Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The City and The Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 60 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2011)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГРАДЪТ И ЗВЕЗДИТЕ. 1987. Изд. Отечество. Биб. Фантастика No.48. Научнофантастичен роман. Превод: Любомир НИКОЛОВ [The City And The Stars / Arthur C. CLARKE (1956)]. Предговор: Кларк — космическият и земният — Любомир НИКОЛОВ — с.5–8. Художник: Роберто АНДРЕЕВ. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 32/84×108. Печтни коли: 15. Страници: 240. Цена: 2.14 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция от moosehead
  4. — Корекция

XVIII

Дори и в Диаспар Алвин рядко бе виждал лукс като този, който се разкри пред него, когато вътрешната врата на шлюзовата камера се плъзна встрани. Помисли, че Учителя може да е бил всичко друго, но не и аскет. Едва след доста време се досети, че прекомерният комфорт може да не е безсмислена екстравагантност — навярно този малък свят е представлявал единственият дом на Учителя в дългите странствувания сред звездите.

Не се виждаха никакви прибори за управление, но широкият овален екран, покрил цялата стена отсреща, подсказваше, че това не е обикновена стая. Пред него в полукръг бяха подредени три ниски кушетки, две малки масички и няколко тапицирани стола — някои от тях явно не бяха предназначени за хора — заемаха останалата част от кабината.

Алвин се настани удобно пред екрана и се огледа за робота. За негова изненада машината бе изчезнала, едва след малко я откри, акуратно настанена в една ниша под сводестия таван. Роботът бе довел Учителя по космическите пътища до Земята и после покорно го бе последвал до Лис. Сега, сякаш милионите отминали години изобщо не съществуваха, той бе готов отново да изпълнява предишните си задължения.

За първа проба Алвин му подаде команда и големият екран оживя. Кулата Лоран се появи пред него в странен ракурс, като че лежеше на една страна. Нови опити му предложиха изгледи към небето, към града и към пустинните простори. Образите бяха великолепни, почти неестествено ярки, макар да не изглеждаха увеличени. Алвин продължи още малко с експериментите, докато свикна да подбира желания изглед; сега бе готов за старта.

— Откарай ме в Лис.

Командата бе проста, но как можеше да я изпълни корабът, когато самият Алвин нямаше представа за нужната посока. Не бе помислил за това, а когато се сети, машината вече се носеше с огромна скорост над пустинята. Той вдигна рамене и с благодарност прие факта, че вече притежава слуги, по-мъдри от самия него.

Не можеше да прецени мащаба на изображението, което прелиташе през екрана, но навярно с всяка минута много километри оставаха назад. Недалече от града почвата внезапно придоби мътносив цвят и Алвин се досети, че лети над дъното на някой от изчезналите океани. Навярно някога Диаспар се бе намирал много близо до морето, макар че затова не се намекваше дори и в най-старите записи. Колкото и древен да бе градът, сигурно океаните бяха изчезнали далеч преди основаването му.

Стотици мили по-нататък теренът рязко се издигаше и пустинята отново се появи. Алвин спря кораба над странна плетеница от неясно прозиращи през пясъчния слой черти. За момент те го озадачиха, после разбра, че вижда развалините на някакъв забравен град. Не се задържа дълго, сърцето му се разкъсваше при мисълта, че тия бразди в пясъка са единствената следа от съществуването на милиарди хора.

Плавната дъга на хоризонта най-сетне се разкъса, сбръчка се в планини и почти веднага след като ги зърна, те се озоваха под него. Сега машината намаляваше ход, забавяше се и падаше към земята в огромна стокилометрова дъга. И ето, под него беше Лис. Горите и безкрайните реки се сливаха в тъй несравнима гледка, че за известно време той не помисли да продължи напред. На изток полята тънеха в сянка и големите езера плуваха върху тях като локви от още по-тъмен мрак. Но към залеза водите танцуваха и искряха от светлина, отпращайки към него цветове, каквито никога не си бе представял.

Без труд намери Еърли — за щастие, защото роботът не можеше да го насочва по-нататък. Алвин очакваше това и изпита леко задоволство, че е открил някои предели на възможностите му. Роботът едва ли някога бе чувал за Еърли, така че координатите на селото не можеха да се съхраняват в запаметяващите му блокове.

След няколко опита Алвин приземи кораба си върху склона на хълма, от който за пръв път бе видял Лис. Машината се управляваше съвсем лесно — трябваше само да изрази желанието си в най-общи линии, а роботът се грижеше за подробностите. Предполагаше, че опасните или невъзможни заповеди ще бъдат игнорирани, но нямаше намерение да дава такива нареждания, освен в краен случай.

Алвин бе напълно уверен, че никой не е забелязал пристигането му. Държеше на това, защото нямаше желание да влиза в мислен двубой със Серанис. Плановете все още не бяха съвсем ясни, но не смяташе да поема рискове, докато не установи приятелски отношения. Можеше спокойно да остане в кораба и да изпрати робота за свой посланик.

По пътя към Еърли не срещна никого. Странно чувство бе това — да седи в космическия кораб, докато зрителното му поле с лекота се носеше по познатата пътека, а в ушите му звучеше шепотът на гората. Все още не можеше напълно да се слее с робота и командите изискваха значително напрежение.

Когато стигна до Еърли, бе почти тъмно и малките къщички плуваха в езерца от светлина. Алвин се придържаше към сенките и почти успя да стигне до къщата на Серанис, преди да го открият. Внезапно се раздаде гневно пискливо бръмчене и вихрушка от криле замъгли погледа му. Той неволно отскочи от атаката, после разбра какво става. Криф отново даваше израз на възмущението си пред всичко, което лети без криле.

За да не нарани красивото, но глупаво създание, Алвин спря робота и се постара достойно да изтърпи сипещите се удари. Макар че седеше удобно на цяла миля оттук, той едва удържаше тръпките си и бе доволен, когато Хилвар излезе да разбере какво става.

При вида на господаря си Криф отстъпи с яростно бръмчене. В последвалата тишина Хилвар постоя известно време пред робота. После се усмихна.

— Здравей, Алвин — каза той. — Радвам се, че се завърна. Или още си в Диаспар?

Не за пръв път Алвин завистливо се възхити от бързия и точен ум на Хилвар.

— Не — каза той и се удиви как ясно предава роботът гласа му. — Аз съм в Еърли, недалеч от тук. Но засега ще си остана на място.

Хилвар се разсмя.

— Мисля, че си прав. Серанис ти прости, но що се отнася до Асамблеята… е, това е друга работа. В момента провеждат конференция — за пръв път в Еърли.

— Искаш да кажеш, че вашите съветници наистина са дошли тук? — запита Алвин. — Мислех, че при вашите телепатични способности срещите не са необходими.

— Срещите са редки, но в някои случаи се смятат за желателни. Не знам в какво точно се състои кризата, но трима Сенатори са вече тук, а скоро очакваме и останалите.

Събитията от Диаспар тъй точно се отразяваха тук, че Алвин не удържа усмивката си. Където и да отидеше сега, сякаш оставяше зад себе си облак от ужас и тревога.

— Мисля, че ще е по-добре — каза той — да поговоря с тази ваша Асамблея… доколкото мога да го сторя без рискове.

— Ще можеш спокойно да дойдеш тук, ако Асамблеята обещае да не прави нови опити да овладее съзнанието ти. Иначе на твое място не бих мръднал от скривалището си. Ще отведа твоя робот при Сенаторите… доста ще се стреснат, като го видят.

Докато влизаше след Хилвар в къщата, Алвин усети да го изпълва приятното, но коварно чувство на радост и веселие. Сега се срещаше с владетелите на Лис като равен; макар че не изпитваше злоба към тях, драго му бе да осъзнае, че вече е господар на положението и повелява на сили, които и сам още не бе успял да оцени.

Вратата на залата за конференции беше заключена и мина доста време, докато Хилвар привлече вниманието. Изглежда, умовете на Сенаторите бяха толкова заети, че с мъка прекъсваха съвещанието си. Най-сетне стените колебливо се плъзнаха настрани и Алвин бързо насочи робота към стаята.

Докато се носеше към тях, тримата Сенатори застинаха в креслата си, ала по лицето на Серанис се мярна само лека изненада. Може би Хилвар вече я бе предупредил или пък тя очакваше Алвин да се върне рано или късно.

— Добър вечер — любезно каза той, сякаш това непряко посещение бе най-нормалното нещо на света. — Реших да се върна.

Те явно бяха по-изненадани, отколкото очакваше. Един от Сенаторите, млад мъж с прошарена коса, се опомни пръв.

— Как стигна дотук? — задавено произнесе той.

Поводът за смайването му беше ясен. Несъмнено в Лис, също както и в Диаспар, бяха извадили метрото от строя.

— Е, пристигнах точно както предния път — каза Алвин. Не можеше да си откаже това удоволствие.

Двама от Сенаторите се втренчиха в третия, който объркано и безпомощно размаха ръце. После младият мъж заговори отново.

— Нямаше ли някаква… пречка? — запита той.

— Абсолютно никаква — отговори Алвин, твърдо решен да засили смущението им. Това му се удаде. — Върнах се по собствено желание и защото имам важни новини за вас — продължи той. — Но имайки предвид неотдавнашните неприятности, засега оставам на разстояние. Ако се появя лично, обещавате ли да не повтаряте опитите да ограничите свободата ми?

За малко се възцари тишина и Алвин се запита какви ли мисли си обменят безгласно. Сетне Серанис заговори от името на всички.

— Няма да правим опит да те поемем под контрол… впрочем, мисля, че предния път нямахме кой знае какъв успех.

— Отлично — отвърна Алвин. — Ще дойда в Еърли незабавно.

Той изчака роботът да се върне, после много внимателно инструктира машината и я накара да повтори нарежданията. Уверен бе, че Серанис няма да наруши дадената дума, въпреки това предпочиташе да си запази път за отстъпление.

Излезе от кораба и шлюзовата камера безшумно се затвори зад него. Миг по-късно като протяжна изненадана въздишка се раздаде шепнещо „хисс…“ — въздухът правеше път на излитащия звездолет. За секунда тъмната сянка закри звездите, сетне корабът изчезна.

Едва след отлитането му Алвин осъзна, че е допуснал малка, но досадна грешка — от ония, които могат да провалят и най-добрите планове. Бе забравил, че сетивата на робота са по-чувствителни от неговите, а нощта се оказа далеч по-тъмна, отколкото очакваше. Неведнъж объркваше пътеката и на няколко пъти едва не се блъсна в дървета. В гората тегнеше катранен мрак и по някое време през храстите към него се приближи нещо едро. Раздаде се едва доловим пукот на съчки и на височината на кръста му две изумрудени очи се вгледаха в него. Алвин заговори меко и по ръката му се плъзна невероятно дълъг грапав език. Нечие мощно тяло ласкаво се потърка в него и безшумно изчезна. Така и не разбра какво може да е било.

Скоро пред дърветата просветнаха прозорците на селото, но той вече не се нуждаеше от техния ориентир, защото пътеката пред него се превръщаше в поточе от бледосинкаво сияние. Мъхът под краката му фосфоресцираше и назад оставаха тъмни стъпки, които бавно избледняваха. Гледката бе прекрасна, изумителна. Алвин се наведе, отскубна малко от странния мъх и растението блещука няколко минути в шепите му, докато сиянието изгасна.

Хилвар отново го посрещна край къщата и повторно го представи на Серанис и Сенаторите. Те го поздравиха с някакво боязливо и несигурно уважение; може би се питаха къде ли е изчезнал роботът, но не зададоха въпроси.

— Много съжалявам — започна Алвин, — че трябваше да напусна вашата страна по такъв недостоен начин. Може би ще ви заинтересува, че имах почти същите трудности и в Диаспар. — Той ги остави да осмислят забележката, после бързо добави: — Разказах на своя народ за Лис и направих всичко възможно, за да създам благоприятно впечатление. Но Диаспар не иска да има нищо общо с вас. Въпреки всичките ми доводи, той предпочита да избегне контакта с една недоразвита култура.

С удоволствие забеляза реакцията на Сенаторите. Дори изисканата Серанис леко почервеня при тези думи. Ако можеше достатъчно да ядоса Лис и Диаспар, помисли Алвин, повече от половината задача би била решена. Амбициите на двата града да докажат превъзходството на своя начин на живот бързо биха срутили преградите помежду им.

— Защо се върна в Лис? — запита Серанис.

— Защото искам да убедя и вас, и Диаспар, че грешите.

Той не добави втората причина — че в Лис е единственият приятел, на когото можеше да се надява и от чиято помощ се нуждаеше сега.

Сенаторите мълчаливо го чакаха да продължи и той се досети, че множество невидими съзнания гледат през техните очи и слушат с ушите им. Той бе посланик на Диаспар и цял Лис преценяваше думите му. Отговорността бе огромна и превръщаше гордостта му в смирение. Алвин подреди мислите си и заговори.

Разказваше за Диаспар. Описа града такъв, какъвто го видя за последен път — задрямал върху гръдта на пустинята, с блеснали кули като вкаменели игли на фона на небето. Извлече от съкровищницата на паметта си възторжените песни на древните поети за Диаспар, разказа за безбройните творци, посветили живота си на неговата хубост. Никой, каза им той, не би могъл да изчерпи съкровищата на града; колкото и дълго да живее, винаги ще открива нещо ново. Дълго описва някои от чудесата, сътворени от хората на Диаспар, опитваше се да им разкрие поне частица от красотата, създадена от древните творци за вечна възхита на човека. И малко тъжно се запита дали наистина е вярно, че музиката на Диаспар е била последният звук, който Земята някога бе излъчила към звездите.

Те го изслушаха до края, без да го прекъсват или да задават въпроси. Когато свърши, бе много късно и Алвин се чувствуваше по-уморен от когато и да било. Най-после напрежението и възбудата на дългия ден си казаха думата и той внезапно заспа.

Събуди се в непозната стая и едва след известно време си припомни, че вече не е в Диаспар. Спомените му се завръщаха и заедно с тях светлината наоколо се засилваше. Стените сега бяха прозрачни и скоро през тях го обляха меките прохладни лъчи на изгряващото слънце. Той лежеше в ленива полудрямка, спомняше си събитията от предния ден и се питаше какви ли вълнения е предизвикал.

С мек, музикален звук една от стените започна да се нагъва нагоре по толкова сложна система, че хилядите гънки танцуваха пред погледа му. През появилия се отвор прекрачи Хилвар и хвърли към Алвин полуразвеселен, полусериозен поглед.

— След като се събуди, Алвин — каза той, — може би ще благоволиш да ми кажеш какъв е следващият ти ход и как успя да се върнеш. Сенаторите току-що заминаха да огледат метрото, не могат да разберат как си успял да минеш през него. Прави ли са?

Алвин скочи от леглото и се протегна.

— Най-добре ще е да ги настигнем — каза той. — Не искам да си губят времето заради мене. Колкото до въпроса ти… след малко ще ти покажа отговора.

Настигнаха тримата Сенатори едва край езерото. Двете групи се поздравиха малко смутено. Комитетът за разследване разбираше, че Алвин знае накъде отиват, и ненадейната среща явно ги пообърка.

— Боя се, че снощи съм ви заблудил — весело каза Алвин. — Не се върнах в Лис по стария път, тъй че опитът да го затворите е бил напълно безсмислен. Впрочем и Съветът на Диаспар го затвори от другия край със същия успех.

Лицата на Сенаторите бяха самото объркване, личеше си как догадките една след друга прелитат през умовете им.

— Тогава как успя да пристигнеш? — запита водачът. В очите му внезапно проблесна разбиране и Алвин усети, че той започва да прозира истината. Запита се дали не е доловил командата, която мозъкът му току-що изпрати отвъд планините. Но не каза нищо, само безмълвно посочи небето на север.

С недоловима за човешкото око скорост над планините прелетя сребриста сияйна игла, оставаща на цяла миля зад себе си огнена диря. На двадесет хиляди стъпки над Лис тя спря. Не забави, не намали постепенно колосалната си скорост. Спря мигновено, тъй че следящият я поглед измина още четвърт от небосвода, преди мозъкът да прекрати движението му. От небето се стовари мощен гръм — стонът на въздуха, смазан и разкъсан от жестокия напор на кораба. Малко по-късно, грейнал величествено под слънчевите лъчи, звездолетът се спусна върху хълма на стотина ярда от тях.

Трудно можеше да се каже кой е най-изненадан, но Алвин се опомни пръв. Докато вървяха, почти тичаха към кораба, той се запита дали този метеорен ход е обичайната му скорост. Макар че по време на пътуването си не бе усетил движението, мисълта го смущаваше. Но значително повече го озадачаваше фактът, че само преди един ден това блестящо творение се криеше под дебел слой стоманено твърда скала — слоят, който остана по обшивката след измъкването му от пустинята. Едва когато стигна до кораба и непредпазливо опари пръсти в корпуса, той разбра какво е станало. Край кърмата все още имаше следи от земя, но тя бе разтопена като лава. Всичко останало беше изчистено, откривайки нетленната черупка, неподвластна нито на времето, нито на природните стихии.

Придружен от Хилвар, Алвин застана пред отворената врата и се обърна към безмълвните Сенатори. Питаше се какво ли мислят… какво всъщност мисли целият Лис. Ако съдеше по лицата им, едва ли бяха в състояние да мислят.

— Отивам в Шалмиран и ще се върна в Еърли след около час — каза Алвин. — Но това е само началото и докато ме няма, искам да ви подхвърля една мисъл. Това не е обикновен летателен апарат, с каквито хората са пътували над земята. Това е един от най-бързите космически кораби, изграждан някога. Ако искате да знаете къде го намерих, ще откриете отговора в Диаспар. Но ще трябва да отидете там, защото Диаспар никога няма да дойде при вас.

Той се обърна към Хилвар и посочи вратата. Хилвар се поколеба само за миг, за един последен поглед към познатия пейзаж зад себе си. После прекрачи в шлюзовата камера.

Сенаторите видяха как съвсем бавно — защото му предстоеше само кратък път — корабът изчезна на юг. После водачът на групата, младият мъж с побеляла коса, философски вдигна рамене и се обърна към единия си колега.

— Ти винаги спореше с нас, искаше промени и ето че спечели — каза той. — Но не мисля, че бъдещето принадлежи на когото и да било от нас. И Лис, и Диаспар достигнаха края на една ера и ние трябва да се примирим.

— Боя се, че си прав — мрачно отвърна другият. — Настъпва криза и Алвин си знаеше работата, като ни препоръча да идем в Диаспар. Сега те са научили за нас, тъй че няма защо да продължаваме криеницата. Мисля, че ще е най-добре да се свържем с нашите братовчеди… може да ги заварим по-склонни към сътрудничество.

— Но метрото е затворено от двата края!

— Можем да отворим нашия; не след дълго и Диаспар ще направи същото.

Умовете на Сенаторите — тия в Еърли и другите, пръснати надлъж и нашир из Лис — обсъдиха предложението и изразиха горещо неодобрение. Но не виждаха друг изход.

Семето, посято от Алвин, разцъфваше много по-скоро, отколкото бе очаквал.

 

 

Когато достигнаха Шалмиран, планините все още тънеха в сянка. От тази височина огромната чаша на крепостта изглеждаше съвсем малка, струваше им се невъзможно съдбата на Земята някога да е зависела от това дребно абаносово кръгче.

Алвин приземи кораба сред развалините край езерото. Опустошението от някогашната битка се стовари върху него, смрази душата му. Той отвори шлюзовата камера и тишината на местността нахлу в кораба. Хилвар, който през целия полет почти не бе проговорил, спокойно запита:

— Защо се върна тук?

Алвин отговори едва когато наближиха ръба на езерото.

— Исках да ти покажа какво представлява този кораб. Пък и се надявах, че полипът може отново да се е появил, чувствувам, че съм му задължен, и исках да му разкажа какво открих.

— В такъв случай — отвърна Хилвар — ще трябва да почакаш. Връщаш се прекалено рано.

Алвин бе очаквал това, вероятността бе нищожна и той не се разочарова от неуспеха. Водите на езерото бяха съвършено спокойни, нямаше го онзи равномерен пулс, който така ги озадачи при първото посещение. Той коленичи край водата и се вгледа в студените, мрачни дълбини.

Напред-назад под повърхността се носеха дребни прозрачни камбанки, повлекли почти невидими пипала. Алвин потопи ръка и загреба една от тях. И веднага я изтърва с тих вик. Беше го опарила.

Някой ден — може би след години или векове — тия безмозъчни медузи отново щяха да се съберат и огромният полип щеше да се възроди, спомените му да се свържат и съзнанието му отново да изгрее. Алвин се запита как ли ще приеме неговите открития — може би нямаше да се радва да узнае истината за Учителя. Всъщност можеше направо да отхвърли мисълта, че безбройните векове на търпеливо очакване са били напразни.

А бяха ли? Колкото и да са били заблудени тия същества, дългото им бдене най-сетне бе възнаградено. Като по чудо те бяха спасили от миналото знания, които иначе щяха да се изгубят завинаги. Сега най-после можеха да почиват и вярата им да отмине подир милионите други учения, които някога са се смятали за вечни.