Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден шести
СЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато почти случайно Уилям открива тайната за това, как да проникнат във „finis Africae“

 

Спотаихме се като двама престъпници зад една колона край входа, така че да наблюдаваме параклиса с черепите.

— Абон отиде да затвори Зданието — рече Уилям. — След като залости вратите отвътре, ще трябва да излезе само през костницата.

— А после?

— После ще видим какво ще направи.

Не можахме да разберем какво е направил. Мина час, а той още не се бе появил. Отишъл е във „finis Africae“, рекох аз. Възможно е, отвърна Уилям. Тъй като бях подготвен да съставям многобройни хипотези, добавих: а може да е излязъл отново през трапезарията и да е отишъл да търси Хорхе. Уилям отвърна: и това е възможно. А може Хорхе да е вече мъртъв, въобразих си аз. Може да е в Зданието и в момента да убива абата. А може би и двамата са отишли някъде другаде и да ги дебне друг. Какво искаха „италианците“? И защо Бенций беше толкова изплашен? Не беше ли това маска, която той си бе наложил, за да ни измами? Защо бе останал в скриптория по време на вечерня, след като не знаеше нито как да затвори, нито как да излезе? Дали не възнамеряваше да се опита да влезе в лабиринта?

— Всичко е възможно — рече Уилям. — Но едно се изясни или се изяснява. Най-сетне Божието милосърдие ни осени със сияйна увереност.

— В какво? — запитах, изпълнен с надежда.

— Че брат Уилям от Баскервил, който вече си мисли, че е разбрал всичко, не знае как може да влезе във „finis Africae“. Напред към оборите, Адсон: към оборите.

— А ако се натъкнем на абата?

— Ще се престорим на призраци.

Трудна работа, рекох си аз, но си замълчах. Уилям започваше да нервничи. Излязохме през северния портал и прекосихме гробището; вятърът свистеше и аз се помолих Богу дано ние не се сблъскаме с два призрака, защото тази нощ манастирът не можеше да се оплаче от липса на страдащи души. Стигнахме до оборите и установихме, че конете ставаха все по-неспокойни от бурята. Главният вход на постройката бе препречен на височина колкото едни човешки гърди от широка желязна решетка, през която можеше да се види какво става вътре, Силуетите на конете се очертаваха в мрака и аз познах Брунело, защото заемаше първото място отляво. Третият кон от редицата, отдясно на Брунело, ни усети, вдигна глава и изцвили. Аз се усмихнах и рекох:

— Tertius equi.

— Какво? — запита Уилям.

— Нищо. Сетих се за клетия Салваторе. Той искаше да направи с тоя кон някаква магия и на своя латински го наричаше tertius equi. Което означава буквата „U“.

— „U“ ли? — запита Уилям, който бе изслушал моя брътвеж, без да му обърне кой знае колко внимание.

— Да, защото tertius equi би трябвало да означава не третият кон, а третия от коня, а „U“ е третата буква от думата equus. Но това е несериозно…

Уилям ме изгледа, а на мен ми се стори, че виждам в мрака как по лицето му се изписа вълнение.

— Бог да те благослови, Адсон! — рече той. — Разбира се, suppositio materialis, изразът се приема de dicto, а не de re[1]… Ама че съм глупак! — Плесна се силно с длан по челото, така че изплющя, дори мисля, че го заболя. — Момче, днес мъдростта за втори път говори чрез твоята уста, първия път в съня ти, а сега, както си буден! Бързо, изтичай до твоята килия да вземеш светилника; по-добре и двата, дето ги скрихме. Внимавай да не те забележат, ще те чакам в църквата! Не ми задавай въпроси. Тичай!

Тръгнах, без да задавам въпроси. Светилниците бяха скрити под моя сламеник, бяха пълни със зехтин — за това се бях погрижил предварително. Огнивото носех в расото си. Притиснах двата ценни уреда към гърди и хукнах към църквата.

Уилям стоеше под триножника и препрочиташе пергамента със записките на Венанций.

— Адсон — рече ми той, — primum et septimum de quatuor не означава първото и седмото от четирите, но от „quatuor“, от думата „четири“!

Отначало не разбрах, после изведнъж ми просветна:

— Super thronos viginti quatuor! Надписът! Откъсът! Словата, изписани над огледалото!

— Да вървим! — рече Уилям. — Може би ще стигнем навреме, за да спасим един човешки живот!

— Кого? — запитах го аз, докато той се въртеше около черепите, за да отвори прохода към костницата.

— Живота на един човек, който не заслужава да бъде спасен — отвърна той.

Озовахме се в подземния вход, със запалени светилници, крачехме към вратата, през която се влизаше в кухнята.

Вече споменах, че трябваше да бутнем една дървена врата, за да се озовем в кухнята, зад огнището, в подножието на виещата се стълба, дето водеше към скриптория. Докато отваряхме вратата, откъм стената вляво от нас дочухме някакви приглушени удари. Те идваха откъм стената край вратата, там, където свършваха погребалните ниши с черепите и костите. Точно тук, на мястото, където трябваше да бъде последната ниша, стената беше плътна, изградена от големи квадратни каменни блокове, а в средата бе зазидана стара паметна плоча, върху която бяха издълбани някакви стари, по-изтрити монограми. Ударите като че ли идеха иззад плочата или над нея — отчасти откъм стената, отчасти почти под нас.

Ако това бе станало първата нощ, веднага щях да си помисля за мъртвите монаси. Но вече знаех достатъчно, за да очаквам най-лошото, и то от живите монаси.

— Кой ли ще да е? — запитах аз.

Уилям отвори вратата и се озова зад комина. Ударите кънтяха и по стената край виещата се стълба, сякаш някой бе затворен в стената или по-точно в кухината (при това доста голяма), която можеше да се предположи, че съществува между вътрешната стена на кухнята и външния зид на южната кула.

— Някой е затворен тук — рече Уилям. — Винаги съм се питал дали в това здание, пълно с тайни проходи, няма още един проход, към „finis Africae“. Такъв явно съществува; от костницата, преди да се влезе в кухнята, част от стената се отваря, в стената е скрита друга стълба, успоредна на тази, която въвежда право в зазиданата стая.

Но кой ли ще е затворен там?

— Вторият човек. Първият е във „finis Africae“. Другият се опитал да отиде при него, но оня, дето е горе, сигурно е блокирал механизма, отварящ двата входа. Така вторият посетител е попаднал в капан. И трябва да е доста разтревожен, защото в тази дупка едва ли има достатъчно въздух.

— Кой ли ще да е? Хайде да го спасим!

— След малко ще разберем кой е. А ще можем да го спасим само ако успеем да деблокираме механизма отгоре, тъй като не знаем как да сторим това оттук. Хайде да се качваме, бързо.

Така и направихме; качихме се в скриптория, оттам — в лабиринта и скоро се озовахме в южната кула. Наложи се да спирам на два пъти, защото въздушните течения, пораждани от проникващия през процепите вятър, се втурваха с вой из стаите и повдигаха пръснатите по масите листове, та се наложи да пазя пламъка с ръка, за да не угасне светилникът.

Скоро се озовахме в стаята с огледалото, бяхме готови да видим изкривените си образи. Вдигнахме светилниците и осветихме стихчето „super thronos viginti quatuor“… Тайната бе вече разкрита: думата „quatuor“ се състои от седем букви, трябваше да натиснем буквата „q“ и буквата „r“. Бях възбуден, реших аз да свърша тази работа; побързах да сложа светилника насред стаята, но го сторих твърде невнимателно и пламъкът облиза подвързията на някаква книга, която бе поставена наблизо.

— Внимавай, глупчо! — викна Уилям и духна, за да загаси светилника. — Да не искаш да подпалиш библиотеката?

Извиних се и понечих да запаля светилника.

— Няма нужда — рече Уилям. — Моят е достатъчен. Вдигни го и ми свети, защото надписът е високо, а ти няма да го стигнеш. Да побързаме.

— А ако вътре има въоръжен човек? — запитах аз, докато Уилям почти пипнешком търсеше съдбоносните букви; макар да беше висок, той се надигаше на пръсти, за да стигне до стиха от Апокалипсиса.

— За Бога, свети ми и не се бой. Бог е с нас! — отвърна ми той не кой знае колко логично. Пръстите му тъкмо стигнаха до буквата „q“ от „quatuor“, а аз, нали стоях малко по-назад, виждах по-добре от него какво прави. Вече споменах, че буквите от надписа изглеждаха като гравирани или инкрустирани в стената; очевидно буквите от думата „quatuor“ бяха излети от метал, а зад тях бе зазидан някакъв особен механизъм. Защото, когато Уилям натисна буквата „q“, се чу изщракване, същото стана и когато Уилям натисна буквата „r“. Целият корниз на огледалото се разтърси, огледалото се отмести назад. Оказа се, че огледалото е врата, окачена откъм лявата страна. Уилям пъхна ръка в отвора между десния ръб на огледалото и стената и го издърпа към себе си. Вратата изскърца и се отвори. Уилям се промъкна във входа; последвах го, като държах светилника високо над главата си.

В края на шестия ден, два часа след повечерие, през нощта, с която започваше седмият ден, ние влязохме във „finis Africae“.

Бележки

[1] „Подмяна на обекта. Изразът се приема по думата, а не по предмета.“