Артър Кларк
Градът и звездите (3)

II

Стаята тънеше в мрак, само върху едната стена пъстрееха светли приливи и отливи, докато Алвин се бореше с мечтите си. Част от картината го задоволяваше; беше се влюбил в устремните линии на планините, изплували от морето. В тия възходящи криви имаше сила и гордост, той дълго ги изследва, преди да ги внесе в паметта на изобразителната система, където щяха да останат, докато приключи експериментите с останалата част от картината. И все пак нещо му се изплъзваше, макар още да не знаеше какво. Отново и отново се мъчеше да запълни празнините, а инструментът разчиташе в ума му променливите образи и ги отпечатваше върху стената. Не вървеше. Контурите бяха смътни и неуверени, цветовете — зацапани и вяли. Ако художникът не знае целта си, дори и най-вълшебният инструмент не би я намерил вместо него.

Алвин изтри досадните цапаници и мрачно се загледа в празните три четвърти от правоъгълника, който се опитваше да запълни с красота. Обзет от внезапен импулс, той удвои размера на запаметения образ и го измести към средата на рамката. Не, това решение бе мързеливо и окончателно нарушаваше равновесието. Нещо по-лошо, промяната на мащаба разкриваше дефектите в структурата, липсата на замах в тези привидно уверени очертания. Трябваше да почне всичко отначало.

— Пълно изтриване — нареди той на машината.

Морската синева избледня, планините се стопиха в мъгла и остана само празната стена. Сякаш никога не бяха съществували, сякаш бяха изчезнали в забравата, погълнала всички земни планини и морета милиони години преди раждането на Алвин.

В стаята отново нахлуха водопади светлина и яркият правоъгълник, събрал мечтите му, потъна в обкръжението, сля се с другите стени. Но наистина ли бяха стени? За всеки, който я видеше за пръв път, стаята би изглеждала безкрайно странна. Алвин сякаш стоеше сред безлична, напълно лишена от мебели сфера. Не се виждаха граници между стени, под и таван. Погледът нямаше на какво да се спре, пространството, приютило Алвин, можеше да е десет фута или десет мили широко — за зрението нямаше граници на това необикновено място.

И все пак подобни стаи бяха „дом“ за човечеството почти през цялата му история. Само една мисъл на Алвин превръщаше стените в прозорци към всяка част на града. Ново желание — и машини, които никога не бе виждал, изпълваха стаята с овеществени образи на всички необходими мебели. Реални ли са, или не — малцина си задаваха въпроса от милиард години насам. Несъмнено бяха поне толкова реални, колкото и така наречената твърда материя, а когато престанеха да бъдат нужни, можеха да се върнат в призрачния свят на Информационните хранилища. Както всичко друго в Диаспар, те никога не се износваха и никога не се променяха, докато някой преднамерено не изтриеше техните складирани схеми.

Алвин тъкмо преустройваше част от стаята си, когато в ухото му се раздаде настойчив звън. Мислено подаде сигнала за приемане и стената, върху която току-що бе рисувал, отново се разсея. Както очакваше, пред него застанаха родителите му, а малко зад тях — Джесерак. Присъствието на настойника подсказваше, че това не е обикновена семейна среща, но той вече се досещаше.

Еристон заговори, без това да наруши съвършената илюзия. Алвин отлично съзнаваше, че в действителност Еристон, Етаниа и Джесерак са на много мили от него, защото създателите на града бяха покорили пространството също тъй съвършено, както и времето. Той даже не знаеше къде точно живеят родителите му сред безбройните кули и заплетените лабиринти на Диаспар — от времето на последната им реална среща и двамата се бяха преместили.

— Алвин — започна Еристон, — навършват се точно двадесет години, откакто майка ти и аз те срещнахме са пръв път. Знаеш какво значи това. Опеката ни свършва и ти си свободен да правиш каквото пожелаеш.

В гласа на Еристон звучаха нотки — но само нотки — на печал. Много по-явно бе облекчението, сякаш той се радваше, че едно положение, съществуващо от доста време насам, вече се признава законно. Алвин бе извоювал свободата си години преди срока.

— Разбирам — отвърна младежът. — Благодаря за грижите и ще ви помня до сетния си живот.

Така гласеше официалният отговор; бе го чувал толкова често, че думите губеха всякакъв смисъл — оставаше само празното струпване на звуци без особено значение. Всъщност, ако се замисли човек, странен бе този израз — „до сетния живот“. Донякъде разбираше смисъла му; идваше време да го узнае точно. Много неща в Диаспар му бяха непонятни и през идните векове трябваше да ги опознае.

За миг му се стори, че Етаниа иска да каже нещо. Тя повдигна ръка, разлюлявайки дъгоцветните воали на роклята си, после отново я пусна. Алвин видя как безпомощно се обръща към Джесерак и за пръв път осъзна, че родителите му се боят. В паметта му изплуваха събитията от последните седмици. Не, нищо не би могло да породи леката неувереност, смътната тревога, която излъчваха Еристон и Етаниа.

Джесерак обаче изглеждаше господар на положението. Като погледна изпитателно Еристон и Етаниа и се увери, че нямат какво повече да кажат, той пристъпи към беседата, която чакаше от години.

— Алвин — започна той, — от двадесет години си мой възпитаник. Направих каквото зависеше от мен, за да те запозная с нравите на града, да те подготвя за всичко, което по право ще получиш. Задавал си ми много въпроси и не на всички успях да отговоря. За някои неща не беше узрял, а други и аз не знаех. Днес непълнолетието свършва, макар че детството едва започва. Все още съм длъжен да те упътвам, ако се нуждаеш от помощ. След двеста години, Алвин, може и да понаучиш нещичко за този град и част от историята му. Дори аз, в заника на своя живот, едва ли познавам и една четвърт от Диаспар, една хилядна от богатствата му.

Дотук Алвин не откриваше нищо ново, но нямаше как да съкрати речта на Джесерак. Старецът го гледаше втренчено през бездната на вековете, а в думите му тегнеше неизмерима мъдрост, събрана от срещите с хора и машини през не един живот.

— Кажи ми, Алвин, питаш ли се понякога къде си бил преди да се родиш… преди да застанеш пред Етаниа и Еристон в Дома на сътворението?

— Никъде, предполагам. Бил съм само образ в мислите на града, очакващ времето да бъде сътворен — като това тук.

Край Алвин проблеснаха и се сгъстиха очертанията на ниска кушетка. Той седна върху нея и зачака Джесерак да продължи.

— Естествено прав си — прозвуча отговорът. — Но това е само част… и то много малка част от решението. До днес си общувал само с деца на твоята възраст, а те не знаят истината. Те скоро ще си припомнят, но ти — не, затова трябва да те подготвим за реалността. Алвин, повече от милиард години човечеството живее в този град. Това е нашият свят откакто е рухнала Галактическата империя и Завоевателите са се върнали към звездите. Извън стените на Диаспар няма нищо друго освен пустинята, за която се разказва в легендите. Всеки предмет, включително и човешкото същество, се определя от своята структура — от схемата. Човекът, а още повече човешкият разум, притежава невероятно сложна схема. Ала Природата е успяла да я вмести в нищожна клетка, невидима с просто око. Каквото може да стори Природата, може го и Човек, макар и по свой собствен начин. Не знам колко време е отнело решаването на тази задача. Може би милион години — нима е много? В края на краищата нашите прадеди са се научили да събират и анализират информацията, характерна за всеки отделен индивид, и като я използват, да пресъздават оригинала също както ти създаде тази кушетка. Знам, интересуваш се от тия неща, Алвин, но не съм в състояние да ти обясня как точно се постигат. Методите за складиране на информацията са без значение, важна е само информацията. Тя може да се въплъти в думи на хартия, в магнитни полета или електрически заряди. Хората са използвали всички тези форми, а и много други. Достатъчно е да кажем, че много, много отдавна те вече са можели да съхраняват себе си или по-точно безплътните схеми, от които отново да се върнат към живота. И тъй, вече знаеш. Чрез този метод нашите прадеди ни завещават истинско безсмъртие и в същото време заобикалят проблемите, които би създало премахването на смъртта. Хиляда години в едно тяло са предостатъчни за когото и да било; в края на този период спомените просто задръстват ума му и той мечтае само за почивка… или за ново начало. Много скоро, Алвин, аз ще се приготвя да напусна този живот. Ще прелистя спомените си, за да ги приведа в ред и да изтрия онова, което не желая да запазя. После ще вляза в Дома на сътворението, но през една врата, която никога не си виждал. Това старо тяло ще престане да съществува, а заедно с него и съзнанието. От Джесерак не ще остане нищо освен галактика електрони, замръзнали в сърцевината на кристал. Аз ще заспя, Алвин, ще спя без сънища. И някой ден, може би след сто хиляди години, ще се събудя в ново тяло, изправено пред избраните да ме отгледат. Те ще се грижат за мен, както те поучаваха Еристон и Етаниа, защото в началото не ще знам нищо за Диаспар, нито пък ще помня какъв съм бил преди. Към края на детството паметта ми бавно ще се върне, за да ме тласне напред по пътя през новия ми живот. Така живеем ние, Алвин. Всички сме минали оттук много, много пъти досега, макар че привидно случайни закони скъсяват или удължават периодите на небитие, та едно поколение никога да не се повтаря в същия състав. Новият Джесерак ще има нови приятели и интереси, но старият — доколкото пожелая да го запазя — ще продължи да съществува. Това не е всичко. Във всеки миг, Алвин, едва една стотна от жителите на Диаспар крачат по улиците му. Огромното мнозинство дреме в Информационните хранилища и чака сигнала, който отново ще го призове към живот. Така постигаме постоянство и въпреки това промяна… безсмъртие, но без застой. Знам какво се питаш, Алвин. Искаш да знаеш кога ще си върнеш спомените от предишните цикли, както вече става с твоите приятели. Няма такива спомени, защото си Единствен. Стараехме се, доколкото можем, да укриваме това от теб, за да не помрачаваме детството ти… впрочем предполагам, че вече си заподозрял част от истината. Ние сами не се досещахме до преди пет години, ала сега съмнения не може да има. Ти, Алвин, си нещо, което се е случвало в Диаспар само няколко пъти, откакто е основан градът. Може би си спал в Информационните хранилища цяла вечност… може и да си създаден едва преди двадесет години чрез случайно съвпадение на информацията. Възможно е творците на града да са те запланирали от самото начало или пък да си случайна рожба на нашето време. Не знаем. Известно ни е само едно: ти, Алвин, единствен от целия човешки род не си живял никога досега. Ти си буквално първото дете, родено на Земята поне от десет милиона години насам.