Артър Кларк
Градът и звездите (20)

XIX

Замислени и мълчаливи, двамата се върнаха към чакащия кораб и скоро крепостта отново се превърна в тъмна сянка сред хълмовете. Тя се смали стремително, докато заприлича на черно немигащо око, загледано завинаги към космоса. Скоро я изгубиха сред огромната панорама на Лис.

Алвин не спря машината, тя продължаваше да се издига, докато под тях се простря целият Лис — зелен остров сред жълто море. Алвин никога преди не бе летял толкова високо; когато най-после спряха, под тях се виждаше цялото земно кълбо. Сега Лис изглеждаше съвсем дребен, като изумрудено петънце върху ръждивата пустиня… но далеч по извивката на глобуса нещо блестеше като скъпоценност, сътворена от човешка ръка. И така Хилвар видя Диаспар за пръв път.

Те дълго седяха и гледаха как Земята се върти под тях. Навярно от всичките си древни постижения Човек най-малко би могъл да си позволи да изгуби тъкмо това. Алвин би искал да покаже този свят на управниците в Лис и Диаспар.

— Хилвар — запита най-сетне той, — мислиш ли, че постъпвам правилно?

Въпросът изненада Хилвар. Той не подозираше за внезапните съмнения, обхващащи понякога приятеля му, и все още не знаеше за срещата на Алвин с Централния компютър, която тъй силно му бе повлияла. Не беше лесно да отговори безпристрастно на този въпрос, също като Хедрон, макар и не толкова осезателно, Хилвар усещаше как характерът му се топи. Той безпомощно потъваше във вихъра, който Алвин оставяше подир себе си през живота.

— Вярвам, че си прав — бавно отговори Хилвар. — Нашите народи прекалено дълго са били разделени.

Това, помисли той, бе вярно, макар да разбираше, че чувствата му влияят върху отговора.

Но Алвин все още се тревожеше.

— Едно нещо ме смущава — неспокойно каза той — това е разликата в продължителността на живота.

Не каза нищо повече, но и двамата знаеха мислите на събеседника.

— Аз също се боях от това — призна Хилвар, — но мисля, че проблемът ще се реши сам, когато двата ни народа отново се опознаят. Не може и двете страни да са прави — нашият живот може да е прекалено кратък, а вашият сигурно е твърде дълъг. В крайна сметка ще стигнем до компромис.

Алвин се питаше дали е така. Вярно, в тази насока се криеше единствената надежда, но преходните векове щяха да бъдат наистина трудни. Отново си припомни горчивите думи на Серанис: „И той, и аз ще бъдем мъртви от векове, а ти ще си останеш млад“. Много добре, щеше да приеме условията. Дори и в Диаспар тази сянка тегнеше над всички приятелства — когато дойде краят, няма значение дали са минали сто или милион години.

Със сигурност, надхвърляща всяка логика, Алвин знаеше, че благото на човечеството изисква тия две култури да се смесят, при подобни обстоятелства личното щастие нямаше значение. За миг той зърна човечеството като нещо повече от жив фон на собствения му живот и без да се колебае, прие нещастието, което щеше да му донесе някой ден този избор.

Светът под тях продължаваше безкрайното си въртене. Доловил настроението на приятеля си, Хилвар не изрече нито дума, докато Алвин не наруши мълчанието.

— Когато за пръв път напуснах Диаспар — каза той, — аз не знаех какво се надявам да намеря. Някога бих бил доволен и предоволен от Лис… ала сега всичко на Земята ми изглежда тъй дребно и незначително. Всяко мое откритие надигаше все по-мащабни въпроси и откриваше нови хоризонти. Питам се как ли ще свърши…

Хилвар никога не бе виждал Алвин толкова философски настроен и не искаше да прекъсва монолога му. През последните няколко минути бе узнал много за приятеля си.

— Роботът ми каза — продължаваше Алвин, — че този кораб може да достигне Седемте слънца за по-малко от ден. Мислиш ли, че си струва да отида?

— Мога ли да те спра? — спокойно отвърна Хилвар.

Алвин се усмихна.

— Това не е отговор — каза той. — Кой знае какво се крие там, в космоса? Може би Завоевателите са напуснали Вселената, но нищо чудно и други разумни същества да са враждебно настроени към човека.

— Защо? — запита Хилвар. — Това е един от въпросите, които нашите философи обсъждат от хилядолетия. Истински разумна раса едва ли може да бъде войнствена.

— Но Завоевателите?…

— Те са загадка, признавам. Ако наистина са били войнствени, досега трябва да са се самоунищожили. И даже да не са… — Хилвар посочи към безкрайните пустини под тях. — Някога сме имали Империя. Какво могат да ни поискат сега?

Алвин леко се изненада, че някой друг тъй пълно споделя възгледите му.

— Всички ваши хора ли мислят така? — запита той.

— Малцина. Средната личност не се тревожи от тия работи, но навярно би казала, че ако Завоевателите наистина са искали да унищожат Земята, щяха да го направят преди милиони години. Не вярвам днес някой да се бои от тях.

— В Диаспар нещата стоят съвсем другояче — каза Алвин. — Нашите хора са ужасни страхливци. Треперят от мисълта да напуснат града си и не знам какво ще се случи, когато чуят, че съм намерил звездолет. Джесерак сигурно вече е казал на Съвета. Много бих искал да знам какво правят.

— Аз мога да ти кажа. Готвят се да посрещнат първата делегация от Лис. Серанис току-що ми съобщи.

Алвин отново погледна към екрана. С един поглед можеше да обхване разстоянието между Лис и Диаспар; първата от целите му бе постигната, но днес това му изглеждаше дреболия. И все пак го обхващаше задоволство — сега дългите ери на безплодна изолация сигурно щяха да свършат.

Мисълта, че е успял в начинанието, което някога бе върховната му мисия, пропъди последните съмнения на Алвин. Той бе изпълнил дълга си тук на Земята по-бързо и по-решително, отколкото смееше да се надява. Пред него се разчистваше пътят за онова, което можеше да стане неговото последно и несъмнено най-голямо приключение.

— Ще дойдеш ли с мен, Хилвар? — запита той, осъзнавайки прекалено ясно за какво моли.

Хилвар го погледна втренчено.

— Няма нужда да питаш, Алвин — отвърна той. — Казах на Серанис и на всичките си приятели, че тръгвам с теб… още преди час.

 

 

Вече бяха на огромна височина, когато Алвин даде на робота последните инструкции. Корабът беше почти неподвижен и Земята, може би на хиляда мили от тях, почти изпълваше небето. Не изглеждаше много привлекателна, Алвин се питаше колко ли кораби в миналото са увисвали тук за малко и сетне са продължавали по пътя си.

Настъпи затишие, сякаш роботът проверяваше приборите и системите, останали в бездействие за цели геологически ери. После се раздаде едва доловим звук — първият, който Алвин чуваше от тази машина. Тонът на тихия бръм бързо се надигаше октава след октава, докато изчезна отвъд границите на слуха. Алвин не усети промяна в движението, но внезапно забеляза, че звездите бавно плуват през екрана. Земята се появи, търкулна се покрай тях… сетне пак се появи, леко изместена. Корабът „душеше“, играеше през пространството като стрелка на компас, търсеща севера. Няколко минути небето се въртя и танцува около тях, докато най-сетне корабът спря — гигантски снаряд, насочен към звездите.

Сред екрана лежеше в цялата си дъгоцветна прелест огромният пръстен на Седемте слънца. Все още се виждаше малка част от Земята, като тъмен полумесец, обрамчен в златото и пурпура на залеза. Алвин разбра, че ще се случи нещо несравнимо с досегашния му жизнен опит. Вкопчен в креслото, той чакаше, секундите летяха и Седемте слънца пълзяха по екрана.

Не чу звук, само внезапен тласък замъгли гледката… но Земята изчезна като пометена от гигантска ръка. Оставаха сами в космоса, сами със звездите и странното смалено Слънце. От Земята нямаше и следа, сякаш никога не бе съществувала. Тласъкът отново долетя и този път го придружи тих звук, като че генераторите за пръв път напрягаха значителна част от своята мощ. Но в момента не изглеждаше да се е случило нещо, после Алвин разбра, че Слънцето е изчезнало и звездите бавно пълзят покрай кораба. Хвърли поглед назад… и не видя нищо. Цялото небе зад тях бе напълно изчезнало, закриваше го черна полусфера. Пред очите му звездите потъваха в нея и изчезваха като искри върху вода. Корабът се носеше далеч по-бързо от светлината и Алвин разбра, че вече са напуснали познатото пространство около Земята и Слънцето.

Сърцето му спря да бие при третия пристъп на внезапния главозамайващ тласък. Сега странното замъгляване на гледката бе очевидно: за миг всичко наоколо му се стори изкривено до неузнаваемост. С необясним проблясък на интуицията той долови смисъла на това изкривяване. То бе реално, а не измама на зрението. Докато пронизваше тънкия слой на Настоящето, той по някакъв странен начин долавяше проблясъци от промените, протичащи в околното пространство.

В същия миг шепотът на генераторите избухна в разтърсващ кораба рев — двойно по-внушителен, защото бе първият протестен вик, който Алвин чуваше от машина. После всичко отмина и в ушите му зазвъня от внезапната тишина. Големите генератори бяха свършили работата си, до края на пътуването нямаше да бъдат нужни. Звездите отпред припламнаха синкавобели и изчезнаха в ултравиолетово сияние. Но по някаква магия на Науката или Природата Седемте слънца все още се виждаха, макар и с леко изменени позиции и цветове. Корабът стремглаво се носеше към тях по тунел от мрак — извън границите на пространството и времето, с прекалено огромна скорост, за да може да бъде осъзната.

Трудно бе да повярват, че са изхвръкнали от Слънчевата система с такава бързина, че ако не я намаляха, скоро щяха да пронижат сърцето на Галактиката и да продължат в безконечната пустош отвъд… Нито Алвин, нито Хилвар можеха реално да си представят истинското величие на своето пътешествие; чутовните изследователски одисеи бяха променили напълно възгледите на Човека за Вселената и дори сега, милиони векове по-късно, древните традиции още тлееха. Имало едно време кораб, шепнеше легендата, който обиколил Космоса от изгрев до залез-слънце. Пред подобни скорости милиардите мили между звездите не значеха нищо. За Алвин това пътуване бе само малко по-дълго, но и по-безопасно от първата експедиция до Лис.

Докато Седемте слънца бавно се разпалваха пред тях, Хилвар изрече на глас общата им мисъл.

— Алвин — забеляза той, — тази конфигурация не може да бъде естествена.

Приятелят му кимна.

— От години мисля за това, но все още ми изглежда фантастично.

— Системата може и да не е изградена от Човека — съгласи се Хилвар, — но трябва да е рожба на разума. Природата никога не би оформила такъв съвършен кръг от еднакво ярки звезди. А като Централното слънце няма второ във видимата Вселена.

— Тогава защо е трябвало да се създава подобно нещо?

— О, мога да измисля ред причини. Може би е сигнал, та всеки чужд кораб, навлизащ в нашата Вселена, да знае къде да търси живот. Може би е белег за центъра на Галактичната администрация. Или то може — и нещо ми подсказва, че това е истинското обяснение — просто да е най-великото от всички произведения на изкуството. Но сега е глупаво да правим догадки. След няколко часа ще знаем истината.

„Ще знаем истината.“ Може би, помисли Алвин, но каква част от нея ще узнаем изобщо? Странно, сега, когато напускаше Диаспар и самата Земя с непостижима за ума скорост, съзнанието му отново се връщаше към загадката на неговия произход. А може и да не бе толкова изненадващо — откакто за пръв път пристигна в Лис, той узна много неща, но все не бе успял да отдели нито миг за спокоен размисъл.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да седи и да чака, непосредственото му бъдеще зависеше от чудната машина — сигурно едно от върховните технически постижения на всички времена, — която в този миг го носеше към сърцето на Вселената. Независимо дали го желаеше, или не, вече идваше време за размисъл. Но първо щеше да разкаже на Хилвар всичко, което стана след прибързаната им раздяла само преди два дни.

Хилвар преглътна разказа без коментар и без да иска обяснения; той сякаш моментално разбираше всичко, което описваше Алвин, и не изглеждаше изненадан дори когато чу за срещата с Централния компютър и операцията му върху ума на робота. Не че бе неспособен да се учудва, но древната история бе пълна с чудеса, които можеха да съперничат с всичко в разказа на Алвин.

— Явно — каза той, когато Алвин замълча — Централният компютър е получил още при изграждането си специални инструкции спрямо тебе. Сигурно вече се досещаш защо.

— Мисля, че да. Хедрон ми даде отчасти отговора, като ми обясни как създателите на Диаспар взели мерки, за да предотвратят упадъка му.

— Мислиш ли, че ти заедно с другите Единствени преди теб са част от социалния механизъм, предотвратяващ пълния застой? Значи Шутовете са краткосрочни коригиращи фактори, а ти и твоите подобни сте дългосрочните?

Алвин не би могъл да изрази идеята по-добре от Хилвар, но не точно това имаше наум.

— Смятам, че истината е по-сложна. Като че при изграждането на града е имало разногласия между тия, които са искали напълно да го откъснат от външния свят, и другите, които са искали да запазят известни контакти. Първата група победила, но противниците й не се примирили. Ярлан Зей трябва да е бил един от техните водачи, ала не е имал достатъчно власт, за да действува открито. Направил каквото могъл — запазил метрото и осигурил от време на време от Дома на сътворението да излиза по някой, който не споделя страховете на всички останали. Всъщност питам се… — Алвин замлъкна и мисли замъглиха погледа му, сякаш за момент бе забравил къде се намира.

— За какво мислиш? — попита Хилвар.

— Тъкмо ми хрумна… може би аз съм Ярлан Зей. Напълно е възможно. Той може да е записал своята личност в Информационните хранилища — надявал се е с нея да разчупи шаблоните на Диаспар, преди окончателно да закостенеят. Някой ден трябва да открия какво е станало с предишните Единствени, може така да запълня празнотите в картината.

— И освен това Ярлан Зей или някой друг инструктирал Централния компютър да оказва специална подкрепа на Единствените, когато и да се появят — продължаваше Хилвар логическата линия.

— Правилно. Смешното е там, че бих могъл да получа всичката необходима информация директно от Централния компютър, без никаква помощ от горкия Хедрон. Машините щяха да ми кажат много повече, отколкото на него. Но Шута несъмнено ми спести много време и ме научи на редица неща, които никога нямаше да узная сам.

— Мисля, че теорията ти обединява всички известни факти — предпазливо каза Хилвар. — За нещастие тя не отговаря на най-важния въпрос — първоначалната цел на Диаспар. Защо вашият народ се е опитал да се преструва, че външният свят не съществува? На този въпрос бих искал да узная отговора.

— Смятам да го реша — отвърна Алвин. — Но не знам кога… или как.

Така разговаряха и мечтаеха, докато Седемте слънца час след час се раздалечаваха и накрая изпълниха странния тунел от мрак, по който се носеше корабът. После шестте външни звезди една по една изчезнаха отвъд ръба на мрака и остана само Централното слънце. Макар сега да се намираха в различни пространства, то все още сияеше с перлената светлина, която го отличаваше от всички други звезди. С всяка минута то ставаше по-ярко и скоро се превърна от точка в дребен диск. А сега и дискът се разширяваше пред очите им.

Раздаде се най-краткото предупреждение: за миг в кабината отекна дълбока камбанна нота. С безсилен жест Алвин се вкопчи в облегалката на креслото.

Големите генератори отново гръмовно оживяха и звездите се завърнаха с почти ослепителна рязкост. Корабът изплуваше обратно в пространството, във Вселената на слънцата и планетите, в реалния свят, където нищо не може да се движи по-бързо от светлината.

Вече бяха в системата на Седемте слънца — огромният пръстен от разноцветни глобуси се бе възцарил на небето. И то какво небе! Всички познати звезди и съзвездия бяха изчезнали. Млечният път вече не бе смътна мъглива лента нейде в края на небето; сега те бяха в центъра на мирозданието и огромната звездна дъга разделяше Вселената на две.

Корабът все още се носеше стремително към Централното слънце и останалите шест звезди от системата напомняха подредени в небето пъстри фенерчета. Край най-близкото от тях искряха кръжащи планети — навярно светове с огромни размери, за да се забелязват от такова разстояние.

Сега ясно се виждаше какво поражда седефената светлина на Централното слънце. Газова пелена около огромната звезда смекчаваше лъчението и му придаваше характерен цвят. Изкривена в странни, мамещи окото форми, мъглявината можеше да се забележи само непряко. Но все пак съществуваше и колкото повече я гледаха, толкова по-безкрайна им изглеждаше.

— Е, Алвин, имаме избор сред доста светове — каза Хилвар. — Или се надяваш да ги изследваш всичките?

— За щастие не е необходимо — отвърна Алвин. — Ако успеем да се свържем с някого, ще получим нужната информация. Най-логичното ще е да се отправим към най-голямата планета на Централното слънце.

— Стига да не е прекалено голяма. Чувал съм, че някои планети били толкова големи, че човек не може да живее на тях — би бил смазан от собственото си тегло.

— Не ми се вярва и тук да е така, сигурен съм, че цялата система е изкуствена. Във всеки случай от космоса ще можем да видим дали има някакви градове и здания.

Хилвар посочи робота.

— Въпросът вече е решен. Не забравяй — водачът ни вече е бил тук. Той ни води у дома си… и се питам какво ли мисли за това.

Алвин също си задаваше този въпрос. Но беше ли прав… имаше ли изобщо смисъл да си въобразява, че роботът усеща нещо подобно на човешки емоции сега, когато се връща към древната родина на Учителя след толкова милиони години?

Нито веднъж в общуването им, откакто Централният компютър премахна блокировката, роботът не бе проявил нещо подобно на чувства или вълнения. Той отговаряше на въпросите, подчиняваше се на командите, но истинската му личност оставаше недостъпна. Алвин бе сигурен, че роботът има характер, иначе не би го мъчила оная смътна вина, когато си припомняше с каква хитрост ги измами — него и изчезналия му другар.

Роботът все още вярваше във всичко чуто от Учителя; виждал го бе да подправя чудесата и да разказва лъжи на своите последователи, ала тия досадни факти не накърняваха неговата вярност. Както и много хора преди него, той бе способен да примирява противоположностите.

Сега той се връщаше по течението на безкрайно древните си спомени към извора им. Сред блясъка на Централното слънце се криеше бледа искрица, обкръжена от неясните отблясъци на още по-дребни светове. Грандиозното им пътешествие наближаваше края си, след малко щяха да узнаят дали е било напразно.