Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден шести
ДЕВЕТИ ЧАС

Когато абатът отказва да изслуша Уилям, говори за езика на скъпоценните камъни и изявява желание да бъде прекратено разследването около станалите тъжни събития

 

Покоите на абата бяха разположени над заседателната зала и от прозореца на просторния, богато украсен салон, в който бяхме приети, отвъд покрива на църквата видяхме да се очертават в ясния и ветровит ден строгите форми на Зданието.

Именно на него се любуваше абатът, който стоеше край прозореца; вдигна тържествено ръка и ни го посочи:

— Ето една достойна за възхищение твърдина — рече той, — чиито пропорции са отражение на златното правило, залегнало в строежа на ковчега. Тя е на три етажа, защото три е числото на Светата Троица, трима са били ангелите, посетили Авраам, три са били дните, прекарани от Йона в утробата на голямата риба, толкова са били и дните, които Иисус и Лазар са прекарали в гроба; толкова пъти Христос е казал „Отче, да щеше да отклониш от мене тая чаша“, толкова пъти се е усамотил да се моли с апостолите. Петър се отрекъл три пъти от него, а той се явил на три пъти на своите хора, след като възкръснал. Три са богословските добродетели, три са свещените езици, три — частите на душата, три са умните създания — ангелите, людете и демоните, три са разновидностите на звука — vox, flatus, pulsus[1], три са епохите в историята на човечеството — преди, по време и след закона.

— Чудесно съчетание от мистични съответствия — съгласи се Уилям.

— Но и квадратната форма — продължи абатът, — и тя ни дава ценни духовни напътствия. Четири са основните посоки в света, четири са сезоните, елементите, топлината, студът, влагата и сушата, раждането, израстването, зрелостта и старостта, и небесните, сухоземните, въздушните и водните разновидности на животните, четири са основните цветове на дъгата, четири са и годините, необходими да се стигне до една високосна година.

— Да, така е — възкликна Уилям, — а три плюс четири е равно на седем, най-мистичното число, докато три, умножено по четири, дава дванайсет, колкото са апостолите, а дванайсет по дванайсет е равно на сто четиридесет и четири, числото на избраните.

Абатът нямаше какво повече да добави след последното доказателство за мистичното познаване на отвъднебесния свят на числата. Това позволи на Уилям да се насочи към същината на въпроса.

— Бих желал да поговорим за последните събития, за които размишлявах надълго и нашироко.

Абатът се обърна с гръб към прозореца и изгледа строго Уилям:

— Май ще трябва да си поговорим доста. Брате Уилям, признавам, че очаквах повече от вас. Тук сте от близо шест дни; през това време освен Аделмо загинаха още четирима монаси, двама бяха арестувани от Инквизицията — разбира се, имаше защо, но ние можехме да се избавим от този позор, ако инквизиторът не беше принуден да се занимава със станалите преди това престъпления; и накрая именно поради тези мъчителни събития срещата, на която бях посредник, завърши с печални резултати… Ще се съгласите, че когато ви възложих да разследвате случая със смъртта на Аделмо, аз се надявах, че тези събития ще потръгнат иначе…

Уилям замълча, беше смутен. Абатът имаше право. Още в началото на този разказ споменах, че моят учител обичаше да смайва хората с бързите си изводи, затова беше логично да се чувства засегнат, когато го обвиняваха — при това не съвсем неоснователно — в мудност.

— Така е — съгласи се той, — аз не оправдах вашите очаквания, но ще ви обясня защо. Тези престъпления не са плод на никаква свада или на отмъщение между монаси, а се обуславят от факти, които на свой ред се коренят в далечното минало на манастира…

Абатът го изгледа с безпокойство.

— Какво искате да кажете? И аз разбирам, че ключът за тяхното разгадаване не е злощастната случка с ключаря, която се преплете с друга. Но аз се надявах, че… че вие сте разгадали другия ключ, другия, който може би и аз знам, но за който не мога да говоря; очаквах вие да ми го кажете…

— Ваше преподобие вероятно има предвид нещо, което е узнал при изповед… — Абатът отвърна очи и Уилям продължи: — Ваше преподобие, ако искате да разберете дали аз знам — без да съм го узнал от вас, — че между Беренгарий и Аделмо и между Беренгарий и Малахий е имало някакви нечестиви връзки, трябва да ви кажа, че това е известно на всички в манастира…

Абатът поруменя.

— Не смятам, че е уместно да говорим за подобни неща пред този послушник. Пък и според мен, след като вече се срещнахме, нямате нужда от писар. Излез, момче — рече ми той повелително.

Излязох най-смирено. Но нали си бях любопитен, долепих се до вратата, която само притворих, та да мога да слушам какво говорят. Уилям продължи:

— Значи всички тия нечестиви връзки — ако наистина са съществували — нямат кой знае какво влияние върху станалите трагични събития. Ключът за тяхното разгадаване е друг и аз мислех, че и вие сте стигнали до същия извод. Всичко е свързано с открадването и притежанието на една книга, която е била скрита във „finis Africae“ и която сега отново е върната там благодарение на Малахий; но това не помогна — надявам се, че сте се убедили и вие — да се сложи край на поредицата от престъпления.

Настана продължително мълчание; по едно време абатът заговори с вълнение, с пресеклив глас, като човек, изненадан от някакво неочаквано разкритие:

— Не може да бъде… Вие… Откъде знаете за „finis Africae“? Нима сте нарушили моята забрана и сте проникнали в библиотеката?

Уилям трябваше да каже истината, но кажеше ли я, абатът щеше да се разгневи прекомерно. А той явно нямаше намерение да лъже. Затова реши да отвърне на въпроса с въпрос:

— Ваше Преподобие, та нали сам вие на първата ни среща казахте, че за човек като мен, описал така подробно Брунело, без изобщо да го е виждал, няма да е никак трудно да разсъждава за места, до които няма да има достъп?

— Така е — отвърна Абон. — Но как сте стигнали до тези ваши изводи?

— Ако седна да ви обяснявам, ще ми е нужно много време. Извършена е поредица от престъпления, за да се попречи на мнозина да открият нещо, което някой не иска да бъде разкрито. Всички, които са знаели нещо за тайните на библиотеката — кой по право, кой с измама, — са мъртви. Остава един-единствен човек и това сте вие.

— Нима намеквате… нима искате да намекнете… — абатът говореше като човек, чиито вратни жили аха ще се пръснат.

— Не ме разбирайте погрешно — отвърна Уилям, който по всяка вероятност бе направил опит и да подметне нещо, — искам да кажа, че има още някой, който знае и не желае никой друг да знае. Вие сте последният, който знае, бихте могли да станете следващата жертва. Затова би трябвало да ми кажете какво ви е известно за тази забранена книга и най-вече — кой друг в манастира може да знае за библиотеката толкова, колкото знаете вие, че и повече от вас.

— Тук е студено — рече абатът. — Хайде да излезем.

Побързах да се отдалеча от вратата и ги причаках до стълбата, която водеше към долния етаж. Абатът ме видя, усмихна ми се и рече:

— През последните дни този млад монах трябва да се е наслушал на какви ли не всяващи смут неща! Горе главата, момче, не се поддавай на безпокойство! Мисля, че престъпните замисли тук са много по-малко от тия, дето се привиждат на някои…

Вдигна ръка така, че слънчевата светлина да огрее прекрасния пръстен, символ на неговата власт, който носеше на безименния си пръст. Пръстенът заискря с целия блясък на своите камъни.

— Позна го, нали? — запита ме той. — Символът на моята власт, но и на моето бреме. Това не е украшение, а блестящ символ на словото Божие, на което съм пазител. — И погали с пръсти камъка или поточно сияйните разноцветни камъни, от които бе изработен този блестящ шедьовър, плод на изкусната ръка на човека и на природата. — Ето аметиста — продължи той, — символ на смирението, който ни напомня наивността и нежността на свети Матей; ето халцедона, белег на милосърдието, символ на състраданието на Йосиф и на свети Яков Големия; ето ясписа, знак на вярата, свързан със свети Петър; а това е сардоникс, символ на мъченичеството, и ни напомня за свети Вартоломей; ето сапфира, надежда и съзерцание, камък на свети Андрей и на свети Павел; а това е берил — символ на здравото учение, на наука и далновидност, добродетели, присъщи на свети Тома[2]… Колко прекрасен е езикът на скъпоценните камъни — продължи той, погълнат от своето мистично видение, — който ювелирите, поддръжници на традицията, са пренесли от нагръдника на Аарон[3] и от описанието на небесния Ерусалим в книгата на апостола. Пък и стените на Сион[4] са били изпъстрени със същите скъпоценни камъни, които украсявали нагръдника на брата на Мойсей, с изключение на карбункула, ахата и оникса, които са цитирани в Изхода, но в Апокалипсиса са заменени от халцедона, от сардоникса, от хризоспаса и от хиацинта.

Уилям понечи да отвори уста, но абатът вдигна повелително ръка да не се обажда и продължи:

— Спомням си една молитва, в която всеки скъпоценен камък бе описан и римуван в чест на Дева Мария. Нейният годежен пръстен бе описан като символична поема, излъчваща върховните истини, изразени чрез ясния език на украсяващите го камъни. Яспис за вярата, халцедон за истината, изумруд за непорочността, сардоникс за спокойния живот на Девата, рубин за кървящото сърце по Голгота, хризолит, чиито многобройни отблясъци напомнят чудното разнообразие на чудесата на Мария, хиацинт за състраданието, аметист, с неговата смесица от розово и небесносиньо, за обичта Божия… Но в кухината на пръстена бяха инкрустирани други не по-малко красноречиви вещества като кристала, който ни препраща към непорочността на душата и на плътта, като лигурия, който прилича на кехлибара, символ на въздържанието, и магнитния камък, който привлича желязото, така както Дева Мария се докосва до струните на каещите се сърца с лъка на своята доброта. Вещества, които, както виждате, украсяват, макар и много по-скромно, и моя пръстен.

Въртеше пръстена и с блясъка му заслепяваше очите ми, сякаш искаше да ме замае.

— Вълшебен език, нали? За други отци камъните означават други неща, според папа Инокентий III рубинът е носител на спокойствието и търпението, а гранатът — на милосърдието. Според свети Брюнон аквамаринът е синтез на богословската наука и достойнствата на нейните най-чисти отблясъци. Тюркоазът означава радост, сардониксът напомня за серафимите, топазът — за херувимите, ясписът означава престолите, хризолитът — господствата, сапфирът — силите, ониксът — властите, берилът — началата, рубинът — архангелите, а изумрудът — ангелите[5]. Езикът на скъпоценните камъни е многообразен, всеки един от тях изразява повече от една истина, според прочита, който избираме, според контекста, в който са поставени. А кой решава каква трябва да бъде степента на тълкуване и какъв е правилният контекст? Ти знаещ това, момче, учили са те — решава авторитетът, тълкувателят, който е най-сигурен от всички, който е овластен с най-голям престиж и следователно е и най-свят. Как иначе ще тълкуваме многобройните знаци, които светът предлага на нашите очи на грешници, как иначе да избегнем грешките, в които ни тласка демонът? Обърни внимание: показателно е до каква степен дяволът ненавижда езика на скъпоценните камъни, свидетелка за което е и света Хилдегард. Нечестивият звяр вижда в този език послание, което сияе от мъдрост с различно значение или от различни степени, и той желае да го помете, защото той, врагът, долавя в блясъка на камъните отблясъка на вълшебствата, които е притежавал, преди да падне, и разбира, че тези сияйни отблясъци са плод на огъня, който го измъчва. — Поднесе пръстена, за да го целуна, и аз коленичих. Той ме погали по главата, — И така, момче, забрави всичко грешно, което си чул през последните дни. Ти си постъпил в най-големия и най-благороден от всички ордени, аз съм абат от този орден, ти си мой подвластен. Затова чуй моята заповед: забрави и нека устните ти останат завинаги запечатани. Закълни се.

Бях развълнуван и покорен и сигурно щях да се закълна. А ти, любезни мой читателю, сега нямаше да можеш да четеш този мой достоверен летопис. Но ето че се намеси Уилям, може би не за да ми попречи да се закълна, а под влиянието на някаква инстинктивна реакция, от досада, за да прекъсне абата, за да наруши очарованието, което несъмнено бяха сътворили неговите слова.

— Защо забърквате момчето? Аз ви зададох въпрос, предупредих ви за определена опасност, поисках да ми кажете едно име… Нима ще пожелаете и аз да целуна пръстена и да забравя какво съм узнал или какви са моите подозрения?

— Ох, вие… — изрече печално абатът. — Не очаквам от един просещ монах да вникне в красотата на нашите традиции или да зачита сдържаността, тайните, тайнствата на милосърдието… да, на милосърдието, и чувството за чест, и обета за мълчание, на който се крепи нашето величие… Вие ми говорихте за някаква необичайна, невероятна история. За някаква забранена книга, заради която стават едно след друго убийства, за някого, който знае това, което единствен аз би трябвало да знам… Басни, безсмислени намеци. Приказвайте си, ако искате, никой няма да ви повярва. Пък и дори ако нещо от сътвореното от вашата фантазия е вярно… така или иначе, сега всичко ще бъде поставено под мой контрол и отговорност. Ще контролирам; разполагам и с необходимите за това средства, и с нужната власт. Сгреших, като още в самото начало поисках от един чужд човек, па макар и мъдър и заслужаващ доверие, да разследва неща, които са от моя компетентност. Но вие разбрахте, нали сам казахте, отначало мислех, че става дума за нарушение на обета за непорочност, и желаех (колко неразумно постъпих) някой друг да ми каже това, което бях узнал при изповед. Добре, сега ми го казахте. Много съм ви благодарен за всичко, което сторихте или се опитахте да сторите. Срещата на делегациите стана, вашата мисия тук завърши. Предполагам, че в императорския двор ви очакват с нетърпение, там не могат да се лишат задълго от човек като вас. Разрешавам ви да напуснете манастира. Днес може би е вече късно, не искам да тръгнете на път след залез-слънце, пътищата са несигурни. Ще заминете утре сутринта, по ранина. Ох, не ми благодарете, за мен беше истинско удоволствие да ви приема като брат между братя и да ви почета с нашето гостоприемство. Можете да се оттеглите с вашия послушник, за да приготвите багажа си. Ще се сбогуваме утре призори. Сърдечно ви благодаря. Разбира се, не е необходимо да продължите вашите разследвания. Не смущавайте повече монасите. Вървете.

То бе нещо повече от раздяла, това бе изгонване. Уилям се сбогува с абата; слязохме по стълбата.

— Какво означава това? — запитах аз. Вече нищо не разбирах.

— Опитай се да съставиш една хипотеза. Трябва да си научил как става това.

— Добре, научил съм, че трябва да съставя поне две хипотези, като едната противоречи на другата, като и двете бъдат невероятни. Добре, значи… — Преглътнах, не ми беше лесно да съставям хипотези. — Първа хипотеза: абатът вече е знаел всичко и е предполагал, че вие няма да разкриете нищо. Отначало, когато умря Аделмо, той ви натовари с разследването, но постепенно е разбрал, че работата е много по-сложна, че по някакъв начин ще засегне и него, затова няма никакво желание да развържете този възел. Втора хипотеза: абатът никога не е подозирал нищо (какво, не знам, защото не знам какво имате предвид сега). Но, така или иначе, той е продължавал да мисли, че всичко е плод на свада между… между монаси содомити… Ала вие му отворихте очите и той изведнъж се е досетил за нещо страшно, помислил е за определено име, убеден е ясно кой е виновник за станалите престъпления. Но сега вече иска да се справи сам и иска да ви отпрати, за да спаси честта на манастира.

— Много добре. Започваш да разсъждаваш правилно. Но нали разбираш — и в двата случая абатът се безпокои за доброто име на своя манастир. Независимо от това, дали е убиец или белязана жертва, той не желае отвъд тези планини да плъзнат слухове, опетняващи неговата Света обител. Можеш да избиваш монасите му, но не и да петниш честта на манастира. Ох, дявол… — продължи Уилям в пристъп на ярост. — Ама че мръсен феодал, пуяк, спечелил си известност като гробар на Тома Аквински, седнал да ми се надува само загдето носи пръстен, дебел колкото дъно на чаша! Ама че е надменен, ама че сте надменни всички вие, клюнийските монаси; та вие сте по-лоши и от князете, по-големи барони от бароните!

— Учителю… — осмелих се да му възразя, тъй като се почувствах засегнат.

— Я мълчи, че и ти си като тях. Вие не сте нито обикновени люде, нито деца на обикновени люде. Ако сред вас попадне селянин, може и да го приемете, но както се уверих и вчера, няма да се поколебаете да го предадете на светската власт. Ако е от вашите — не, тогава го прикривате; Абон е способен да открие виновника и да го промуши с нож в криптата със съкровищата, да разхвърли бъбреците му в мощехранителниците, стига с това да спаси честта на манастира… Един францисканец, един минорит плебей да разкрие змийското гнездо в тази света обител? Дума да не става, Абон няма да позволи подобно нещо. Благодаря ви, брате Уилям, императорът се нуждае от вас, видяхте ли какъв хубав пръстен си имам, довиждане. Сега вече няма да се боря само с Абон, сега ще се боря с всичко, което се случи, и няма да изляза от тези стени, преди да съм узнал истината. Той иска да си замина утре сутринта? Добре, той е господар тук, но до утре сутринта аз трябва да науча всичко. Трябва.

— Наистина ли трябва? Че кой ви го налага?

— Никой не може да ни налага да знаем, Адсон. Просто трябва да знаем, това е, дори с цената на неправилно тълкуване.

Чувствах се все още объркан и унизен от словата, които Уилям изрече против моя орден и неговите абати. И се опитах да оправдая отчасти Абон, съставяйки една трета хипотеза — изкуство, в което, както си мислех, бях придобил голямо умение.

— Учителю, вие не взехте предвид още една възможност — рекох аз. — През тези дни ние забелязахме — а днес, след откровението на Никола и слуховете, които стигнаха до нас в църквата, ни стана съвсем ясно, че има една група италиански монаси, които не могат да понасят чужденци да ръководят библиотеката, които обвиняват абата, че не спазвал традицията, и които, доколкото можах да разбера, се прикриват зад стария Алинардо и го избутват пред себе си като знаме, за да настояват за промяна в управлението на манастира. Тия работи са ми ясни, защото всеки послушник се е наслушал в своя манастир на какви ли не спорове, намеци, както и за подобни заговори. Ако е така, абатът може би се страхува, че вашите разкрития ще дадат коз в ръцете на неговите врагове, затова иска да разнищи цялата работа много предпазливо…

— Възможно е. Но той си остава надут пуяк и ще го убият.

— Какво мислите за моите предположения?

— Ще ти кажа по-късно.

Стояхме във вътрешния двор. Вятърът духаше все по-яростно, а светлината ставаше все по-слаба, въпреки че малко преди това бе ударил деветият час. Денят клонеше към заник, оставаше ни твърде малко време. На вечерня абатът сигурно щеше да предупреди монасите, че Уилям вече няма никакво право да задава въпроси и да влиза навсякъде.

— Късно е — рече Уилям, — а когато разполагаш с малко време, горко ти, ако изгубиш спокойствие. Налага се да действаме така, сякаш разполагаме с цяла вечност. Трябва да реша една задача — как да проникна във „finis Africae“, защото окончателният отговор е там. После трябва да спасим един човек, но кой — още не съм решил. И накрая, би трябвало да очакваме нещо откъм оборите, които ти ще наблюдаваш… Я виж как се размърдаха…

И наистина между Зданието и вътрешния двор цареше необичайно оживление. Малко преди това някакъв послушник изтича от покоите на абата към Зданието. Сега оттам излезе Никола, който пък се запъти към спалното помещение. В един ъгъл същата група от сутринта — Пачифико, Аймаро и Пиетро, разговаряха оживено с Алинардо, сякаш се стремяха да го убедят в нещо.

По едно време като че ли взеха решение. Аймаро хвана под ръка Алинардо, който все още се колебаеше, и двамата се запътиха към покоите на абата Тъкмо влизаха, ето че откъм спалното помещение излезе Никола, който водеше Хорхе в същата посока. Видя, че двамата вече влизат, прошепна нещо на ухото на Хорхе, старецът поклати глава и те продължиха към заседателната зала.

— Абатът се стреми да овладее положението… — прошепна скептично Уилям. От Зданието започнаха да излизат други монаси, които сигурно са били в скриптория, последвани от Бенций, който се запъти към нас; беше много разтревожен.

— В скриптория кипи — рече той, — никой не работи, всички разговарят оживено… Какво става?

— Става това, че всички, дето до тази сутрин изглеждаха най-подозрителни, са мъртви. До вчера всички се пазеха от глупавия, подъл и сладострастен Беренгарий, после от подозирания в ерес ключар и най-сетне — от Малахий, когото всички толкова ненавиждаха… А сега вече не знаят от кого да се пазят; просто се налага да открият някакъв враг или изкупителна жертва. И всеки подозира другия, някои като теб се боят, други пък са решили да сплашат някого другиго. Всички сте прекалено възбудени. Адсон, от време на време поглеждай оборите. Аз отивам да си почина.

Би трябвало да се учудя — да отиде да си почине, след като разполагаше само с няколко часа; това не изглеждаше най-мъдрото решение. Ала вече познавах моя учител. Колкото по-отпочинало бе тялото му, толкова по-бързо му щракаше умът.

Бележки

[1] „Глас, дишане, тласък“.

[2] Матей, Яков Големи, Петър, Вартоломей, Андрей, Павел, Тома — ученици апостоли на Иисус Христос. Йосиф — старецът, за когото била сгодена Дева Мария.

[3] Аарон — първият свещеник на евреите, брат на вожда на народа Мойсей според старозаветната книга на Библията Изход.

[4] Сион — хълм в Ерусалим, на който бил построен храмът на Йехова, бога на евреите. Храмовата постройка била заобиколена с дворове за народа, обградени със стени.

[5] Серафими, херувими, престоли, господства, сили, власти, начала, архангели и ангели — според апостол Павел (Послание до Колосяни, гл. 1, ст. 16) са деветте ангелски степени.