Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден втори
ШЕСТИ ЧАС

Когато Бенций разказва странни неща, от които стават известни твърде непристойни явления от живота в манастира

 

Разказът на Бенций бе твърде объркан. Като че ли наистина бе пожелал да се срещнем тук, за да ни отклони от скриптория; но в същото време си рекох, че като не можеше да измисли по-благовиден предлог, той започна да ни разказва частици от истина, надхвърляща далеч онова, което той знаеше.

Каза ни, че сутринта не искал да говори, но сега, след като размислил добре, сметнал, че Уилям трябва да знае цялата истина. По време на прословутия разговор за смеха Беренгарий бе намекнал за „finis Africae“. За какво ставаше дума? Библиотеката бе пълна с тайни и най-вече с книги, които никога не били давани на монасите за прочит. Думите на Уилям за рационалното обмисляне на съжденията бяха поразили Бенций. Той смяташе, че всеки монах, занимаващ се с научни изследвания, има право да се запознае с всичко, което се съхранява в библиотеката, и говори с голямо възмущение против събора в Соасон, който бе осъдил Абелар; докато говореше, разбрахме, че този все още млад човек, който се занимаваше с риторика, проявяваше стремеж към независимост и трудно понасяше ограниченията, които дисциплината в манастира поставяше пред любопитния му ум. Винаги са ме учили да се пазя от подобно любопитство, но знам много добре, че моят учител се отнасяше благосклонно към такива интереси, дори забелязах, че Бенций му е симпатичен и той му вярва. С една дума, Бенций разказа, че не знаел за какви тайни са споменавали Аделмо, Венанций и Беренгарий, но той нямал нищо против, ако тези мрачни случки хвърлят малко светлина върху начина, по който е ръководена библиотеката; хранеше надежда, че моят учител, независимо от това как ще приключи разследването, ще намери основания да подтикне абата да отслаби интелектуалната дисциплина, която е истинско бреме за монасите; те — добави той — също като него били дошли отдалеч именно за да подхранят ума си с чудесата, съхранявани в просторната утроба на библиотеката.

Според мен Бенций беше искрен, като очакваше от разследването резултатите, на които се надяваше. Но в същото време — както бе предвидил и Уилям — той вероятно искаше да си запази и правото пръв да се порови из книжата на масата на Венанций, тъй като изгаряше от любопитство, и за да ни задържи далеч оттам, бе готов да ни даде и други сведения. Ето какво ни каза.

Беренгарий изгарял — това било известно на мнозина монаси — от порочна страст по Аделмо, същата страст, чиито пагубни последици били наказани от Божия гняв в Содом и Гомор. Бенций се изрази точно така — може би заради крехката ми възраст. Но всеки, който е прекарал юношеството си в манастир, макар и да е запазил своята непорочност, е чувал да се говори за подобни страсти, а понякога се е налагало и да се пази от уловките на тези, станали роби на тия страсти. Та нали като послушник в Мелк получавах листове от един възрастен монах, изписани със стихове, които обикновено мирянин посвещава на жена? Монашеският обет ни държи далеч от женската плът — източник на пороци, но често ни тласка към ръба на други прегрешения. Нима мога да скрия, че и днес аз, старецът, започвам да тръпна от нечестиви помисли всеки път, когато в хора спирам поглед на гладкото лице на някой непорочен и свеж като девойка послушник?

Споменавам тези неща не за да поставя под съмнение направения от мен избор да се посветя на монашески живот, а за да оправдая прегрешенията на мнозина, за които светото бреме се оказва твърде тежко. Може би за да оправдая страшното престъпление на Беренгарий. Но по думите на Бенций този монах като че ли поддържал своя порок по още по-непристоен начин — тоест прибягвайки до изнудване, за да получи от другите това, което от добродетелност и приличие не би трябвало да му дават.

И така, доста отдавна монасите си подхвърляли иронични забележки за нежните погледи, които Беренгарий хвърлял на Аделмо, който, изглежда, бил много красив. А Аделмо бил погълнат изцяло от своята работа — която единствена му доставяла някакво удоволствие — и не обръщал внимание на страстта на Беренгарий. Но може би сам той не е знаел, че нещо, загнездило се дълбоко в душата му, го е тласкало към същото нечестиво деяние. Бенций ни каза, че веднъж станал свидетел на разговор между Аделмо и Беренгарий, по време на който Беренгарий, намеквайки за някаква тайна, която Аделмо искал да му бъде разкрита, му предложил една нечестива сделка, а каква била тя — може да се досети и най-непорочният читател. При това като че ли Бенций чул Аделмо да се съгласява и като че ли изрекъл тези думи с облекчение. Сякаш — осмели се да отсъди Бенций — Аделмо само това искал, нужен му бил единствено повод, отличаващ се от плътската помисъл, за да се съгласи. Според Бенций това означавало, че тайната на Беренгарий сигурно се е отнасяла до съкровени тайни на знанието, за да може Аделмо да заживее с илюзията, че за да задоволи поривите на ума си, трябва да се поддаде на плътско прегрешение. Нали и сам той — добави Бенций и се усмихна — неведнъж се е вълнувал от толкова силни пориви на ума си, че за да ги задоволи, бил готов да задоволи чужди плътски желания, макар и против собствените си плътски помисли.

— Понякога — обърна се той към Уилям — не изпадате ли в такова състояние, че сте готов да извършите и заслужаващи порицание неща, за да получите книга, която търсите с години?

— Много отдавна мъдрият и добродетелен Силвестър II[1] подарил извънредно ценна армилярна сфера[2] за един ръкопис на Стаций или Лукиан[3] — отвърна Уилям. И добави сдържано: — Но става дума за армилярна сфера, а не за собствената добродетелност.

Бенций призна, че е попрекалил от вълнение, и продължи да разказва. През нощта, преди Аделмо да умре, той, подтикнат от любопитство, проследил двамата. Видял как след повечерие те се запътили заедно към спалното помещение. Оставил вратата на своята килия притворена — килията му била недалеч от техните, — изчакал доста, но успял да види как, след като монасите заспали и навсякъде стихнало, Аделмо се промъкнал в килията на Беренгарий. Не могъл да заспи, будувал, докато чул да се отваря вратата на Беренгарий, и видял Аделмо да се измъква почти тичешком, докато приятелят му се опитвал да го задържи. Аделмо се спуснал към долния етаж, Беренгарий го последвал. Бенций тръгнал безшумно след тях и в началото на долния коридор зърнал разтреперания се Беренгарий, който се бил свил в ъгъла и се бил втренчил във вратата на килията на Хорхе. Бенций се досетил, че Аделмо се е проснал в краката на стария брат, за да се изповяда за сторения грях. А Беренгарий треперел, след като разбрал, че тайната му е разкрита, макар и под печата на тайнството.

После Аделмо излязъл — бил блед като платно, — отблъснал Беренгарий, който се опитал да му каже нещо, и хукнал навън от спалните помещения, заобиколил абсидата на църквата и влязъл в хора през северната врата (която нощем е винаги отворена). Вероятно е искал да се моли. Беренгарий го последвал, но не влязъл в църквата, а бродел сред гробовете и кършел ръце.

Бенций тъкмо се чудел какво да направи, когато забелязал наблизо още някакъв човек. И той следял двамата, но не забелязал Бенций, който се бил долепил до дънера на един дъб до гробището. Този човек бил Венанций. Като го видял, Беренгарий се притаил Между гробовете, а Венанций влязъл в хора. Бенций се побоял да не го видят и се прибрал в спалното помещение. На следния ден намерили трупа на Аделмо под склона. Бенций не знаеше повече.

Наближаваше време за храна. Бенций си тръгна, моят учител не му зададе други въпроси. Постояхме малко зад банята, после се поразходихме из градината, размишлявайки за тези странни разкрития.

— Смрадлика — рече изведнъж Уилям, като се наведе да разгледа някакво растение, което в този зимен ден разпозна по стъблото. — Отвара от кората помага при хемороиди. А това е лопуш — с лапи от неговите корени се лекува кожна екзема.

— По-добър сте от Северин — рекох му аз, — но я ми кажете какво мислите за това, което чухме?

— Драги ми Адсон, трябва да се научиш да мислиш с главата си. По всяка вероятност Бенций ни каза истината. Разказът му съвпада с това, което чухме тази сутрин от Беренгарий, въпреки че неговият разказ бе смесен с разни халюцинации. Ние вече бяхме подразбрали, че Беренгарий и Аделмо са вършили нещо много непристойно. Беренгарий сигурно е разкрил на Аделмо онази тайна, която за съжаление си остава тайна. След като е нарушил правилата на непорочността и на природата, Аделмо е заживял с една мисъл — да се изповяда пред някого, който да му опрости греха, затова е хукнал при Хорхе. Този човек, както можахме да се уверим, е много строг и сигурно е порицал остро Аделмо. Може и да не му е опростил греха, може би му е наложил някакво невъзможно покаяние, ние не знаем, пък и Хорхе никога няма да ни каже. Така или иначе, Аделмо хуква към църквата, просва се пред олтара, но това не успокоява неговите угризения. И ето че при него идва Венанций. Не знаем какво са си казали. Може би Аделмо е поверил на Венанций тайната, която му подарил (или пък с която му заплатил) Беренгарий, тайна, която за него вече нямала никакво значение, тъй като го мъчела друга, много по-страшна и парлива тайна. И какво прави Венанций? Може би, обзет от същото любопитство, което подтикваше днес и Бенций, доволен от това, което е научил, той оставя Аделмо сам със собствените му угризения. Аделмо се чувства изоставен, изпада в отчаяние, замисля да се самоубие, тръгва през гробището и там среща Беренгарий. Наговорва му страшни слова, казва му, че именно той е виновен за всичко, нарича го свой учител по порочност. Уверен съм, че като оставим настрана всички халюцинации, това, което ни разказва Беренгарий, отговаря на истината. Аделмо му наговорва всички страшни думи, които му е наговорил Хорхе. Така разстроеният Беренгарий тръгва в една посока, а Аделмо — в друга, решен да се самоубие. А после идва другото, на което почти станахме свидетели. Всички са убедени, че Аделмо е бил убит, Венанций остава с впечатлението, че тайната на библиотеката е много по-важна, отколкото е предполагал, и продължава да търси сам. Докато някой го спира, преди или след като е разкрил това, което е търсел.

— Кой го е убил? Беренгарий ли?

— Може би. Или пък Малахий, който трябва да пази Зданието. Или някой друг. Беренгарий знае неговата тайна. Можем да подозираме и Малахий — като пазител на библиотеката, той открива, че някой е влязъл там, и го убива. Хорхе знае всичко за всички, Аделмо му е поверил тайната си и не желае аз да разкрия какво може да е намерил Венанций… Редица факти говорят, че той може да бъде заподозрян. Но я ми кажи как е възможно слепец да убие мъж в разцвета на силите си, как е възможно старец, макар и як, да пренесе трупа в делвата. И още нещо — а защо убиецът да не е самият Бенций? Може да ни е излъгал, подтикван от неизповедаеми намерения. И защо да ограничим кръга на заподозрените само с тези, които участваха в дискусията за смеха? Може престъплението да е извършено от други подбуди, които нямат нищо общо с библиотеката. Така или иначе, нужни са две неща — да разберем как може да влезем нощем в библиотеката и да намерим светилник. За светилника ще се погрижиш ти. По време на обяда се завърти из кухнята, вземи един и…

— Да открадна ли?

— Вземи го назаем, за слава на Господа.

— Щом е така, разчитайте на мен.

— Чудесно. А колкото до това, откъде да влезем в Зданието, нали снощи видяхме откъде се появи Малахий. Днес ще разгледаме църквата и особено онзи параклис. След един час ще трябва да отидем в трапезарията. После имаме среща с абата. Ще присъстваш и ти, тъй като пожелах да разполагам със секретар, който да запише нашия разговор.

Бележки

[1] Силвестър II — виден френски духовник и учен, занимавал се с математика и естествознание. Избран за папа в края на живота си, бил първият французин папа (999–1003 г.).

[2] Армилярна сфера — древен астрономически инструмент за определяне на координатите на небесните светила.

[3] Публий Папиний Стаций (I в. н.е.) — древноримски поет, автор на епическата поема „Тиваида“ и др. Лукиан (II в. н.е.) — старогръцки писател, роден в Сирия, виден сатирик на късното гръко-римско общество. Диалозите му, остроумни и изящни, повлияли на по-късната европейска литература.