Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден четвърти
ПРЕЗ НОЩТА

Когато Салваторе попада най-позорно в ръцете на Бернар Ги, любимата на Адсон бива заловена като вещица и всички се прибират да си легнат, още по-нещастни и по-разтревожени, отколкото преди

 

И наистина, докато слизахме към трапезарията, чухме викове, а откъм кухнята проблесна слаба светлина. Уилям веднага загаси светилника. Продължихме крадешком все покрай стените и се доближихме до вратата на кухнята; разбрахме, че шумотевицата идеше отвън, само дето кухненската врата беше отворена. После и гласовете, и светлините се отдалечиха, а някой тръшна с все сила вратата. Врявата беше голяма и сякаш бе предвестник на неприятни събития. Побързахме, върнахме се отново през костницата, изкачихме се в църквата — тя беше пуста, — излязохме през южния портал и видяхме във вътрешния двор да проблясват факли.

Приближихме се; възползвахме се от бъркотията, за да помислят, че и ние сме като другите, дето бяха се стекли тук — кой от спалните помещения, кой от дома за поклонниците. Видяхме, че стрелците държаха здраво Салваторе, блед като платно, и някаква жена, която плачеше. Сърцето ми се сви — това беше тя, девойката, за която мислех непрекъснато. Понечих да се втурна и да я освободя, но Уилям ме възпря, като изсъска ругатни, в които не долових ни нотка на сърдечно отношение, От вси страни се стичаха и монаси, И гости.

Пристигна абатът, пристигна и Бернар Ги и началникът на стрелците му докладва накратко за случилото се. Ето какво бе станало.

По заповед на инквизитора те трябвало да охраняват през нощта цялото плато, като обръщат особено внимание на алеята от входната врата към църквата, на градините и на фасадата на Зданието. (Защо ли? — запитах се аз и се досетих: очевидно Бернар бе узнал я от ратаите, я от готвачите за носещите се слухове за някакви нощни посещения — може би, без да се посочва точно кой участва в тях — на външни хора в кухните; а може би и тоя глупак Салваторе, така както ми бе разказал за своите намерения, ги бе споделял в кухнята или оборите с някой клетник, който пък се бе изплашил от разпитите, проведени следобед, и бе разказал за тия слухове на Бернар.) Като обикаляли безшумно в мрака и мъглата, стрелците най-сетне успели да заловят Салваторе и момичето при вратата на кухнята.

— Жена в това свято място! При това с един монах! — изрече рязко Бернар, обръщайки се към абата. — Ваше преподобие — продължи той, — ако ставаше дума само за нарушаване на обета за непорочност, ваше задължение щеше да е да накажете този човек. Но тъй като не знаем дали козните на тия двама клетници не заплашват безопасността на гостите, най-напред трябва да изясним загадката. Теб питам, нещастнико — рече той и издърпа изпод расото на Салваторе вързопа, който монахът си въобразяваше, че е прикрил, — какво носиш тук?

Аз знаех: нож, черна котка, която, след като развързаха вързопа, побягна, като мяучеше яростно, и две яйца — бяха се счупили и станали на пихтия, та на всички се сториха като кръв или жълтеникава размазана жлъчка, или нещо още по-гадно. Явно Салваторе тъкмо се е канел да влезе в кухнята, да убие котката, да й извади очите и кой знае с какви обещания бе накарал момичето да го последва. Веднага разбрах как го бе увещал. Стрелците претърсиха момичето, като се усмихваха лукаво и подхвърляха недоизречени похотливи слова; намериха едно заклано петле, което още не беше оскубано. За нещастие в нощния мрак, в който всички котки изглеждат сиви, и петлето се стори на всички черно, също като котката. Аз пък си рекох, че това бе повече от достатъчно, за да бъде примамена клетата гладница, която предната нощ (и то заради мен!) бе оставила ценното за нея волско сърце…

— Охо! — възкликна загрижено Бернар. — Черна котка и черен петел… Знам ги аз тия нечестиви заклинания… — И като забеляза Уилям, го запита: — И вие ги знаете, нали, брате Уилям? Не бяхте ли преди три години инквизитор в Килкени, в случая с момичето, което имаше вземане-даване с един демон, който се появявал пред нея като черна котка?

Стори ми се, че моят учител не се обажда от малодушие. Хванах го за ръкава, раздрусах го и му прошепнах с отчаяние:

— Кажете му, че го е взела, за да се нахрани… Той се освободи от ръката ми и отвърна кротко на Бернар:

— Не мисля, че имате нужда от миналия ми опит, за да си направите нужните изводи.

— Не, не, има много по-авторитетни свидетелства — усмихна се Бернар. — Стефан Бурбонски[1] разказва в своя трактат за седемте дарове на Светия дух, че свети Доминик, след като държал проповед във Фанжо против еретиците, казал на някакви жени, че щели да видят тогова, на когото били служили дотогава. И ето че сред тях изведнъж изскочила някаква страшна котка, едра като голямо куче, с големи огнени очи, с дълъг кървящ език, който стигал до слабините; опашката й била къса и навирена, така че, както и да се обръщало животното, показвало безсрамието на задните си части, от вонящи по-вонящи, както подобава на оня анус, който мнозина почитатели на сатаната — между тях и рицарите тамплиери — винаги са целували на своите събрания. След като обикаляла около жените в течение на цял час, котката се вкопчила за въжето на камбаната и се покатерила по него, оставяйки след себе си смрадливите си изпражнения. Та нали котката е любимото животно на катарите, които според Ален дьо Лил се наричат така от catus[2], защото целуват задника на това животно, смятайки го за превъплъщение на Луцифер? Нали и Гийом д’Оверн потвърждава този отвратителен обичай в „De legibus“[3]. И не твърди ли Алберт Велики, че котките са потенциални демони? Та нали и моят достопочтен събрат Жак Фурние отбелязва, че на смъртното легло на инквизитора Гофред от Каркасон се появили две черни котки, които не били друго, а демони, дошли да се подиграват с тленните му останки?

Шепот, изпълнен с ужас, долетя от групата на монасите, мнозина от които побързаха да се прекръстят.

— Господин абате, господин абате — продължи добродушно Бернар, — може би Ваше Преподобие не знае за какво грешниците използват всички тия средства? Но аз знам много добре, Бог ми е свидетел! Виждал съм най-нечестиви жени в непрогледния нощен мрак заедно с други, подобни на тях, да си служат с черни котки, за да вършат нещо, което не съумяваха да отричат — какви ли не необичайни неща: като например да възсядат определени животни и да прекосяват под закрилата на нощния мрак огромни разстояния, влачейки след себе си своите роби, превърнати в най-похотливи кошмари… А пред тях се явява самият дявол — или поне те са дълбоко убедени, че е така — в образа на петел или на друго черно като катран животно и те стигат дотам, че се съвъкупляват с него — как, не ме питайте. Знам със сигурност, че с подобни магии неотдавна, и то не другаде, а в Авиньон, бяха приготвили мазила и настойки, за да посегнат на живота на самия папа — искаха да отровят неговите ястия. Но папата можа да се спаси и да открие отровата само защото притежаваше чудодейни скъпоценни украшения във вид на змийски език, осеяни с чудодейни изумруди и рубини, които по Божия воля притежават свойството да откриват наличието на отрова в храната! Слава Богу, френският крал му бе подарил единайсет такива чудодейни езика и само така нашият папа можа да се спаси от смърт! Вярно е, че враговете на папата отидоха и по-далеч, всички знаят какво бе разкрито, когато преди десет години бе арестуван еретикът Бернар Делисийо[4] — в дома му намерихме книги за черна магия, чиито най-опасни страници бяха белязани — там имаше всички необходими указания как да се правят восъчни фигури, за да навреди на своите врагове! Няма да повярвате, но в дома му бяха намерени и восъчни фигури, изваяни с достойно за възхита умение, възпроизвеждащи образа на самия папа, а най-важните части на тялото му бяха белязани с червени кръгчета; всички знаем, че ако тези фигури бъдат окачени на въже и поставени пред огледало и после започнем да бодем белязаните места с игли… Ох, защо ли си губя времето с такива отвратителни подробности? Самият папа спомена за тях, описа ги и ги осъди миналата година в декреталията си Super illius specula! Надявам се, че притежавате копие от този документ във вашата богата библиотека, за да поразмислите както се полага…

— Имаме, имаме — побърза да потвърди абатът, който беше твърде смутен.

— Добре — заключи Бернар. — Всичко ми се изясни. Прелъстен монах, вещица, някакви обреди, които за щастие не са станали. С каква цел е трябвало да бъдат извършени? Ще узнаем и за да узная, искам да се лиша от няколко часа сън. Нека Ваше Преподобие бъде така добър да постави на мое разположение място, където да бъде затворен този човек…

— Под ковачницата имаме килии — отвърна абатът, — които за щастие използваме твърде рядко, там отдавна никой не е влизал…

— За щастие или за съжаление — възрази Бернар. Заповяда на стрелците да поискат да им посочат накъде да вървят и да затворят в отделни килии двамината задържани; заповяда да завържат здраво мъжа за някоя халка, забита в стената, та след малко той да може да слезе да го разпита, като го гледа право в лицето. А що се отнася до момичето, всичко било ясно — нямало смисъл да го разпитва тази нощ; така каза. Преди да бъде изгорена като вещица, я очаквали други изпитания. Ако наистина е вещица, нямало да проговори лесно. Но възможно било монахът да се разкае (и гледаше втренчено треперещия Салваторе, сякаш искаше да му намекне, че му дава още една възможност), да разкаже истината и — добави той — да разкрие своите съучастници.

Поведоха и двамата — монахът мълчеше, изглеждаше съкрушен, като болен от треска, докато момичето плачеше, риташе и викаше също като животно, поведено за клане. Но нито Бернар, нито стрелците, нито аз разбирахме какво говореше тя на селския си език. Колкото и да говореше — все едно, че беше няма. Едни слова дават власт, други те карат да изглеждаш още по-жалък — такива са грубите слова на простите хорица, които Бог не е благоволил да дари с умението да се изразяват на всемирния език на знанието и могъществото.

Отново понечих да я последвам и отново Уилям, черен като облак, ме задържа:

— Кротувай, глупако — рече той, — с момичето е свършено, то е печено месо.

Докато, обзет от ужас, наблюдавах тази сцена — сред рой противоречиви помисли — и гледах момичето, някой ме докосна по рамото. Не знам защо, но още преди да се обърна, познах, че е Убертино.

— Гледаш вещицата, нали? — попита той. Знаех, че той не можеше да е чул за станалото и че говореше така само защото с поразяващата си проницателност за човешките страсти бе успял да долови страстта в моя поглед.

— Не… — възразих аз. — Не я гледам… тоест, може би я гледам, но тя не е вещица… отде да знаем, може и да е невинна.

— Гледаш я, защото е хубавица. Хубавица е, нали? — запита ме той с необичайна страст, като ми стисна ръката. — Ако я гледаш, загдето е хубавица, и това те смущава (но аз знам, че си смутен, защото заради греха, в който я подозират, тя ти изглежда още по-очарователна), ако я гледаш и изпитваш желание, това означава, че тя наистина е вещица. Пази се, чадо мое… Плътската красота свършва с кожата Ако мъжете можеха да видят какво има под кожата, както е можел беотийският рис[5], тръпки щяха да ги побият, като видят какво има в жената. Цялото това изящество се състои от слуз и кръв, от лимфа и жлъчка. Помислим ли за това, дето е в носа, гърлото и корема, ще видим, че е мръсотия и нищо повече. А щом се гнусим да допрем дори пръста си до слуз или лайно, как бихме могли да желаем да прегърнем торбата с лайната?

Повдигна ми се. Не исках да слушам тия приказки. Притече ми се на помощ моят учител — той бе чул всичко. Пристъпи към Убертино, сграбчи го рязко за ръката и я отдели от моята — Убертино, достатъчно — рече той. — Това момиче скоро ще бъде подложено на изтезания, значи ще отиде на кладата. И ще се превърне точно в това, дето ти спомена — слуз, кръв, лимфа и жлъчка. Но хора като нас ще измъкнат изпод кожата й това, дето Господ бог е пожелал да бъде прикрито и разкрасено от тая кожа. Колкото до основните вещества, ти не си по-добър от нея. Остави момичето на мира.

Убертино се смути.

— Може би сторих грях — избъбри той. — Сигурно съм сторил грях. Та какво друго може да стори един грешник?

Всички тръгнаха да се прибират, коментирайки станалото. Уилям се спря да поприказва с Микеле и с другите минорити, които го питаха с какви впечатления е останал.

— Сега Бернар разполага с довод, ако и да е оспорим. В манастира обикалят магьосници и вършат същите неща, дето са били вършени срещу папата в Авиньон. Това, разбира се, не е доказателство и не може да бъде използвано, за да се провали утрешната среща. Тази нощ ще се опита да изтръгне от оня клетник още някое признание, но съм уверен, че няма да го използва веднага, още утре сутрин. Ще го запази, ще му бъде необходимо по-нататък, за да наруши хода на дискусията, ако тя вземе неприятна за него насока.

— Би ли могъл да го накара да каже нещо, което да използва против нас? — запита Микеле от Чезена. Уилям не беше чак толкова уверен.

— Дано не стане — рече той. А пък аз рекох, че ако Салваторе разкаже на Бернар същото, което ни бе разказал и за своето минало, и за миналото на ключаря, и ако споменеше и за връзката им с Убертино, колкото и да е била мимолетна, щяхме да изпаднем в твърде неудобно положение.

— По-добре да изчакаме събитията — продължи спокойно Уилям.

— От друга страна, Микеле, всичко е решено предварително. Но ти държиш да опиташ.

— Искам — рече Микеле — и Бог ще ми помогне. Нека свети Франциск се застъпи за всички ни.

— Амин — изрекоха останалите.

— Но не е казано, че ще го стори — отвърна непочтително Уилям.

— Свети Франциск може да е някъде в очакване на Страшния съд, без да има възможност да гледа Господа в лице.

— Проклет да е еретикът Йоан — избъбри месер Джироламо, докато всички се запътиха да си легнат. — Ако сега ни лиши и от помощта на светиите, какво ще стане с нас, клетите грешници?

Бележки

[1] Стефан Бурбонски (1190–1261) — французин, доминикански монах. Неговото съчинение „За седемте дара на Светия Дух“ дава богати сведения за културния живот във Франция по това време, както и за различни секти и суеверия.

[2] „Задник“.

[3] „За законите“ от Гийом д’Оверн (ХП-ХШ в.) — учен схоластик, епископ на Париж.

[4] Бернар Делисийо (1260–1318) — францискански монах, противник на Инквизицията; заловен и осъден от нея като еретик.

[5] Беотийският рис — Линкей (името му се извежда от старогръцката дума „линкс“ — рис), един от аргонавтите, притежавал такова остро зрение, че можел да вижда какво става в недрата на Земята.