Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (10)

Свищовската община през 1932–1934 години

Моите спомени за Свищовската община са от периода 1932–19 май 1934 г.‍, когато баща ми Богдан Балашев беше помощник-кмет и кмет на града. В този период (15 май 1931 г.‍–19 май 1934 г.‍) България се управляваше, т.‍е.‍ беше „на власт“, както се казваше тогава, Демократическият блок, начело с лидера на Демократическата партия Александър Малинов. В Блока влизаха БЗНС — Врабча с лидер Димитър Гичев, Либералната партия и Радикалната партия. Отначало, няколко месеца, министър-председател беше Александър Малинов, който се разболя и отстъпи поста на Никола Мушанов, а Малинов стана председател на Народното събрание. Тригодишното управление на Блока беше спокойно и с ред в страната. В Парламента мнозинството беше на БЗНС, т.‍нар.‍ „Дружбаши“, имаше и около 25 комунисти.

Управлението на Блока беше прекъснато от преврата на 19 май 1934 г.‍, в който основно действащо лице беше Дамян Велчев, с участието на Кимон Георгиев, и двамата от Военния съюз, и Димо Казасов с неговите приятели от т.‍нар.‍ кръг „Звено“. Тези действащи лица са били начело на превратите на 9 юни 1923 г.‍ и на 9.IX.1944 г.‍

След 19 май 1934 г.‍ политическите партии в България бяха забранени и цар Борис ІІІ стана самовластен и единствен управник. Той постепенно извади от кабинета превратаджиите и си назначи послушни министри, част от които управляваха до 9.ІХ.1944 г.‍

Баща ми не членуваше в политически партии, той беше собственик на спедиторска кантора (комисионер) заедно с негов приятел — Йордан Графа. През 1931 г.‍ Световната икономическа криза навлезе трайно в България и търговията в Свищов почти спря. По това време ръководството на Демократическата партия в Свищов предложи на баща ми да стане помощник-кмет, като обезателно се запише за член на Демократическата партия. На баща ми това условие не му беше приятно, но по това време бяхме построили нова къща, той имаше да връща заеми, а от търговията почти нищо не се печелеше и той се съгласи, като остави в кантората съдружника си. За кмет бе назначен член на БЗНС — Врабча, адвокатът Георги Христов — наш съсед, тъй като в Свищов в Блока преобладаваха Дружбашите. За втори помощник-кмет беше назначен Васил Павурджиев — член на Радикалната партия, земевладелец и лозар. За секретар на общината, баща ми предложи неговия съученик от Търговската гимназия Коста Стаевски, а за бирник — Георги Добринов, също възпитаник на Търговската гимназия. Двамата бяха от известни търговски семейства.

Общината се помещаваше в сградата на сегашния Районен съд — къща на бивши богати свищовлии с много голям двор, простиращ се на североизток от сградата — сега там е жилищен квартал. В двора на Общината беше Пожарната команда с нейната помпа и саките, яхърите на конете, сеновала, жилището на дежурните пожарникари и помещението за файтона на кмета и кабриолета на помощник-кметовете. Пожарната команда се състоеше от четирима пожарникари и 6 коня. Пожарникарите, освен че се грижеха за конете, за двора и помещенията в двора, още поливаха, копаеха и чистеха Градската градина, караха файтона и кабриолета, косяха сено за конете в общинските ливади и пр.

В сградата на Общината, на първия етаж бяха: в северната част — техническата служба, в южната — бирника с касиерката и деловодителката с машинописеца; на втория етаж — в югозападната стая беше кметът, в югоизточната — двамата помощник-кметове, а по средата — секретарят. В северната част на втория етаж беше заседателната зала на Общинския съвет, в която по стените бяха закачени големи портрети на всички кметове на Свищов от Освобождението от турско робство дотогава. В коридора стоеше прислужникът Слави, изпълняващ още функциите на портиер, куриер и глашатай (барабанчик). Нито кметът, нито помощниците имаха секретарки.

За работата на кмета Георги Христов нямам никакви спомени. От него зная, че в Общинския съвет, освен дружбаши, демократи, радикали и либерали е имало и двама турци и двама комунисти, както и много независими достойни свищовски граждани. След 9.ІХ.1944 г.‍ някогашният кмет Георги Христов беше председател на БЗНС в Свищов, колективен член на Отечествения фронт.

Баща ми, като помощник-кмет, отговаряше по въпросите за градската част на общината, включително за техническата служба, за пожарната команда, здравната служба, чистотата, Градската градина, разсадника и др. Спомням си, че една от първите му задачи беше да стегне пожарната команда. Той проучи организацията на Софийската пожарна команда, която се ръководеше от много известния за времето Захарчук, изключително енергичен белогвардейски офицер, който беше въвел военни порядки в Софийската пожарна. Захарчук се самоуби на 9.ІХ.1944 г.‍, защото знаеше какво го очаква, поради това че поливаше със студена вода демонстрациите и митингите на комунистите преди 9.ІХ.1944 г.‍ Баща ми влезе във връзка с командира на 33-ти Свищовски пехотен полк и го помоли да му препоръча някой стегнат подофицер, който да поеме пожарната команда. За такъв беше назначен, както после го наричахме „Станчо Пожарникаря“. Той беше изпратен на обучение в София при Захарчук и след два месеца се върна с пожарникарска каска и голяма пожарникарска мушама. Двама по-стари пожарникари бяха прехвърлени като полски пазачи и Станчо си взе от полка двама младши подофицери. Полковият шивач уши на всички униформи в тъмносив цвят, от София им закупиха каски и мушами и те станаха една военизирана команда, която на официални празници маршируваше след полка. На мен като юноша пожарната команда ми беше много интересна и въпреки че на баща ми не му беше приятно да се въртя из общината, бързо се сприятелих с бай Станчо и пожарникарите. През деня те всички бяха в общината и бай Станчо, верен на подофицерския принцип „не оставяй войника без работа“, го изпълняваше. Нощем двама пожарникари спяха в общината, облечени и готови да впрегнат конете в помпата и саките, които винаги бяха пълни с вода. В двора на общината, както писах преди, имаше водопровод от резервоара на Калето с дунавска вода. При пожар, първият, който го забележеше, тичаше до най-близката черква и биеше голямата камбана „на пожар“. На петте действащи черкви въжетата, с които се биеха камбаните, висяха вързани до входа на черквата и всеки можеше да ги дръпне, но никой не злоупотребяваше с това. Дежурните пожарникари тръгваха към пожара с помпата и саките, другите, които спяха в домовете си, също се притичваха до общината да докарат и останалите саки с вода и се връщаха с празните да ги напълнят. На помпата работеха граждани, съседи, за да могат пожарникарите да действат с маркучите.

Следващото мероприятие на общината, което съм запомнил и което се ръководеше от баща ми, беше докарването на питейна вода от извора край „Тополките“, по ж.п. линията за гара Ореш. От Германия бяха внесени дебели тръби и водата бе докарана до помпената станция край ж.п. линията, срещу кръчмата на Костадин Колчев. Оттам се изпомпваше до резервоара на Болнишкия баир, а оттам по гравитационен път — до чешмите на града. Помпената станция и цялата водопроводна мрежа, както и прокарването на нови чешми се изпълняваше от водопроводчика бай Пайко. Преди това гражданите се снабдяваха с питейна вода от чешмите край града (Елезова чешма, Рибарската чешма и най-вече от Каптец). Това ставаше или със саки, впрегнати в коне или магарета, или със саки, прикрепени на самара на коня или магарето. Който имаше такива се снабдяваше сам, а който нямаше си плащаше да му докарат вода. Ненапразно казваха, че в Свищов през къща има магаре, през къща има пиано. Пианата се внасяха от Виена по Дунава и за всяко заможно семейство беше престижно да има пиано и децата да се учат да свирят. За пране, за миене и за поливане на градините се събираше дъждовна вода във варели или в щерни (подземни циментови резервоари), които при топене на снега и при дъждове се пълнеха с вода чрез улуците от покривите на къщите.

Искам да спомена и една интересна история. Баща ми знаеше говоримо и писмено турски език. Много свищовлии знаеха турски, а в Търговската гимназия по времето, когато баща ми е бил ученик, се е учило задължително турски език, тъй като търговските ни връзки с Турция са били още интензивни. Турците, когато отиваха в общината, винаги търсеха баща ми. Те знаеха български и говореха с него на български, но когато не им стигаха българските думи, обръщаха на турски, като знаеха, че баща ми ще ги разбере. Веднъж в общината пристигнали група бедни турци заедно с единия общински съветник турчин и помолили да им се разреши да си построят къщи в празните места отляво на „червените пътеки“. Баща ми им отговорил, че тази площ не е включена в градоустройствения план на града и по закон там не може да се строи. Недоволни от отговора, те попитали дали не може нещо да се уреди. Общинският съветник казал: „Г-н Ботьо, да измислим нещо тези бедни хора да си направят покрив над главите“. Баща ми дава съвет да започнат построяването на къщи през нощта, като всяка къща до сутринта да бъде покрита. По закон къща не можело да се събаря, ако изграждането й не бъде спряно навреме. И така започнали да никнат бедни къщи на това място.

След години разбрах, че освен владеенето на турски език за доверчивото отношение на турците към баща ми има още една причина. Тази причина изглежда беше тайна на бащиното ми семейство. Преди Освобождението един висш турски чиновник от Свищов отвлича сестра на баба ми и се оженва за нея. За тази леля не се е говорило и ние не знаехме нищо. След смъртта на баща ми, през 1940 г.‍ един свищовски турчин спрял майка ми веднъж и й казал, че е първи братовчед на баща ми. Изглежда, когато той е станал помощник-кмет и кмет, сред турците се е говорело, че леля му е била женена за турчин.

Чичо Васю Павурджиев отговаряше за имотите на общината, каквито тя имаше в Блатото, Узун баир и други местности. Блатото още не беше пресушено и когато през лятото се оттегляше водата в него, се косеше много трева. Той често ги обикаляше с кабриолета и лятно време, през ученическите ваканции, ме вземаше със себе си. Аз сядах отпред на капрата при пожарникаря, който при безопасен път ми даваше да карам конете, което за моите години беше голямо удоволствие. Тук трябва да отбележа, че кметският файтон почти не се използваше. Както предишният кмет, така и ние живеехме на 500 м от общината и кметовете ходеха пеша на работа. Само на годишнината от Освобождението на Свищов от турско робство кметското семейство ходеше на Паметниците с файтона. Когато лятно време заминавахме на баните във Вършец, ангажирах бай Коста Файтонджията да ни закара до гарата. Баща ми казваше: „Файтонът не е на кмета, той е на общината“. Чичо Васю имаше много лозя и правеше едно от най-хубавите вина в Свищов. След като приключи с кметуването, той си гледаше имотите и лозята и, както казваше, си пиеше виното, но не вкъщи. Виното му го изкупуваше кръчмарят Иван Шишков, чиято кръчма беше срещу МВР на главната улица. Чичо Васю му даваше една бъчва вино, която си приготвяше за себе си и вечер сам или с приятели си пиеше собственото вино в кръчмата. Веднъж, като студенти, влязохме с моя приятел Юлий Тошев, който следваше медицина, в кръчмата на Шишков да се почерпим. Бай Васю ни видя и ни покани на неговата маса, наля ни от неговото вино и се оплака на Юлий, че го наболява стомаха. „Трябва да намалиш пиенето, чичо Васьо“! — каза му Юлий. „А, докторе, ти ще фалираш, като започнеш практика като лекар, ако казваш на пациентите да не пият. Ще кажеш, чичо Васьо, ето ти една рецепта за хапчета, вземай ги и си пий колкото ти се пие. Така докторите печелят пари“!

Секретарят Коста Стаевски отговаряше за администрацията в общината. Негови подчинени бяха госпожица Вера Дамянова, дъщерята на о.з. генерал Дамянов, която водеше деловодството, гражданското състояние и цялата писмена административна работа. Тя познаваше почти всички граждани, знаеше кой кога е роден, кой кога е умрял, какви имоти има и пр. Удостоверенията издаваше веднага щом й се поискаха — не утре, и биваха написвани от машинописеца Наско мигновено. И двамата бяха, както казваше баща ми, чиновници за показ. Вторият ми „приятел“ в Общината, след бай Станчо Пожарникаря, беше бате Наско Машинописеца. Гледах го и се чудех на бързината му. Той пишеше и едновременно приказваше с гражданина, който е дошъл за удостоверението. Учителят по машинопис в Търговската гимназия, като приключеше обучението на учениците, канеше в последния час бате Наско да им демонстрира бързо и безгрешно писане. Забелязал, че често се въртя край него, той ме попита дали не искам да ме научи да пиша на машина. „Като завършите годината, скъсай от тетрадките си празните листа и идвай към края на работното време да те уча“. Това беше скрито от баща ми, който, както отбелязах, не обичаше да се въртя из общината. Бате Наско обаче ме научи да пиша на машина и когато след години баща ми пое Агенцията на Чехословашкото параходно дружество, с две пишещи машини, се учуди, че знам да пиша на машина.

Към чичо Коста Стаевски беше още барабанчикът и прислужникът Слави, който беше много важен, защото стоеше пред кабинетите на общинското ръководство и можеше да казва: „Господин кметът сега е зает или г-н кметът отсъства“. Биенето на барабана и четенето на заповеди и съобщения в града много го издигаше в собствените му очи. След като на пожарникарите ушиха униформи, той също поиска униформа. Преди да излезе с барабана, чичо Коста го караше да прочете няколко пъти заповедите, за да не се запъва, и го инструктираше какво да отговаря на гражданите, когато го питат. Слави излизаше от общината с барабана и започваше да го бие веднага, вървейки по ул. „Димитър Хадживасилев“, биеше го до средата на площада, докато се съберат граждани. След това на висок глас прочиташе всичко и питаше има ли въпроси. Насочваше питащите към съответните служби в общината. Удряше барабана няколко пъти и тръгваше. Маршрутът му бяха всички площади и по-важни кръстопътища. Завършваше пред хан „Бъчва“. Когато го спираха по пътя да го питат за какво бие барабана, той им отговаряше да тръгнат след него до площада и да чуят.

Когато сутринта на 19 май 1934 г.‍ тръгнах за училище, видях на площадката пред портата ни трима войници с една тежка картечница, насочена към Околийското управление. Върнах се и повиках баща ми. Той излезе и попита войниците защо са там? Те отговориха, че има ново правителство и до 9 ч.‍ е забранено на гражданите да се движат по улиците, т.‍е.‍ има полицейски час. На баща ми му стана ясно защо картечницата, насочена към Околийското управление, е поставена пред вратата на кмета, но той каза, че на войниците така е наредено. Усещал напоследък, че офицерите „нещо мътят“ и то излязло на бял свят. Нямахме още радио, за да чуем прокламацията на новото правителство. Когато баща ми отиде в Общината, там заварил новия кмет — Богдан Пенев, бивш офицер, син на ботевия четник Сава Пенев, който вероятно е участвал в подготовката на преврата. Ние бяхме и си останахме приятелски семейства със сем. Пеневи. За помощник-кмет беше назначен г-н Слави Славов. Те двамата ръководиха добре Общината до 9.ІХ.1944 г.‍, когато за кмет беше назначен членът на БЗНС Георги Данков. Богдан Пенев, доколкото си спомням, не беше репресиран след 9.ІХ.1944 г.‍

Баща ми пое отново спедиторската си кантора в Скелята, но се раздели със съдружника си Йордан Графа.

Към Общината бяха още Градската здравна служба и Околийската ветеринарна служба. Последната се ръководеше от д-р Даков и беше в специална сграда с голям двор — последната сграда в източната част на града, по шосето за село Вардим. Тя и сега е там, но не знам дали още е ветеринарна служба. Здравната служба дълги години бе оглавявана от известния и добър свищовски лекар д-р Николай Василев, завършил медицина във Франция. Отначало службата се помещаваше в две стаи на първия етаж на общината. След това инициативният д-р Василев, ремонтира и преустрои изоставената Евангелска църква, която беше от северната страна на Общината и настани там Здравната служба. Към 1943 г.‍ д-р Василев успя да издейства пари от Министерството на народното здраве и на мястото на Евангелската църква построи нова голяма сграда. Тази сграда след закриване на Градската здравна служба беше използвана за родилен дом, а сега в нея се помещава някаква служба по труда.