Артър Кларк
Градът и звездите (21)

XX

Вече бяха само на няколко милиона мили от планетата пред тях — прекрасна сфера от многоцветна светлина. Никъде върху нея нямаше място за мрак, защото, докато обикаляше Централното слънце, другите звезди една по една пресичаха небосклона и. Сега Алвин разбираше предсмъртните думи на Учителя: „Прекрасно е да гледаш цветните сенки върху планетите на вечната светлина.“

Скоро наближиха толкова, че различаваха континенти, океани и леката мъгла на атмосферата. Но в очертанията имаше нещо озадачаващо и те скоро разбраха, че разпределението на водата и сушата е учудващо равномерно. Континентите на тази планета не бяха останали както ги е създала Природата… но колко дребна задача е било оформянето на един свят за хората, изградили слънцата му.

— Това изобщо не са океани! — внезапно възкликна Хилвар. — Гледай… виж знаците в тях!

Едва когато наближиха планетата, Алвин разбра какво има предвид приятелят му. Покрай границите на континентите, далеч отвъд онова, което смяташе за брегове, забеляза неясни ивици и линии. Гледката го изпълни с внезапни съмнения, защото прекалено добре познаваше смисъла на тези линии. Вече ги бе видял в пустинята край Диаспар и сега те му подсказваха, че пътешествието е било напразно.

— Тази планета е суха като Земята — глухо каза той. — Всичката вода е изчезнала… тия знаци са солни наноси на мястото на изпарените морета.

— Те никога не биха позволили това да се случи — кимна Хилвар. — Мисля, че в крайна сметка сме прекалено закъснели.

Разочарованието бе толкова горчиво, че Алвин не си позволи да проговори отново и стиснал зъби, гледаше към огромния свят пред тях. Планетата се въртеше под кораба с тържествена плавност и нейната повърхност величествено се надигаше да ги посрещне. Вече навсякъде освен в коритата на океаните можеха да различат дребни бели инкрустации — зданията.

Някога този свят е бил център на Вселената. Сега над него цареше спокойствие, въздухът пустееше и нито една сновяща точица по земята не подсказваше за живот. Но корабът все така целенасочено се плъзгаше над застиналото каменно море — море, което тук-там предизвикателно се издигаше в огромни вълни срещу небето.

Скоро корабът спря, сякаш роботът най-после бе проследил спомените си до извора им. Под тях, от центъра на огромен мраморен амфитеатър, израстваше снежнобяла каменна колона. Алвин поизчака, машината остана неподвижна и той заповяда да кацне в подножието на стълба.

 

Дори и сега в сърцето на Алвин тлееше надеждата да открие живот на планетата. Тази надежда изчезна веднага след отварянето на шлюзовата камера. Никога през живота си, дори сред пустотата на Шалмиран, не бе попадал в пълна тишина. На Земята винаги шепнеха гласове, живи същества се суетяха, вятърът въздишаше. Тук нямаше нищо подобно и никога вече нямаше да има:

— Защо ни доведе до тази точка? — запита Алвин. Отговорът не го интересуваше много, ала инерцията на търсенето все още го влачеше напред, дори когато губеше всякаква охота да го продължава.

— Оттук потегли Учителя — отговори роботът.

— Така си и мислех — каза Хилвар. — Не виждаш ли каква ирония се крие във всичко това? Той избягал в изгнание от този свят… а погледни сега какъв мемориал са му издигнали!

Колосалната каменна колона, висока може би сто човешки боя, потъваше в леко издигнат над равнината метален кръг. Тя беше гладка, без надписи. Колко ли хиляди или милиони години, запита се Алвин, тук са се събирали поклонниците на Учителя, за да почетат паметта му? И узнали ли бяха някога, че той е умрял в изгнание на далечната Земя?

Сега беше все едно. Както Учителя, така и неговите ученици бяха погребани в забравата.

— Ела навън — подкани Хилвар с надеждата да изтръгне Алвин от депресията. — Пресякохме половината Вселена, за да видим това място. Можеш поне да си направиш труда да прекрачиш прага.

Алвин неволно се усмихна и последва Хилвар през шлюзовата камера. Щом се озова навън, настроението му малко се подобри. Дори да бе мъртъв, този свят трябваше да крие ред интересни неща, много неща, които биха му помогнали да реши някои от загадките на миналото.

Въздухът беше застоял, но годен за дишане. Въпреки многото слънца в небето, температурата беше ниска. Само белият диск на Централното слънце пращаше мъничко истинска топлина, а и тя губеше силата си, пресичайки мъглявината около звездата. Другите слънца пръскаха цветове, но не и топлина.

Само няколко минути им трябваха, за да се убедят, че обелискът не може да им каже нищо. По устойчивия материал, от който бе направен, личаха явни признаци на стареене, ръбовете му бяха закръглени, а металът около него — изтъркан от краката на безброй поколения ученици и поклонници. Странно бе да си помислят, че може би са последните от многото милиарди човешки същества, стояли някога на това място.

Хилвар се канеше да предложи да се върнат и с кораба да прелетят до най-близката от околните сгради, когато Алвин забеляза дълга тясна пукнатина в мраморния под на амфитеатъра. Двамата дълго вървяха край нея, а тя непрекъснато се разширяваше, докато стана прекалено широка, за да могат да я прекрачат.

Миг по-късно стояха край началото й. В огромна плитка вдлъбнатина, дълга повече от миля, повърхността на арената бе натрошена и раздробена. Не им трябваше нито проницателност, нито въображение, за да си представят каква е причината. Преди векове — но навярно дълго след като този свят е бил изоставен — огромно цилиндрично тяло бе полегнало тук, после отново се бе издигнало в пространството, оставяйки планетата сама със спомените.

Кои са били? Откъде са дошли? Алвин можеше само да гледа и да се пита. Никога нямаше да узнае дали с хиляда или с милион години са се разминали с тези по-ранни посетители.

Мълчаливо се върнаха към своя кораб (колко малък би изглеждал той пред чудовището, спряло някога тук!) и бавно полетяха над арената, докато стигнаха до най-внушителното от околните здания. Когато се приземиха пред украсения с орнаменти вход, Хилвар изтъкна онова, което и Алвин забеляза в същия момент.

— Тия сгради не изглеждат безопасни. Виж колко камъни са нападали там… истинско чудо е, че още стоят прави. Ако на тая планета имаше бури, биха рухнали преди хиляди години. Не мисля, че би било разумно да влизаме.

— Нямам подобни намерения, ще изпратя робота — той се движи много по-бързо от нас и няма да наруши равновесието, та покривът да се срути върху него.

Хилвар одобри тази предпазливост, но настоя и за друга, която Алвин бе пропуснал. Преди роботът да потегли на разузнаване, Алвин го накара да даде подробни инструкции на почти равния с него корабен мозък, та каквото и да се случи, поне спокойно да се върнат на Земята.

Не след дълго и двамата се убедиха, че този свят няма какво да им предложи. Заедно гледаха как през екрана прелитат миля подир миля празни, прашни коридори и проходи, докато роботът изследваше пустите лабиринти. Всички сгради, проектирани от разумни същества, независимо от формата на телата им, трябва да се подчиняват на някои основни закони и дори след известно време дори най-чуждите форми на строеж и архитектура престават да събуждат изненада. Като хипнотизиран от самото повторение, умът е неспособен да поема нови впечатления. Изглеждаше, че сградите са били само жилищни и съществата, които ги обитавали, имали приблизително човешки размери. Нищо чудно да са били и хора, наистина в изненадващо голям брой стаи можеха да влизат само летящи същества, но това не означаваше, че строителите на града са били крилати. Биха могли да използуват персоналните антигравитатори, които някога широко се употребявали, но днес в Диаспар нямаше и помен от тях.

— Алвин — каза Хилвар най-после, — можем милион години да изследваме тия сгради. Явно е, че не са просто изоставени — били са грижливо опразнени от всичко ценно. Губим си времето.

— Тогава какво предлагаш? — запита Алвин.

— Да огледаме още един-два района на тази планета и да видим дали са същите… както очаквам. После, пак тъй бързо, да огледаме другите планети и да се приземяваме само ако изглеждат много по-различни или ако забележим нещо необичайно. Това е всичко, на което можем да се надяваме, освен ако решим да стоим тук до края на живота си.

Той бе прав, опитваха се да открият разум, не да провеждат археологическа експедиция. Първата задача можеха да решат за няколко дни, ако изобщо бе изпълнима. Втората изискваше многовековен труд на армии от роботи и хора.

Два часа по-късно с радост напуснаха планетата. Дори ако гъмжеше от живот, помисли Алвин, този свят на безброй сгради пак би бил непоносимо тягостен. Не се виждаха нито паркове, нито открити пространства, където би могло да има някаква растителност. Трудно можеше да си представи психологията на съществата, обитавали този напълно стерилен свят. Ако съседната планета се окажеше същата, реши Алвин, щеше да изостави търсенето веднъж завинаги.

Не беше така — всъщност не можеше да си представи по-голям контраст.

Тази планета се намираше по-близо до слънцето и дори от космоса изглеждаше гореща. Отчасти я забулваха ниски облаци, показващи, че водата е в изобилие, ала нямаше и следа от океани. Не се виждаха и признаци на разумна дейност: два пъти обиколиха планетата, без да зърнат каквото и да било съоръжение. От полюсите до екватора отровнозелено одеяло покриваше кълбото.

— Мисля, че тук трябва да сме много предпазливи — каза Хилвар. — Този свят е жив… и цветът на растителността не ми се нрави. Най-добре да стоим в кораба и изобщо да не отваряме люка.

— Дори за да изпратим робота навън?

— Не, дори това не. Вие сте забравили що е болест. Моят народ знае как да се справя с болестите, но сега сме далеч от дома и тук могат да ни дебнат невидими опасности. Мисля, че този свят е подивял. Някога целият трябва да е бил голяма градина или парк, но когато са го изоставили, Природата отново взела надмощие. Не може да е изглеждал така, докато системата е била обитаема.

Алвин не се съмняваше в правотата на Хилвар. В биологичната анархия под тях имаше нещо зло, нещо враждебно на всеки ред и система, върху които се градяха Лис и Диаспар. От милиард години тук бушуваше непрестанна битка, добре би било да се пазят от победителите.

Предпазливо се снишиха над огромна равнина — толкова еднообразно плоска, че от пръв поглед изглеждаше съмнителна. Обкръжаваха я възвишения, отрупани с дървета, за чиято височина можеха само да се досещат — те бяха тъй плътно наблъскани и така преплетени с храсти, че стъблата им бяха буквално погребани. Между високите им клони летяха рояци същества и макар да не се движеха бързо, в гъмжилото бе невъзможно да се каже дали са птици, насекоми… или нещо съвсем друго.

Тук-там някой горски исполин успяваше да се изкатери няколко десетки стъпки над своите войнствени съседи, които сключваха временен съюз, за да го съборят и да унищожат спечеленото предимство. Тази безшумна война се водеше прекалено бавно за човешкия поглед, но въпреки това създаваше поразително впечатление за безмилостен, неумолим конфликт.

В сравнение с нея равнината изглеждаше кротка и мирна. От хоризонт до хоризонт тя бе равна до сантиметър и изглеждаше покрита с тънка жилава трева. Спуснаха се на петдесет стъпки над нея, но за изненада на Хилвар не забелязаха никакви животни. Може би, реши той, зверчетата са се изпокрили под земята, изплашени от тяхното приближаване.

Висяха почти над самата равнина. Алвин се мъчеше да убеди Хилвар, че е безопасно да отворят шлюзовата камера, а Хилвар търпеливо обясняваше понятия като бактерии, гъбички, вируси и микроби — все идеи, които Алвин трудно можеше да си представи и още по-трудно — да ги приложи спрямо себе си. Разговаряха няколко минути, преди да забележат странния факт. Екранът, който преди миг показваше отсрещната гора, сега бе опустял.

— Ти ли го изключи? — попита Хилвар. Както винаги мислите му изпреварваха тези на Алвин.

— Не — отвърна Алвин и по гърба му пробяга студена тръпка, когато помисли за единственото друго обяснение. — Ти ли го изключи? — обърна се той към робота.

— Не — долетя повторение на отговора му.

С облекчена въздишка Алвин отпъди мисълта, че роботът е започнал да действува по свое собствено желание, че го е сполетял и бунт на машините.

— Тогава защо екранът е празен? — запита той.

— Образните рецептори са закрити.

— Не разбирам — промърмори Алвин, забравил за момент, че роботът реагира само на определени заповеди или въпроси. Бързо се опомни и попита: — Какво е покрило рецепторите?

— Не знам.

Понякога буквоядството на роботите можеше да бъде толкова отчайващо, колкото и човешкото непостоянство. Преди Алвин да продължи разпита, Хилвар го прекъсна.

— Кажи му да вдигне кораба… бавно! — напрегнато произнесе той.

Алвин повтори командата. Не усети движение, то никога не се усещаше. После образът бавно възникна върху екрана, макар и мъгляв и разкривен за момент. Въпреки всичко показваше достатъчно, за да сложи край на спора за приземяването.

Равнината вече не беше гладка. Огромна подутина се бе оформила точно под тях — подутина, разкъсана на върха, където се бе изскубнал корабът. През пукнатината бавно се размахваха гигантски псевдоподи, сякаш се мъчеха да сграбчат плячката, измъкнала се току-що от тяхната хватка. Вцепенен от ужас, Алвин зърна тръпнещ ален отвор, ограден с камшичести пипала, които пулсираха в унисон и придвижваха всичко, попаднало в обхвата им, надолу по тази зейнала паст.

Лишено от набелязаната жертва, съществото бавно потъна в земята… и едва тогава Алвин разбра, че равнината под тях всъщност е тънък слой пяна по повърхността на застояло море.

— Какво беше това… нещо? — прошепна той.

— Преди да ти кажа, би трябвало да сляза долу и да ги изследвам — сухо отвърна Хилвар. — Сигурно е било някаква примитивна животинска форма… може би дори роднина на нашия приятел от Шалмиран. Едва ли е разумно, иначе би си помислило, преди да опита да изяде космически кораб.

Алвин бе потресен, макар да знаеше, че не ги е заплашвала опасност. Питаше се какво ли още живее там долу, под тая невинна наглед ливада, която сякаш настойчиво го подканваше да слезе и да потича по еластичната й повърхност.

— Бих могъл да стоя сума време тук — каза Хилвар, явно очарован от видяното преди малко. — При тези условия еволюцията трябва да е постигнала някои много интересни резултати. Не само еволюцията, но и антиеволюцията, упадъкът на висшите форми на живот след изоставянето на планетата. Вече трябва да е настъпило равновесие и… потегляш ли вече? — Гласът му прозвуча жалостиво, докато пейзажът се смаляваше под тях.

— Потеглям — каза Алвин. — Видях свят без живот, после свят с прекалено много живот и не знам кой ми е по-противен.

На пет хиляди стъпки над равнината планетата им поднесе една последна изненада. Срещнаха флотилия от огромни сбръчкани балони, дрейфуващи по вятъра. Под всяка полупрозрачна обвивка провисваха гроздове от пипала като същинска преобърната гора. Изглежда, в усилие да избягат от жестокия конфликт на повърхността, някои растения бяха покорили въздуха. По някакво чудо на адаптацията те се изхитряха да изработват водород и да го натрупват в мехури, за да се издигнат в относителното спокойствие на долните атмосферни слоеве.

Ала едва ли и тук намираха безопасност. Провисналите стъбла и листа гъмжаха от богата паякообразна фауна. Навярно тези същества през целия си живот плуваха далеч от повърхността на планетата, продължавайки на самотните си острови всеобщата битка за съществуване. От време на време те сигурно имаха известен контакт със земята. Алвин видя как един от огромните балони внезапно се сви и рухна надолу, разперил разкъсаната си обвивка като примитивен парашут. Питаше се дали това е нещастна случайност, или част от жизнения цикъл на тези странни същества.

Докато чакаха приближаването на следващата планета, Хилвар подремна. Роботът така и не успя да им обясни защо, но корабът летеше бавно — поне в сравнение с вселенската си скорост — сега, когато се намираше в планетна система. Почти два часа им трябваха, за да достигнат света, който Алвин бе избрал за третата си спирка, и той дори малко се изненада, че някакво си междупланетно пътуване може да трае толкова дълго.

Алвин събуди Хилвар, когато вече се спускаха в атмосферата.

— Какво ще кажеш за това? — запита той, сочейки екрана.

Под тях се простираше мрачен и гол черно-сив пейзаж, без следа от растителност или някакво друго пряко доказателство за живот. Но имаше непряко доказателство — идеално правилни полусфери осейваха ниските хълмове и плитките долини. Някои от тях бяха подредени в сложни симетрични комплекси.

Последната планета ги бе научила на предпазливост и след като грижливо обсъдиха всички възможности, те останаха високо в атмосферата, а изпратиха робота да разузнава долу. През очите му видяха как се приближава към една от полусферите, докато увисна само на няколко стъпки от съвършено гладката безлична повърхност.

Не се виждаше нито вход, нито намек за каква цел служи структурата. Тя беше грамадна — издигаше се на повече от сто стъпки; някои полусфери бяха още по-големи. Ако това беше сграда, то не изглеждаше да има вход или изход.

След кратко колебание Алвин нареди на робота да мине напред и да докосне купола. За негово учудване машината отказа да се подчини. Това бе истински бунт… или поне така изглеждаше от пръв поглед.

— Защо не правиш каквото ти казвам? — запита Алвин, след като се опомни от изненадата.

— Забранено е — гласеше отговорът.

— От кого?

— Не знам.

— Тогава как… не, остави това. В тебе ли е вградена заповедта?

— Не.

Това елиминираше една вероятност. Създателите на тези куполи можеха да се окажат расата, която е създала робота и е включила това табу в основните му инструкции.

— Кога получи заповедта? — запита Алвин.

— Когато се приземих.

Алвин се обърна към Хилвар. В очите му пламтеше нова надежда.

— Тук има разум! Усещаш ли го?

— Не — отвърна Хилвар. — Това място ми изглежда също тъй мъртво, както и първият свят.

— Излизам при робота. Онова, което му е проговорило, може да проговори и на мен.

Макар че не изглеждаше особено щастлив, Хилвар не възрази. Двамата се приземиха на сто стъпки от купола, недалеч от чакащия робот, и отвориха шлюзовата камера.

Алвин знаеше, че люкът не може да бъде отворен, преди корабният мозък да се убеди, че атмосферата е годна за дишане. За миг помисли, че мозъкът е сгрешил — въздухът беше тъй рядък, че едва подхранваше дробовете му. После, вдишвайки дълбоко, той откри, че може да поеме достатъчно кислород, за да преживее някак си, макар да усещаше, че няколко минути тук са пределът, който може да издържи.

Задъхани, те тръгнаха към робота и заоблената стена на загадъчния купол. Още една крачка… и спряха едновременно, сякаш поразени от един и същ внезапен удар. Като тътен на мощен гонг в умовете им прокънтя кратко съобщение:

ОПАСНОСТ. НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ.

Това бе всичко. Не думи, а чиста мисъл. Алвин бе уверен, че независимо от своето ниво на разумност, всяко същество ще приеме същото предупреждение по същия неповторим начин — дълбоко в съзнанието си.

Това бе именно предупреждение, а не заплаха. Нещо им подсказваше, че то не е насочено против тях, а целта му бе да ги защити. Тук, сякаш казваше то, има нещо опасно по природа и ние, неговите създатели, не желаем някой да пострада, ако без да знае се сблъска с него.

Алвин и Хилвар отстъпиха няколко крачки назад и се спогледаха. Всеки от двамата очакваше другият да каже какво мисли. Хилвар пръв обобщи положението.

— Аз бях прав, Алвин — каза той. — Тук няма разум. Това предупреждение е автоматично — включваме го сами, когато се приближим прекалено.

Алвин кимна.

— Питам се какво ли са се опитвали да запазят — каза той. — Под тези куполи може да има сгради… и още какво ли не…

— Няма как да разберем, ако всички куполи ни предупреждават. Интересно… каква разлика между трите планети, които посетихме. Те са отнесли всичко от първата… небрежно изоставили втората… но тук са хвърлили доста труд. Може би са се надявали да се върнат някой ден и са искали всичко да ги очаква в пълен ред.

— Но не са се завърнали… а това е било много отдавна.

— Може да са размислили.

Странно, каза си Алвин, и двамата с Хилвар подсъзнателно бяха започнали да използуват думата „те“. Които или каквото да са били „те“, на онази първа планета спомените за тях бяха живи… и още по-живи тук. Този свят бе грижливо опакован и оставен настрани, докато потрябва отново.

— Да се връщаме на кораба — изпъшка Алвин. — Тук не мога да дишам нормално.

Веднага щом шлюзовата камера се затвори зад тях и отново се почувствуваха добре, те обсъдиха следващия си ход. За да проведат щателно изследване, трябваше да проверят много от куполите, с надеждата да открият някой лишен от предупреждение, в който може да се влезе. Ако не успееха… но Алвин не искаше да приеме тази възможност, преди фактите да го принудят.

Трябваше да я приеме след по-малко от час, и то в далеч по-драматична форма, отколкото можеше да си представи. Вече бяха изпратили робота към половин дузина куполи — все със същия резултат, — когато се натъкнаха на съвсем неподходяща гледка за този спретнат, акуратно опакован свят.

Под тях се простираше широка долина, нарядко осеяна със съблазнителните непроницаеми куполи. В центъра й зееше типичната рана на страхотна експлозия — експлозия, която бе разхвърляла обломки в кръг от много мили и бе прогорила плитък кратер в земята.

А край кратера лежаха останките от космически кораб.