Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (19)

Спортните организации

Преди 60–70 години нямаше радиоапарати, магнетофони, телевизори и други забавления за младежите. Грамофонът беше единственото музикално забавление, но той беше скъп уред, а плочите бързо се износваха и лесно се чупеха. На именни дни или на журове (следобедни сбирки) се танцуваше под звуците на грамофон, ако имаше такъв, танго, валс и фокстрот, мелодиите на които сега са предмет на т.‍нар.‍ стари градски песни. Журовете бяха забранени за учениците.

В Свищов, както вече споменах, и преди имаше само един радиоапарат с външен високоговорител в казиното (сегашното читалище), който хващаше само радио „Букурещ“, като най-близко до Свищов. Радио „София“ по това време имаше предавател с ниска мощност и не се хващаше в нашия град. Към 1938 г.‍ книжарят Владимир Янакиев (срещу Военния клуб) започна да продава радиоапарати от марките „Филипс“ и „Блаупункт“ по 6000–8000 лв. единия, което представляваше 4–5 средни чиновнически заплати. Над вратата на книжарницата му един високоговорител от сутрин до вечер предаваше програмата на радио „София“, чиято мощност беше вече увеличена.

Но младежите имаха нужда от забавления. Единственото кино, един-два пъти месечно прожектираше филми, разрешени за ученици. Критерият за разрешаване беше във филма да няма целувки. Театрална група към читалището нямаше. От време на време гостуваше някоя пътуваща трупа, но тя невинаги имаше пиеса, разрешена за ученици. Цирк пристигаше само на панаира през есента.

Какво оставаше? Концертите на Военната музика, хората, които играехме на площада на големите празници, ученически представления в театъра и основно организираното или неорганизираното спортуване.

Първата младежка спортна организация в Свищов е била Скаутската организация (англ. scout — „разузнавач“). Тази организация е била създадена в Англия с идея за спортно-патриотично и военно възпитание на младежите извън семейството и училището. Тъй като братовчед ми Стоян Минков е бил ръководител на Скаутите в Свищов, от него са ми останали снимки от свищовските скаути на излет в Манастира. Те са били малка елитарна организация на момчета и момичета от по-заможни семейства. Униформата им е била скъпа: къси панталони (поли) и ризи в цвят каки, три четвърти чорапи, спортни обувки и касторени шапки с големи периферии, т.‍е.‍ униформи, подобни на английските колониални офицери. Към 1940 г.‍ прогерманските правителства не гледаха одобрително скаутите и те бяха принудени да преустановят дейността си. Знаменоската на свищовските скаути г-жа Елена Минчева Цанкова (90-годишна) ми разказа следното: „Бях член на Скаутската организация в периода около 1924–1925 г.‍ Разделяхме се на две групи — малки (до 14 години) и големи (гимназисти и цивилни), общо около 50–60 души. Събирахме се един път седмично в клуба, където ни изнасяха лекции по добро поведение и възпитание. Главен ръководител ни беше г-н Стоян Минков, завършил във Виена световна търговия, а военен ръководител — поручик Георги (Жоро) Георгиев от 33-ти Свищовски пехотен полк. Освен сбирките в клуба, често ходехме на екскурзии в околностите на града и участвахме в манифестациите по големите празници начело със знамето, което носех с две момчета — асистенти“.

Спортното дружество „Юнак“, което през 1999 г.‍ чества 100 години от основаването си, беше най-масовата българска спортна организация. В Свищов Юнашкото дружество по брой на членовете беше на едно от първите места в страната. В него членуваха изявени спортисти и младежи със спортни наклонности от 10 до 30 години. Юнаците бяха организирани в „чети“. Например: чета на Търговската гимназия, на Реалната гимназия, на свободни младежи и девойки, чета на футболистите, чета на играещите на уреди — успоредка, лост, халки и т.‍н.‍ Тренировките ставаха в дворовете и гимнастическите салони на училищата. Ръководители на четите бяха учителите по гимнастика, които бяха бивши или настоящи дейни членове на дружество „Юнак“ или други изявени спортисти. Тогава нямаше Висш институт по физическо възпитание — ВИФВ и учителите по гимнастика в Прогимназията г-ца Здравка Колева и в Търговската гимназия г-н Петко Ванов бяха обучени в дружество „Юнак“. Тези учители, освен за преподаването на гимнастика, обучаването и тренирането на юнашките чети, отговаряха и за строевата подготовка на учениците, които на големи празници маршируваха като войниците. За да маршируват в такт, когато духовата музика не свиреше, ударите на тъпана се заместваха със свирка, за стъпване с левия крак. Учителите по гимнастика свиреха със свирките в час по гимнастика, свиреха и в междучасията, за да предотвратяват сбивания или други непозволени забавления. Споменатият учител от Търговската гимназия Петко Ванов, толкова се беше пристрастил към свирката, че учениците му измислиха прякора „свирчо“. Понеже в нашата Реална гимназия нямаше редовни учители по гимнастика, тази длъжност се изпълняваше често от симпатичния учител по рисуване Никола Гугушев, който също много обичаше да свири със свирка. Много юнашки чети се ръководеха и обучаваха от изтъкнати спортисти, като например г-н Илия Минев, който ръководеше четата, играеща на успоредка, Боян (Бою) Стаевски — четата, играеща на лост и др.

Големите изяви на юнашките дружества бяха юнашките национални събори, участие в манифестации на големите български празници и юнашките вечеринки. За юнашките вечеринки в Свищов, провеждани в театъра „Еленка и Кирил Д.‍ Аврамови“, вече споменах.

Юнашките събори се организираха в големите градове и в столицата. На тях се състезаваха дружествата и четите от различни градове и победителите получаваха лавров венец, увит с трикольорна лента. На събора в Русе през 1928 г.‍ не съм присъствал, но на събора в София през 1930 г.‍, въпреки че бях 5-годишен, ме заведоха. Баща ми беше главатар на Свищовското дружество. Възрастните юнаци имаха униформа, която приличаше на офицерската — куртка и брич от зелен вълнен плат, ботуши и бял калпак с червено дъно. Белите калпаци с червено дъно се наричаха юнашки калпаци и се произвеждаха масово от бай Марко Кожухара по 10 лв. единия. На събора в София след игрите и връчване на наградите (мен също ме наградиха с лавров венец като най-малкия униформен юнак, участвал в събора) всички дружества минаха през двора на двореца и бяха поздравени от царя. Аз също преминах пред двореца, на раменете на баща ми, с когото имахме голям спор. Непрекъснато питах: „Къде е царят?“ Баща ми отговаряше: „На балкона на двореца“. На балкона аз обаче виждах един офицер, а не цар, облечен в мантия, с корона на главата и жезъл, както знаех от детските книжки, че е облечен един цар. Баща ми обясняваше, че вече царете не носят мантии и корони, а са облечени в офицерски дрехи и са генерали, но това моята детска фантазия не можеше да възприеме.

Туристите в Свищов бяха организирани в Българския туристически съюз — БТС и в Юношеския туристически съюз — ЮТС. Дружествата, разбира се носеха името на Алеко Константинов. БТС нямаше голям състав, но ЮТС беше многочислено дружество. Въпреки че край Свищов няма планини, ние организирахме излети до свищовските обекти Манастира, Паметниците и Разсадника, като по маршрута пеехме марша на БТС „Балкани вдигайте се в небесата, ний идем ви на гости с крилата на вашите орли…“. На големите празници БТС и ЮТС участваха в манифестациите със знамето. Особено тържествено се празнуваше годишнината от убийството на Алеко Константинов. Униформата на туристите беше зелена риза и зелени къси панталони, препасани с кожен колан с катарама от бронз, на която беше изобразен символът на туристите — еделвайсът. Председател на ЮТС в града беше студентът Илия Патев. Туристите, както и юнаците, се събираха периодично на конгреси. Участвах на конгреса в Търново през 1940 г.‍ От Свищов бяхме група от около 30 души и аз носех пред тях плаката „Свищов“. На хълма Царевец имаше голяма туристическа хижа, в която бяхме настанени. Заседанията се провеждаха в аулата на Смесената гимназия. Спомням си ожесточената борба, която се водеше между БТС — София, Сливен и Търново за участие в Централното ръководство на Съюза.

В Свищов имаше и Велосипедно дружество. Членовете му бяха собственици на мечтания по това време велосипед и не бяха повече от 20 души. Те също на официални празници манифестираха с велосипедите, облечени в тяхната униформа — „бяла фланела, препасана през рамото с трикольорна лента, зелен брич, тричетвърти бели чорапи, леки шпайкове и зелена фуражка с бяла целулоидна козирка“. Постоянният председател на Велосипедното дружество, както споменах, беше колоритният манифактурист Бай Тодор Ангелов, който до много стари години не се раздели със своя велосипед — бегач.

Не искам да забравя Ловното дружество „Сокол“. В него участваха стари ловджии и по-възрастни младежи, защото ловна пушка се разрешаваше само на отслужили военната си служба. Членовете на дружество „Сокол“, също като юнаците, туристите и колоездачите имаха специална униформа, с която ходеха на лов и участваха в манифестациите: зелена куртка и брич, подобни на лесничейските, шапка от зелен филц с малка периферия и перо, като шапката на Вилхелм Тел. През кръста бяха препасани с патрондаш, на рамото беше пушката. Те имаха клуб в двора между двете бръчкови къщи на ул. „Алеко Константинов“, на който беше домакин и кафеджия веселякът ловджия Кръстю Бакърджиев. Председател на дружеството дълги години беше големият лозар Никола Тодоров.

Въпреки че Свищов е на Дунава, не си спомням да е имало организирано дружество на Морския сговор, но това не значи, че водните спортове не се практикуваха масово. Почти всички младежи плуваха. През 1939 г.‍ Търговската и Реалната гимназии закупиха от Варна по една много хубава спортна лодка с 6 гребла и кормило. Между двете гимназии се организираха състезания, предшествани от дълги тренировки, при които в задната част на лодката се настаняваха няколко ученички за ентусиазъм на гребците. Зимните спортове, за които споменах, също бяха неорганизирани, но много разпространени.

Така преди години свищовските младежи спортуваха активно, а не както сега 20–30 души спортуват с топка, а останалите хиляди ги гледат и викат.