Артър Кларк
Градът и звездите (12)

XI

Както и да се мъчеше, Алистра не изтръгна повече сведения от Хедрон. Шута бързо се опомни от първоначалното стъписване и от паниката, която го принуди да побегне към повърхността, когато се озова сам в дълбините под Гробницата. Освен това той се срамуваше от малодушието си и се питаше дали някога ще има куража да се върне в залата с подвижните пътища, при мрежата от тунели, които се пръскаха по целия свят. Макар да разбираше, че Алвин е нетърпелив, дори просто безразсъден, не вярваше младежът да попадне в опасно положение. Когато му дойде времето, щеше да се завърне. Хедрон бе сигурен в това. Е, почти сигурен, съмняваше се малко — тъкмо колкото да усети, че е необходима предпазливост. Разумно ще е, реши той, засега да казва колкото може по-малко и да представя цялата работа като поредна шега. За нещастие той не успя да прикрие чувствата си, когато Алистра го посрещна на повърхността. Тя безпогрешно позна страха в очите му и веднага го изтълкува като знак, че Алвин е в опасност. Всички уверения на Хедрон бяха напразни. Докато се връщаха заедно през парка, тя все повече и повече се разгневяваше. Отначало Алистра искаше да остане в Гробницата и да чака Алвин да се завърне от загадъчното си изчезване. Хедрон успя да я убеди, че това ще е чиста загуба на време и въздъхна с облекчение, когато тя го последва към града. Не бе изключено Алвин да се върне скоро, а Шута не желаеше някой друг да открие тайната на Ярлан Зей.

Докато стигнат в града, Хедрон разбра, че сериозно е изтървал положението и тактиката му на изчакване се е провалила напълно. За пръв път през живота си изпадаше в затруднение, без да се чувствува способен да го овладее. На мястото на първоначалния му неосъзнат страх бавно идваше по-дълбока, вече основателна тревога. Досега Хедрон почти не бе помислял за резултатите от действията си. Собственият интерес и лекото, но искрено съчувствие към Алвин му бяха достатъчни, за да извърши всичко дотук. Макар да окуражаваше и подпомагаше Алвин, той не бе вярвал, че наистина може да се случи нещо подобно.

Въпреки огромната пропаст на годините и опита помежду им, волята на Алвин винаги се оказваше по-силна от неговата. Сега бе твърде късно, за да стори нещо; Хедрон чувствуваше, че събитията го влачат към някаква кулминация, където не ще бъде в състояние да промени каквото и да било. Несправедливо бе след всичко това Алистра да го смята за злия съветник на Алвин и да го обвинява за станалото. Всъщност тя не беше отмъстителна, но сега се ядосваше и прехвърляше част от гнева си върху Хедрон. Никак нямаше да съжалява, ако с някоя своя постъпка му причинеше неприятности.

На широкия околовръстен път край парка двамата се разделиха в ледено мълчание. Хедрон гледаше как Алистра се губи в далечината и уморено се питаше какви ли планове зреят в ума и.

Сега можеше да бъде сигурен само в едно. Въпросът за скуката отпадаше от дневния ред за неопределено време.

Алистра започна да действува бързо и умно. Не си направи труда да търси Еристон и Етаниа — родителите на Алвин бяха чаровни нищожества, към които изпитваше лека привързаност, но не и уважение. Те само щяха да прахосат времето и в празни приказки, а после да направят точно същото, което направи Алистра.

Джесерак я изслуша без признаци на вълнение. Ако бе разтревожен или изненадан, той прикриваше чувствата си добре — толкова добре, че Алистра малко се разочарова. Тя мислеше, че никога преди не се е случвало нещо тъй важно и необикновено, а прозаичното поведение на Джесерак създаваше впечатлението, че е подценена. Когато разказът свърши, той дълго я разпитва и неясно намекна, че може и да е сбъркала. Имаше ли причини да се предполага, че Алвин наистина е напуснал града? Може просто да са си направили шега с нея — участието на Хедрон подкрепяше това предположение. Може би тъкмо сега Алвин и се присмиваше, скрит нейде в Диаспар.

Единствената полза от разговора с Джесерак бе обещанието му да направи справки и след един ден да я потърси. Междувременно тя не бивало да се плаши, а по-добре би било, ако не кажела никому за цялата история. Нямало нужда да се вдига тревога за произшествие, което навярно щяло да се разясни след няколко часа.

Алистра си тръгна разочарована. Би била много по-доволна, ако можеше да види действията му след като той остана сам.

Джесерак имаше приятели в Съвета, неведнъж през дългия си живот бе избиран в тази организация и някой ден можеше отново да му натрапят досадните задължения. Като се обади на трима от най-влиятелните си колеги, той предпазливо възбуди любопитството им. Добре разбираше, че като наставник на Алвин е изпаднал в деликатна ситуация и искаше да се застрахова на всяка цена. Засега колкото по-малко хора знаеха за станалото, толкова по-добре.

Незабавно решиха, че най-напред трябва да се свържат с Хедрон и да му поискат обяснение. Превъзходният план имаше само един недостатък. Хедрон го бе предвидил и не успяха да го открият никъде.

 

 

Съдбата на Алвин оставаше нерешена, но домакините бяха достатъчно деликатни, за да не му напомнят за това. Той можеше свободно да се разхожда из Еърли, малкото селце, ръководено от Серанис… макар че думата „ръководство“ бе твърде силна за нейното положение. Понякога Алвин мислеше, че тя е добродушен диктатор, но друг път му се струваше, че е лишена от всякаква власт. Досега не успяваше да разбере нищо за социалната система на Лис — тя бе или прекалено проста, или толкова сложна, че не схващаше всичките и елементи. Със сигурност откри само това, че Еърли е типичен пример за безбройните селца, на които е разделен Лис. Всъщност нямаше типични примери — мнозина уверяваха Алвин, че всяко село се стреми да бъде колкото се може по-различно от съседното. Всичко изглеждаше много заплетено.

Въпреки че не наброяваше и хиляда жители, малкото селце бе пълно с изненади. Едва ли имаше някоя област от живота, която да прилича на приетото в Диаспар. Различията обхващаха дори такива основни фактори като езика. Само децата използуваха гласовете си за общуване; възрастните говореха много рядко и Алвин постепенно реши, че го правят само пред него, за да не бъдат неучтиви. Странно и мъчително бе да се чувствува омотан в огромна мрежа от недоловими беззвучни думи, но след време Алвин привикна с това. Изненадваше го, че устната реч изобщо е оцеляла, след като бе изгубила смисъла си. По-късно Алвин откри, че хората от Лис са влюбени в песните и всички останали видове музика. Вероятно без песните те отдавна биха онемели.

Хората тук винаги бяха заети, увлечени от разнообразни задачи и проблеми, от които Алвин рядко разбираше нещо. А когато можеше да разбере какво вършат, голяма част от работата му се струваше съвсем излишна. Например храната — значителна част от нея се отглеждаше по полята, вместо да се синтезира от отдавна разработени схеми. Когато Алвин запита за това, търпеливо му обясниха, че хората от Лис обичат да гледат растящите кълнове, да провеждат сложни генетични експерименти и да създават все по-изтънчени вкусове и аромати. Еърли се славеше с плодовете си, но след като опита няколко подбрани екземпляра, Алвин реши, че те не са по-добри от ония, които би могъл да материализира в Диаспар, без да си мръдне пръста.

Отначало си задаваше въпроса дали жителите на Лис са забравили, или никога не са притежавали енергиите и машините, които досега бе смятал за нещо естествено и върху които се основаваше целият живот в Диаспар. Скоро откри, че не е така. Инструментите и знанията съществуваха, но се използуваха само при необходимост. Най-ярък пример за това даваше транспортната система, ако изобщо можеше да я нарече така. На кратки разстояния хората ходеха пеша и изглежда, това им доставяше удоволствие. Ако бързаха или имаха неголям товар, използуваха специално създадени за тази цел животни. Това бяха ниски шестокраки същества, много силни и кротки, но глупави. Състезателната порода беше по-друга. Нейните представители обикновена вървяха на четири крака, но когато наистина ускоряваха ход, стъпваха само върху мускулестите си задни крайници. За няколко часа те можеха да прекосят Лис от край до край, носейки пътника на гърба си в специално въртящо се кресло. За нищо на света Алвин не би рискувал да предприеме подобна езда, макар че сред младежите тя бе популярен спорт. Техните грижливо отглеждани бегачи бяха аристократите на животинския свят и отлично осъзнаваха това. Езикът им разполагаше с доста богат речников запас и Алвин често ги дочуваше да разговарят горделиво за отминали и бъдещи победи. Но опиташе ли се да прояви дружелюбие и да се включи в разговора, те се преструваха, че не разбират, ако продължаваше да им досажда — отскачаха настрани с изражение на накърнено достойнство.

Тия два вида животни бяха достатъчни за ежедневните нужди и доставяха на своите собственици повече удоволствия, отколкото всякакви механични приспособления. Но когато се изискваше изключителна бързина или трябваше да се пренасят тежки товари, машините бяха подръка и се използуваха без колебание.

Макар че животните на Лис представляваха истински нов свят, изпълнен с куриози и изненади, все пак Алвин най-много се прехласваше пред двете крайности на човешкото население. Най-младите и най-старите… и двете групи му изглеждаха еднакво странни и удивителни. Най-старият човек в Лис едва бе отминал второто си столетие, оставаха му още няколко години живот. Алвин знаеше, че когато той достигне тази възраст, тялото му почти няма да се е променило. А този старец, лишен от надеждата да получи компенсация във веригата от бъдещи животи, почти бе изчерпал физическите си сили. Имаше съвсем бяла коса, а лицето му се бе превърнало в плетеница от бръчки. През повечето време седеше на слънце или бавно се разхождаше из селото, обменяйки беззвучни поздрави с всеки срещнат. Доколкото Алвин можеше да разбере, той бе напълно доволен, не искаше нищо повече от живота и не скърбеше за идващия край.

Подобна философия толкова много се различаваше от възгледите в Диаспар, че изцяло оставаше извън разбирането на Алвин. Защо човек да приема смъртта, когато е тъй ненужна, когато има избора да живее хиляди години и сетне да прескочи през вековете, за да започне отначало в един нов свят, изграден и с негова помощ. Тази загадка го измъчваше и той твърдо реши да я разясни при първата възможност за открито обсъждане на въпроса. Не можеше да повярва, че Лис е направил този избор доброволно, особено ако алтернативата е била известна.

Част от отговора откри сред децата, тия малки създания, които му изглеждаха тъй странни, както и животните на Лис. Прекарваше голяма част от времето си сред тях, гледаше ги как играят и те постепенно го приеха за другар. Понякога му се струваше, че те изобщо не са хора — толкова чужди бяха мотивите, логиката и дори езикът им. Алвин гледаше възрастните недоверчиво и се питаше как е възможно да са произлезли от тия необикновени същества, които сякаш прекарваха по-голямата част от живота си в съвсем друг свят.

И все пак дори когато го озадачаваха, те събуждаха в сърцето му непознато досега чувство. Когато — това бе рядко, но все пак се случваше — те избухваха в плач от дълбоко отчаяние или огорчение, дребните детски разочарования му се струваха по-трагични, отколкото дългото отстъпление на Човека след падането на Галактичната империя. Това бе прекалено огромно и далечно, за да го разбере, а детските ридания разкъсваха сърцето му.

В Диаспар Алвин бе срещнал любовта, но сега откриваше нова скъпоценност, без която самата любов не достига висшата си цел и остава завинаги осакатена. Той се възпитаваше на нежност.

Алвин изучаваше Лис. Лис също го изучаваше и не остана разочарован от резултатите. Три дни след неговото пристигане Серанис подхвърли, че няма да е зле, ако обиколи по-надалече из равнината и опознае нейната страна. Той прие веднага — при условие да не язди никое от селските състезателни животни.

— Мога да те уверя — отвърна Серанис с един от редките си проблясъци на хумор, — че тук никой не би и помислил да рискува скъпоценното си животно. Тъй като случаят е изключителен, ще уредят транспорт, в който да се чувствуваш по-привично. Хилвар ще ти бъде водач, но, разбира се, можеш да отидеш където пожелаеш.

Алвин се запита дали това напълно отговаря на истината. Ако речеше да се върне към малкия хълм, откъдето за пръв път бе излязъл в Лис, навярно щяха да възникнат възражения. Но засега това не го вълнуваше, тъй като не бързаше да се върне в Диаспар и всъщност след първата си среща със Серанис почти не бе мислил по въпроса. Животът тук все още бе тъй интересен и нов, че засега той не си кроеше планове за бъдещето.

Оценяваше жеста на Серанис да предложи сина си за водач, макар че Хилвар несъмнено бе подробно инструктиран как да избягва неприятностите. На Алвин му трябваше доста време, докато привикна с Хилвар. Не би могъл да обясни причината за това, без да го обиди. Всеобщото физическо съвършенство напълно обезценяваше човешката красота на Диаспар, хората не я забелязваха, както не обръщаха внимание на въздуха, който дишат. В Лис не бе така, а външността на Хилвар бе, меко казано, невзрачна. По мерилото на Алвин той изглеждаше направо грозен и за известно време гостенинът съзнателно избягваше да го среща. Може би Хилвар съзнаваше това, ала не го показваше и не след дълго вроденото му дружелюбие разкъса преградата помежду им. След време Алвин толкова щеше да свикне с широката крива усмивка на Хилвар, с неговата сила и добрина, че трудно би повярвал как някога го е смятал за непривлекателен, и вече не би го заменил за нищо на света.

Призори потеглиха от Еърли с малка машина, която Хилвар наричаше земеход. Тя явно работеше по принципа на машината, която доведе Алвин от Диаспар. Носеше се във въздуха на няколко пръста над земята и макар че нямаше насочваща релса, Хилвар каза, че колите могат да се движат само по определени пътища. Този транспорт свързваше всички населени центрове, но през целия си престой в Лис Алвин не видя друг земеход в движение.

Хилвар бе вложил доста усилия в организирането на експедицията и явно я очакваше с не по-малко нетърпение, отколкото Алвин. Той бе планирал пътя според собствените си интереси, защото се увличаше от природознанието и се надяваше да открие нови видове насекоми в почти необитаемите покрайнини на Лис, откъдето щяха да минат. Възнамеряваше да пътуват на юг, докъдето може да ги докара машината, а останалата част от пътя да изминат пеша. Алвин почти не разбираше какво означава това и не възрази.

За похода имаха и спътник — Криф, най-ефектният от многобройните питомци на Хилвар. Когато Криф почиваше, шестте му полупрозрачни криле лежаха нагънати покрай тялото му и то проблясваше през тях като обсипан със скъпоценни камъни скиптър. Ако нещо го подплашеше, той излиташе във въздуха сред дъгоцветни сияния и леко бръмчене на невидими криле. Макар че огромното насекомо се отзоваваше на повикване и — поне от времена време — изпълняваше прости заповеди, то бе почти лишено от разум. Но това не му пречеше да притежава характер. По някаква причина то проявяваше подозрения спрямо спътника на господаря си и редките опити на Алвин да спечели доверието му неизменно завършваха с провал.

За Алвин пътуването през Лис бе нереално като сън. Безшумна като призрак, машината се носеше над хълмисти равнини, провираше се през дъбрави, без да изоставя невидимата си пътека. Движеше се около десет пъти по-бързо от нормалния човешки ход; едва ли някой от жителите на Лис би имал нужда от по-голяма скорост.

Пресякоха много села — някои бяха по-големи от Еърли, но повечето бяха изградени почти в същия стил. Докато се движеха от община към община, Алвин с интерес следеше тънките, но многозначителни разлики в облеклото и даже във външността на хората. Цивилизацията на Лис се състоеше от стотици самостоятелни култури и всяка от тях добавяше към цялото своята специфична дарба. Земеходът бе натъпкан с най-прочутото производство на Еърли — малка жълта праскова. Приемаха я с благодарност навсякъде, където Хилвар раздаваше образци. Той често спираше да побъбри с приятели и да им представи Алвин, който всеки път се изненадваше от вродения им такт да преминават към устен говор веднага, щом узнаеха кой е той. Това навярно ги изморяваше много, но доколкото можеше да прецени, те нито веднъж не се поддадоха на изкушението да използуват телепатията и да го изключат от разговора.

Най-дълго престояха в едно селце, потънало сред море от избуяла златиста трева, която се издигаше високо над главите им и като жива се вълнуваше под нежния ветрец. Докато се движеха сред нея, над тях прелитаха вълна след вълна, сякаш безброй стъбла равномерно им се кланяха. Отначало това безпокоеше Алвин, защото му хрумна глупавата идея, че тревата се навежда да го гледа, но скоро усети как неспирното движение го отморява.

Алвин скоро разбра защо са спрели. Сред малката тълпа, струпана преди още колата да се плъзне в селото, имаше едно срамежливо чернокосо момиче, което Хилвар представи с името Ниара. Двамата изглеждаха много доволни от срещата и Алвин завидя на откритото им щастие от мимолетната близост. Хилвар явно се разкъсваше между задълженията си на водач и желанието да остане насаме с Ниара. Алвин побърза да го избави от затруднението и предприе самостоятелна обиколка. В малкото селце нямаше кой знае какво за разглеждане, но той се постара да се забави.

Когато отново потеглиха на път, Алвин гореше от нетърпение да зададе редица въпроси. Не можеше да си представи как изглежда любовта в телепатично общество и като прецени, че е изчакал достатъчно, той зададе въпроса. Хилвар обясни охотно, макар Алвин да подозираше, че е принудил приятеля си да прекъсне дълго и нежно мислено сбогуване.

Оказваше се, че всяка любов в Лис започва с телепатичен контакт и може да минат месеци или години, докато младите наистина се срещнат. По този начин, обясни Хилвар, и двете страни избягваха риска от разочарования или погрешни впечатления. Щом двама души са разтворили умове един пред друг, те не могат да имат тайни. А ако някой опиташе да прикрие нещо, другият партньор веднага щеше да усети.

Само наистина зрели и уравновесени умове можеха да си позволят подобна честност, единствено любов, основана върху абсолютна всеотдайност, можеше да издържи на изпитанието. Алвин отлично разбираше, че такава обич трябва да е по-дълбока и по-богата от всичко познато на неговия живот; всъщност тя можеше да достигне такова съвършенство, че му бе трудно да повярва дали изобщо може да я има.

Но Хилвар го увери, че я има, и със светнали очи се зарея из мечтите си, когато Алвин го подкани да бъде по-ясен. Някои неща не могат да се обяснят — човек или ги знае, или не. Алвин печално реши, че никога не ще достигне взаимното разбиране, което тези щастливи хора бяха положили дълбоко в основата на живота си.

Саваната свършваше внезапно, сякаш невидима ръка бе начертала граница, отвъд която на тревата бе забранено да расте. Когато земеходът прелетя над нея, пред тях се разкри редица ниски хълмове, обрасли с гъсти гори. Хилвар обясни, че това е аванпост от главната защитна стена на Лис. Истинските планини лежаха отвъд, но за Алвин дори тия ниски хълмове представляваха внушителна и потискаща гледка.

Колата спря пред тясна, закътана долина, все още обляна от топлите лъчи на залязващото слънце. Хилвар се обърна към Алвин с тъй добродушен и чистосърдечен поглед — човек би се заклел, че в него няма и капчица коварство.

— Оттук потегляме пеша — весело каза той и започна да изхвърля екипировката от каросерията. — Не можем да продължим с машината.

Алвин погледна оголените хълмове, после — удобната седалка, в която се бе возил.

— Няма ли обиколен път? — безнадеждно запита той.

— Разбира се, че има — отвърна Хилвар. — Но ние няма да обикаляме. Отиваме до върха, така е много по-интересно. Ще включа автопилота и като се спуснем от другата страна, колата ще ни чака.

Решен да не се предава без бой, Алвин направи последно усилие.

— Скоро ще се стъмни — възрази той. — Не можем да изминем всичкия път до залез-слънце.

— Точно така — каза Хилвар, измъквайки екипировката с невероятна скорост. — Ще пренощуваме на върха и сутринта ще довършим пътуването.

Този път Алвин се призна за победен.

Багажът, който носеха, изглеждаше много голям, но макар и обемист, той почти не тежеше. Гравитационно поляризиращите контейнери неутрализираха теглото, оставаше само да се преодолее инерцията. Докато се движеше по права линия, Алвин изобщо не усещаше, че носи товар. Работата с тия контейнери изискваше известна практика, защото при опит внезапно да се промени посоката, денкът злонраво полагаше всички усилия, за да го удържи на предишния курс, чак докато преодолееше инерцията му.

Когато Хилвар притегна и последния ремък и се убеди, че всичко е наред, двамата бавно потеглиха нагоре по долината. Алвин печално погледна как земеходът се връща по дирите си и изчезва от поглед; питаше се колко часа ще минат, преди отново да има възможността да отпочине в удобното кресло.

И все пак изкачването бе много приятно. Слънцето меко огряваше гърбовете им и наоколо се разгръщаха все нови и нови гледки. От време на време тревясалата пътека се губеше, но Хилвар, изглежда, бе способен да я следва дори когато Алвин не забелязваше и следа от нея. Той запита кой е утъпкал пътеката и Хилвар обясни, че по тия хълмове имало много животинки — едни от тях самотни, други обединени в примитивни общности, копиращи ред черти на човешката цивилизация. Някои от тях дори открили или били научени да използуват инструменти и огън. На Алвин никога на му бе хрумвало, че подобни създания могат да бъдат настроени другояче освен дружелюбно; и двамата с Хилвар смятаха това за естествено, защото вече от милиони години нищо на Земята не бе въставало против върховенството на Човека.

Вече от половин час се изкачваха, когато Алвин за пръв път долови в околния въздух тих, отекващ ромон. Не можеше да открие какво го поражда — той сякаш долиташе отвсякъде. Звукът не спираше, напротив — докато пейзажът наоколо са разширяваше, той ставаше все по-силен. Алвин би запитал какво е това, но трябваше да си пази дъха за по-тежките изпитания.

Той бе съвършено здрав, през целия си живот не бе боледувал дори за час. Но макар и необходимо, доброто физическо състояние не бе достатъчно за предстоящата задача. Алвин притежаваше тялото, но не и умението. Леката крачка на Хилвар, устремът, с който се издигаше по склоновете, го изпълваха със завист… и с решимост да не се предава, докато още може да се движи. Отлично разбираше, че Хилвар го подлага на изпитание, но не се обиждаше. В тази игра нямаше злоба и той постепенно се увличаше от нея, макар умората бавно да наливаше краката му с олово.

Когато изминаха две трети от изкачването, Хилвар го съжали и двамата спряха да починат за малко. Обърнати на запад, те се облегнаха с гърбовете си на склона и оставиха слънчевите лъчи да галят телата им. Пулсиращият тътен се засилваше, но въпреки въпросите на Алвин Хилвар отказваше всякакви обяснения. Щяла да се развали изненадата, каза той, ако Алвин знаел какво ги очаква в края на изкачването.

Сега пътниците се надбягваха със слънцето, но за щастие към края склонът бе оголен и полегат. Дърветата, които покриваха долната половина на хълма, започваха да се разреждат, сякаш и те бяха уморени от борбата със земното притегляне. Над последните няколкостотин метра се разстилаше килим от ниска, жилава трева и ходенето се превръщаше в истинско удоволствие. Когато върхът се появи пред погледа им, Хилвар препусна нагоре с неподозиран изблик на енергия. Алвин реши да не приема хвърлената ръкавица — всъщност нямаше избор. Достатъчно бе, че продължи упорито да се тътри нагоре, и когато се изравни с Хилвар, доволен и изтощен се строполи край него.

Едва когато дъхът му се успокои, той успя да оцени разкрилата се гледка и откри източника на непрестанния тътен, увиснал във въздуха. Пред тях гребенът на хълма се спускаше стръмно, толкова стръмно, че скоро се превръщаше в почти отвесна скала. А от скалата избликваше могъща водна струя и се извиваше в пространството, за да се разбие в канарите хиляда стъпки по-долу. Закриваше я бляскава мъгла от ситни капчици, а от дълбините се надигаше онзи непрекъснат барабанен гръм и хълмовете от двете страни глухо връщаха ехото му.

Почти целият водопад тънеше в сянка, но слънчевите лъчи все още се сипеха иззад планината, осветяваха местността зад него и добавяха вълшебна финална нотка към сцената. Защото над основата на водопада тръпнеше с мимолетна красота последната дъга на Земята.

С един замах на ръката Хилвар обгърна целия хоризонт.

— Оттук — извика той, за да надвие грохота на водопада — може да се види чак до другия край на Лис.

Алвин не се съмняваше в това. Миля след миля на север лежаха гори, прекъсвани тук-там от поляни, нивя и криволичещи нишки на стотици реки. Нейде сред тая обширна панорама се криеше селцето Еърли, но нямаше смисъл да го търси. За момент Алвин помисли, че е успял да види езерото, покрай което минаваше пътеката към входа на Лис, ала реши, че така му се е сторило. Още по на север дървета и поляни се сливаха в пъстър зелен килим, набръчкан тук-там от върволиците на хълмовете. А отвъд тях като далечни облаци на ръба на хоризонта лежаха планините, отделящи Лис от пустинята.

На изток и запад гледката бе почти същата, но на юг до планините сякаш имаше само няколко мили. Алвин ги виждаше ясно и разбираше, че те са далеч по-високи, отколкото малкият връх под краката му. Местността, която го делеше от тях, бе много по-дива от земите зад гърба му. С някаква своя недоловима черта тя изглеждаше изоставена и запустяла, сякаш Човек се бе отказал да живее тук вече от много години насам.

— Някога тая част от Лис е била обитаема — отвърна Хилвар на неизречения му въпрос. — Не знам защо са я изоставили. Някой ден може отново да се върнем в нея. Сега там обитават само животни.

Наистина никъде на се мяркаха признаци на човешки живот — нито просеки, нито укротени реки подсказваха присъствието на Човека. Само едно място издаваше, че някога той е живял тук — на много мили от върха под горския масив като счупен зъб стърчеше самотна бяла развалина.

Слънцето се губеше зад западните стени на Лис. В един безкраен миг далечните планини избухнаха в златни пламъци, сетне равнината под тях бързо потъна в сянка и настъпи нощ.

— Трябваше по-рано да свършим тая работа — каза Хилвар, практичен както винаги, и започна да разтоварва багажа. — След пет минути ще стане тъмно като в рог… пък и студено.

По тревата се трупаха части от някакъв странен апарат. Над стърчащ триножник се издигаше вертикален прът, завършващ с крушовиден израстък. Хилвар удължи пръта, докато крушата се извиси малко над главите им, и без Алвин да усети, подаде мислен сигнал. Лумналата светлина прогони мрака от малкия им лагер. Крушата даваше не само осветление — Алвин почувствува как нежна, галеща топлина проникна чак до костите му.

С триножника в едната ръка и багажа си в другата, Хилвар се спусна по склона. Алвин подтичваше след него и с всички сили се мъчеше да не излезе от осветения кръг. Най-после Хилвар избра за лагера малка низина на стотина метра от билото и започна да разполага останалата си екипировка.

Голяма полусфера от някакъв твърд и почти невидим материал ги обгърна от всички страни и прегради пътя на хладния вятър, който вееше откъм равнината. Изглежда, куполът се създаваше от неголямата правоъгълна кутия, която Хилвар сложи на земята и сетне напълно я забрави, дори я затрупа под останалите атрибути. Може би тя сътвори и удобното полупрозрачно легло, на което Алвин се отпусна с неописуемо удоволствие. За пръв път виждаше да се материализира мебел тук, в Лис, където къщите му се струваха ужасно претрупани с постоянни предмети, които, вместо да се пречкат между краката, биха се пазили много по-добре в Информационните хранилища.

 

 

А и храната, която Хилвар измъкна от друга кутия, бе синтетична — първата, която виждаше Алвин, откакто бе пристигнал. През някакъв отвор в купола над главите им нахлу студен въздух. Преобразователят на материя засмукваше своята суровина и извършваше ежедневното си чудо. Общо взето, Алвин предпочиташе синтетичната храна. Начините за приготовление на другата го поразяваха с ужасната си нехигиеничност, а с преобразователя човек поне точно знаеше какво яде.

Двамата седнаха да вечерят. Нощта наоколо се сгъстяваше, изгряха звездите. Когато свършиха с вечерята, извън светлия им кръг царуваше пълен мрак, по краищата на който Алвин забеляза неясни подвижни форми — горските създания изпълзяваха от леговищата си. От време на време във фосфоресциращите им очи проблясваше отразена светлина, но каквито и да бяха, тези животни го гледаха само отдалече, така че не можеше да разбере какви са.

Спокойствието на нощта изпълваше Алвин с блаженство. Известно време двамата лежаха на кушетките и разговаряха за всичко видяно, за загадката, обгръщаща и тях, и многобройните разлики между двете им култури. Хилвар се възхищаваше от чудото на Системите за вечност, спасяващи Диаспар от достъпа на времето. Алвин едва успяваше да отговори на някои от въпросите му.

— Наистина не разбирам — каза Хилвар — как създателите на Диаспар са направили така, че запаметяващите системи никога да не се повреждат. Казваш, че информацията за града и всичките му жители се натрупва под формата на схеми от електрически заряди в кристални носители. Е, кристалите ще траят вечно… но как стои въпросът с другите системи около тях? Нима не се случват никакви повреди?

— Веднъж зададох на Хедрон същия въпрос и той ми каза, че Информационните хранилища са буквално утроени. Всяко от трите може да поддържа града, а ако някое от тях се повреди, другите две автоматично го поправят. Постоянна повреда може да има само ако едновременно в две от системите се случи една и съща авария, а вероятността за това е безкрайно малка.

— А как се поддържа връзката между образа в запаметяващите устройства и истинската структура на града? Между предмета и схемата, която го определя?

Алвин усети, че е хванат натясно. Знаеше, че отговорът засяга технологии, основани върху манипулиране на пространството… но как ли би могло да се задържи атомът неподвижно в положението, което изискват натрупаните данни? Не бе способен да даде дори наченки на обяснение.

Внезапно вдъхновен, той посочи към невидимия купол между тях и нощта.

— Тъкмо си седнал върху кутията — отвърна той. — Кажи ми как тя създава покрива над главите ни и тогава ще ти обясня как работи Системата за вечност.

Хилвар се разсмя.

— Мисля, че сравнението е добро. Ако искаш да разбереш, ще трябва да питаш някой от нашите специалисти по теория на полето. Аз поне не мога да ти кажа.

Този отговор накара Алвин да се замисли. Значи в Лис все още имаше хора, които разбираха как работят машините им; не можеше да каже същото за Диаспар.

Двамата дълго разговаряха и разсъждаваха, докато накрая Хилвар подхвърли:

— Капнал съм. А ти… ще спиш ли?

Алвин разтърка уморените си крака.

— Бих искал, но не съм сигурен дали ще мога — призна той. — Тоя обичай все още ми изглежда странен.

— Това е много повече от обичай — усмихна се Хилвар. — Чувал съм, че някога всички хора се нуждаели от него. Ние и сега обичаме да спим поне веднъж дневно, макар и само за няколко часа. През това време тялото и умът се освежават. Нима в Диаспар никога не спите?

— Само в много редки случаи — каза Алвин. — Джесерак, моят настойник, го е правил един-два пъти след изключителни умствени напрежения. Добре планираното тяло не би трябвало да се нуждае от подобни периоди на отдих; вече от милиони години сме ги изоставили.

Постъпките му го опровергаха още докато изричаше тези самонадеяни думи. Той усети непозната до днес умора, тя сякаш пълзеше нагоре по прасците, по бедрата, докато изпъни цялото му тяло. В това чувство нямаше нищо неприятно — по-скоро обратното. Хилвар го гледаше с дяволита усмивка и преди да се унесе, Алвин се запита дали неговият приятел не му влияе с телепатичната си дарба. Впрочем той не възразяваше.

Сиянието на металната круша над тях вече едва се долавяше, но топлината продължаваше да се лее с пълна сила. В последните проблясъци на светлината заспиващото съзнание на Алвин отбеляза странен факт, който трябваше да провери сутринта.

Хилвар се бе съблякъл и Алвин за пръв път вида колко много са се отдалечили двата клона на човешкия род. Някои от промените засягаха само формите и пропорциите на тялото, но други, като външните полови органи, наличието на зъби, нокти и постоянно окосмяване, бяха по-съществени. Ала най-много го озадачаваше малката странна дупка сред корема на Хилвар.

Няколко дни по-късно когато внезапно си припомни затова, той настоя за подробни обяснения. Докато напълно разясни функциите на пъпа, Хилвар трябваше да произнесе няколко хиляди думи и да начертае пет-шест диаграми.

И в същото време двамата направиха голяма крачка напред към разбиране основата на техните две култури.