Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 152 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден трети
ДЕВЕТИ ЧАС

Когато Уилям говори на Адсон за голямата еретическа река, за ролята на нисшите в църквата, за съмненията си по отношение на възможността да се знаят всеобщите закони и почти случайно обяснява как е разчел магическите знаци, оставени от Венанций

 

Заварих Уилям в ковачницата; работеше заедно с Никола и вниманието на двамата беше погълнато от техните занимания. Бяха наредили на тезгяха голям брой малки стъкла, вероятно приготвени, за да бъдат сглобени за голям прозорец, и с разни сечива им бяха придали желаната дебелина. Уилям ги изпробваше, като ги поставяше пред очите си. А Никола упътваше ковачите как да направят рамките, в които след това трябваше да се поставят най-подходящите стъкла.

Уилям мърмореше; беше ядосан, защото засега лещите, които най подхождаха за очите му, имаха изумруден цвят, и разправяше, че не желаел, гледайки през тях, пергаментите да му се виждат като ливади. Никола отиде да надзирава ковачите. Докато Уилям се занимаваше със своите стъкълца, аз му разказах за разговора си със Салваторе.

— Този човек е имал какви ли не преживелици — рече той. — Може би наистина е бил с хората на Долчино. Този манастир е същински микрокосмос; а когато пристигнат пратениците на Йоан XXII и Микеле Чезена, ще бъдем в пълен състав.

— Учителю — казах аз, — вече нищо не разбирам.

— Какво по-точно, Адсон?

— Най-напред за различията между еретическите движения. Но за това ще ви питам по-късно. Сега ме занимава самата същност на различието. Останах с впечатлението, че когато разговаряхте с Убертино, вие се опитвахте да му докажете, че всички, и светиите, и еретиците, са еднакви. А когато разговаряхте с абата, вие се стремяхте да му обясните различията между еретическите движения и между еретиците и ортодоксалните. Или с една дума, вие укорявахте Убертино, загдето смята за различни тези, които в края на краищата са еднакви, а абата — загдето смята за еднакви тези, които всъщност са различни.

Уилям остави за миг лещите на тезгяха.

— Драги ми Адсон — рече той, — нека се опитаме да набележим някои различия, като при това изходим от становището на парижките школи. И така, там твърдят, че всички хора имат еднаква субстанциална форма; така ли е, или греша?

— Разбира се — отвърнах аз, като се гордеех с моите знания. — Те са животни, но рационални животни и характерната им особеност се състои в това, че могат да се смеят.

— Много добре. Ала Тома е различен от Бонавентура; Тома е дебел, докато Бонавентура е слаб, а може да се случи и така, че Угочоне да е лош, а Франциск — добър, Алдемар да е флегматичен, а Агилулф — жлъчен. Или не си съгласен?

— Така е, разбира се.

— Щом е така, значи между различните хора съществува пълно сходство, що се отнася до тяхната субстанциална форма, но те се различават по специфичните си свойства и външни отлики.

— Така е.

— Затова, казвайки на Убертино, че самата човешка природа със сложните си действия направлява както любовта към доброто, така и склонността към злото, аз се опитвам да убедя Убертино в идентичността на човешката природа. А когато твърдя пред абата, че между катарите и валденсите има разлика, аз поставям ударение върху техните специфични особености, И настоявам за това, защото се случва да пращат на кладите валденси, като им приписват свойствата, присъщи на катарите, и обратно. А когато бива изгарян човек, се изгаря индивидуалната му субстанция, унищожава се едно конкретно съществуване, само по себе си нужно, поне в очите на Бога, който го е поддържал. Не смяташ ли, че това основание е достатъчно, за да настоявам за различията?

— Да, учителю — отвърнах с възторг. — Сега разбрах защо говорите така и ценя мъдрата ви философия.

— Тя не е моя — отвърна Уилям, — пък и не знам дали е най-добрата. Важното е, че си разбрал. А сега да видим твоя втори въпрос.

— Там е работата — рекох аз, — че се смятам за пълен глупак. Вече не съм в състояние да отличавам свойствата, разграничаващи едни от други катарите, лионските бедняци, хумилиатите, бигардите, просяците, ломбардските бедняци, арноддистите, йоахимитите, апостолските братя, ломбардите, последователите на свободния дух и последователите на Луцифер. Какво да правя?

— Бедни ми Адсон — засмя се Уилям и ме потупа сърдечно по врата, — та ти имаш основание да мислиш така! Представи си, че през последните две столетия, а и преди това по света са минали повеи на недоволство, надежда и отчаяние, и то всички заедно… Или не, сравнението не ми се струва подходящо. Представи си една величествена пълноводна река, която тече на голямо разстояние, обградена от яки диги, и ти знаеш къде е реката, къде е дигата, къде е земята. Но на определено място реката — защото е текла продължително и е изминала прекалено дълъг път, и защото наближава морето, което пък поглъща всички реки — вече изгубва представа за себе си. Превръща се в собствената си делта. Може би от реката остава някакъв главен ръкав, но от нея се разклоняват много други ръкави, в различни посоки; някои отново се сливат и ти губиш представа кой откъде идва, понякога не можеш да разбереш кое все още е река, а кое вече е станало море…

— Ако съм разбрал правилно вашата алегория, реката е църквата, или царството на праведните, която наближава хилядолетието; при тази несигурност тя вече не издържа, появяват се истински пророци и лъжепророци и всичко върви към голямата равнина, където ще стане Армагедон…

— Нямах предвид точно това. Но все пак е вярно, че сред нас, францисканците, е все още жива мисълта за настъпването на трета ера и за пришествието на царството на Светия Дух. Не, аз по-скоро се стремях да ти обясня, че църквата, която в течение на векове е обединявала цялото общество, цялото християнско население, е станала много богата и пълноводна и като е повлякла със себе си и отпадъците от всички страни, през които е преминала, е загубила своята чистота. Всеки ръкав от делтата може да бъде сравнен с опит на реката да стигне колкото се може по-скоро до морето, тоест до момента на пречистването. Ала моята алегория не беше съвършена, с нея исках само да ти поясня, че когато реката започне да излиза от руслото си, еретичните разклонения и разклоненията на движенията за обновление стават много и се объркват. Към моята недостойна алегория би могъл да добавиш и образа на някой, който се опитва да възстанови насила дигите край реката, но не успява. И някои ръкави от делтата биват засипвани, други — отведени с изкуствени канали към реката, а трети биват оставяни да си текат, защото не е възможно да се обуздае всичко; пък и не е зле реката да се очисти от част от своята вода, ако иска да запази целостта си, ако иска да има свое, забележимо русло.

— Разбирам все по-малко.

— И аз. Не мога да говоря образно. Забрави тази приказка за реката. По-скоро опитай се да разбереш защо много от движенията, които ти спомена, са се появили най-малко преди двеста години и вече не съществуват, а други са възникнали неотдавна…

— Но стане ли дума за еретици, споменават всички тези движения.

— Прав си, но това е един от начините, по които се разпространява ереста, и един от начините за нейното премахване.

— Пак не разбирам.

— Господи, колко е трудно. Добре. Представи си, че ти си реформатор на нравите и си отишъл с неколцина приятели на някой планински връх, за да живеете в бедност. След известно време при теб ще започнат да се стичат мнозина, включително и от далечни краища, защото те смятат за пророк или за нов апостол, и ще станат твои последователи. За какво идват — заради теб или заради това, което проповядваш?

— Не знам, надявам се. Иначе защо им е да идват?

— Защото са чували от родителите си за други реформатори, разказвали са им легенди за повече или по-малко съвършени общности и си въобразяват, че твоята е като някоя от тях или някоя от онези е като твоята.

— Значи всяко движение получава в наследство рожбите на другите.

— Разбира се, защото към него се присъединяват най-вече простите хорица, които не притежават научни познания. И все пак движенията за реформиране на нравите възникват на различни места, по различен начин, проповядват различни учения. Така например често бъркат катарите с валденсите. А между тях има голяма разлика. Катарите мислеха, че светът е разделен на противостоящите сили на доброто и злото, изградиха църква, в която съвършените се отличаваха от обикновените вярващи, имаха си свои тайнства и обреди; бяха изградили много строга йерархия, почти като йерархията на нашата света църква майка, и нямаха ни най-малкото намерение да разрушат всички форми на власт. Това обяснява защо към катарите се присъединиха и хора с положение, богати люде, феодали. Те не възнамеряваха да преустроят света, защото смятаха, че борбата между доброто и злото не ще стихне никога. Докато валденсите (а заедно с тях и арнолдистите, и ломбардските бедняци) искаха да изградят друг, различен свят, основаващ се на идеала за бедност; затова те приемаха бедняците и живееха общо от плодовете на свят труд. Катарите отричаха тайнствата на църквата, докато валденсите отричат само устната изповед.

— Но защо тогава ги бъркат и говорят за тях като за един и същи бурен на злото?

— Нали ти казах. Това, което им вдъхва живот, ги довежда и до смърт. Към тях се стичат прости хорица, подбудени от други движения; те са убедени, че става дума за същото движение на бунт и надежда; те биват разгромявани от инквизиторите, които приписват на едните грешките на другите, а ако последователи на едно движение извършат някакво престъпление, това престъпление бива приписвано на всеки последовател на всяко друго движение. Поставяйки под един знаменател противоречащи си едно на друго учения, инквизиторите грешат, но те са прави, като използват грешките на другите, защото, ако, да речем, в някой град се зароди арнолдистко движение, към него се присъединяват и хора, които другаде биха могли да станат или са били катари или валденси. Апостолите на Долчино проповядваха духовниците и господарите да бъдат избивани; те извършиха много насилнически действия, докато валденсите и просещите монаси са противници на насилието. Ала аз съм уверен, че по време на Долчино към него са се присъединявали мнозина последователи на проповедите на просещите монаси или на валденсите. Адсон, простите хорица не могат да си избират ереста, те се вкопчват в този, който проповядва в техния край, в този, който минава през тяхното село или площад. А враговете им използват именно това. Да говориш на народа за една-единствена ерес, независимо че тя може да проповядва отказ от плътската наслада и едновременно с това да препоръчва плътското общуване, е много изгодно, защото така еретиците биват представяни като валмо от нечестиви противоречия, нарушаващо здравия разум.

— Значи те не са свързани помежду си; значи, че само благодарение на уловките на нечестивия някой човечец, който би искал да стане йоахимит или спиритуал, попада сред катарите или обратно. Така ли е?

— Не е така. Адсон, хайде да се опитаме да започнем отначало. Ала преди това искам да те уверя, че се опитвам да ти обясня нещо, без да съм уверен, че познавам свързаната с него истина. Според мен грешката е в това, дето вярваме, че най-напред се появява ереста, а едва после простите хорица попадат под нейно влияние (и се самоосъждат на вечно проклятие). А всъщност на първо място трябва да поставим условията на живот на простолюдието и след това — ереста.

— Как така?

— Ясно ти е какво е положението в християнския свят. Християните са едно голямо стадо, в което има и добри, и лоши овце, надзиравани от овчарските кучета — воините, или по-точно от светската власт, императора и благородниците, под ръководството на пастирите — духовниците, тълкувателите на словото Божие. Образът е ясен.

— Но не е верен. Пастирите се бият с кучетата, защото едните искат да обсебят правата на другите.

— Така е; именно това обърква същността на стадото. Както са се заловили да се разкъсват взаимно, кучетата и пастирите престават да се грижат за стадото. И една част остава извън него.

— Къде извън него?

— По периферията. Селяни, които не са селяни, защото не притежават земя или защото тази, която имат, не може да ги изхрани. Граждани, които не са граждани, защото не принадлежат нито към някой цех, нито към някакво сдружение; те са бедни хорица и стават плячка всекиму. Случвало ли ти се е да видиш в полето групи от прокажени?

— Да, веднъж видях група от сто души. Уродливи, със скапани, белезникави меса, с патерици, с подпухнали клепачи, с кървящи очи; не говореха, не викаха, а писукаха като мишки.

— За християните те са другите, ония, дето са извън стадото. Стадото ги мрази, те ненавиждат стадото. Те искат всички да загинем, да станем прокажени като тях.

— Да, спомням си някакъв разказ за крал Марк; той осъдил хубавицата Изолда и тъкмо заповядал да я качат на кладата, дошли прокажените и рекли на краля, че кладата е дребно наказание, че има и друго, по-тежко наказание. Викнали му: дай ни Изолда, нека принадлежи на всички ни, болестта възбужда нашите желания, дай я на твоите прокажени; виж, нашите дрипи лепнат по стенещите ни рани, а тя, която, докато седеше до теб, се наслаждаваше на скъпите си подплатени с кожа дрехи и на скъпоценностите, след като влезе в нашите бордеи и легне с нас, едва тогава ще осъзнае какво е сторила и ще има да плаче за тоя хубав огън от трънаци!

— Виждам, че ти, бенедиктинският послушник, си чел доста съмнителни неща — подметна Уилям; а аз се изчервих, защото знаех, че един послушник не бива да чете любовни романи. Но в Мелкската обител ние, юношите, ги предавахме един на друг и ги четяхме нощем на запалена свещ. — Няма значение — продължи Уилям, — ти разбра какво исках да ти кажа. Отритнатите прокажени биха искали да ни завлекат до един със себе си. Колкото повече ги отритват, толкова повече ще се озлобяват, а ти колкото повече гледаш на тях като на стадо лемури, които искат да те унищожат, толкова повече ще ги отритваш. Свети Франциск бе разбрал това и затова първото му решение бе да отиде сред прокажените. Християнският свят не може да бъде изменен, ако отритнатите не бъдат приобщени към него.

— Но вие имахте предвид други отритнати люде, нали еретическите движения не се състоят от прокажени.

— Стадото е като поредица от концентрични кръгове, чак до най-далечните му краища. Прокажените са знак за отритнатост изобщо. Свети Франциск го разбра. Той не искаше само да помогне на прокажените, защото в такъв случай начинанието му щеше да си остане една незначителна и безсилна проява на милосърдие. Той целеше да покаже друго. Нали знаеш за проповедта му сред птиците?

— Разбира се; чувал съм тази прекрасна история, възхищавал съм се на светията, наслаждаващ се на компанията на тези крехки твари — отвърнах пламенно.

— Тогава знай, че са ти разказвали нещо, което не отговаря на истината, нещо, което орденът днес иска да утвърди. Всъщност след като Франциск говорил на простолюдието и на градските управници и си дал сметка, че не го разбират, той тръгнал към гробището и започнал да проповядва на враните и свраките, на ястребите и на други грабливи птици, които кълват труповете.

— Ужасно! — възкликнах аз. — Значи не е говорел на пойните птици.

— Става дума за грабливи птици, за птици, отритнати също като прокажените. Франциск сигурно е имал предвид онова място от Апокалипсиса, където е казано: „След това видях един ангел да стои на слънцето; той извика с висок глас и каза на всички птици, хвърчащи сред небето: долетете и се съберете на великата вечеря Божия, за да ядете плът на царе, плът на хилядоначалници, плът на юнаци, плът на коне и на ездачите им, и плът на всички — свободници и роби, малки и големи.“

— Значи Франциск е искал да подбуди отритнатите към бунт?

— Не, към това по-скоро се стремяха Долчино и неговите привърженици. Франциск искаше да призове готовите за бунт отритнати да се върнат към християнския свят. Трябвало е отритнатите да бъдат привлечени отново, за да бъде възстановено стадото. Франциск не успя — заявявам ти това с голяма горчивина. За да привлече отново отритнатите, той е трябвало да действа в рамките на църквата; за да действа в рамките на църквата, е трябвало да извоюва признание за своите правила, след което е било нужно да последва образуването на орден, а орденът — както и станало — възстановил представата за един кръг; и отритнатите останали извън него. Нали разбираш сега защо съществуват групите на просещите монаси и на йоахимитите, които отново събират около себе си отритнатите.

— Но ние не говорехме за Франциск, а за това, че ереста е рожба на отритнатите и на простолюдието.

— Прав си. Говорехме за отритнатите от овчето стадо. В продължение на векове, докато папите и императорите са се разкъсвали взаимно в борбата за власт, тези хора са продължавали да живеят извън стадото; те са истинските прокажени, а прокажените по Божия воля са само техен образ, за да можем да разберем тази чудесна притча, та като казваме „прокажени“, да имаме предвид „отритнатите, бедняците, простолюдието, безимотните, прогонените от селата, унизените в градовете“. Ние не проумяхме това, тайнството на проказата продължава да ни хвърля в ужас, защото не го тълкуваме като някакъв знак. Бидейки отритнати от стадото, всички те са били готови да се вслушат — или да поставят начало — във всяка проповед, която, позовавайки се на словото Христово, осъжда поведението на кучетата и пастирите и обещава, че един ден те ще бъдат наказани. Това винаги е било ясно за властниците. Привличането на отритнатите би наложило ограничаване на привилегиите на властниците, затова всички отритнати, осъзнали, че са такива, биват заклеймявани като еретици независимо от тяхното учение. А от своя страна те, заслепени от това, че са отритнати, не са истински заинтересовани от никакво учение. Ето каква е илюзията на ереста. Всеки е еретик, всеки е ортодоксален, вярата, предлагана от дадено движение, не е от значение, от значение е надеждата, която то предлага. Всички ереси са знаме на отритнатите, открехнеш ли ереста, ще видиш под нея прокажения. Всяка битка против ереста преследва една-единствена цел — прокаженият да си остане прокажен. А колкото до прокажените, какво можеш да искаш от тях? Да отличават правилното от погрешното в догмата за Света троица или в евхаристията? Хайде, Адсон, това са играчки за нас, учените. Простолюдието си има други проблеми. При това не забравяй, че ги решава погрешно. Затова простите хорица стават еретици.

— Но защо някои ги подкрепят?

— Защото ги използват за собствените си цели, които рядко имат нещо общо с вярата, а много по-често с борбата за власт.

— Затова ли римската църква обвинява в ерес всички свои противници?

— Затова. Затова признава за ортодоксална всяка ерес, която успява да постави под свой контрол или пък бива принудена да приеме, защото е станала твърде силна и няма да е добре да я има за противник. Няма точно установено правило. Зависи от хората, от обстоятелствата. Същото важи и за светските властелини. Преди петнайсетина години градската управа в Падуа издаде разпоредба, съгласно която всеки, който убие духовник, биваше осъждан да плати голяма глоба…

— Нищо работа!

— Точно така. Това бе начин за разпалване омразата срещу духовенството, защото градът водеше борба против епископа. Така ще разбереш защо преди време привържениците на императора в Кремона подкрепяха катарите; не ги подкрепяха по верски причини, а за да създават неприятности на римската църква. Понякога градските управи подкрепят еретиците, защото те превеждат Евангелието на простонароден език; а простонародният език е езикът, който се говори в градовете, докато латинският е езикът на Рим и на манастирите. Или пък подкрепят валденсите, защото те твърдят, че всички — мъже и жени, малки и големи — могат да учат и да проповядват, и работникът, който е ученик, след десет дни търси другиго, на когото да стане учител…

— И така заличават различията, които правят духовниците незаменими! Но защо се случва самите градски управи да се обръщат против еретиците и да помагат на църквата да ги праща на кладите?

— Защото си дават сметка, че разрастването на еретическите движения ще постави под заплаха и привилегиите на светските лица, говорещи на простонароден език. На Латеранския събор през 1179 г. (виждащ, че става дума за неща, станали преди близо двеста години) Уолтьр Мап[1] предупреждава какво може да стане, ако се повярва на безумните и неграмотни люде, както той нарича вадденсите. Ако не греша, той казвал, че те нямали постоянно местожителство, обикаляли боси, следвайки голи голия Христос; сега започвали така, защото били отритнати, но ако им се дадяла прекалено голяма свобода, щели да изгонят всички. Та именно затова по-късно градовете подкрепиха просяшките ордени и особено нас, францисканците — защото позволявахме да се установи хармонична връзка между необходимостта от покаяние и градския живот, между църквата и бюргерите, които се интересуват от своите си пазари…

— Значи ли това, че е постигната хармония между любовта към Бога и любовта към търговията?

— Не. Движенията за духовно обновление бяха блокирани, те бяха впримчени в руслото на орден, признат от папата. Но това, което кипеше отдолу, не беше обуздано. Част от него преля към движенията на самобичуващите се, които не вредят никому, към различните въоръжени групи като тия на Долчино, към магьосническите обреди, като обредите на монасите от Монтефалко, за които ни говори Убертино…

— Но кой е бил прав, кой е прав, кой греши? — запитах аз.

— Всички са били прави за себе си, всички са сбъркали.

Тогава, в порив на негодувание, викнах:

— Но защо, защо вие не вземате становище, защо не ми казвате къде е истината?

Уилям замълча и вдигна срещу светлината лещата, над която работеше. После я свали над тезгяха и ми показа през нея едно сечиво:

— Погледни — рече ми той, — какво виждаш?

— Сечивото, само че малко увеличено.

— Ето, най-многото, което можем да направим, е да се взираме по-внимателно.

— Но сечивото е едно и също!

— И ръкописът на Венанций ще си остане същият, след като успея да го прочета благодарение на тази леща. Ала може би, след като прочета ръкописа, ще разбера по-добре част от истината. И може би ще успеем да направим така, че животът в манастира да стане по-добър.

— Но това не е достатъчно!

— Адсон, казвам ти повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Не за пръв път споменавам пред теб за Роджър Бейкън. Може и да не е бил най-големият мъдрец за всички времена, но аз съм очарован от надеждата, подтикваща жаждата му за знание. Бейкън вярваше в силата, в потребностите, в духовните способности на простите хорица. Той нямаше да е добър францисканец, ако не беше убеден, че нашият Господ бог често говори чрез бедните, безимотните, идиотите и невежите. Ако имаше възможност да ги опознае отблизо, той щеше да се вслушва повече в просещите монаси, отколкото в ръководителите на ордена в отделните провинции. Низшите притежават нещо повече от учените, които често се улисват в търсенето на най-общи закони. Те притежават интуицията за частното. Но тази интуиция сама за себе си не е достатъчна. Простите хорица долавят една своя истина, която може би е по-вярна от тази на църковните учени, но после я пропиляват в неразумни постъпки. Какво трябва да се направи? Да направим науката достояние на простите хорица? Това е твърде лесно или твърде трудно. А и коя наука? Науката от библиотеката на Абон? Същите въпроси си поставяха учителите францисканци. Великият Бонавентура твърдеше, че учените трябва да изведат до концептуална яснота истината, свързана с постъпките на простолюдието…

— Като капитула в Перуджа и Убертино в своите спомени — те превръщат в теологични решения повика на простолюдието към бедност — забелязах аз.

— Да. Но нали видя, това става със закъснение, а когато става, истината на простите хорица вече се е превърнала в истина на властниците, по-изгодна за император Лудвиг, отколкото за монах, отдал се на скромен живот. Как трябва да постъпим, за да не се откъсваме от опита на простите хорица, като запазим, така да се каже, тяхната действена сила, способността им да се работи за преустройството и подобряването на техния свят? Такъв беше проблемът, който си поставяше Бейкън: „Quod enim laicali raditate turgescit non habet effectum nisi fortuito“ — твърдеше той. Опитът на простолюдието избива в диви, неподдаващи се на контрол изблици. „Sed орега sapientiae certa lege vallantur et in finem debitum efficaciter diriguntur“[2]. Което е равносилно да се твърди, че за практическата дейност, била тя механика, земеделие или управлението на някой град, е необходимо нещо като теология. Той твърдеше, че новата наука за природата трябва да бъде новото голямо начинание на учените, за да се координират, чрез ново опознаване на природните процеси, елементарните потребности, съдържащи се в стихийната, но по свой начин вярна и справедлива смесица от очакванията на простите хорица. Това е новата наука, новата природна магия. Само че според Бейкън новото начинание трябва да бъде ръководено от църквата; мисля, че той поддържаше това становище, защото по негово време духовниците биваха отъждествявани със знаещите.

Днес вече не е така; учени се появяват и извън манастирите, извън катедралите, дори извън университетите. Ето например най-големият философ на нашия век в тази страна не е монах, а аптекар. Имам предвид флорентинеца[3], за чиято поема съм чувал, но която не съм чел, защото не разбирам неговия простонароден език; пък и доколкото знам, тя едва ли би ми допаднала кой знае колко, тъй като в нея той мечтае за неща, твърде далечни на нашия опит. Но мисля, че той е писал най-мъдрите думи, които можем да знаем за същността на елементите и на целия Космос, както и за управлението на държавата. Днес и аз, и моите приятели сме на мнение, че решенията по управлението на хорските дела трябва да се вземат не от църквата, а от събранията на народа; но смятаме също, че в бъдеще именно общността на учените трябва да изработи тази съвсем нова и човешка теология, която е природна философия и позитивна магия.

— Прекрасно начинание — възкликнах аз. — Но дали е възможно?

— Бейкън вярваше в това.

— А вие?

— И аз вярвах. Но за да повярваш, трябва да си убеден, че простите хорица са прави, защото притежават интуиция за частното и че само тя е най-доброто. Но ако интуицията за частното е най-добрата, как науката ще съумее да изведе всеобщите закони, посредством които — и като изхожда от тях — добрата магия става действена?

— Да. Как? — повторих аз.

— Вече не знам. По този въпрос имах много спорове в Оксфорд с моя приятел Уилям Окам, който сега се намира в Авиньон. Той пося в душата ми съмнения. Защото, ако интуицията за частното е единствено правилната, фактът, че причини от един и същи вид пораждат еднакви следствия, е съждение, трудно за доказване. Едно и също тяло може да бъде студено или топло, сладко или горчиво, влажно или сухо на едно място, а на друго — не. Как е възможно да открия общата закономерност, подреждаща нещата, щом не мога да мръдна пръста си, без да създам безброй много нови величини, защото с това движение се изменя съотношението между моя пръст и всички останали предмети? Връзките — ето начина, по който моят ум долавя съотношението между отделните величини, но къде е гаранцията, че този начин е всевалиден и постоянен?

— Но вие знаете, че на леща с определена дебелина съответства определена способност за гледане; именно защото знаете това, вие можете да си изработите лещи като тези, които сте изгубили. Как в противен случай ще можете да ги изработите?

— Умен отговор, Адсон. Всъщност аз стигнах до съждението, че на определена дебелина трябва да съответства определена способност за гледане. Съставих го, защото и друг път съм имал подобни интуиции за частното. Всеки, който изпитва лечебните свойства на билките, знае, че всички билки от определен вид имат еднакво въздействие върху пациента при определено негово състояние; затова този, който експериментира, формулира съждението, че всяка билка от определен вид помага на трескавия или че всяка леща от определен вид подпомага в определена степен окото. Науката, за която говореше Бейкън, има предвид именно тези съждения. Но обърни внимание — говоря за съждения, свързани с нещата, а не за самите неща. Науката се занимава със съжденията и техните понятия, а понятията се отнасят за единични неща. Нали разбираш, Адсон, аз трябва да съм убеден, че съждението ми е правилно, защото съм го извлякъл опитно, но за да повярвам, би трябвало да допусна, че има всеобщи закони, а не мога да говоря за тях, защото самата мисъл за наличието на всеобщи закони и на определен ред на нещата трябва да ни наведе на мисълта, че Бог е техен пленник, а Господ е напълно свободен, и то дотолкова, че стига да пожелае, с един замах може да направи така, че светът да изглежда другояче.

— Следователно, ако съм разбрал добре, вие действате и знаете защо действате, но не знаете защо знаете, че знаете това, което вършите.

Трябва да кажа с гордост, че Уилям ме погледна с възторг.

— Възможно е да е така. Но както и да е, това ще ти подскаже защо съм толкова неуверен в моята истина, въпреки че й вярвам.

— Та вие сте по-голям мистик и от Убертино! — подметнах аз.

— Може би. Но както виждаш, аз се занимавам с неща от природата. А и в разследването, което водим, не искам да знам кой е добър и кой — злосторник; искам да узная кой е бил снощи в скриптория, кой е взел очилата, кой е оставил по снега следи от тяло, влачещо друго тяло, къде е Беренгарий. Това са факти; после ще се опитам да ги свържа, ако това изобщо се окаже възможно, защото е трудно да се съди кое от каква причина е следствие; достатъчна е намесата на някой ангел, и всичко ще се промени, затова не бива да се учудваме, ако не можем да докажем, че едно нещо е причинило друго. Въпреки че винаги трябва да се стремим да го доказваме, както правя сега.

— Не ви е лесно — рекох аз.

— Но нали намерих Брунело — възкликна Уилям; той имаше предвид коня, който бе открил преди два дни.

— Значи в този свят все пак има някакъв ред! — възразих аз.

— Това значи, че в клетата ми глава все пак има някакъв ред — отвърна Уилям.

В този миг влезе Никола; той носеше почти готови рамки за очила и сияеше.

— Може би след като тези рамки легнат на носа ми, ще започна да разсъждавам по-смислено — рече Уилям.

Дойде някакъв послушник и каза, че абатът искал да говори с Уилям. Чакал го в градината. Моят учител бе принуден да отложи опитите си за по-късно и ние забързахме към мястото на срещата. Докато вървяхме, Уилям се тупна по челото, сякаш едва сега си спомни нещо, което бе забравил.

— Щях да забравя — рече той, — успях да разчета кабалистичните знаци на Венанций.

— Всички ли? Кога?

— Докато спеше. Зависи какво разбираш под всички. Аз разчетох знаците, които се появиха, след като листът бе нагрят от пламъка, и дето ти преписа. А бележките на гръцки език ще почакат, докато се сдобия с нови очила.

— Става дума за тайната на „finis Africae“, нали?

— Да, и ключът се оказа твърде лесен. Венанций е разполагал с дванайсет зодиакални знака и с осем знака за петте планети, за двете светила и за Земята. Всичко двайсет. Това е достатъчно, за да свържеш с тях буквите от латинската азбука, тъй като можеш да използваш една и съща буква, за да обозначиш началния звук на шит и на velut[4]. Знаем как се подреждат буквите. Помислих за подредбата на небесата, като поставих зодиакалния квадрант на периферията. После Земята, Луната, Меркурий, Венера, Слънцето и така нататък, а подир това зодиакалните знаци в традиционната им последователност, както ги подрежда и Исидор Севилски, като се почне от Овен и пролетното равноденствие и се свърши със зодията Риби. Опиташ ли се да приложиш този ключ, ще видиш, че посланието на Венанций придобива определен смисъл.

И ми показа пергамента, на който бе преписал посланието с едри латински букви: „Secretvm finis Africae manvs svpra idolvm age primvm et septimvm de qvatvor.“

— Ясно ли е? — попита той.

— Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите… — повторих, като поклатих глава. — Нищо не е ясно!

— Знам. Преди всичко трябва да разберем какво е имал предвид Венанций с думата „idolum“. Образ, призрак или фигура? И освен това какво ли означават тия четири, които имат един пръв и един седми? И какво трябва да се прави с тях? Да се побутнат, натиснат или издърпат?

— Значи не знаем нищо, значи трябва да започнем отначало — рекох с досада.

Уилям се спря и ме изгледа не съвсем доброжелателно.

— Момче — рече той, — ти имаш работа с един нещастен францисканец, дето със скромните си познания и малкото умение, което дължи на безпределното могъщество на Бога, е успял само за няколко часа да разчете един тайнопис, чийто автор е бил уверен, че ще остане неразгадаем за всички, с изключение на самия него… И ти, неграмотни клетнико, се осмеляваш да твърдиш, че трябва да започнем отначало?

Извиних се, но твърде недодялано. Бях засегнал суетата на моя учител, въпреки че знаех колко се гордееше с бързата си мисъл и уверените си изводи. Уилям беше свършил нещо, което бе достойно за възхищение, и нямаше никаква вина за това, че хитрият Венанций бе съумял да прикрие разкритото от него под булото на една неясна зодиакална азбука, но беше съставил и една неразгадаема загадка.

— Няма значение, няма значение, не се извинявай — прекъсна ме Уилям. — Прав си, знаем твърде малко.

Да вървим.

Бележки

[1] Уолтър Мап (1140–1209) — английски писател сатирик. В сатиричните му творби се съдържат ценни сведения за тогавашния културен и религиозен живот; те са най-важният извор на зараждането на валденската ерес.

[2] „Защото това, което се надува от светска недодяланост, няма ефект_,__освен ако е случайно… Но известни разумни дела се подкрепват със закона и успешно се насочват към заслужен край.“_

[3] Флорентинеца — става дума за италианския поет Данте Алигиери (1265–1321), родом от Флоренция. Смята се за един от основоположниците на съвременния италиански език.

[4] „Едно“ и „като че ли“.