Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (2)

Свищов и Дунава

След като Рим се оттегля от Дакия, северната му граница става река Дунав. На стратегическите места са разположени римските гранични легиони. На най-южната част на Дунава е Първи италийски легион и по тези места е нашият град. Смята се, че славяните са разрушили античния град Нове и през VII в. са поставили основите на сегашния град Свищов. Вероятно тогава много от жителите на Нове са се заселили в селището, наречено по-късно Свищов, ако такова е съществувало.

Край казармите на легионите се заселват търговци и занаятчии, които снабдяват легиона и извършват услуги. Земеделците обработват земите и доставят хранителни продукти. Легионерите, след като изслужат задължителния срок и се уволнят, получават безплатно определена площ земя. Много от тях се заселват при търговците и занаятчиите и се женят за техните дъщери, ако не са сторили това още през време на службата си. Така са възникнали повечето от дунавските градове. Ако не е била римската граница, едва ли щеше да има град Свищов, а впоследствие ако не е бил Дунав, той нямаше да се развие. Жителите на селището са се занимавали и с риболов. Занаятчии са произвеждали салове, лодки и гемии, а търговците са ги ползвали за размяна на стоки между дунавските градове. Впоследствие започнали да пристигат храни и продукти от вътрешността, които по Дунава са пътували до различни селища, а по-нататък и до други държави.

Д-р Никола Михов, известният български учен, работил дълги години в Свищовската академия, в „Приносът си към търговската история на България“ през 1943 г.‍ пише, че свищовските търговци през 60–70-те години на XIX в. са притежавали 150 дунавски гемии с вместимост 120 000 оки.

За да се произвеждат и поддържат гемии и лодки са били развити работилници. Обучавали са се и гемиджии. Спомням си, че някъде към 1938–1940 г.‍, зад пристанището — под Калето, пред работилница за лодки стоеше скелетът на една гемия. Параходите вече бяха изместили гемиите и този, който е поръчал гемията явно се е отказал от поръчката си. Но лодки се произвеждаха и вероятно и сега се произвеждат.

За да се товарят и разтоварват гемиите са били необходими съоръжения. Така е била построена т.‍нар.‍ „скеля“ на мястото на сегашното пристанище, а от нея е дошло и името на квартала край Дунава — „Скелята“. Скелятът е била постройка от вертикални и хоризонтални дървени греди и дъски на брега на Дунава, в която са били връзвани гемиите, а по дъски, свързващи гемията, скелята и брега се е извършвало товаренето и разтоварването. Явно скелятът е било съоръжение подобно на строителните скели. За 150 гемии сигурно едно скеле е било недостатъчно. На брега е имало няколко скели на различните притежатели на гемии. Ходил съм във всички дунавски градове, но не си спомням в друг дунавски град, освен в Свищов да има квартал, наречен „Скеля“.

Не ми е известно как са се движили гемиите по Дунава. Д-р Никола Михов пише за „платнена дунавска флота“, но дунавският вятър не е като морския. Той не е постоянен и трудно може да движи гемии и лодки с платна. Когато го има, виждал съм лодкари-рибари да издигат платно, но най-често лодките срещу течението се влачат от брега чрез въже от един лодкар, а друг управлява лодката. Руската дума за този, който тегли лодката, е „бурлак“, но българска дума няма. Дали гемиите нагоре по течението са се теглили от „бурлаки“ или от коне? Дали са имали гребци? Не съм се сетил навремето да питам стари хора, а сега няма вече свидетели на гемиите. Известно е, че черноморските гемии (имаше такива до Втората световна война — български и много турски) се движеха с платна, но имаха и спомагателен мотор с витло. Имам спомен от баща ми, че всяка гемия е имала малко топче и при отплаване и пристигане се е известявало с топовен гърмеж.

През XIX в., пак по сведения на д-р Н.‍ Михов, е бил пуснат в движение по Дунава параходът на Дунавско вапорско дружество с главен акционер свищовския търговец Николай Станчев.

Към 1930 г.‍ Държавното предприятие „Българско речно плаване“ (БРП), закупи от пристанището на Хамбург три реставрирани и приспособени за превоз на пътници и товари моторни кораби. Тези кораби са били маневрени в Хамбургското пристанище за помощ на големите океански кораби при влизане и излизане от него. Корабите, тъй като бяха морски, газеха дълбоко и при спадане на водите на Дунава плуваха трудно и понякога ги спираха. Лятно време, при ниски води, на носа на кораба заставаше боцманът с един дълъг прът — лот, като непрекъснато го топеше във водата, измерваше дълбочината и я съобщаваше на капитана. Тези кораби бяха кръстени Вит, Искър и Осъм. Сутрин корабът тръгваше рано от Видин и вечер късно пристигаше в Русе. В Свищов от Видин корабът пристигаше в 18 ч.‍ От Русе за Видин друг кораб тръгваше в 20 ч.‍ и пристигаше в Свищов към 24 ч.‍, а във Видин на другия ден вечерта. Срещу течението корабите плаваха значително по-бавно. Корабите товареха около 10 тона стоки и вземаха около 100 души пасажери. Те имаха салони за първа и втора класа, малък ресторант и палуби над салоните — за първа класа отпред, а за втора класа отзад. По средата между салоните беше магазията за стоки, а над нея — капитанският мостик. Свищовските търговци се снабдяваха с много стоки от Русе и от Варна през Русе. Ресторантът, по образец на ресторантите на западните кораби — експресите, беше с отлична кухня и пътувайки за Русе или от Русе, свищовлии не пропускаха случая да вечерят на кораба. Ходехме често в Русе. В събота и неделя, на празници, за тоалети на дамите, а пролетно време на т.‍нар.‍ „Търла“ — нещо като панаир. След като БРП пусна български речни кораби, немските и австрийските експреси престанаха да спират в Свищов. Те спираха само във Видин и Русе и който пътуваше с тях за Будапеща и Виена, трябваше да се качи от Видин или Русе.

Към 1940 г.‍ БРП поръча в Унгария три нови, големи съвременни пътнически кораби, които нарекоха „Цар Борис ІІІ“, „Царица Йоана“ и „Княз (по-късно цар) Симеон ІІ“. Скоростта им беше доста висока. Задвижваха се от два дизелови мотора с витла. Понеже бяха проектирани специално за Дунава газеха по-плитко и плуваха при по-ниски води. Имаха комфортно обзаведени салони за първа и втора класа, много изискан ресторант и спални кабини. Докато Вит, Искър и Осъм не бяха бракувани, новите кораби не пренасяха стоки. И старите и новите кораби, товарните влекачи и моторните шлепове на БРП се командваха от капитани, завършили Варненското военноморско училище на Негово Величество. През войната един от новите кораби се натъкна на мина и потъна. След изваждането му го ремонтираха и закотвиха на Русенското пристанище като хотел-ресторант. Останалите два нови кораба, след 9.ІХ.1944 г.‍ ги прекръстиха „Димитър Благоев“ и „Александър Стамболийски“. „Александър Стамболийски“ беше запален на Русенското пристанище. Остана само корабът „Димитър Благоев“, който след като БРП закупи съветски кораби на „подводни криле“, пътуваше с екскурзианти на Балкантурист до Виена. Корабите на подводни криле бяха много бързи. Те изминаваха разстоянието от 59 км от Свищов до Русе за един час. За съжаление те бързо се износиха. Не зная защо не бяха ремонтирани? Не бяха закупени и нови и така Дунав остана без пътнически превоз.

Първите ми спомени от пътнически кораби са от тъй наречените „експреси“ на немските и австрийските дунавски дружества. Наричаха ги експреси, защото се движеха сравнително по-бързо от други пътнически кораби, пътуващи по реките на Германия. Спираха в Свищов два пъти седмично и престоят им беше доста дълъг. Свищовските бонвивани и по-богатите семейства имаха време да обядват или вечерят на корабите в европейски ресторант с виенски шницел, рейнско вино или чешка бира. През това време виенски шивач, който пътуваше на кораба, вземаше мярка за модни облекла, които след 15–20 дни пристигаха по мярка и без проба. Първото ми пътуване с такъв „експрес“ беше до Лом на път за курорта Вършец, където свищовлии ходеха лятно време да избягат от горещините и да се лекуват на баните.

Много ярки впечатления и спомени имам от търговските товарни флотове по Дунава. Баща ми като собственик на спедиторска кантора работеше много с Българско речно плаване (БРП), с Немското (DDSG), с Унгарското (MFTR) и с Австрийското (ÖDSG) дунавски дружества. Освен това от 1938 до 1940 г.‍ беше и агент на Чехословашкото дунавско плавателно дружество (ČSDP).

По това време пристанището имаше приблизително сегашния си вид, но без товарните кранове. Нямаше ги вече дървените скели. Корабите и шлеповете акостираха на един от двата понтона — български и немски (от лат. pons, pontis — мост). Понтоните, както и сега, представляваха два големи цилиндъра от дебела ламарина, върху които е монтирана платформа с две каюти, а по средата — железен стабилен подвижен мост, свързващ понтона с кея. Понтонът е здраво прикрепен към кея с 4 телени въжета и две дебели дървени греди. В едната от каютите на немския понтон беше канцеларията на немския агент, а в другата — жилището на немеца моряк, обслужващ понтона. В едната от каютите на българския понтон живееше морякът, обслужващ понтона, а другата кабина беше склад за стоки. Канцелариите и жилищата на агента на БРП, както и тези на началника (капитана) на пристанището бяха в новата пристанищна сграда. Те и двамата бяха завършили Военноморското училище на Негово Величество във Варна, много изискани и елегантни и с красиви съпруги. Когато на пристанището се струпваха много шлепове и двата понтона не бяха достатъчни за товаро-разтоварните работи, тогава хамалите правеха „скеле“ от греди и дъски между шлепа и кея и така обработваха товарите.

Тъжна за гражданите на Свищов беше историята на немския агент г-н Позманов. Той беше много контактен немец и дружеше със свищовлии. Той ги канеше и те го канеха на празници и именни дни. Имаше двама синове — Ники и Норберт. Ники ми беше съученик. Чуваше се, че г-н Позманов обича да играе на карти. При финансова ревизия, от страна на Немското параходно дружество, намират в касата му дефицит и му дават срок да внесе липсващата сума. Той потърсил заем от свищовските си приятели, но кой ще даде заем на чужденец — днес е тук, утре го няма. И той, за да запази честа си, се самоуби с пистолета си. Целият град остана като „гръмнат“, както казват в Свищов. Такова самоубийство, с огнестрелно оръжие, не беше запомнено в града. Ние съучениците на Ники и Норберт бяхме много разстроени. Г-жа Позманова си взе децата и багажа и замина за Германия. Години не чухме нищо за тях. Към 1960 г.‍ тя се появила в Свищов, женена за българин от Русе — капитан на български кораб. Разпитвала за познати. Прекарала последните години от живота си в Русе.

След г-н Позманов за агент на Немското параходно дружество беше изпратен г-н Гержбахер. Типичен немец, с три момиченца, по-голямото Меди беше съученичка на сестра ми. Те живееха под наем в дома на запасния генерал Манов — дядо на бившия зам.-кмет на Свищов г-н инж. Манов. Семейство Гержбахер бяха много набожни. Всяка неделя сутрин, празнично облечени, отиваха в католическата църква на Велешана. Не поддържаха приятелски връзки със свищовлии. Когато немците завзеха Чехословакия, в началото на Втората световна война, баща ми беше освободен като агент на Чехословашкото параходно дружество и предаде агентството на г-н Гержбахер. Последният остана агент на Немското параходно дружество до края на войната.

Чехословашкото параходно дружество, когато баща ми беше назначен за агент, се представляваше в Свищов от г-н Кубичек, много висок и дебел чех със също така дебела съпруга и дебела тъща. В неделя, когато излизаха на разходка из града, всички се обръщаха да ги гледат. Такива дебели българи нямаше в града. Те живееха, доколкото си спомням, в къщата на майката на Алеко Константинов или в съседство с нея — в Гръцката махала. В къщата беше и чехословашкото агентство и над нея се вееше чехословашкото знаме. Това знаме впоследствие аз издигах над кантората на баща ми. По него чехословашките капитани на кораби и шлепове се ориентираха къде е агентството. Когато почина чехословашкият президент Масарик, получихме нареждане да смъкнем знамето на половината пилон в знак на траур.

Чехословашкото параходно дружество имаше два мощни кораба — влекачи на шлепове, два моторни шлепа, които влачеха и безмоторни шлепове и около 30 безмоторни шлепа. Двата влекача и двата безмоторни шлепа сновяха един срещу друг по целия Дунав. Теглеха, откачаха и закачаха шлепове по дунавските пристанища. От София, където беше българската централа на дружеството, получавахме телеграми кога и в колко часа ще пристигне влекач или моторен шлеп. Когато идваха отгоре, те свиреха два пъти още от острова над Свищов, а отдолу — щом минеха завоя при Паметниците, за да ги чуе баща ми и да отиде на пристанището. Той беше длъжен и нощем да ги посреща, да оформи документите им и да плати престоя (портовото право). Началникът на пристанището и морякът също посрещаха корабите. Сирените на корабите на отделните параходни дружества имаха специфичен звук и по него се познаваше пристигащият кораб на кое дружество е. Престоят на влекачите и на моторните шлепове беше много скъп и баща ми бързаше с оформянето на документите, откачването и закачването на шлеповете. Капитаните на корабите и на моторните шлепове бяха много дисциплинирани. Те бяха завършили морско училище в Германия, защото такова нямаше в Чехословакия. Капитаните на шлеповете бяха обикновено фелдфебели или подофицери от чехословашката армия, завършили специални курсове в Братислава, където беше и дирекцията на дружеството. Когато идваха при баща ми, те влизаха в магазията, заставаха мирно пред кантората, козируваха и казваха: „Ден добрий, господин шеф!“ и докато баща ми не ги поканеше, не влизаха в кантората.

Баща ми естествено не знаеше чешки език, но в Свищовската търговска гимназия, в която той беше учил, се изучаваше усилено немски език, а по Дунава той беше, така да се каже, официалният език. Капитаните на корабите, завършили немски морски училища, знаеха немски, а капитаните на шлеповете се справяха с говоримия немски. Аз учех усилено немски с частни уроци (в Реалната гимназия в Свищов се изучаваше само френски език), за да мога да се разбирам с капитаните. Нямах право да се качвам на чешките кораби и шлепове, защото те са чужда територия. Аз като малолетен не можех да си извадя задграничен паспорт, но нашият съсед и добър приятел, началникът на митницата г-н Сава Гевренов, ми разреши да се качвам на корабите и шлеповете, когато това е служебно. Бях се сприятелил с някои капитани на кораби и получих покана да мина по целия Дунав с чешки кораб, но това беше невъзможно, защото нямах паспорт. Можех да пътувам, но без да слизам на сушата, а това щеше да бъде много скучно. Баща ми, в чийто паспорт можех да бъда вписан, нямаше време за разходки по Дунава. Когато Балкантурист организира екскурзии до Виена с кораба „Димитър Благоев“, не се записах, тъй като екскурзиите за българи бяха през късна есен, а аз исках да пътувам по Дунава през пролетта, когато цъфтят върбите и наоколо се разнася уханието им. И така си останах с мечтата да пребродя целия Дунав.