Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (9)

Старата поща

Тя се намираше на ъгъла на ул. „Алеко Константинов“ и ул. „Полицейска“ (сега „Драган Цанков“), на мястото на грамадния червен жилищен блок. Улица „Драган Цанков“ започва почти от Велешана, върви донякъде успоредно на ул. „Алеко Константинов“, след това като ул. „Полицейска“ се насочваше на североизток, излизаше между Околийското управление (сега МВР) и Старата поща, пресичаше ул. „Алеко Константинов“ и продължаваше към Скелята като т.‍нар.‍ Пощенски баир. Тогавашното Околийско управление беше на два етажа. На първия етаж беше Полицейското управление, а на втория — Окръжният съд. Наоколо бяха адвокатските кантори — на ул. „Полицейска“ канторите на Георги Христов и Борис Недков, на ул. „Алеко Константинов“ канторите на Лазар Василев, Симеон Данчев, Тодор Аврамов и Иван Станчев. След 9.ІХ.1944 г.‍ партизанката Милка и неин близък милиционер решиха, че трябва да си направят къщи в градината на Околийското управление и края на ул. „Полицейска“, като по този начин затвориха последната и сега ул. „Драган Цанков“ отива до ул. „Алеко Константинов“ с една тясна стълбичка между къщата на адвокатите и МВР.

Старата поща се помещаваше в двуетажна къща — бивша собственост на богати свищовлии, изселили се от града. Явно сградата не беше строена за поща, защото на първия етаж, освен пощенски помещения, имаше и четири търговски магазина. На ъгъла на ул. „Ал. Константинов“ и „Др. Цанков“ беше колониалният и деликатесен магазин на Трифон Райков. Синът му Цоню завърши международна търговия с докторат във Виена и до пенсия беше главен счетоводител на предприятието „Българска фотография“ в София. Дъщеря му — една от най-хубавите госпожици в Свищов, се омъжи за симпатичния млад капелмайстор на духовата музика на 33-ти пехотен полк, поручик Иванов. До магазина на Трифон Райков, на ул. „Ал. Константинов“ беше книжарницата и представителството на Агенцията за разпространение на вестници „Стрела“ на Атанас Дюлгеров, участник в Македонското освободително движение, описан много колоритно в спомените на писателя Георги Данаилов като „Стария книжар“. Синът му Ангел, завърши машинно инженерство в София и работи като ст.н.с. в Института по тютюна в Пловдив, а двете му дъщери завършиха Търговската академия в Свищов и работиха като главни счетоводителки. До книжарницата беше колониалният магазин на Пело Пеловски. Двамата с Трифон Райков се конкурираха благородно кой да достави по-хубави портокали и мандарини за Коледа, хубав солен паламуд през есента и пр. Понеже баща ми беше бизнес партньор и с двамата, за да поддържаме приятелството, бяхме решили сестра ми да пазарува от бай Трифон, а аз — от бай Пело. По това време децата пазаруваха, тъй като нямаше никаква опасност да бъдат излъгани от търговците нито в стоката, нито в сметките, а и след покупката получаваха по един бонбон. Синът на бай Пело, Теофан, завърши архитектура във Виена и беше един от най-добрите архитекти в проектантската организация „Софпроект“ в София. Накрая в източния магазин под Пощата беше манифактурният магазин на Тодор Ангелов (Тодор Свраката) — постоянния председател на Колоездачното дружество. Бай Тодор беше много спретнат търговец. Ръцете му винаги правеха нещо. Магазинът, къщата и дворът му бяха изрядни. В двора му на ул. „Цар Освободител“, растеше една от най-хубавите асми в града — винаги отрупана с грозде.

Само в два от магазините, на първия етаж на Пощата, бяха настанени пощенски служби. На ул. „Др. Цанков“ беше колетната служба, пред която един час преди заминаването на влака за гара Левски стоеше каруцата на бай Коста Файтонджията, който след 9.ІХ.1944 г.‍ замени файтона с каруца и караше пощенските колети до гарата. Аз като студент в София през ваканциите носех голям куфар с продукти и бай Коста винаги ми помагаше да го качи на каруцата до гарата. В двора на Пощата, зад колетната служба, беше помещението на телефонните техници. Те бяха трима. Ръководител им беше Боян Павлов, когото свищовлии бяха нарекли „Маркони“. Той беше един пъргав веселяк, завършил Телеграфо-пощенското училище в София. Единият от подчинените му носеше прякор „Джансон“. Не зная дали Джансон не е бил някой изобретател в телефонията или телеграфията като Маркони. Техниците се движеха из града, натоварени с кабели, чанта с инструменти, телефонни слушалки, широк колан и най-важното интересно съоръжение бяха т.‍нар.‍ кънки или котки, с помощта на които се изкачваха по дървените стълбове, на които бяха окачени телефонните и телеграфните кабели. Тези котки представляваха метални подметки, които с каишки се прикрепваха към обувките. Отпред на металната подметка беше заварено кръгло желязо с форма на полукръг, като диаметърът на този полукръг беше малко по-голям от диаметъра на дървения стълб, по който се качваше техникът. По вътрешната страна на този полукръг имаше големи метални зъби, които се забиваха в стълба и задържаха техника. След изкачване на необходимата височина, техникът се прикрепваше към стълба с широк колан, извършваше съответните операции, след което се свързваше с телефонистката в централата посредством слушалката, за да провери дали връзката е редовна. Боян Павлов-Маркони не се качваше по стълбите, той ръководеше. От него зависеше кога новият абонат ще получи телефонен пост. В града около 1935–1936 г.‍ имаше не повече 50–60 телефона. Телефонът в кантората на баща ми беше №38. Всеки телефонен апарат имаше вградено електрическо динамо, което се завъртваше с ръчка, протичащият ток задвижваше звънец на номератора в телефонната централа и на таблото падаше клапата на съответния номер. Телефонистката вмъкваше в отвора под клапата нейния щекер и се свързваше с абоната, който й звънеше. „Госпожице, госпожице, моля дайте ми гарата“! Госпожицата може да е била и госпожа, но ние винаги се обръщахме към нея с „госпожице“. Тя казваше: „Свързвам Ви“. Изваждаше нейния щекер от нашия отвор и го свързваше с отвора на гарата, като им звънеше и им казваше: „Свързвам Ви с еди-кой си“. Не беше лесна работата на телефонистките. Една приятелка на леля ми г-ца Иванка Качева беше телефонистка и аз чрез нея имах достъп до телефонната централа, входът в която беше забранен. До стаята на телефонистката беше стаята на чакащите да говорят от кабина. Двете стаи се свързваха с гише, през което телефонистката приемаше заявките и заплащането на разговорите. Говоренето по телефон с други селища беше много трудно. Чакаше се с часове. Със София свищовската централа нямаше пряка връзка. Говореше се през Плевен или Търново. Разговорите в района на града не се заплащаха, те влизаха в абонамента. Заплащаха се само разговорите с другите селища. Телефонната централа беше на втория етаж на Пощата. Телефонните и телеграфните кабели излизаха през балкона на сградата. На втория етаж се качвахме по една масивна дървена стълба. Влизаше се направо в салона, в който бяха разположени гишетата. Първото гише в дясно беше „паричното“. На него работеше един възрастен, много любезен и експедитивен чиновник, който заместваше и началника на пощата. Тогава при влагане на пари, върху страниците на спестовната книжка, освен че се записваше сумата, се залепваха и специални продълговати марки, на които беше отпечатана същата сума. Марките след залепване се унищожаваха с печата на Пощата, както и марките на писмата. След паричното гише беше гишето за писма, на което обикновено работеше чиновничка. Накрая в ляво беше гишето, на което се подаваха телеграми. Морзовият телеграфен апарат беше в отделна стая, в която входът беше забранен. На апарата работеше телеграфист, завършил Телеграфо-пощенското училище или бивш войник от свързочните войски. Точките и тиретата се изписваха на лента, навиваща се на голям барабан. Телеграфистът ги разчиташе и написваше на ръка телеграмата.

През 1933 г.‍ си построихме къща близо до Пощата на ул. „Полицейска“. Един ден чиновникът от касовото гише доведе у дома добре облечен господин с очила, бастун и шапка идънка. Представи го като новия началник на Пощата — софиянец, досега чиновник в софийската поща и замоли да го приемем на квартира. Господинът — Матей Стефанов, също замоли да го приемем, като каза, че бил ерген, сутрин щял да излиза в 7 часа и вечер да се връща след вечеря в ресторанта. Имахме свободна стая и майка ми се съгласи. Той живя у дома 2 години и си замина за София, където го готвели за началник на отдел в министерството и трябвало да мине стаж като началник на поща. Още същия ден Маркони му прекара телефон, който имаше №1. Господин Стефанов, който не си заключваше стаята, ни каза, че винаги можем да ползваме телефона му. За какво можехме да го ползваме, освен да се обаждаме на баща ми в кантората? Спомням си, че когато ползвах телефона в неговата стая, нямаше нужда да викам: „Госпожице, госпожице“. Госпожицата се обаждаше още преди да спра да въртя ръчката. Г-н Стефанов беше затворен човек, но аз се сприятелих с него и той ме заведе в забранените стаи на телефонната централа и телеграфа и ми обясни същността на техниката. Казваха, че г-н Стефанов бил много строг началник, затегнал дисциплината и подобрил работата в Пощата.

След Матей Стефанов за началник на Пощата беше назначен един интелигентен и любезен чиновник от Пощата в град Русе — г-н Котларов. Г-н Стефанов ни помоли да приемем новия началник като квартирант у дома на негово място. Г-н Котларов пристигна в едната ръка с куфар, а в другата с цигулка. Аз вече бях започнал да вземам уроци по цигулка и ми стана приятно, че у дома ще живее квартирант, който свири на цигулка. Той беше много добър цигулар, аз не можех да свиря дуети с него, но неговата помощ ми беше много полезна. Не си спомням колко време г-н Котларов беше началник на Пощата в Свищов, но от него останаха много добри спомени, както у нашето семейство, така и у пощенските чиновници.