Умберто Еко
Името на розата (37)

Ден пети
ШЕСТИ ЧАС

Когато намират убития Северин, но не успяват да намерят намерената от него книга

 

Закрачихме по платото — бързо, тревожно. Капитанът на стрелците ни водеше към болницата: като приближихме, видяхме как в гъстата сива мъгла се мятат сенки — бяха стичащите се монаси и ратаи и стрелците, застанали пред вратата и непозволяващи никому да влиза.

— Бях изпратил тези стрелци да търсят един човек, който можеше да ни разясни многото тайни — рече Бернар.

— Кого? Да не би брата билкар? — запита изумен абатът.

— Не, сега ще видите — отвърна Бернар и влезе.

Влязохме в лабораторията на Северин; пред очите ни се откри мъчителна гледка. Клетият билкар лежеше мъртъв сред локва кръв с разцепена глава. А шкафовете бяха като пометени от буря — навсякъде бяха разхвърляни изпотрошени ампули, шишета, книги и документи. Край трупа лежеше армилярна сфера, най-малко два пъти по-голяма от човешка глава; беше изящно изработена от метал, над нея стърчеше златен кръст, а тя се опираше на малък, осеян с украшения триножник, Бях я виждал и преди — стоеше на масата вляво от входа.

На другия край на стаята двамина стрелци бяха хванали здраво ключаря, който се опитваше да се освободи, викаше, че е невинен; а като видя абата, се развика още по-силно.

— Господине! — викаше той. — Нещастно съвпадение! Когато влязох, Северин беше вече мъртъв, завариха ме как наблюдавам безмълвно тази страхотия!

Капитанът на стрелците се приближи до Бернар и след като получи разрешение, започна да му докладва пред всички. Стрелците имали нареждане да намерят ключаря и да го задържат; търсили го повече от два часа из целия манастир. Сигурно, рекох си аз, това бе нареждането, което даде Бернар, преди да влезе в заседателната зала, а войниците, които не познаваха това място, са почнали да търсят там, където не трябва, без да си дават сметка, че ключарят, който не е знаел какво го очаква, е бил заедно с други монаси в нартиката, пък и мъглата сигурно бе затруднила още повече търсенето. Така или иначе от думите на капитана стана ясно, че Ремиджо, след като се разделихме, тръгнал към кухнята, някой го видял и уведомил стрелците; но те стигнали в Зданието, след като Ремиджо малко преди това излязъл нанякъде — в кухнята се намирал Хорхе, който твърдял, че току-що разговарял с него. Тогава стрелците тръгнали из платото към зеленчуковите градини; тук пред тях из мъглата изникнал като призрак старият Алинардо, който се бил изгубил. Именно Алинардо им казал, че малко преди това видял ключаря да влиза в болницата. Стрелците отишли там, вратата била отворена. Влезли, заварили мъртвия Северин и ключаря, който тършувал като луд из шкафовете и хвърлял всичко, каквото му попадне, на пода, сякаш търсел нещо. Не е трудно да се досетим какво е станало, заключи капитанът. Ремиджо е влязъл, нахвърлил се е върху билкаря, убил го и после започнал да търси това, заради което го убил.

Един стрелец вдигна от пода армилярната сфера и я подаде на Бернар. Изящната конструкция от медни и сребърни кръгове, скрепени от една по-яка конструкция от бронзови пръстени, явно е била хваната за дръжката на триножника и стоварена с все сила върху черепа на жертвата, защото от удара много от по-тънките пръстени се бяха счупили или огънали откъм едната страна. А че сферата е била стоварена именно откъм тази страна върху главата на Северин, личеше по петната от кръв, по снопчетата коса и ужасните късчета от мозъка на жертвата.

Уилям се наведе над Северин, за да се увери, че е мъртъв. Очите на този клетник, залети от кръвта, шурнала от главата, бяха широко разтворени и аз се запитах дали наистина — както разказват, че е ставало при други случаи — в застиналата зеница може да се различи ликът на убиеца — последното нещо, което са доловили сетивата на жертвата. Видях как Уилям оглежда ръцете на мъртвеца, за да провери дали няма черни петна по пръстите, макар че в този случай причината за смъртта бе повече от очевидна; но Северин бе със същите кожени ръкавици, с които понякога го бях виждал да работи с опасни билки, с жаби и неизвестни нему насекоми.

В това време Бернар Ги се обърна към ключаря:

— Ти си Ремиджо от Вараджине, нали? Бях наредил на моите хора да те търсят заради други обвинения, за да потвърдя други неща, в които си заподозрян. Сега виждам, че съм действал правилно, макар и с голямо закъснение, за което съжалявам. Господине — обърна се тон към абата, — смятам, че май аз нося отговорността за последното престъпление, защото още от тази сутрин, след като изслушах признанията на оня нещастник, задържан нощес, знаех, че този човек трябва да попадне в ръцете на правосъдието. Но и вие сте свидетел — сутринта имах други задължения, а и моите хора се постараха…

Докато той говореше високо, та всички присъстващи да чуят (през това време стаята се беше изпълнила с хора, които се завираха навсякъде, оглеждаха разхвърляните и унищожени вещи, сочеха трупа и коментираха шепнешком голямото престъпление), в навалицата зърнах Малахий, който наблюдаваше мрачно това, което ставаше. Забеляза го и ключарят — тъкмо се канеха да го изведат. Той се отскубна от стрелците и се втурна към своя събрат, хвана го за расото, доближи лице до неговото и му заговори задъхано, докато стрелците отново го сграбчиха. Те го помъкнаха със себе си, а той отново се обърна към Малахий и му викна:

— Закълни се, кълна се и аз!

Малахий не отговори веднага, сякаш търсеше най-подходящите слова. Най-сетне, докато ключарят насила прекрачваше прага, му рече:

— Не ще сторя нищо в твоя вреда.

Спогледахме се с Уилям и се питахме какво ли може да означава всичко това. И Бернар бе забелязал всичко, но това сякаш не му направи впечатление; нещо повече — усмихна се на Малахий, сякаш да одобри думите му и да сключи с него някакво зловещо съглашение. После оповести, че веднага след обяда съдът ще се събере в заседателната зала, за да води публично следствие. Излезе, заповяда да отведат ключаря в ковачницата и да не му разрешават да разговаря със Салваторе.

В същия миг зад нас чухме гласа на Бенций:

— Аз влязох веднага след вас — прошепна той, — в стаята още нямаше много хора, а Малахий го нямаше.

— Сигурно е влязъл по-късно — рече Уилям.

— Не — настоя Бенций, — бях до вратата, видях кой влизаше. Повярвайте, Малахий вече е бил тук… от по-рано.

— Кога?

— Още преди ключарят да влезе. Не мога да се закълна, но мисля, че е излязъл зад онази завеса, след като се бяха струпали доста хора.

— И посочи голямата завеса, закриваща леглото, където Северин обикновено караше да полегне всеки, който биваше подлаган на някакво лечение.

— Да не би да искаш да кажеш, че той е убил Северин и че се е скрил там, когато е влязъл ключарят? — запита го Уилям.

— Или пък че оттам е бил свидетел на това, което се е случило тук. Иначе защо ключарят щеше да го моли да не му наврежда, като в замяна на това обеща, че и той няма да му стори никакво зло?

— Възможно е — рече Уилям. — Така или иначе тук се намираше една книга и би трябвало да е тук, защото и ключарят, и Малахий излязоха с празни ръце, — Уилям бе научил от мен, че и Бенций знае, и сега се нуждаеше от помощ. Той пристъпи към абата, който оглеждаше тъжно трупа на Северин, и го помоли да нареди всички да излязат, тъй като искал да огледа по-добре стаята. Абатът се съгласи, излезе и той, като погледна скептично Уилям, сякаш го кореше, че винаги пристига късно. Малахий се опита да остане, като посочваше някакви неясни оправдания; Уилям му каза, че не се намира в библиотеката и че тук не може да претендира за никакви права. Държа се учтиво, но бе непреклонен; така си отмъсти на Малахий, загдето не му бе позволил да огледа писалището на Венанций.

 

Когато останахме тримата, Уилям очисти една маса от разхвърляните по нея счупени съдинки и документи и ми нареди да почна да му подавам една по една книгите от сбирката на Северин. В сравнение с безбройните книги в лабиринта тази сбирка изглеждаше малка; но все пак се състоеше от десетки и десетки томове с различни размери. По-рано те бяха подредени по рафтовете, а сега бяха разхвърляни на пода сред редица други вещи, бяха раздърпани от трескавите ръце на ключаря, някои бяха направо разкъсани, сякаш този човек не бе търсил някаква книга, а нещо, което е трябвало да бъде помежду страниците й. Някои книги бяха накъсани с ярост, а подвързията — унищожена. Не бе лесна работа да ги вземаме една по една, да разберем за какво става дума и да ги нареждаме накуп на масата; пък и трябваше да се бърза, защото абатът ни бе дал малко време, тъй като скоро трябваше да дойдат монаси да оправят трупа на Северин и да го приготвят за погребението. А се налагаше и да обикаляме, и да търсим под масите, зад рафтовете и шкафовете, да не би нещо да убегне от вниманието ни. Уилям не пожела Бенций да ми помага, разреши му само да застане и да пази до вратата. Въпреки заповедта на абата мнозина настояваха да влязат — било ужасени от вестта ратаи, било монаси, които оплакваха своя събрат, било послушници, донесли бели платна и съдинки с вода, за да измият и увият трупа…

И така налагаше се да бързаме. Вдигах книгите, подавах ги на Уилям, той ги оглеждаше и ги слагаше на масата. Скоро разбрахме, че този начин на работа отнема много време, та продължихме да работим едновременно — сиреч аз вдигах някоя книга, ако беше разпиляна, я подреждах, прочитах заглавието и я поставях на масата. Случваше се — и то често — да попадаме и на отделни страници.

— „De plantis libris tres“^[1], дявол да го вземе, не е тази — възкликваше Уилям и хвърляше книгата на масата.

— „Thesaurus herbarum“^[2] — обадих се аз. А Уилям викна:

— Зарежи я, книгата, която търсим, е на гръцки!

— Да не е тази? — запитах го аз и му показах книга, чиито страници бяха изпълнени с някакви чудновати заврънкулки.

Уилям отвърна:

— Не, глупако, това е арабски! Прав беше Бейкън, като твърдеше, че първото задължение на един знаещ е да изучава езици!

— Но и вие не знаете арабски! — възразих обиден, а Уилям ми отвърна:

— Но поне мога да разбера, че е на арабски! — А аз се изчервих, защото чух Бенций да се смее зад гърба ми.

Книгите бяха много, още повече бяха записките, свитъците с чертежи на небесния свод, каталозите на разни чудновати растения, съставени на отделни листове вероятно от покойника. Поработихме доста, претърсихме всички кътчета на лабораторията. Уилям стигна дотам, че най-хладнокръвно отмести трупа, за да провери да не би под него да има нещо, порови се и из расото му. Нищо.

— Така трябва — поясни Уилям. — Северин се е заключил тук с някаква книга. Тя не беше у ключаря…

— Ами ако я е скрил под расото си? — попитах аз.

— Не, книгата, която зърнах онази сутрин под масата на Венанций, беше голяма, щяхме да я забележим.

— Как беше подвързана? — обадих се аз.

— Не знам. Беше разтворена, успях да я зърна за миг, но това бе достатъчно, за да разбера, че е на гръцки; друго не помня. И така — тя не е у ключаря, мисля, че не е и у Малахий.

— Сигурен съм — обади се Бенций. — Когато ключарят се вкопчи в него, стана ясно, че той не крие нищо под скапулария.

— Хубаво. Тоест лошо. Щом книгата не е тук, това означава, че освен Малахий и ключаря тук преди тях се е промъкнал и друг човек.

— Тоест някой друг, който е убил Северин, така ли?

— Много станаха — рече Уилям.

— Пък и кой ли е могъл да знае, че книгата е тук? — попитах аз.

— Хорхе например, ако е чул нашия разговор.

— Да — отвърнах аз, — но Хорхе не би могъл да убие такъв здравеняк като Северин, при това толкова жестоко.

— Така е. Освен това ти си го видял да върви към Зданието, а стрелците малко преди да открият ключаря, са го видели в кухнята. Значи не би могъл да дойде тук и да се върне в кухнята. Не забравяй, че макар и да се движи доста свободно, той все пак трябва да върви край стените и не би могъл да прекоси зеленчуковите градини, при това бегом…

— Оставете ме сам да помисля — прекъснах го аз, защото бях решил да подражавам на моя учител. — Значи не може да е бил Хорхе. Наблизо се навърташе Алинардо, но и той едва се държи на краката си, няма как да се справи със Северин. Ключарят е бил тук, но той бе открит от стрелците толкова скоро след като е излязъл от кухнята, че не ми се струва възможно за такова кратко време да накара Северин да му отвори, после да се нахвърли срещу него, да го убие и да разпръсне и изпотроши всичко. Възможно е Малахий да е изпреварил всички — Хорхе ви чу в нартиката, после е отишъл в скриптория, за да уведоми Малахий, че у Северин има някаква книга от библиотеката. Малахий идва тук, убеждава Северин да му отвори и го убива. Защо — един Господ знае. Но ако е търсел книгата, той е можел да я открие, без да тършува по този начин, нали е библиотекар! Кой тогава?

— Бенций — отвърна Уилям.

Бенций заотрича енергично, като поклати глава:

— Не, брате Уилям, вие знаете, че изгарях от любопитство. Но ако бях влязъл тук и имах възможност да се измъкна, сега нямаше да съм с вас, а щях да съм някъде другаде и да разглеждам тази скъпоценност…

— Доказателството ти е почти убедително — усмихна се Уилям.

— Но и ти не знаеш как изглежда книгата. Можеше да убиеш, а след това да дойдеш отново тук и да се опиташ да я откриеш.

Бенций поруменя като божур и възрази:

— Не съм убиец!

— Никой не е убиец, преди да е извършил първото си престъпление — рече философски Уилям. — Така или иначе книгата не е тук, а това е достатъчно, за да докаже, че ти не си я оставил тук. Струва ми се логично и това, че ако ти я беше взел по-рано, щеше да се измъкнеш в бъркотията.

После се обърна и огледа трупа. И като че ли едва сега си даде сметка, че приятелят му е мъртъв.

— Бедни Северин — промълви той, — като си помисля, че подозирах и теб, и твоите отрови. А ти си гледал да се предпазиш от някоя отрова, затова си сложил и тия ръкавици. Очаквал си опасност откъм земята, а тя се е стоварила върху теб откъм небесния свод… — Вдигна сферата и я огледа внимателно. — Защо ли са използвали именно това оръжие…

— Било е подръка.

— Възможно е. Но са могли да използват и друго — някой съд, някое градинарско сечиво… Чудесен образец на изкусна обработка на метал и на астрономическа наука. Но е разбит и… Господи! — възкликна той. — И биде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите… — занарежда той.

Познавах твърде добре текста на апостол Йоан.

— Това е четвъртата тръба! — възкликнах аз.

— Точно така. Първо град, после кръв, после водата, а сега и звездите… Ако наистина е така, трябва да премислим отново всичко, убиецът не се е насочил случайно, той е следвал определен план… Възможно ли е да допуснем, че съществува такъв злокобен ум, който пристъпва към убийството само тогава, когато има възможност да стори това, следвайки указанията на книгата за Апокалипсиса?

— Какво ли ще стане при петата тръба? — попитах ужасен. Опитах се да си припомня. — И видях звезда, паднала от небето на земята; и даде й се ключът от кладенеца на бездната. Дали някой не ще загине, удавен в кладенеца?

— Петата тръба ни обещава много други неща — рече Уилям. — От кладенеца ще излезе дим като от голяма пещ, после от дима ще излязат скакалци, които ще измъчват хората с жило като това, което имат скорпионите. По своя вид скакалците ще приличат на коне със златоподобни венци на главата, със зъби като на лъвове… Нашият човек ще разполага с какви ли не средства, за да осъществи казаното в книгата… Но стига с тия фантазии. Я по-добре да си припомним какво ни каза Северин, когато ни уведоми, че е намерил книгата…

— Вие му казахте да ви я донесе, а той отвърна, че не може…

— Точно така; после ни прекъснаха. Защо не е могъл? Та не е трудно да се пренесе книга. А защо си е сложил ръкавиците? Дали в подвързията на книгата има нещо, свързано с отровата, която уби Беренгарий и Венанций? Някаква тайнствена опасност, някаква заразена игличка…

— Змия! — рекох аз.

— А защо не и кит? Не, ние пак прекаляваме с нашите фантазии. Установихме, че отровата трябва да мине през устата. Пък и Северин не каза, че не може да пренесе книгата. Каза, че предпочита да ми я покаже тук. И си е сложил ръкавици… Така или иначе вече знаем, че тая книга трябва да се пипа с ръкавици. Това важи и за теб, Бенций, ако, както се надяваш, успееш да я откриеш. А тъй като си толкова услужлив, можеш да ми помогнеш. Иди в скриптория и наблюдавай Малахий. Не го изпускай от очи.

— Ще бъде изпълнено! — отвърна Бенций; както ни се стори, той се зарадва от възложената му задача.

Не можехме да задържаме повече другите монаси; в стаята нахлуха сума ти хора. Времето за обед беше минало и Бернар сигурно събираше в заседателната зала своите хора.

— Няма какво да правим тук — рече Уилям. Изведнъж ми хрумна една мисъл.

— А не е ли възможно — запитах аз — убиецът да е хвърлил книгата от прозореца, към задната страна на болницата, а после да е отишъл да я прибере?

Уилям изгледа със съмнение големите прозорци на лабораторията, които изглеждаха здраво затворени.

— Да проверим — рече той.

Излязохме и огледахме задната страна на постройката, която бе почти долепена до зида на оградата; между двете стени имаше нещо като тясна пътека. Уилям запристъпя внимателно, защото тук падналият напоследък сняг се бе запазил непокътнат. След нас по крехката ледена корица оставаха ясни следи, така че, ако някой бе минал оттук преди нас, снегът щеше да запази следите му. Не видяхме нищо.

Отказахме се от злополучното ми хрумване, тръгнахме от болницата и докато прекосявахме зеленчуковата градина, попитах Уилям дали наистина вярва на Бенций.

— Не съвсем — рече Уилям, — но така или иначе ние не му казахме нищо, което той не знае, пък и го предупредихме да се пази от книгата. Накарахме го да наблюдава Малахий, но така и Малахий, който явно също търси книгата, ще наблюдава пък него.

— Какво ли е търсел ключарят?

— Скоро ще разберем. Явно е търсел нещо, искал е да го намери веднага, за да се отърве от някаква опасност, от която е изпитвал ужас. Малахий сигурно е знаел за какво става дума, иначе не бихме могли да си обясним отчаяния призив, който му отправи Ремиджо…

— Но така или иначе книгата изчезна…

— Това е просто невероятно — рече Уилям, докато наближавахме заседателната зала. — Ако наистина се е намирала там, а Северин ни каза, че била там, или е изнесена, или е още там.

— Щом не е там, значи някой я е изнесъл — заключих аз.

— Не е казано, че не бива да стигнем до извод, като изходим от друга, по-малка предпоставка. Тъй като по всичко личи, че никой не е могъл да изнесе книгата…

— Тя би трябвало да се намира там. Но я няма.

— Почакай. Ние твърдим, че не е там, защото не сме я намерили. Но може би не успяхме да я намерим, защото не сме я видели там, където е.

— Но ние огледахме навсякъде!

— Огледахме, но не я видяхме. Или пък сме я видели, но не сме я разпознали… Адсон, когато Северин ни описа книгата, какво точно каза?

— Каза ни, че е намерил книга, но не от неговите, а на гръцки.

— Не! Сега се сетих. Каза една особена книга. Северин беше учен човек, а за учения една книга на гръцки език не може да бъде особена, този учен човек може да не знае гръцки, но поне ще различи азбуката. Един учен не би нарекъл особена и книга на арабски език, па макар и да не знае арабски… — Замълча и продължи: — Какво ще търси книга на арабски в лабораторията на Северин?

— Но защо би трябвало да нарече особена една книга на арабски?

— Там е цялата работа. Щом я нарече особена, това значи, че тази книга е имала необичаен вид, необичаен поне за него — нали беше билкар, а не библиотекар… В библиотеката понякога подвързват в един том редица древни ръкописи, като събират различни интересни текстове, един на гръцки, друг на арамейски…

— …А друг — на арабски! — възкликнах аз; това разкритие ме порази.

Уилям ме дръпна рязко и ме измъкна от нартиката, като ме накара да се затичам към болницата.

— Тевтонско говедо, тиква, глупак неден! Ти си оглеждал само началните страници, а не цялата книга!

— Но, учителю — задъхвах се аз, — нали вие погледнахте началните страници, дето ви показах, нали вие казахте, че са на арабски, а не на гръцки!

— Така е, Адсон, така е! Аз съм говедо, хайде, побързай!

Стигнахме до лабораторията, но не бе лесно да влезем, защото послушниците изнасяха трупа. Други от любопитство продължаваха да обикалят из стаята. Уилям се втурна към масата и започна да повдига книгите — търсеше тази, която ни трябваше; започна да ги хвърля една след друга пред смаяните погледи на присъстващите и отново ги запрелиства веднъж, че и по два пъти. Уви, арабският ръкопис липсваше. Спомних си смътно старата, не много здрава, доста поизтрита подвързия, с тънки метални ленти.

— Кой е влизал тук, след като излязох? — запита Уилям някакъв монах. Монахът сви рамене, ясно беше, че са влизали мнозина, ама кой точно?

Опитахме се да размислим кой може да е влизал. Малахий? Изглеждаше правдоподобно, той знаеше какво иска, може да ни е дебнал, видял ни е да излизаме с празни ръце и се е върнал, знаейки, че сигурно ще намери каквото търси. Бенций? Спомних си, че когато се препирахме за арабския текст, той се бе изсмял. Тогава си рекох, че се надсмива на моето невежество, а може би се надсмиваше на наивността на Уилям; той знаеше много добре по колко различни начина може да се съхрани един древен ръкопис, може да му е хрумнало това, което не ни бе хрумнало веднага на нас, а за което трябваше да се досетим, а именно, че Северин не знаеше арабски език, защо му трябваше да държи сред книгите си и книга, която не можеше да прочете? Ами ако ставаше дума за трети човек?

Уилям беше просто съкрушен. Опитвах се да го утеша, казвах му, че той търсеше от три дни текст на гръцки език, затова беше съвсем естествено да не обръща внимание на книгите, които не са на гръцки. А той отвръщаше — да, човешко е да се греши, но има хора, които допускат повече грешки от другите хора, и тия хора биват наричани глупаци, че и той е един от тях, и се питаше имало ли е смисъл да учи в Париж и Оксфорд, след като не е могъл да се досети, че в някои случаи ръкописите биват подвързани заедно, ако и да са на различни езици, че това го знаят и послушниците с изключение на тия, дето са глупави като мен, че двама глупаци като нас биха могли да жънат големи успехи по панаирите, че трябвало да се занимаваме с това, а не да се опитваме да разгадаваме тайни, особено след като имаме за противници хора, много по-хитри от нас.

— Но няма смисъл да се вайкаме — заключи той. — Ако Малахий е взел книгата, той вече я е върнал в библиотеката. Ще можем да я намерим само ако съумеем да проникнем във „finis Africae“. Ако я е взел Бенций, сигурно си е рекъл, че рано или късно ще се досетя за това, което се досетих, и ще се върна в лабораторията, иначе не би действал с такава бързина. А това значи, че той се е скрил; единственото място обаче, където не може да се е скрил, е мястото, където бихме го потърсили веднага — тоест в килията му. Затова нека се върнем в заседателната зала, да видим дали по време на разпита ключарят няма да каже нещо, което да ни е от полза. Защото още не ми е ясно какво цели Бернар; той е започнал да търси този човек още преди смъртта на Северин, при това със съвсем други намерения.

Върнахме се в заседателната зала. Но по-добре щеше да бъде, ако бяхме отишли в килията на Бенций, защото, както разбрахме по-късно, нашият млад приятел нямаше чак толкова високо мнение за Уилям и не бе и помислил, че моят учител щеше да се върне толкова скоро в лабораторията; поради което, бидейки убеден, че няма да го търсят именно там, беше побързал да скрие книгата в килията си.

Но за това ще разкажа по-късно. Защото се случиха такива драматични и тревожни събития, че ние просто забравихме за тайнствената книга. А може би не я забравихме, но ни налегнаха други неотложни грижи, свързани с мисията, която беше възложена на Уилям.