Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (20)

Големите български празници

Моите спомени са от Нова година, Коледа, Богоявление, Великден, Първи май и Гергьовден.

Нова година се посрещаше от по-видните граждани на бала в театъра. Както отбелязах вече, театралният салон и казиното бяха достатъчно големи за Свищов и събираха много посетители. Посещението на бала не беше ограничено — всеки, който можеше да си плати входния билет и имаше подходящо официално облекло, можеше да участва в бала. Посетители бяха офицерите от гарнизона, по-висшите чиновници, учителите, търговци и заможни занаятчии и по-богатите земевладелци. В 24 ч.‍ поздравленията се поднасяха от кмета на града. Балът продължаваше до зори.

С откриването на Търговската академия и построяването на Военния клуб в техните салони започнаха да организират вечеринки за посрещане на Нова година, така че балът в театъра вече не беше така масово посетен. Лиши се от най-активните танцьори — офицерите и от Военната музика. Лиши се и от не по-малко активните танцьори студенти и студентки. В големия ресторант „Роял“ също се посрещаше Нова година, като там свиреше оркестър. Много семейства, които имаха големи къщи и възможности посрещаха Нова година с приятели и в домовете си. Богатите свищовлии имаха големи и отлично мебелирани салони, състоящи се от няколко стаи. При тях за танци се ползваше грамофон, а след 24 ч.‍ минаваше на посещение и цигански оркестър с незаменимия музикален инструмент цимбал. На самия първи януари семействата следобед и вечерта си ходеха на посещение, за да си честитят Нова година с пожелание за здраве и благоденствие, а децата сурвакаха, освен родители и роднини, още и близките семейства.

Коледа се празнуваше три дни — семейно, роднински и приятелски. Много семейства отглеждаха прасета, които се колеха за Рождество, защото пълните бъчви искаха много мезе. Тези, които не гледаха прасета, си купуваха от Халите по половин или четвърт прасе. На Бъдни вечер черковните хорове и градският хор посещаваха домовете с коледарски песни, както беше обичаят в българските градове и села. На другия ден, на самата Коледа всички посещаваха четирите градски черкви. Студентите, учениците и войниците имаха ваканция от 30 декември до 15 януари.

Богоявление — на 19 януари, по стария календар, беше официален и църковен празник. В него вземаха участие войниците от полка, студентите и учениците. След църковната служба, всички начело с хоругвите, свещениците и църковните хорове слизаха на пристанището, където в Дунава или в Гърлото, архиерейският наместник хвърляше кръста. Ако Дунав не беше замръзнал, кръстът се хвърляше в него, а ако беше замръзнал — се хвърляше в края на Гърлото, където в един голям квадрат ледът беше изчистен. В улавянето на кръста участваха млади рибари и млади здрави плувци, които чакаха в лодки около мястото, където щеше да бъде хвърлен кръстът — голи по плувки, наметнати с дебели кожуси. За да се загряват, плувците се наливаха с вино от дамаджани. Понякога свещеникът излъгваше плувците, като замахваше с кръста, без да го хвърли, и те скачаха в ледената вода. След като беше хвърлен кръстът, понякога настъпваше боричкане, а една година плувец си послужи с нож, за да вземе кръста. След церемонията, плувците начело с този, който беше уловил кръста, обикаляха града, пожелаваха здраве и събираха парса. Свещениците също обикаляха града с котле светена вода и китка от чемшир и ръсеха за здраве. Вечерта Богдановци, Богданки, Йордановци и Йорданки празнуваха богат имен ден, тъй като пържолите, шунката и суджуците от Коледа още не бяха изядени, а и виното не беше изпито.

Великден се празнуваше в Свищов много тържествено. Той беше най-големият църковен и семеен празник. Почти цяла седмица семействата посещаваха църквите вечер. За учениците нямаше вечерен час. Те, със или без родители, със съученици и съученички, бяха на църква. По това време младежи и деца, а и много възрастни отиваха и се връщаха от църква с фенерчета, направени от пъстроцветна промаслена хартия, в които гореше свещ. Тези фенерчета се сгъваха и разгъваха като хармоника, а вътре в специална тенекиена поставка се залепваше свещта, запалваше се и тогава фенерчето се разгъваше, като добиваше форма на цилиндър или сфера, подобно на японските фенерчета. Особено феерична беше обиколката на църквите с тези фенерчета. Свещениците, хористите и възрастните обикаляха със запалени свещи, които при по-силен вятър изгасваха и оставаха да светят само фенерчетата.

Аз като ученик в Прогимназията пеех в черковния хор на черквата „Св. Преображение“ в Средната махала, където беше и енорията ни. Хорът се дирижираше от бащата на нашия съученик Стефан Кунчев — г-н Христо Кунчев. След като научихме нотите в І прогимназиален клас (сега пети клас) от учителя ни Иван Лозанов, Стефан Кунчев предложи на група съученици да постъпим в църковния хор, дирижиран от баща му. За нас това беше много интересно и ние ходехме на репетиции и на църква в неделя и празници с удоволствие. Като постъпихме в Реалната гимназия, учителят ни по музика Павел Николов ни задължи да се преместим в смесения църковен хор на Съборната църква, който той беше организирал само от ученички и ученици от Реалната гимназия. Разреши само на Стефан да остане в хора на баща си. Докато в църквата в Средната махала пеехме безплатно, в Съборната църква ни плащаха по 5 лв. месечно, с които пари в неделя след църква, се черпехме в сладкарницата на Велю.

В домашна обстановка Великден се празнуваше, както и сега. Тогава обаче не се продаваха козунаци по магазини и фурни, а всяко семейство си ги месеше и печеше вкъщи от по 5, 10 или 15 кг брашно, в зависимост от големината на семейството, роднините и приятелите, на които на Великден се носеха козунаци и боядисани яйца, каквито се даваха и на бедни семейства. Всяка домакиня си имаше тайни рецепти за месене и печене на козунаците, така че да станат вкусни и като се отчупи парче от тях — да се „точи на конци“.

Първи май в годините, за които пиша, не беше официален празник — беше празник на цветята. Ние учениците в този ден не учехме, а ходехме на пролетна екскурзия извън града — на Манастира, на Разсадника и други местности.

Шести май — Гергьовден, беше ден на храбростта и на българската войска. Този празник беше един от най-тържествените. В домашна обстановка се колеше и печеше агне. И нашето семейство една година купи през месец март живо мъжко агне от пазара, за да го угоим до 6 май и да го заколим. Кръстихме го Бечо. Бечо имаше малки рогца, много се привърза към нас със сестра ми и често ни блъскаше с рогцата. Пасеше в двора, хранехме го и с царевица и бързо порасна. Когато наближи Гергьовден, единодушно се отказахме да го колим, защото ни беше мъчно за него. Купихме си от Халите един чийрек (тур. — „една четвърт“) агне и Бечо остана да пасе на двора. Той стана голям овен, блъскането му беше опасно и когато паднаха първите слани, го дадохме на един овчар.

На пети май, вечерта срещу Гергьовден на площада в центъра на града, 33-ти Свищовски пехотен полк организираше тържествена вечерна заря-проверка с церемонии, а на шести сутринта — молебен с военен парад и манифестация. Вечерната проверка се провеждаше, като ротните командири извикваха високо имена на революционери и опълченци, дали живота си за Освобождението от турско робство, и на герои офицери и войници от 33-ти полк, паднали за Обединението на България, а отделни войници отговаряха „Загинал геройски за Освобождението или Обединението на България“. След проверката започваше „зарята“, като под звуците на Вазовата песен: „Покойници вий в други полк минахте…“ се изстрелваха разноцветни ракети над Площада, а две-три картечници стреляха с халосни патрони към „хандака“ зад площада. Тържествената заря с церемонии имитираше военна атака.

На шести май сутринта, пак на площада, в специално построен аналой — конструкция от дървени греди с кръст на върха, градските свещеници с всички църковни хорове, отслужваха молебен за падналите във войните и за здравето на живите воини. За молебена идваха под строй към площада по ул. „Димитър Хадживасилев“ 33-ти полк начело с бойното знаме, носено от най-стария фелдфебел, асистиран от двама младши офицери с извадени саби. След знамето идваше командирът на полка — полковник Кирчев до 1942 г.‍, а след 1942 г.‍ — полковник Пиперков, следвани от Полковата музика и войниците, строени по роти. Полкът заемаше западната част на площада. След полка идваха под строй със знамената си, носени от първенците на последния клас, Търговската гимназия и Реалната гимназия, след знамената вървяха духовите им оркестри, директорите на Търговската гимназия г-н Господин Тошев до 1937 г.‍ и след 1937 г-н Стоян Бръчков и на Реалната гимназия г-н Минчо Минчев до 1942 г.‍ и след 1942 г.‍ г-н Павел Николов, следваха учителите и учениците. След гимназиите се задаваше Прогимназията начело с директора г-н Иван Славов и накрая по Главната улица пристигаха основните училища „Кирил и Методий“, „Сакелариевич“ и „Миланович“, начело с главните си учители господата Георгиев и Гунев и г-жа Манджарова. След тях по същата улица вървеше под строй и Стопанското училище. Когато беше открита Търговската академия, студентите също участваха в молебена и манифестацията, като носеха червените си студентски шапки. Всички участващи в молебена се построяваха в голямо каре, като си знаеха местата. Свободните граждани, които почти всички бяха на молебена, заставаха зад войниците, учениците и организациите.

След молебена командирът на полка произнасяше патриотична реч за победите на българското опълчение и българските офицери и войници, за готовността на българската войска и на 33-ти полк да брани родината и да не жали жертви за Обединението на България с поробените земи.

След тази реч полкът, организациите, студентите и учениците се изтегляха към пазарния площад около Градския часовник и се престрояваха, за да манифестират пред официалните лица и гражданството. Официалните лица — командирът на полка, околийският управител, кметът, тримата запасни генерали — Манов, Дамянов и Стойчев и двамата живи опълченци от Освободителната война, се качваха на специално построената трибуна, за да приемат парада и манифестацията. Военната музика заемаше позиция срещу трибуната и засвирваше церемониалния марш. Командирът на полка поздравяваше всяка рота поотделно с поздрава „Здравейте, юнаци“ и в зависимост от представянето в церемониалния марш с оценката „Отлично“, „Добре“ или „Лошо“, на което войниците отговаряха „Ще се стараем!“

Живо участие в манифестацията вземаха патриотичните и спортните организации — Съюзът на запасните офицери, Съюзът на запасните подофицери, Юнашкото дружество, Туристическото дружество, Колоездачното дружество, Съюзът на българските национални легиони, Съюзът на ловджиите и към 1943 г.‍ Съюзът „Бранник“. Те отговаряха на поздрава на полковника с българското „Ура“.

След манифестацията големите ученици от Търговската и Реалната гимназия издебваха директорите си, вдигаха ги на ръце, викаха „Ура“ и ги носеха по площада, докато кажат: „Утре няма да учите!“ Това се разпространяваше мълниеносно по площада и всички ученици ликуваха.

След церемониалния марш Военната музика оставаше на площада и засвирваше хора. Започваше с военен марш, който също се играеше на хоро, следваха Свищовското и Дунавското хоро, „Елено моме“ и др. Накрая завършваше също с марш, който ние наричахме по турски „Сиктир марш“ и Военната музика се изтегляше към казармата. Тогава идваше ред на музиките на Търговската и Реалната гимназии. Така хората продължаваха, докато свирещите и играещите се изморят. Най-привлекателното хоро беше на Реалната гимназия, защото тя беше смесена и всеки ученик, а и някои студенти гледаха да се хванат на хорото до ученичка. По това време нямаше дискотеки и единственото удоволствие на учениците и ученичките беше да се хванат на хорото до харесваната от тях ученичка или ученик.