Артър Кларк
Градът и звездите (8)

VII

— Доста време се колеба — рече Хедрон, — но знаех, че рано или късно ще се обадиш.

Тази увереност раздразни Алвин — той не обичаше да предсказват поведението му толкова точно. Питаше се дали Шута не е наблюдавал цялото му безплодно дирене и не знае какво точно е вършил.

— Мъча се да намеря изход от града — рязко отвърна той. — Трябва да има изход и мисля, че ти би могъл да ми помогнеш в търсенето.

Хедрон помълча. Ако поискаше, все още има време да свърне от пътя, който се откриваше пред него и водеше към бъдеще, което дори той не бе в състояние да предвиди. Никой друг не би се колебал — нито един човек в града, дори да можеше, не би дръзнал да смути призраците на една епоха, потънала в гроба от милиони векове. Може би нямаше опасност, може би нищо не бе способно да разклати вечната неизменност на Диаспар. Но ако имаше риск да възникне нещо странно и ново, сега навярно отминаваше последния шанс да го предотврати.

Хедрон бе доволен от сегашния ред на нещата. Вярно, от време на време объркваше този ред, но съвсем мъничко. Той искаше само да полюшне безметежната река на времето, избягваше да променя течението. Както у другите граждани на Диаспар, така и у него внимателно и окончателно бе унищожено желанието за каквото и да било приключение, освен приключение на духа.

И все пак в него още тлееше оная искрица любопитство, която някога е била най-великият дар на Човека. Той все още бе готов да рискува.

Като погледна Алвин, той опита да си припомни своята собствена младост, мечтите си отпреди половин хилядолетие. Обърнеше ли поглед назад, виждаше всеки миг свеж и ярък. Като мъниста върху нишка този живот и всички преди него се простираха през епохите, можеше да преразгледа всеки един от тях. Повечето от тия по-стари Хедрони днес му бяха чужди — личността бе същата, но товарът на жизнения опит завинаги го разделяше от тях. Ако поискаше, можеше при следващото завръщане в Дома на сътворението окончателно да изтрие предишните превъплъщения и да заспи, докато градът отново го повика. Но това би било почти смърт, а той още не бе готов за нея. Както затвореният в черупката си наутилус търпеливо добавя нови клетки към бавно растящата спирала, така и той все още събираше всичко, което предлага животът.

На младини Хедрон не се различаваше от своите другари. Едва след възмъжаването, след завръщането на скритите спомени от предишните цикли, той пое отдавна отредената му роля. Понякога изпитваше обида при мисълта, че дори сега, след милиони години, гениите, които са измислили Диаспар, могат да го въртят като марионетка по своята сцена. Може би тъкмо днес имаше шанс да стигне до мечтания реванш. На сцената излизаше нов актьор и той можеше за сетен път да спусне завесата над пиеса, преживяла вече прекалено много действия.

Симпатия към човек, по-самотен дори от самия него, скука, родена от многовековни повторения, пакостливо чувство за хумор — тъй различни едно от друго, тези чувства тласнаха Хедрон към действие.

— Може би не съм в състояние да ти помогна, а може и да успея — каза той. — Не искам да пораждам излишни надежди. Чакай ме след половин час на пресечката на Радиус 3 и Пръстен 2. Ако не друго, обещавам ти поне интересно пътешествие.

Мястото се намираше в другия край на града, но Алвин пристигна там десет минути преди уречения час. С нетърпение зачака, наоколо подвижните пътища продължаваха вечния си бяг, понесли кротките и самодоволни граждани по техните незначителни работи. Най-сетне в далечината се мярна високата фигура на Хедрон и миг по-късно Алвин за пръв път срещна реалния Шут. Този път Хедрон не проектираше образа си; младежът усети плътта му, когато докоснаха длани в старинен поздрав.

Шута седна до мраморната балюстрада и погледна Алвин с подчертано любопитство.

— Чудя се знаеш ли всъщност какво търсиш — каза той. — А още повече се чудя какво ще правиш, ако го откриеш. Наистина ли си въобразяваш, че даже и да намериш пътя, ще можеш да напуснеш града?

— Сигурен съм — решително отвърна Алвин, но Хедрон долови в гласа му нотки на неувереност.

— Тогава позволи ми да спомена нещо, което може и да не знаеш. Виждаш ли ония кули? — Хедрон протегна ръка към извисените върхове на Енергийната централа и Дома на съвета. Пропастта помежду им бе дълбока повече от миля. — Да речем, че закрепя една съвършено стабилна дъска между двете… и дъската е широка само шест инча. Ще можеш ли да минеш по нея.

Алвин се поколеба.

— Не знам — отвърна той. Но бих искал да пробвам.

— А аз съм сигурен, че не можеш да го направиш. Ще ти се завие свят и ще паднеш, преди да си направил десетина крачки. Но ако закрепим същата дъска почти на земята, ще ходиш по нея без никакви трудности.

— И какво доказва това?

— Просто искам да изясня една подробност. И при двата опита дъската е еднаква. Срещал си роботи на колела — всеки от тях може да премине между кулите също тъй лесно, както и по земята. Ние не можем, защото изпитваме страх от височината. Въпреки цялата си безсмисленост, това чувство е прекалено силно, за да го отхвърлим. То е част от самите нас, с него се раждаме. Също така се боим и от пространството. Вземи когото и да било от Диаспар, покажи му път към външния свят — та дори този път да не се отличава с нищо особено — и виж дали ще стигне далече. Не, той ще трябва да се върне, както и ти ще се върнеш, ако тръгнеш по дъска между кулите.

— Но защо? — попита Алвин. — Би трябвало някога…

— Знам, знам — прекъсна го Хедрон. — Някога хората са бродели по целия свят, чак до звездите. Нещо ги е променило, нещо е създало този страх и днес те се раждат с него. Единствено ти си въобразяваш, че си лишен от него. Е, ще видим. Да вървим в Дома на съвета.

 

 

Домът, едно от най-големите здания в града, бе предоставен почти изцяло на машините — истинските ръководители на Диаспар. В редките случаи, когато имаше някаква тема за обсъждане, Съветът се събираше в своята палата, близо до върха на сградата.

Широкият вход ги погълна и Хедрон бързо закрачи под златния свод. До днес Алвин не бе влизал в Дома на съвета; това не бе забранено — в Диаспар рядко забраняваха каквото и да било, — но както всички други, сградата му вдъхваше почти религиозно благоговение. В един свят без богове Домът на съвета бе най-близо до понятието „храм“.

Без да се колебае, Хедрон водеше Алвин по коридори и рампи, сътворени явно за колела, а не за човешки нозе. Някои от тях се стрелваха към дълбините толкова стръмно, че би било невъзможно да запазят равновесие, ако изкривената гравитация не компенсираше наклона.

Най-сетне стигнаха до затворена врата — тя безшумно се плъзна настрани и сетне закри обратния път. Следващата врата остана неподвижна. Без да я докосва, Хедрон застана пред нея. След кратко мълчание се раздаде безстрастен глас:

— Моля, съобщете имената си.

— Аз съм Хедрон Шута. Спътникът ми се казва Алвин.

— И какво ви води насам?

— Най-обикновено любопитство.

За изненада на Алвин вратата веднага се отвори. От опит знаеше, че шегите объркват машините и се налага човек да започва разговора отначало. Навярно с Хедрон разговаряше много сложна машина — високопоставена фигура в йерархията на Централния компютър.

Не срещнаха други прегради, но Алвин подозираше, че без да усетят, са били подложени на редица тестове. Двамата завиха по коридора и неочаквано се озоваха в огромна кръгла зала с вдлъбнат под — и върху този под бе монтирано нещо тъй изумително, че за миг Алвин се вкамени от възхищение. Под него се простираше целият Диаспар, смален дотолкова, че най-високите здания едва биха стигнали рамото му.

Не знаеше колко време е стоял неподвижно, откривайки непознати места и неочаквани гледки. Едва когато се насити, той обърна внимание на залата. Шарка от микроскопични черно-бели квадратчета покриваше стените и, самата картина изглеждаше хаотична и ако бързо раздвижеше поглед, младежът изпитваше чувството, че без да помръдва, тя почва да примигва. Край стените на залата, близо една до друга, бяха разположени някакви ръчно контролирани машини с екрани и седалки за операторите.

Хедрон го остави да се нагледа до насита. После кимна към миниатюрния град.

— Знаеш ли какво е това?

Алвин се изкушаваше да отговори: „Предполагам модел“, но толкова очевиден отговор не можеше да не бъде грешен. Затова поклати глава и изчака Хедрон сам да си отговори.

— Нали си спомняш — каза Шута, — веднъж ти обясних как се поддържа градът… как Информационните хранилища завинаги са замразили неговата схема. Тези Хранилища са около нас и безмерните им запаси от информация напълно определят облика на днешния град. В Диаспар всеки атом е зашифрован от сили, които отдавна сме забравили. Матриците са тук, в тези стени.

Той протегна ръка към поразителното копие на Диаспар.

— Това не е модел, в действителност изобщо не съществува. То е просто проекция на схемата, заложена в Информационните хранилища, и следователно е идентично със самия град. Видеомашините позволяват човек да увеличи по желание всеки детайл, да го наблюдава в естествена величина или още по-голям. Използват ги, когато се налагат корекции в схемата, ала отдавна вече никой не го докосва. Само тук можеш да узнаеш как изглежда Диаспар. За няколко дни ще научиш повече, отколкото за цял живот с досегашното издирване.

— Чудесно — каза Алвин. — Колко души знаят за това място?

— О, не са малко, но рядко се сещат. От време на време тук слиза Съветът; само в пълен състав имат право да променят града. А дори и тогава не, ако Централният компютър не одобрява предложението. Съмнявам се дали тая зала вижда хора повече от два-три пъти годишно.

Алвин искаше да запита Хедрон как си е осигурил достъпа до тук, но си припомни, че най-добрите му шеги биха били невъзможни без отлични познания за устройството и движещите сили на града, а това предполагаше трайно и дълбоко изучаване. Навярно сред привилегиите на Шута се числеше и правото да ходи навсякъде и да узнава всичко; едва ли имаше по-добър водач из тайните кътчета на града.

— Може би търсиш невъзможното — каза Хедрон, — но ако то съществува, ще го откриеш тук. Погледни как се работи с мониторите.

Около час Алвин седя пред един от екраните, докато опозна командите на машината. Вече можеше да избере всяка точка на града и да я наблюдава в желания мащаб. Когато променяше координатите, през екрана прелитаха улици, кули, стени и подвижни пътища; сякаш се превръщаше във всевиждащ безплътен дух и без усилия, без страх от прегради, се носеше над Диаспар.

И все пак пред него не бе истинският Диаспар. Той блуждаеше сред блоковете на паметта и виждаше сънищата на града — сънища, надарени със силата да опазят реалния Диаспар от времето в течение на един милиард години. Можеше да види само постоянните елементи на града, хората по улиците не влизаха в този застинал образ. Впрочем за неговата цел това нямаше значение. Сега го интересуваше единствено творението от камък и метал, сред което бе заточен, а не ония, които споделяха — макар и доброволно — неговия плен.

След кратко търсене откри Кулата Лоран и бързо пробяга по познатите коридори и проходи. Когато пред очите му се разкри образът на каменната решетка, Алвин потръпна, сякаш отново усещаше полъха на студения вятър — този вятър, който непрестанно се носеше през нея може би в течение на половината човешка история. Достигна решетката, погледна навън… и не видя нищо. За миг видението го потресе тъй силно, че той едва не се усъмни в собствената си памет — нима споменът за пустинята бе само сън?

После той си припомни истината. Пустинята не бе част от Диаспар и затова нямаше да срещне образа и в този призрачен свят. Реалността отвъд тази решетка можеше да има всичко, екранът нямаше да го покаже.

И все пак можеше да види нещо недостъпно за всички други в този свят. Алвин прехвърли гледната си точка през решетката, в нищото отвъд стените на града. С движение на ръчката промени посоката и погледна назад, откъдето бе дошъл. Зад него лежеше Диаспар… гледан отвън.

За компютрите запаметяващите блокове и всички безбройни механизми, които създаваха образа пред Алвин, това бе само въпрос на перспектива. Те „познаваха“ формата на града, значи можеха да покажат как изглежда отвън. Ала въпреки, че младежът разбираше как се постига този трик, ефектът бе поразителен. Ако не наяве, то поне духом бе избягал от града. Струваше му се, че виси в пространството на няколко стъпки от отвесната стена на Кулата Лоран. За момент се вгледа в гладката сива повърхност пред себе си, после докосна ръчката и рязко спусна гледната точка към земята.

Сега, когато познаваше възможностите на този чудесен инструмент, той имаше ясен план за действие. Не трябваше да губи месеци и години, за да изследва Диаспар отвътре — стая по стая, коридор по коридор. От тази нова наблюдателница можеше да облети града отвън и веднага да открие всеки отвор, водещ към пустинята и отвъдния свят.

Тази победа, този опияняващ успех го замайваше и изпълваше с копнеж да сподели радостта си. Той се обърна към Хедрон, искаше да му благодари за решаващата помощ. Но Шута бе изчезнал и Алвин веднага разбра защо.

В Диаспар може би само Алвин бе в състояние спокойно да гледа картината, която изпълваше екрана сега. Хедрон можеше да го подкрепи в търсенето, но дори един Шут споделяше непонятния ужас пред Вселената, който тъй дълго приковаваше човечеството в нищожния му свят. Алвин трябваше да продължи сам.

Поне за малко самотата бе отлетяла от душата на Алвин, сега тя отново се стовари върху него. Но нямаше време за меланхолия, очакваха го дела. Той се обърна към монитора, бавно раздвижи образа на градската стена и започна дългото търсене.

Малцина забелязаха това, но през следващите няколко седмици Алвин рядко се мяркаше в Диаспар. Когато откри, че вместо да се промъква в покрайнините на града, бившият му възпитаник прекарва цялото си време в Дома на съвета, Джесерак въздъхна с облекчение — предполагаше, че поне там Алвин няма да създаде неприятности. Еристон и Етаниа се обадиха един-два пъти в стаята му, откриха, че го няма, и не помислиха нищо. Алистра се оказа по-настоятелна.

Увлечението й по Алвин бе истински удар за нейното духовно равновесие (защо ли търсеше точно него сред далеч по-подходящите кандидати?). Алистра никога не бе имала трудности в избора на партньори, но в сравнение с Алвин всички познати мъже изглеждаха нереални, отлети в един и същ безформен калъп. Тя нямаше да го загуби без борба, не би могла да изтърпи предизвикателното му отчуждение и безразличие.

Но кой знае дали не я тласкаха по-скоро майчински, отколкото любовни пориви. Наистина раждането отдавна тънеше в забрава, ала женските инстинкти на състрадание и закрила оставаха все тъй силни. Въпреки цялата самоувереност и упорство на Алвин, въпреки решението му да крачи по нови пътища, Алистра долавяше душевната му самота.

Когато откри изчезването на Алвин, тя незабавно запита Джесерак какво се е случило. След кратко колебание Джесерак реши да й каже. Ако Алвин желаеше да бъде сам, решението зависеше единствено от него. Наставникът нито одобряваше, нито осъждаше тази връзка. Всъщност той харесваше Алистра и се надяваше на нейното благотворно влияние за постепенното нагаждане на Алвин към живота в Диаспар.

Дългият престой на Алвин в Дома на съвета можеше да означава само едно — че изследва някакъв проект. Това поне разсейваше страха на Алистра от възможни съперници. Но сега вместо ревността, в нея се издигаше любопитството. Понякога тя се упрекваше, че изостави Алвин в Кулата Лоран, макар да знаеше, че отново ще постъпи така, ако ситуацията се повтори. Не можеш да разбереш мислите на Алвин, казваше си тя, ако не откриеш каква цел преследва.

Изпълнена с решителност, тя нахлу в главната зала на Дома. Царуващата тук тишина и направи впечатление, но не я изплаши. Край отсрещната стена бяха подредени информационни автомати и Алистра спря пред един от тях.

Щом светна сигналът за готовност, тя бързо изрече:

— Търся Алвин, той е някъде в тази сграда. Къде мога да го намеря?

Дори за цял живот човек не можеше да свикне със светкавичните отговори на информационните автомати. Някои хора знаеха — или претендираха, че знаят — как се постига това и сипеха учени приказки за „време на достъпност“ и „резервно пространство“, ала това не накърняваше вълшебството на крайния резултат. В безконечните предели на достъпната за града информация всеки съществен въпрос получаваше незабавен отговор. Осезаема отсрочка имаше само когато въпросът налагаше да се извършат сложни изчисления.

— Той е при мониторите — гласеше отговорът.

За Алистра сведението не значеше нищо. Машините никога не предлагаха повече информация, отколкото изискваше въпросът. Изкуството правилно да оформяш въпросите си идваше едва след дългогодишни упражнения.

— Как да стигна при него? — запита Алистра. Мониторите не я интересуваха, когато стигнеше при тях, щеше да разбере какво представляват.

— Мога да ти отговоря само с разрешение на Съвета.

Нещата се развиваха неочаквано, дори отчайващо. Много малко места в Диаспар не можеха да бъдат посещавани от всеки желаещ. Алистра бе уверена, че Алвин не е получил разрешение от Съвета, а това означаваше, че му помага още по-висша сила.

Съветът ръководеше Диаспар, но над Съвета стоеше върховната власт — почти безграничният интелект на Централния компютър. Трудно бе човек да мисли за Компютъра другояче освен като за живо същество с определено местоположение, макар че в действителност той събираше в себе си всички машини на Диаспар. Дори да бе лишен от живот в строго биологичния смисъл на думата, несъмнено притежаваше поне толкова разум и съзнание, колкото всеки човек. Той неизбежно знаеше какво прави Алвин и следователно го одобряваше, иначе би го спрял или би го отпратил към Съвета, както стори информационният автомат.

Нямаше смисъл да стои тук. Алистра знаеше, че всеки опит да намери Алвин сред огромното здание — даже ако откриеше правилната посока — е обречен на провал. Вратите ще стоят затворени, под краката и подвижните пътища ще потеглят назад, гравитационните полета ще отказват да я прехвърлят от етаж на етаж. А проявеше ли упорство, някой любезен робот щеше да я изпроводи на улицата или пък щяха да я оставят да блуждае из Дома на съвета, докато, отчаяна, реши да напусне.

Потисната и мрачна, Алистра излезе на улицата. За пръв път в живота си усещаше, че стои пред загадка, в сравнение с която личните желания и интереси изглеждат нищожни. Но това не ги правеше по-маловажни за нея. Алвин не бе единствената упорита и настойчива личност в Диаспар.