинът, по който народът ще изразява волята си, би могъл да се покрие с едно всеобщо изборно събрание. Каза, че според него било разумно подобно събрание да може да тълкува, променя или прекратява действието на законите, защото, ако законът се прави от един човек, той би могъл да го състави лошо, било от невежество, било от лукавство; добави, че не е нужно да припомня на присъстващите колко подобни случаи са станали напоследък. Забелязах, че присъстващите, които се посмутиха от началните му думи, не можеха да не се съгласят с казаното накрая, тъй като очевидно всеки един от тях си мислеше за различни хора и всеки смяташе, че няма по-лоша личност от личността, за която си мислеше.

— Добре — продължи Уилям, — щом една личност може да състави лоши закони, не е ли по-добре законите да бъдат съставяни от повече хора? Разбира се, имам предвид земните закони, отнасящи се до правилния ход на земните дела. Бог е заповядал на Адам да не яде от дървото за познаване на доброто и злото, и това е Божи закон; но след това го овластил, какво ти — подканил — да даде имена на нещата, като по този въпрос дал пълна свобода на своя земен поданик. И наистина, макар някои днес да казват, че имената са следствие от вещите, книгата Битие е твърде ясна по този въпрос: Бог е завел при човека всички полски животни и небесни птици, за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й. И макар първият човек да е бил толкова съобразителен, че да нарече — на райския си език — всяко нещо и всяка твар според тяхната природа, това не значи, че той не е упражнявал нещо като суверенно право, когато е измислял име, което според него е прилягало най-добре на тази природа. Защото вече се знае, че различни са имената, които хората налагат, за да обозначават понятията, а единствено понятията — знаци за нещата — са еднакви за всички. Така че думата „nomen“, произлиза сигурно от „nomos“, сиреч закон, тъй като именно имената се определят от хората свободно, тоест по свободно и всеобщо съгласие.

Присъстващите не се осмелиха да спорят върху това научно доказателство.

— И така — заключи Уилям, — става ясно, че законодателстването за нещата на тази земя, а следователно и за нещата в градовете и кралствата, няма нищо общо със съхраняването и разпореждането със словото Божие — неотменими привилегии на църковната йерархия. Нещастни са неверниците — рече Уилям, — загдето нямат подобна авторитетна власт, която да им тълкува Божието слово (и всички съжалиха неверниците). Но дали това ни дава основание да твърдим, че неверниците не проявяват стремеж да съставят закони и да ръководят своите дела посредством правителства, крале, императори или разните им там султани или халифи? Би ли могло да се отрече, че мнозина римски императори — нека си припомним Траян — са упражнявали мъдро светската си власт? А кой е дал и на езичниците, и на неверниците тази природна способност да творят закони и да живеят в политически общности? Дали техните лъжовни божества, които неизбежно не съществуват (или не съществуват неизбежно, както и да речем да тълкуваме тази модалност)? Разбира се, че не. Тази способност им е дадена само от Бога на войнствата, от Бога на Израел, отец на нашия Бог Иисус Христос… Чудесно доказателство за милостта Божия, дарила със способността да съди за политическите неща и тогова, който не признава властта на римския папа и не изповядва същите свети, сладостни и страшни тайнства на християнството! Но какво по-добро доказателство от това, че светската власт и светското законодателство нямат нищо общо с църквата и закона на Иисуса Христа, че те са били утвърдени от Бога, без да бъдат потвърдени от църквата, още преди появата на светата ни религия?

И отново се изкашля, но сега се прокашляха и други. Мнозина от присъстващите започнаха да се въртят на креслата си и да се прокашлят. Видях как кардиналът облиза устни и прикани Уилям с настойчив, но любезен жест, да говори по същество. Уилям пристъпи към заключителната част от неопровержимото си слово, заключения, които вече всички — дори тези, които не ги споделяха — сметнаха за най-неприятната част от това слово. И така, Уилям каза, че според него изводите му били подкрепяни от самия пример, даден ни от Христос, който не бил дошъл на този свят, за да командва, а за да се подчинява съобразно с условията, които е заварил на този свят, поне що се отнася до законите на Цезар. Христос не е искал апостолите да командват и властват, затова било разумно наследниците на апостолите да бъдат освободени от всякаква светска власт, свързана с принуда. Ако папата, епископите и свещениците не бъдат подчинени на светската, упражняваща принуда власт на княза, това ще подрони авторитета на княза, а с това и реда, който, както бе доказано преди малко, е установен от Бога. Разбира се, продължи Уилям, трябва да имаме предвид и много деликатни случаи, като случая с еретиците, защото по тяхната ерес може да се произнася само църквата, която е пазителка на истината, но все пак светската власт е единствената, която е властна да предприема действия. Когато църквата открие еретици, тя трябва да уведоми княза, защото той трябва да знае какво вършат неговите поданици. Но как ще трябва да постъпи князът с един еретик? Да го съди в името на Божията правда, на която не е пазител? Князът може и трябва да осъди еретика, ако това, което той върши, вреди на всеобщото съжителство, сиреч, ако еретикът утвърждава ереста си, като избива или потиска тези, които не я споделят. Но властта на княза стига дотук, защото никой човек на тази земя не може да бъде принуждаван с изтезания да следва напътствията на Евангелието; в противен случай какво ще стане с тази свобода на волята, съобразно чиито прояви после всеки от нас ще бъде преценяван на онзи свят? Църквата може и трябва да предупреждава еретика, че той излиза от общността на вярващите, но не може да го съди тук, на земята, и да го принуждава да върши нещо против собственото му желание. Ако Христос е искал неговите свещенослужители да имат принудителна власт, той е щял да даде ясни указания, както е постъпил Мойсей^[1] със стария закон. Но не го е сторил. Значи не е искал. Или може би някой иска да каже, че той е желаел това, но през трите години на проповеди или не е имал време, или не е могъл да го каже? Правилно е, дето не е пожелал това, защото, ако би го пожелал, тогава папата щеше да може да налага волята си на краля, а християнството нямаше да бъде закон на свободата, а непоносимо робство.

Всичко това, добави с грейнало лице Уилям, не означава ограничаване властта на папата; напротив — това извисява неговата мисия, защото слугата на слугите Господни идва на тази земя да служи, а не да му служат. А от друга страна, ще бъде много странно, ако властта на папата се простира само върху империята, но не и над другите кралства на тази земя. Както знаем, това, което папата казва за Божиите дела, важи и за поданиците на френския крал, и за поданиците на краля на Англия, но би трябвало да важи и за поданиците на великия хан или за султана на неверниците, които наричаме неверници именно защото не са верни последователи на тази чудесна истина. Следователно, ако папата рече да поеме и светската власт върху делата на империята, това може да породи съмнението, че отъждествявайки светската власт с духовната, той няма да има духовна власт не само над сарацините или татарите, но и над французите и англичаните — нещо, което ще бъде престъпно богохулство. Ето причината, каза в заключение моят учител, поради която според него било правилно да се каже, че Авиньонската църква обижда цялото човечество с твърдението, че именно на нея се пада правото да одобрява или сваля от власт тогова, който е избран за глава на римската империя. Правата на папата върху империята не са по-големи от тези, които има над другите кралства, и тъй като нито френският крал, нито султанът зависят от одобрението на папата, няма основателна причина да му бъде подчинен императорът на германците и италианците. Това подчинение не се обуславя от Божието право, тъй като за него не става дума в Светото писание. Това подчинение не е предвидено и от гражданското право поради гореспоменатите причини. А колкото до дискусията за бедността, каза накрая Уилям, неговото скромно мнение, изразено в ясни предложения и от него, и от други като Марсилий Падуански и Жан Жанден, се свежда до следното: ако францисканците желаят да си останат бедни, папата не може и не бива да се противопоставя на толкова добродетелно желание. Разбира се, ако хипотезата за бедността на Христа би била доказана, това не само би помогнало на миноритите, но би затвърдило и идеята, че Иисус не е искал да притежава никаква земна власт. Ала тази сутрин той чул люде, при това твърде мъдри, да твърдят, че било невъзможно да се докаже, че Христос бил беден. Затова според него щяло да бъде изгодно това да бъде доказано по обратен път. Тъй като никой не твърдял — нито би могъл да твърди, — че Христос е искал за себе си и за своите хора някаква земна власт, това разграничаване на Христа от светските дела му се струвало достатъчно убедителен повод да ни кара да мислим, при това без да сторим грях, че Иисус наистина е предпочитал бедността. Уилям говори толкова смирено, изрази увереността си по толкова неуверен начин, че никой от присъстващите не се осмели да стане и да го опровергае. Това, разбира се, не означаваше, че всички бяха убедени от думите му. Развълнуваха се не само авиньонците, които се въртяха ту на една, ту на друга страна и разговаряха шепнешком, но като че ли казаното бе направило неблагоприятно впечатление и на самия абат, който очевидно си мислеше, че не си е представял така отношенията между неговия орден и империята. А колкото до миноритите, Микеле Чезена изглеждаше объркан, Джироламо — смаян, а Убертино — загрижен.

Мълчанието бе нарушено от кардинал Поджето; усмихнат, спокоен, той запита учтиво Уилям дали би се съгласил да отиде в Авиньон и да каже същото на папата. Уилям се обърна към кардинала и го запита какво мисли по този въпрос; кардиналът отвърна, че откакто е на този свят, папата бил изслушвал какви ли не съмнителни становища и се бил отнасял винаги прелюбезно с всички свои чада, но тези съждения сигурно щели да го наскърбят, и то много.

Намеси се и Бернар Ги, който до този момент не бе проронил нито дума:

— Много ще се радвам, ако брат Уилям, който излага така умело и красноречиво мислите си, дойде и ги подложи на обсъждане от папата…

— Убедихте ме, господин Бернар — отвърна Уилям. — Няма да дойда. — После се обърна към кардинала, сякаш да се извини: — Какво да ви кажа, това възпаление на гърдите ме кара да се откажа от подобно продължително пътешествие през този сезон…

— Защо тогава говорихте толкова продължително? — запита го кардиналът.

— За да удостоверя истината — отвърна смирено Уилям. — Истината ще ни направи свободни.

— Не, не! — избухна Джовани Далбена. — Тук не става дума за истината, която ни прави свободни, а за прекалената истина, която иска да се утвърди!

— И това е възможно — съгласи се кротко Уилям.

Изведнъж си рекох — аха, сега ще избухне буря, ще се развихрят страсти и спорове, още по-яростни отпреди. Но не стана нищо. Още докато Далбена говореше, капитанът на стрелците се приближи и прошепна нещо на ухото на Бернар. А той се изправи рязко и поиска думата.

— Братя — рече той, — може би ще успеем да подновим нашата плодотворна дискусия, но сега, с позволение на абата, едно извънредно сериозно събитие ни задължава да прекратим нашата работа. Може би неволно съм изпреварил очакванията на абата, който се надяваше да разкрие виновника за престъпленията, станали в предните дни. Този човек е в ръцете ми. Но уви, той бе заловен много късно… Нещо се е случило там… — И посочи навън. Прекоси бързо залата и излезе, последван от мнозина; един от първите бе Уилям, с него бях и аз.

Моят учител ме погледна и рече:

— Боя се, че нещо е станало със Северин.