Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Karel (2025)
Издание:
Автор: Ангел Балашев
Заглавие: Свищов преди 60 и повече години
Издание: първо (не е указано)
Година на издаване: 2007
Тип: документалистика
Националност: българска (не е указана)
Печатница: „Мултипринт“ ООД, Костинброд
Художник: Т. Думбев
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/21607
История
- — Добавяне
Атанас Самоковлиев — собственик на Самоковлиевата къща, в която се намира музеят „Бит и култура на стария Свищов“
Свищовлии го наричаха Насю Самоковлията, а аз — бати Насю. Смея да кажа, че бяхме добри приятели, колкото могат да бъдат приятели един мъж на 40 години и едно момче на 15 години.
Неговата магазия — на главната улица в Скелята, беше между магазията на баща ми и магазията на фирмата „Цанев и Самоковлиеви“. Цанев беше бащата на г-н Цанко Цанев, дългогодишен главен счетоводител на Градска търговия, а Христо и Георги Самоковлиеви бяха първи братовчеди на Атанас Самоковлиев. Той търгуваше на едро със сол — каменна, готварска и морска. Каменната и готварската внасяше от Румъния с шлепове. Каменната сол беше на едри късове, наподобяващи недялан ломен камък, а готварската — в чували по 100 кг. Морската сол доставяше от Поморийските солници също в чували. Свищовските и селските бакали купуваха от него периодично по един-два чувала готварска сол, която продаваха на дребно, а есенно време и по един-два чувала морска сол за саламура на зелето. Свищовските бакали не купуваха каменната сол. Нея я купуваха селските бакали, които идваха в Свищов с каруците си в петък на пазара. Те продаваха каменната сол на овчарите. Във всяка кошара се поставят по една-две буци каменна сол, която овцете ближат, като се завърнат от паша. Така че бати Насю през седмицата не беше много зает, освен в петък. Той нямаше чирак. Купувачите сами си избираха чувалите и буците сол, теглеха ги на кантара, плащаха му и си ги товареха на каруците. Зимно време бати Насю си стоеше в кантората на топло, а през лятото често сядаше на стол пред магазията и си пиеше кафето. Кафеджията — турчин — беше срещу нашите магазии и кафето се поръчваше, като се извикваше силно: „Мехмед!“ и с пръсти се посочваше броят на кафетата. В сряда и събота следобед помагах на баща си, а през лятната ваканция ежедневно. Надвечер, когато работата намаляваше, търговците в Скелята обичаха да седнат пред магазиите, да си починат и поприказват. Тогава се пиеше и следобедното кафе. Баща ми нямаше навик да сяда пред магазията, но аз обичах да седна при бати Насю. Той имаше силно чувство за хумор и разговорът с него беше забавен. Освен това, към поръчката за кафе той прибавяше и едно бяло сладко за мен, като казваше на кафеджията да бръкне по-дълбоко с лъжичката в буркана със сладкото. За този жест на бати Насю аз бях готов винаги да му направя дребна услуга — да пусна някое писмо в пощенския вагон на заминаващия влак; когато го няма, да кажа на клиентите му, че скоро ще отвори и пр.
Лятно време баща ми изнасяше дини за София и грозде „Болгар“ за Германия и София. От тях оставяхме винаги мостри в магазията. Надвечер, когато седнехме с бати Насю пред магазиите, той ме питаше има ли някоя диня охладена в кофа със студена вода или някоя щайга с отбрано грозде, които заслужават да ги опитаме. Аз винаги се отзовавах на закачката му. В Свищов дините и гроздето не бяха скъпи. Свищовлии си купуваха дини с магарешки каручки и ги слагаха в мазетата на хладно. Грозде се купуваше с кошници от съседи, които имаха лозя.
През есента на 1940 г. почина баща ми и ние затворихме нашата магазия. През 1941 г. постъпих във Военната гимназия в София, но винаги, когато си идвах в отпуска, посещавах Скелята да поздравя приятелите на баща ми и особено бати Насю. Задавах му въпроса дали се е оженил? Той беше стар ерген и живееше с майка си.
След 9.IX.1944 г. Атанас Самоковлиев беше изпратен на лагер, защото някога бил цанковист — член на партията на проф. Александър Цанков. Той излезе болен от лагера. Не се и ожени. Прекара остатъка от живота си в немотия, както и всички „бивши търговци“. Не завеща къщата си на никого и когато почина през 1971 г. тя стана държавна собственост и бе превърната в Обреден дом. По ирония на съдбата, къщата на този, който през целия си живот не сключи брак, се ползваше за сключване на бракове.
Радвам се много, че чрез преобразуване на къщата от Обреден дом в Музей, името на Атанас Самоковлиев няма да се забрави от съгражданите му.