Артър Кларк
Градът и звездите (9)

VIII

Алвин вдигна ръка от контролното табло и изчисти канала. Образът върху екрана изгасна. Минута или две младежът стоя неподвижно, загледан в сивия правоъгълник, който седмици наред поглъщаше цялото му внимание. Той бе обиколил своя свят, през този екран бе минал всеки квадратен фут от външната стена на Диаспар. Сега Алвин познаваше града по-добре от всеки друг, с изключение може би на Хедрон, и вече знаеше, че през стените няма път.

Всъщност не усещаше покруса, не бе очаквал тъй лесно, още от първия път да открие каквото търсеше. Важно бе само това, че е елиминирал един от пътищата. Сега щеше да тръгне по друг.

Той се изправи и прекрачи към пръснатия из залата образ на града. Трудно бе да мисли за него като за нереален модел, ала знаеше, че е така, че в действителност вижда двойник на оптичната проекция от запаметяващите блокове, които бе изследвал досега. Когато подаваше команди на монитора и местеше из Диаспар гледната си точка, по повърхността на копието пробягваше светло петънце, което подсказваше накъде точно отива. В първите дни този индикатор му помагаше, но скоро той усъвършенствува работата с координатите и престана да се нуждае от него.

Градът се простираше под Алвин; издигнат на божествена висота, младежът се взираше надолу. Ала в действителност той почти не забелязваше сградите, погълнат от мисли за стъпките, които следваше да предприеме сега.

Даже ако пропаднеше всичко друго, задачата имаше решение. Системите за вечност поддържаха безкрайния застой на Диаспар, завинаги го сковаваха в рамките на схемата от Информационните хранилища, но нали самата схема можеше да бъде променена — с нея би се променил градът. Можеше да препроектира част от стената, да добави врата, да заложи схема в мониторите и да изчака, докато градът се подчини на новия замисъл.

Хедрон му бе обяснил само част от контролния пулт на мониторите. Алвин подозираше, че останалите команди са свързани с осъществяването на подобни промени. Нямаше смисъл да експериментира с тях — приборите, променящи структурата на града, бяха надеждно блокирани и можеха да се използват само след разрешение на Съвета и одобрение на Централния компютър. Едва ли съветът би одобрил молбата му, дори ако се решеше на десетки, стотици години търпеливо настояване. И по-добре — подобна перспектива не го привличаше ни най-малко.

Мислите му се насочиха към небето. С леко смущение си припомни наивните фантазии, в които към него отново се връщаше отдавна изгубената свобода на човешкия полет. Знаеше, че някога странни машини са изпълвали небесата на тая планета. Натоварени с несметни съкровища, от космоса долитали огромни кораби и спирали в легендарния Порт Диаспар. Но космодрумът бил далече извън границите на града, вече цяла вечност над него лежаха подвижните пясъци. Колкото и да мечтаеше, че някъде сред лабиринтите на Диаспар все още се крие летателна машина, Алвин всъщност не вярваше в това. Даже по време на най-широката им употреба, едва ли някога апаратите за индивидуален полет за били допускани в града.

За миг го погълна старата, позната мечта. Представяше си, че е повелител на небесата, че разстлан под него, светът го подканя да потегли накъдето поиска. Виждаше не днешния свят, а изгубените картини на младата планета — богата, жива панорама на хълмове, езера и гори. Мъчеше го горчива завист към незнайните прадеди, които тъй свободно са летели над целия свят, а сетне са оставили красотата му да загине.

Не, тия омайни мечти не носеха нищо, Алвин отново се обърна към настоящето и към най-важния въпрос. Какво оставаше, щом небето бе недостъпно, а пътят по земята — преграден?

Отново настъпваше миг, когато му трябваше помощ, когато не можеше да напредне нито крачка със собствени усилия. Тази истина го дразнеше, но той бе прекалено честен, за да я отрече. И мислите му неизбежно се насочиха към Хедрон.

Алвин и досега не можеше да реши дали харесва Шута. Радваше се, че го срещна, изпитваше благодарност към Хедрон за безрезервната му симпатия и помощта му в издирванията. С никой друг в Диаспар не споделяха толкова много общи черти, ала нещо в личността на Шута непрекъснато го дразнеше. Може би типичният израз на иронична отчужденост, който понякога внушаваше на Алвин, че Хедрон тайно се надсмива над всичките му усилия, дори когато наглед безрезервно се старае да му помогне. И като добавка, вроденият стремеж към независимост караше Алвин да се колебае дали наистина е дошъл онзи краен случай, когато трябва да използва Шута.

Уговориха се за среща на малка кръгла площадка, недалече от Дома на съвета. В града често се срещаха подобни уединени кътчета — само на метри от някоя оживена магистрала и същевременно напълно откъснати от нея. Обикновено до тях се стигаше пеша след дълго криволичене, понякога ги ограждаше изкусно проектиран лабиринт, за да засили тяхната усамотеност. Типично за Хедрон — да избере подобно място за среща.

Площадката бе широка около петдесет крачки и всъщност се намираше дълбоко във вътрешността на някакво огромно здание. Реалните и граници се губеха сред слабото сияние в дълбините на оградата, изградена от прозрачен синьо-зелен материал. Но макар и привидно неограничен, дворът не допускаше човек да се почувствува изгубен сред необятни простори. Невисоки стенички с проходи помежду им успяваха да породят онова безопасно затворническо чувство, без което никой в Диаспар не би се смятал за напълно щастлив.

Когато Алвин пристигна, Хедрон тъкмо разглеждаше една от тия не по-високи от кръста прегради. По цялата и повърхност пъстри плочки се преплитаха в тъй фантастично сложна мозайка, че младежът даже не се опита да я разгадае.

— Виж тази мозайка, Алвин — каза Шута. — Забелязваш ли в нея нещо странно?

— Не — призна Алвин след кратък оглед. — Стори ми се съвсем обикновена… Но в това няма нищо странно.

Хедрон плъзна пръсти по разноцветните плочки.

— Не си много наблюдателен. Погледни тия ръбове — виждаш ли колко са заоблени и смекчени? В Диаспар подобно нещо се вижда много рядко, Алвин. Това е износване… разпадане на материята под ударите на времето. Спомням си колко нова бе тази мозайка само преди седем хиляди години, през миналия ми живот. А след десетина живота, ако се върна на това място, ще открия плочките напълно изтрити.

— Не виждам нищо особено изненадващо — отвърна Алвин. — В града има и други подобни произведения на изкуството — не чак толкова добри, за да се пазят в запаметяващите системи, но не и чак толкова лоши, та веднага да ги унищожат. Предполагам, някой ден ще дойде друг творец и ще сътвори нещо по-добро. И неговото произведение ще бъде запазено от изхабяване.

— Познавах човека, който изписа тази стена — рече Хедрон, продължавайки да изследва с пръсти пукнатините по мозайката. — Странно, че мога да си спомня самия факт, а не си припомням човека. Може да не съм го харесвал и затова да съм го изтрил от паметта си. — Той сухо се изсмя. — Може и аз да съм я изрисувал през някой от артистичните си периоди и отказът на града да я увековечи да ме е огорчил дотам, че съм решил да забравя цялата история. Ето… знаех си, че това парче се кани да падне!

Той бе успял да откърти една златиста плочица и изглеждаше крайно доволен от дребния саботаж. Захвърли парченцето на земята и добави:

— Сега роботите по поддържането ще си имат работа!

Алвин разбираше, че тук се крие някаква поука. Онзи странен инстинкт, наричан интуиция, който сякаш тича по преките пътеки, недостъпни за чистата логика, му подсказваше това. Загледан към златното късче, паднало в краката му, той се мъчеше някак да го свърже с въпроса, който сега владееше всичките му мисли.

Щом знаеше, че има отговор, не бе трудно и да го открие.

— Разбирам за какво намекваш — обърна се той към Хедрон. — Някои части от Диаспар не се съхраняват в запаметяващите системи, тъй че не бих могъл да ги открия чрез мониторите в Дома на съвета. Ако отида там и ги фокусирам върху този двор, изобщо няма да забележа стената, върху която седим.

— Може и да намериш стената. Но на нея няма да има мозайка.

— Да, разбирам — каза Алвин, обхванат от прекалено силно нетърпение, за да обръща внимание на подобни дреболии. — И тъй, някои части от града може никога да не са се пазили в системите за вечност, но все още да не са напълно изхабени. И все пак не виждам на практика с какво ще ми помогне това. Знам, че външната стена е реална и в нея няма отвори.

— Може би няма изход — отвърна Хедрон. — Нищо не мога да ти обещая. Но мисля, че мониторите могат да ни разкрият още много тайни… ако им разреши Централният компютър. А сякаш той те е харесал.

Докато крачеха към Дома на съвета, Алвин обмисляше тази забележка. До днес допускаше, че само влиянието на Хедрон му е осигурило достъп до мониторите. Не бе му хрумвало, че заслугата може да се дължи на самия него. Съдбата на Единствен имаше много неизгодни страни, справедливо би било да има и някои компенсации.

Неизменният образ на града все още изпълваше залата, в която Алвин бе прекарал толкова часове. Сега младежът го гледаше с ново разбиране — всичко тук имаше свой двойник в реалността, само че не целият Диаспар можеше да се отрази. Ала всички несъответствия трябваше да са незначителни и както му се струваше, неоткриваеми.

— Преди години опитвах да направя това — каза Хедрон, докато сядаше пред таблото на монитора, — но за мен командите се оказаха блокирани. Може би сега ще ме послушат.

Бавно, сетне все по-уверено, сякаш в тях се вливаше отдавна забравено умение, пръстите на Хедрон заиграха по командното табло, от време на време спираха за миг върху възловите точки на сетивната решетка, вградена в панелите пред него.

— Мисля, че е наред — каза той най-сетне. — Така или иначе, след малко ще разберем.

Екранът оживя, но вместо очаквания образ, се появи изненадващо съобщение:

ЗАЛОЖЕТЕ ТЕМПОВИЯ КОНТРОЛ. РЕТРОСПЕКЦИЯТА ЩЕ ЗАПОЧНЕ ВЕДНАГА.

— Ех, че съм глупав — промърмори Хедрон. — Оправих всичко друго, а изтървах най-важното.

Сега пръстите му танцуваха по таблото спокойно и уверено. Когато надписът изчезна, Шута завъртя креслото към града.

— Гледай, Алвин — каза той. — Мисля, че и двамата скоро ще узнаем нещо ново за Диаспар.

Алвин зачака търпеливо, но не се случи нищо. Пред очите му висеше познатият образ на града в цялото си великолепие и хубост… макар че сега не му беше нито до едното, нито до другото. Канеше се да запита Хедрон какво да наблюдава, когато внезапно движение привлече вниманието му и той рязко завъртя глава натам. Само с крайчеца на окото си бе зърнал този проблясък или трепет, прекалено много бе закъснял, за да види какво го предизвика. Всичко изглеждаше непроменено, Диаспар бе точно такъв, какъвто го познаваше отдавна. Сетне Алвин видя, че Хедрон го наблюдава с подигравателна усмивка и отново се вгледа в града. Този път събитието стана пред очите му.

Една от сградите в покрайнините на парка изчезна и мигом я замени друга, съвсем различна конструкция. Превръщането бе тъй внезапно, че ако бе мигнал, щеше да го пропусне. Смаян, Алвин гледаше едва доловимо променения град, но дори сред шока на учудването умът му търсеше отговора. Спомни си думите от мониторния екран — РЕТРОСПЕКЦИЯТА ЩЕ ЗАПОЧНЕ — и внезапно разбра какво става.

— Това е градът отпреди хиляди години — обърна се той към Хедрон. — Ние се връщаме във времето.

— Определението е колоритно, но не особено точно — отвърна Шута. — В действителност мониторът си припомня по-ранните варианти на града. Когато се извършват промени, информацията не изчезва, тя просто се прехвърля в други запаметяващи системи, та при нужда да може да се издири отново. Чрез тези системи програмирах монитора за ретроспекция с темпо хиляда години в секунда. Пред нас вече е Диаспар отпреди половин милион години. Ще трябва да се върнем много по-назад, докато видим истински промени… Сега ще го ускоря.

Той се обърна към таблото и тъкмо в този миг не само едно отделно здание, а цял квартал изчезна — замени го огромен овален амфитеатър.

— А, Арената — подхвърли Хедрон. — Спомням си каква шумотевица се вдигна, когато решиха да се отърват от нея. Почти не я използваха, но мнозина изпитваха сантиментална привързаност към тая старина.

Сега мониторът размотаваше кълбото в паметта си далеч по-бързо, всяка минута образът на Диаспар отстъпваше в миналото с милиони години и промените ставаха толкова бързо, че погледът не успяваше да ги проследи.

Алвин забеляза, че градът сякаш се престроява на цикли — след дълги периоди на застой избухваха трескави преобразования, сетне идваше нова пауза. Диаспар напомняше жив организъм, който трябва да събира сили след всяка експлозия на растеж.

През всичките тези преустройства основната схема на града оставаше неизменна. Сградите идваха и си отиваха, но мрежата на улиците изглеждаше вечна, паркът си оставаше зеленото сърце на града. Докъде можеше да стигне мониторът, питаше се Алвин. Можеше ли да се върне до основаването на града и да пресече воала, отделящ историята от митовете и легендите на Началото?

Вече бяха потънали петстотин милиона години в миналото. Ако мониторите можеха да надникнат отвъд стените на Диаспар, Земята там би била съвсем различна. Може би навън имаше океани и гори, та дори и други градове, още ненапуснати от Човека в неговото дълго отстъпление към последния му дом.

Минутите течаха и всяка от тях бе вечност в малката вселена на мониторите. Алвин си мислеше, че скоро трябва да стигнат до най-ранните спомени от огромния информационен запас и тогава ретроспекцията ще свърши. Нагледният урок го очароваше, но той не виждаше какво би му помогнало да се измъкне от реалния, сегашния град.

Внезапна беззвучна имплозия смали Диаспар до част от предишните му размери. Паркът изчезна, граничната стена от слепени титанични кули мигновено се изпари. Този град бе открит към света — радиалните пътища безпрепятствено се простираха чак до границите на изображението. Такъв бе Диаспар преди голямата промяна да се стовари върху човечеството.

— По-нататък не може — каза Хедрон и посочи екрана на монитора. Върху него се бяха появили две думи: РЕТРОСПЕКЦИЯТА ПРИКЛЮЧЕНА. — Изглежда, че това е най-ранният вариант на града, запазен в запаметяващите системи. Подозирам, че преди това хората не са използвали системите за вечност и са оставяли сградите да се износват.

Алвин дълго се взира в модела на древния град. Мислеше колко движение е изпълвало тези пътища, когато хората свободно са пътували по всички посоки на света… и към други светове. Те бяха негови прадеди, усещаше ги по-близки от хората, с които споделяше живота си сега. Как би искал да ги види, да разбере какви мисли ги вълнуват, докато крачат по улиците на този Диаспар отвъд милиардолетната пропаст. Но тия мисли не можеха да са щастливи — над хората тогава е надвисвала сянката на Завоевателите. Още няколко века и те е трябвало да отвърнат лице от завоюваната слава, да изградят стена срещу Вселената.

Десетина пъти Хедрон прехвърли изображението напред-назад през краткия исторически период на голямата промяна. Превръщането на малкия открит град в много по-голяма затворена система бе отнело малко повече от хиляда години. Навярно през това време бяха проектирани и сътворени машините, които тъй вярно служеха на Диаспар, по същото време в паметта им са били заложени всички знания, необходими, за да изпълняват задачите си. Несъмнено сред тях са били и схемите на всички днешни граждани, та когато уреченият импулс ги събуди за живот, те да се облекат в материя и възродени да излязат от Дома на сътворението. Алвин разбираше, че навярно в известен смисъл и той бе съществувал в този древен свят. Не бе напълно изключено да се окаже, че е изкуствен, че цялата му личност е проектирана от технически гении, работещи с невъобразимо сложните си инструменти, за да постигнат ясно определена цел. Ала той смяташе за по-вероятно в него да са събрани чертите на хора, които някога са крачели по Земята.

Появата на новия град бе заличила почти напълно стария Диаспар — паркът заемаше предишното му място. Дори и преди съдбовната промяна, в центъра, където се срещаха всички радиални улици, имаше голяма затревена площадка. Сетне тя се разширяваше десетократно, изтриваше улици и сгради. Точно по това време на мястото на голямата кръгла конструкция, към която се събираха улиците, бе изградена Гробницата на Ярлан Зей. Алвин не вярваше много на легендите за неимоверната древност на Гробницата, но ето че те се оказаха верни.

Осенен от внезапна мисъл, той се обърна към Шута.

— Предполагам, че можем да изследваме този образ също както изследвахме съвременния Диаспар?

Пръстите на Хедрон заиграха по таблото на монитора и екранът отговори на въпроса на Алвин. Гледната точка се плъзна по учудващо тесните улици и пред очите му се разгърнаха картини от отдавна изчезналия град. Този спомен за древния Диаспар все още бе тъй ясен и свеж, както и образът на града, сред който живееха днес. Един милиард години информационните системи бяха поддържали неговия призрачен псевдоживот, докато дойде моментът някой да го събуди отново. И това, което виждаха сега, мислеше си Алвин, не бе обикновен спомен. То бе много по-сложно — спомен за спомена.

Не знаеше какво ще узнае от него и дали ще напредне в търсенето. Нямаше значение, омайваше го възможността да гледа в миналото и да вижда света от дните, когато хората все още са странствували между звездите. Той просто посочи ниското кръгло здание в центъра на града.

— Да започнем оттук — помоли той Хедрон. — Място като място, но не изглежда зле за начало.

Може би това бе чист късмет, може би — остатъци от някаква древна памет или най-елементарна логика. Все едно, рано или късно би стигнал до това място — мястото, където се срещаха всички радиални улици на града.

Трябваха му само десет минути, за да открие, че не само симетрията е причината да се събират тук… десет минути, за да узнае, че най-сетне дългото му търсене е възнаградено.