Артър Кларк
Градът и звездите (27)

XXVI

Има някаква странна печал в завършека, в мисълта, че дълго желаната цел най-сетне е постигната и сега животът трябва да се насочи към нови цели. В своите разходки из горите и полята на Лис Алвин изпита тази печал. Не го придружаваше никой, дори Хилвар, защото има часове, когато човек трябва да се усамоти дори и от най-добрите си приятели.

Не бродеше безцелно, макар че никога не знаеше в кое село ще хвърли котва този път. Не търсеше определено място, а настроение, впечатление… или просто начин на живот. Сега вече Диаспар не се нуждаеше от него — маята, която бе внесъл в града, узряваше бързо и той с нищо не можеше да ускори или забави настъпващите промени.

И тази спокойна страна щеше да се промени. Често се питаше дали не е сгрешил в безмилостния устрем да задоволи любопитството си, когато отвори древния проход между двете общества. И все пак за Лис бе по-добре да узнае истината — че основите му, както и основите на Диаспар, са замесени от страхове и измами.

Понякога си задаваше и друг въпрос — каква форма ще приеме новото общество. Вярваше, че Диаспар трябва да се откъсне от игото на Информационните хранилища и да поднови цикъла на живота и смъртта. Знаеше, че Хилвар е уверен, че това е възможно, макар че прекалено техническите му обяснения оставаха непонятни за Алвин. Може би някой ден любовта в Диаспар щеше да отхвърли безплодието.

Дали това, питаше се Алвин, му бе липсвало винаги в Диаспар, дали именно него търсеше? Сега знаеше, че когато човек утоли амбиции, жажда за власт и любопитство, пак му остават сърдечните копнежи. Никой не е живял истински, докато не изпита онази сплав от любов и желание, която той не бе и сънувал, че съществува, докато не дойде в Лис.

Той бе стъпил върху планетите на Седемте слънца — пръв сред хората от милиард години насам. Но това сега почти не го вълнуваше, понякога мислеше, че би дал всичките си успехи, само за да чуе плача на новородено дете и да знае, че то е негово.

Може би някой ден мечтата му щеше да се сбъдне в Лис; сега разбираше, че този народ е надарен с неприсъща на Диаспар топлина и съчувствие. Но преди да спре, преди да намери покой, трябваше да вземе едно последно решение.

В ръцете му бе попаднала власт, все още я притежаваше. Някога бе търсил тази отговорност, бе я поел с нетърпение, ала днес знаеше, че не ще намери покой, докато я владее. Не можеше просто да я захвърли — така би измамил чуждото доверие.

В едно селце, изпъстрено с тесни канали, на брега на широкото езеро, той реши. Пъстрите къщички, сякаш закотвени над тихите вълни, оформяха почти нереално красива гледка. Тук имаше любов, топлина и покой… всичко, което му бе липсвало сред величавата пустиня на Седемте слънца.

Някой ден човечеството пак щеше да узрее за космоса. Каква нова глава щеше да изпише Човекът сред звездите? Алвин не знаеше. И не го интересуваше, неговото бъдеще лежеше тук, на Земята.

Но преди да обърне гръб на звездите, щеше да полети още веднъж.

Когато Алвин прекрати стремителното издигане на кораба, градът бе прекалено далече, за да личи, че е сътворен от човешка ръка. Оттук ясно виждаха извивката на планетата. На хиляди мили от тях границата на нощта неуморно пресичаше пустинята. Над тях, край тях се рояха звездите, все още ярки, въпреки изгубената слава.

Хилвар и Джесерак мълчаха. Досещаха се, но все още не бяха уверени защо Алвин предприема този полет и защо ги помоли да дойдат с него. На никой не му се приказваше, докато пустинната панорама се разгръщаше под тях. Тази пустош ги потискаше и Джесерак внезапно се изпълни с презрение и гняв към древните хора, които по недомислие бяха оставили земната красота да загине.

Надяваше се, че мечтите на Алвин да преобрази всичко това, ще се сбъднат. Все още имаха сили и знания… нужна бе само воля, за да върнат вековете обратно и да възродят океанските вълни. Водата не бе изчезнала, тя само се криеше дълбоко в земната утроба, а ако трябваше, можеха да изградят трансмутатори, за да я произведат.

Бъдните години носеха много задачи. Джесерак разбираше, че е застанал между две епохи; около себе си усещаше как отново се ускорява пулсът на човечеството. Велики проблеми чакаха решението си… но Диаспар щеше да ги реши. Възстановяването на миналото щеше да им отнеме векове, ала когато завършеше, Човекът щеше да си възвърне почти всичко изгубено.

И все пак можеше ли да си възвърне всичко? Джесерак не знаеше. Трудно му бе да повярва, че могат отново да покорят Галактиката, а дори и да успееха — какво би им донесло това?

Алвин прекъсна мислите му и Джесерак откъсна поглед от екрана.

— Исках да видиш това — спокойно каза Алвин. — Може би никога няма да имаш втора възможност.

— Да не би да напускаш Земята?

— Не, вече се наситих на космоса. Дори и да има още оцелели цивилизации в тая Галактика, не вярвам, че си струва труда да ги търсим. Тук имаме достатъчно работа, сега знам, че тук е моят дом, и не смятам да го напускам отново.

Той гледаше към безкрайните пустини, но вместо тях очите му виждаха водите, които щяха да се разлеят над тях след хиляда години. Човекът отново откриваше своя свят и щеше да го направи прекрасен — за всички бъдни дни, докато остава тук. А сетне…

— Още не сме готови да тръгнем към звездите и ще ни трябва много време, преди отново да се изправим пред гордостта им. Питах се какво да правя с този кораб; ако остане на Земята, непрекъснато ще се подмамвам да го употребя и няма да имам покой. Но не мога да го захвърля, знам, че ми е поверен и трябва да го използувам за доброто на света. Затова реших: ще изпратя робота с него извън Галактиката, за да открие какво е станало с нашите прадеди… и ако е възможно — заради какво са напуснали Вселената. Навярно е било нещо вълшебно, за да изоставят толкова много и да се впуснат подир него. Колкото и да е дълго пътуването, роботът не ще се умори. Някой ден нашите братовчеди ще получат моята вест и ще узнаят, че ги чакаме на Земята. Те ще се завърнат и се надявам, че тогава ще бъдем достойни за тях, независимо какво величие са постигнали.

Алвин замлъкна, загледан в бъдещето, чиито основи бе положил, но навярно никога нямаше да го види. Докато Човекът възражда своя дом, този кораб щеше да прекоси мрака между галактиките и нейде в бъдните хилядолетия щеше да се завърне. Може би Алвин щеше да е още жив и да го посрещне, но и да не успееше… все едно, той бе доволен.

— Мисля, че постъпваш мъдро — каза Джесерак. После в него се надигна последното мъчително ехо на древния страх. — Но да предположим — добави той, — че корабът срещне нещо, с което не желаем да се сблъскаме?

Внезапно той откри извора на тревогата си и гласът му затихна. С крива самокритична усмивка Джесерак отхвърли последния призрак на Завоевателите.

Алвин го прие по-сериозно, отколкото бе очаквал.

— Забравяш, че скоро и Ванамонде ще ни помага. Не знаем какви са възможностите му, но, изглежда, всички в Лис ги смятат за безгранични. Нали, Хилвар?

Хилвар не отговори веднага. Наистина Ванамонде беше другата велика загадка, въпросителният знак, който вечно щеше да лежи над бъдещето на човечеството, докато то остава на Земята. Несъмнено развитието на Ванамонде към пълно самосъзнание вече бе ускорено от общуването с философите на Лис. Те възлагаха големи надежди на бъдещото сътрудничество с детинския свръхум и вярваха, че ще успеят да съкратят безконечно дългото му естествено развитие.

— Не съм сигурен — призна Хилвар. — Кой знае защо, не мисля, че трябва да очакваме прекалено много от Ванамонде. Сега можем да му помогнем, но ние сме само кратък епизод от целия му живот. Не вярвам крайната му съдба да има нещо общо с нашата.

Алвин го изгледа изненадано.

— Защо смяташ така?

— Не знам — каза Хилвар. — Просто интуиция.

Можеше да каже повече, но премълча. Тия неща не могат да се изразят и макар че Алвин не би се надсмивал над съня му, той не желаеше да го обсъжда дори с приятеля си.

Сигурен бе, че това е нещо повече от сън и ще го преследва до края на живота му. То бе изплувало някак в ума му през онзи неописуем и неповторим контакт с Ванамонде. Знаеше ли Ванамонде каква ще е самотната му съдба?

Някой ден енергиите на Черното слънце щяха да изгаснат и то щеше да изпусне затворника си. Тогава в края на Вселената, когато дори времето ще се препъне и спре, Ванамонде и Лудия ум трябваше да се срещнат сред труповете на звездите.

Може би схватката щеше да дръпне сетната завеса над Всемира. Ала Човекът нямаше нищо общо с тази схватка и никога нямаше да узнае нейния изход…

— Виж — внезапно каза Алвин. — Това исках да ти покажа. Разбираш ли смисъла му?

Корабът бе увиснал над полюса и планетата под него изглеждаше идеално полукълбо. Загледани към границите на нощта, Джесерак и Хилвар виждаха едновременно изгрева и залеза от двете страни на света. Символът бе тъй съвършен, тъй поразителен, че щяха да помнят този миг цял живот.

Над тази вселена се спускаше нощ, сенките се проточваха към изтока, който вече нямаше да види нов изгрев. Но нейде другаде звездите бяха още млади и грееше утринна зора, и един ден Човекът отново щеше да тръгне по пътеката, която някога бе утъпкал.