Умберто Еко
Името на розата (23)

Ден трети
ВЕЧЕРНЯ

Когато отново разговарят с абата; Уилям има чудесни хрумвания, за да разгадае загадката на лабиринта, и успява да го стори по най-логичен начин. Накрая ядат питка от сирене

 

Абатът ни чакаше; беше навъсен и загрижен. Държеше в ръка някакво писмо.

— Получих писмо от абата на Конк — рече той. — Съобщава ми името на човека, назначен от Йоан за началник на френските войници и да отговаря за сигурността на делегацията. Той не е военен, не е и човек на двора, но ще бъде и член на делегацията.

— Рядък случай на съжителство на различни добродетели — рече неспокойно Уилям. — За кого става дума?

— За Бернар Ги, или Бернардо Гуидони, както още го наричат.

Уилям възкликна нещо на своя език; не го разбрах, не го разбра и абатът и може би така бе по-добре за всички, защото думата, която изрече Уилям, звучеше твърде непристойно.

— Не ми харесва тази работа — побърза да добави той. — Дълги години Бернар бе истински бич за еретиците край Тулуза; написал е и упътването „Practice officii inquisitionis hereticae pravitatis“^[1] за ползване от всички, които ще трябва да преследват и унищожават валденси, бигарди, просяци, просещи монаси и хора на Долчино.

— Знам. Чел съм тази книга със забележителна научна основа.

— Да, със забележителна научна основа — съгласи се Уилям. — Той е предан на Йоан, който в миналото му възлагаше редица мисии във Фландрия и тук, в Северна Италия. Когато бе назначен за епископ в Галиция, той изобщо не се яви в своята епархия, а продължи да действа като инквизитор. Мислех, че се е оттеглил в епископството Лодев, но доколкото разбирам, Йоан е решил да го използва отново, и то именно тук, в Северна Италия. Но защо именно Бернар и защо го е назначил и за началник на войниците?…

— Отговорът на този въпрос не е никак труден — рече абатът — и идва да потвърди всички мои опасения, за които стана дума вчера. Знаете много добре — макар и да не искате да се съгласите с мен, — че становищата за бедността на Христос и на църквата, поддържани от капитула в Перуджа, макар и подкрепени с теологични доводи, са същите, които поддържат още по-невъздържано и с далеч по-неправоверно поведение много еретически движения. Не е чак толкова трудно да се докаже, че становището на Микеле Чезена, възприето от императора, не се различава от това на Убертино и на Наежело Кларено. Дотук двете делегации ще са съгласни във всичко. Но Ги може да се опита да направи нещо повече и е достатъчно ловък, за да го стори — ще се опита да докаже, че тезисите от Перуджа не се различават от тезисите на просещите монаси или на лъжеапостолите. Съгласен ли сте с мен?

— Какво искате да кажете — че това е истина или че Бернар Ги ще поддържа, че е истина!

— Да предположим, че казвам, че той ще го каже — отвърна предпазливо абатът.

— Съгласен съм. Но това се предвиждаше. Сиреч знаехме, че ще стигнем дотам и без присъствието на Бернар. Най-много Бернар да го направи по-успешно от мнозина от ония глупави членове на курията; ще трябва да спорим с него много по-внимателно.

— Да — отвърна абатът. — Но ето, че стигаме и до въпроса, който бе повдигнат вчера. Ако до утре не открием виновника за две или може би за три престъпления, ще трябва да разреша на Бернар да постави под надзор живота в манастира. Не мога да скрия от човек, облечен с властта на Бернар (и то по наше взаимно съгласие, нека не го забравяме), че в манастира са станали и продължават да стават необясними неща. В противен случай в момента, в който той разбере това, в момента (да не дава Бог), в който стане друго тайнствено събитие, той ще има пълното право да твърди, че тук има предателство…

— Прав сте — измърмори загрижено Уилям. — Няма как. Ще трябва да си отваряме очите и да бдим над Бернар, който пък ще бди за тайнствения убиец. А може да е за добро; ако Бернар насочи вниманието си към убиеца, той няма да се намеси така ефикасно в дискусията.

— Ако Бернар се залови да разкрие убиеца, ще означава подронване на моята власт. Не забравяйте това. Тази мътна работа ме принуждава за пръв път да отстъпя част от моята власт между тези стени; а това е нещо ново не само за манастира, но и за самия клюнийски орден. Готов съм на всичко, за да го избегна. И първото, което би трябвало да направя, е да откажа да приема делегацията.

— Моля ви горещо, Ваше Преподобие, да поразмислите за това сериозно решение — рече Уилям. — Вие притежавате писмо от императора, в което той ви приканва да…

— Знам какво ме свързва с императора — прекъсна го рязко абатът.

— Знаете и вие. Следователно знаете, че за съжаление не мога да откажа. Но всичко това е много неприятно. Къде е Беренгарий, какво се е случило с него, какво правите?

— Аз съм само монах, който много отдавна е бил инквизитор и е водил успешни разследвания. Знаете, че истината не може да бъде разкрита за два дни. Пък и каква власт ми дадохте? Мога ли да влизам в библиотеката? Мога ли да задавам каквито въпроси искам, като се позовавам на вашия авторитет и подкрепа?

— Не виждам каква връзка може да има между престъпленията и библиотеката — рече абатът и се намръщи.

— Аделмо се занимаваше с миниатюри, Венанций — с преводи, Беренгарий е помощник-библиотекар… — поясни търпеливо Уилям.

— От тази гледна точка всички монаси — а те са шейсет души — са свързани с библиотеката, така както са свързани и с църквата. Тогава защо не търсите в църквата? Брате Уилям, вие провеждате разследване по моя заръка, и то в границите, в които ви помолих да го водите. По отношение на всичко друго, след Господ — и по негова милост — аз съм господар сред тези стени. Това ще важи и за Бернар. От друга страна — добави абатът вече по-спокойно, — не е казано, че Бернар ще дойде именно заради срещата. Абатът на Конк ми пише, че щял да дойде в Италия, за да продължи на юг. Пише ми също, че папата е помолил кардинал Бертрандо от Поджето да дойде тук от Болоня, за да оглави папската делегация. Може би Бернар идва, за да се срещне с кардинала.

— Което, погледнато в по-широк план, ще бъде още по-лошо. Бертрандо е бич за еретиците в Централна Италия. Тази среща между двама изтъкнати ръководители на борбата против еретиците може да означава началото на едно по-широко настъпление в страната, което накрая може да се насочи и против цялото францисканско движение…

— За което ще уведомим незабавно императора — рече абатът, — но в такъв случай те няма да бъдат застрашени веднага. Ще си отваряме очите. Довиждане.

Докато абатът се отдалечаваше, Уилям се позамисли. После ми каза:

— Най-важното, драги ми Адсон, е да не избързваме. Когато се налага да се разследват толкова подробности, не може да се действа бързо. Аз ще се върна в работилницата, защото без очилата не само не ще мога да прочета ръкописа, но и няма смисъл да се върнем отново тази нощ в библиотеката. Иди да разбереш дали има нещо ново за Беренгарий.

В този миг към нас се затече Никола от Моримондо; носеше лоши вести. Докато се опитвал да шлифова най-добрата леща, тази, на която Уилям разчиташе най-много, тя се счупила. А другата леща, която можела да я замени, се пукнала, когато се опитвал да я намести в рамката. Никола погледна безутешно към небето. Наближаваше време за вечерня, смрачаваше се. Повече възможности за работа днес нямаше. Още един изгубен ден, рече с горчивина Уилям, като не се поддаде (както ми призна по-късно) на изкушението да сграбчи за врата нескопосния стъклар, който и без това изглеждаше доста смутен.

Оставихме го да изживее смущението си и отидохме да питаме за Беренгарий. Разбира се, никой не бе успял да го намери.

Имахме усещането, че сме стигнали до мъртва точка. Поразходихме се из вътрешния двор, не знаехме какво да предприемем. Забелязах, че Уилям се беше замислил, погледът му се рееше, сякаш не виждаше нищо. Малко преди това бе измъкнал от расото стръкче от тревите, които бе събрал преди няколко седмици, и го дъвчеше, сякаш това стръкче му вдъхваше някаква особена кротка възбуда. Изглеждаше унесен, но от време на време очите му грейваха, сякаш в ума му се раждаше нова идея. После отново изпадаше в особения си деен унес. По едно време изрече:

— Разбира се, би могло…

— Какво? — попитах аз.

— Мислех за един начин да се ориентираме в лабиринта. Не е много прост, но би могъл да бъде ефикасен… Нали изходът е в източната кула, това е известно. Сега, представи си, че разполагаме с уред, който да ни покаже къде е север. Какво ще стане?

— Разбира се, достатъчно ще бъде да се завъртим надясно и ще се обърнем на изток. Или пък достатъчно ще бъде да потеглим в обратна посока и ще знаем, че вървим към южната кула. Но дори да приемем, че съществува подобна магия, лабиринтът си е лабиринт и щом се насочим на изток, бихме могли да се сблъскаме със стена, която не ще ни позволи да продължим, и отново ще се изгубим… — отвърнах аз.

— Да, но уредът, за който ти говоря, ще сочи винаги на север, дори и да променим посоката, и винаги ще ми подсказва накъде да завием.

— Това би било чудесно. Но би трябвало да притежаваме такъв уред, а той ще трябва да е в състояние да сочи на север и нощем, и в затворено помещение, без да трябва да разчита нито на слънцето, нито на звездите… Не вярвам и вашият Бейкън да е притежавал подобен уред! — засмях се аз.

— Лъжеш се — възрази Уилям. — Защото подобен уред вече е бил направен, бил е използван и от някои мореплаватели. Той не се нуждае нито от звездите, нито от слънцето, защото използва свойството на един чудодеен камък, също като камъка, който видяхме в болницата на Северин — камъка, който привлича желязото. Той е проучен и от Бейкън, и от един вълшебник пикардиец, Пиер от Марикур^[2], който е описал многобройните му приложения.

— А вие бихте ли могли да направите такъв уред?

— Не мисля, че ще е трудно. Камъкът може да бъде използван за много вълшебни неща, между които и за направата на машина, която да се движи непрекъснато без външна сила, но най-простото приложение е описано от арабина Байлек ал Кабаяки. Вземаш съд, пълен с вода, а във водата пускаш късче корк, в което е забучена игла. После хващаш в ръка магнитния камък и започваш да описваш над водата кръгови движения, докато иглата не придобие същите свойства, които има камъкът. При това положение иглата — но това би могъл да направи и камъкът, ако имаше възможност да се движи около ос — ще се завърти така, че върхът й ще сочи на север. И ако ти тръгнеш със съда в ръка, иглата ще се завърта винаги на север. Излишно е да ти казвам, че ако си отбелязал на ръба на съда, като изхождаш от север и юг, запад и така нататък, ти винаги ще знаеш накъде трябва да вървиш в библиотеката, за да стигнеш до източната кула.

— Прекрасно! — възкликнах аз. — Но защо иглата сочи винаги север? Камъкът привлича желязото, видях го с очите си, представям си, че камъкът се привлича от огромно количество желязо. Но това значи… това значи, че на края на земното кълбо, по посока на полярната звезда, има големи залежи от желязо!

— Някои твърдят, че е така. Но иглата не сочи точно към полярната звезда, а към точката, където се срещат небесните меридиани. А това означава, че, както е казано, „hie lapis gerit in se similitudinem coeli“^[3] и че наклонът на полюсите се определя от въздействието на небесните, а не на земните полюси. Това е чудесен пример за движение, породено от разстояние, а не по пряка материална причинност. Това е проблем, с който се занимава моят приятел Жан Жандьонски в свободното си време, когато императорът не го кара да направи така, че Авиньон да се продъни вдън земи…

— Тогава да вървим, да вземем камъка на Северин, един съд, вода, парче корк и… — предложих възбудено.

— Не бързай, не бързай — рече Уилям. — Не знам защо, но никога не съм виждал уред, който на практика да работи така съвършено, както описват философите. Докато сърпът на един селянин, въпреки че не е описан от нито един философ, работи винаги както трябва… Боя се, че ако започнем да обикаляме из лабиринта със светилник в едната ръка и съд, пълен с вода, в другата… Чакай, хрумна ми нещо. Уредът ще сочи на север и ако се намираме извън лабиринта, нали?

— Да, но в такъв случай няма да ни е нужен, защото ще можем да се ориентираме по слънцето и звездите… — отвърнах аз.

— Знам, знам. Но щом уредът действа и вътре, и вън, защо по същия начин да не може да работи и нашата глава?

— Нашата глава ли? Разбира се, тя работи и навън; като гледаме отвън, ние знаем много добре как е разположено Зданието. Но влезем ли вътре, се объркваме!

— Точно така. А сега забрави уреда. Мисълта за уреда ме наведе на мисълта за природните закони и за законите, от които се ръководи нашият ум. Ето какво: трябва да измислим начин да опишем отвън Зданието така, както е вътрешната му подредба…

— Но как?

— Чакай да помисля, няма да е чак толкова трудно…

— А методът, за който споменахте вчера? Нали искахте да обикаляте лабиринта, като поставяте знаци с въглен?

— Не — отвърна той, — колкото повече мисля за този начин, толкова по-неподходящ ми изглежда. Може би съм позабравил правилото, а може би, за да обикаляш спокойно един лабиринт, е нужно да разчиташ на някоя Ариадна, която да те чака на изхода и да държи края на въженце. Но толкова дълги въженца няма. А дори да има, би означавало (често приказките казват истината), че можеш да се измъкнеш от лабиринт само с външна помощ. Там, където външните закони са еднакви с вътрешните, Адсон, ще приложим математическите науки. Както казва Авероес^[4], нещата, които са ни известни, и тези, които са абсолютно известни, се отъждествяват само в математическите науки.

— Значи вие допускате съществуването на универсални познания.

— Математическите знания са съждения, изградени от нашия ум, за да бъдат винаги верни, било защото са вродени, било защото математиката е измислена преди другите науки. А библиотеката е била построена от човек с математически ум, защото без математиката не можеш да правиш лабиринти. Следователно ние трябва да съпоставим нашите математически съждения със съжденията на строителя и от тази съпоставка да стигнем до научен извод, защото става дума за наука от понятия, съпоставени с други понятия. И престани да ме въвличаш в метафизически спорове. Какво те прихваща днес? Я по-добре, нали имаш добро зрение, вземи един пергамент или плочка — нещо, на което да можеш да отбелязваш знаци, едно стило… аха, имаш, браво, Адсон. Хайде да обиколим Зданието, докато е още светло.

И така, обикаляхме дълго време край Зданието. Или поточно изучавахме отдалече източната, южната и западната кула, както и свързващите ги стени. Защото останалата част гледаше към пропастта, но от гледна точка на симетрията сигурно не се различаваше от това, което виждахме.

А това, което видяхме, отбеляза Уилям, докато ме караше да водя точни бележки на моята плоча, беше, че на всяка стена имаше по два прозореца, а на всяка кула — по пет.

— А сега разсъждавай — рече моят учител. — Всяка стая, която посетихме, имаше по един прозорец…

— С изключение на седмостенните — рекох аз.

— Естествено, нали са по средата на всяка кула.

— И без тези, които се оказаха без прозорци и не бяха седмоъгълни.

— Забрави ги. Първо да открием правилото, а после ще се опитаме да обясним изключенията. И така, откъм външната страна на всяка кула ще имаме по пет стаи и по две стаи за всяка стена, всяка с по един прозорец. Но ако от една стая с прозорец тръгнем към вътрешността на Зданието, ще влезем в друга стая с прозорец. Което значи, че става дума за вътрешните прозорци. Я ми кажи каква форма има вътрешната шахта, както се вижда от кухнята и скриптория?

— Осмоъгълна.

— Отлично. А на всяка страна на осмоъгълника може да има място за два прозореца. Това означава, че на всяка страна на осмоъгълника има по две вътрешни стаи. Така ли е?

— Да, но стаите без прозорец?

— Те са всичко осем на брой. Вътрешната зала на всяка кула има седем стени, от които пет гледат към всяка от петте стаи във всяка кула. С какво граничат другите две стени? Нито с някоя от стаите, разположени край външните стени, защото в такъв случай би имало прозорци, и по същата причина — нито със стаи, разположени край осмоъгълната шахта; в такъв случай стаите щяха да бъдат прекалено дълги. Опитай се да начертаеш библиотеката така, сякаш я гледаме отгоре. Ето, ще видиш, че срещу всяка кула трябва да има две стаи, които граничат със седмоъгълната стая и водят към две стаи откъм вътрешната осмоъгълна шахта.

Опитах се да нахвърля чертежа така, както ми подсказваше моят учител, и възкликнах с въодушевление:

— Но в такъв случай знаем всичко! Почакайте да преброя… Библиотеката има петдесет и шест стаи; четири от тях са седмоъгълни, петдесет и две са повече или по-малко квадратни; от тях осем са без прозорци, двайсет и осем са откъм външната страна, а шестнайсет — откъм вътрешната!

— А всяка една от четирите кули има по пет четиристенни и една седмостенна стая… Библиотеката е изградена съгласно една божествена хармония, на която могат да бъдат приписани различни и чудни значения…

— Чудесно откритие — рекох аз, — но тогава защо е толкова трудно човек да се ориентира в нея?

— Защото, ако има нещо, което да не съответства на никакви математически закони, това е разположението на вратите. От някои стаи може да се мине в няколко други, от други — само в една; трябва да разберем дали няма и стая, от която изобщо не може да се мине в друга. Ако вземеш предвид това обстоятелство, ако прибавиш към него липсата на светлина — и на отправна точка спрямо положението на слънцето, — както и виденията и огледалата, ще ти стане ясно, че лабиринтът може да обърка всеки, който се опитва да мине из него; при това този човек вече е смутен от чувството за вина. Спомни си как се бяхме отчаяли нощес, когато объркахме пътя. Максимално объркване, постигнато с максимално възможен ред — чудесно пресметнато. Строителите на библиотеката са били големи майстори.

— Тогава как ще се ориентираме?

— Сега вече няма да е трудно. С помощта на плана, който ти нахвърли и който в една или друга степен трябва да отговаря на разпределението на библиотеката, щом влезем в първата седмоъгълна зала, ще се насочим така, че да намерим веднага една от двете стаи без прозорци. След това, като се движим все надясно, след три или четири стаи би трябвало да се озовем в друга кула — която може да бъде само северната, — докато влезем в друга стая без прозорци, вляво от която ще се намира седмоъгьлната зала, а като тръгнем надясно, ще можем да следваме маршрут, аналогичен на този, за който току-що ти споменах, докато стигнем до западната кула.

— Да, ако всички стаи водеха до всички стаи…

— Така е. Именно затова ще имаме нужда от твоя чертеж, на който трябва да отбелязваме стените без отвори, та да знаем накъде се отклоняваме. Но няма да е трудно.

— Можем ли да разчитаме на чертежа? — запитах смутено, тъй като всичко ми се струваше прекалено просто.

— Можем — отвърна Уилям. — „Omnes enim causae effectum naturalium dantur per lineas, angulos et figuras. Aliter enim impossibile est sciri propter quid in illis“^[5] — изрече той. — Това са думи на един от големите учители в Оксфорд. Но за съжаление все още не знаем всичко. Научихме се как да не се изгубим. А сега трябва да разберем дали подреждането на книгите в стаите е извършено въз основа на някакво правило. Стиховете от Апокалипсиса ни казват твърде малко, пък и много от тях се повтарят в различни стаи…

— Въпреки че от книгата на апостола биха могли да се извадят много повече от петдесет и шест стихчета!

— Така е. Следователно полезни могат да ни бъдат само някои от тези стихчета. Чудно. Като че ли са разполагали с по-малко от петдесет, с трийсет или двайсет… Ах, кълна се в брадата на Мерлин…

— На кого?

— Няма значение, това е един магьосник от моя край… Използвали са толкова стихчета, колкото са буквите в азбуката! Така е, разбира се. Текстът на стихчетата няма значение; от значение са само началните букви. Всяка стая е отбелязана с буква от азбуката, а всички букви заедно съставят текст, който трябва да открием!

— Като песен загадка под формата на кръст или риба!

— Нещо подобно: по всяка вероятност, когато са строили библиотеката, този вид песни са били твърде на мода.

— Но откъде започва този текст?

— От някой надпис, който е по-едър от другите, от седмоъгълната зала в кулата, откъдето се влиза… или пък… Разбира се, от червените надписи!

— Но те са много!

— Значи има повече текстове или повече думи. Сега пречертай по-добре твоя чертеж, направи го по-едър, а когато влезем в библиотеката, ще отбелязваш леко на него със стилото си не само стаите, които прекосяваме, разположението на вратите и стените (както и на прозорците), но и началната буква на всеки стих; и внимавай, подобно на умел миниатюрист отбелязвай с по-едри букви тия, които са червени.

— Но как стана така — запитах с възхищение, — че успяхте да разгадаете тайната на библиотеката, наблюдавайки я отвън, а не успяхте да го сторите, докато бяхте в нея?

— По същия начин Бог познава света, защото го е замислил така, сякаш го е гледал отвън, преди да е бил създаден, докато ние не знаем правилото, по което е създаден, защото живеем в него, след като е бил вече създаден.

— Значи нещата могат да бъдат опознати, като ги гледаме отвън!

— Само творенията на изкуството, защото посредством нашия ум ние следваме действията на техния творец. Но не и творенията на природата, защото те не са дело на нашия ум.

— Но за библиотеката това е достатъчно, нали?

— Да — отвърна Уилям. — Но само за библиотеката. А сега да вървим да почиваме. Аз не мога да върша нищо до утре сутринта, когато — надявам се — ще получа очилата си. Затова по-добре да се наспим и да станем рано. Ще се опитам да поразмисля.

— А вечерята?

— Ах, да. Часът за вечеря мина. Монасите са вече в църквата. Но може би кухнята още е отворена. Иди да потърсиш нещо.

— Да открадна ли?

— Да поискаш. От Салваторе, нали станахте приятели.

— Но това значи той да открадне!

— Нима си пазач на брат си? — запита Уилям с думите на Каин.

Но разбрах, че се шегува; искаше да каже, че Бог е велик и милостив. Затова тръгнах да търся Салваторе; скоро го открих при конюшните.

 

— Много е хубав — рекох, сочейки Брунело, колкото да имам повод за разговор. — Ще ми се да го пояздя.

— Не може. Той е на Абон. Но за да препускаш, не е нужен хубав кон… — После ми посочи един здрав, наглед тромав кон: — И той ще ти свърши работа… Този, tertius equi…^[6]

Препоръчваше ми третия кон. Аз се изсмях на странния му латински език.

— Какво можеш да сториш с тоя кон? — запитах го аз.

Той ми заразказва някакви чудновати работи. Каза, че всеки кон, дори и най-старият и най-мързеливият, може да стане толкова бърз, колкото и Брунело. Нужно е овесът му да се смеси с някаква билка, която се наричала сатирион — трябвало да бъде стрита много добре, — а след това да му се намажат краката с еленова мас. После яхваш коня и преди да го пришпориш, обръщаш муцуната му на изток и му прошепваш три пъти в ухото: „Гаспар, Мелхиор, Маркизар“^[7]. Конят щял да препусне в кариер и да измине за час пътя, който Брунело би изминал за осем часа. А ако му се окачат на шията зъбите на вълк, убит от самия препускащ кон, конят нямало да усети никаква умора.

Попитах го дали е опитвал някога да прави това.

Той се приближи тайнствено и ми прошепна на ухото с неприятния си дъх, че било трудна работа, защото сега само епископите и приближените им рицари отглеждали сатирион, използвали го, за да укрепват силата си. Прекъснах го, като му казах, че тази вечер моят учител трябва да прочете едни книги в килията си, затова иска да се нахрани там.

— Остави на мен — рече той. — Ще направя питка от сирене.

— Какво е това?

— Приготвя се много лесно. Вземаш сирене, ама да не е нито много старо, нито много солено, и го нарязваш на квадратни късчета или както искаш. После слагаш малко масло или мас да се стопи на огъня. После поставяш две парчета сирене и като омекнат, слагаш върху тях захар и канела. Поднасяш питката веднага, защото трябва да се яде топла.

— Така да бъде — рекох. А той тръгна към кухнята, като ми заръча да го чакам. След около половин час пристигна — носеше чиния, покрита с кърпа. Миризмата беше приятна.

— Дръж — рече той и ми подаде голям светилник, пълен със зехтин.

— За какво ми е? — запитах аз.

— Отде да знам — подметна той. — Може би твоят учител ще иска тази нощ да отиде в някое тъмно място.

Салваторе явно знаеше повече, отколкото можех да предположа. Но не го разпитах, а занесох храната на Уилям. Нахранихме се и аз се оттеглих в моята килия. Или по-точно — престорих се. Искаше ми се да поговоря с Убертино, затова се промъкнах скришом в църквата.