Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (7)

Седма глава

Взирам се в продълговатото огледало, окачено на стената ми. Колкото и да се отдалечавам, не мога да видя отражението си в цял ръст. Стаята ми е прекалено малка. Изправих си косата, обух си най-хубавите дънки, подбрах подходяща черна тениска и завързах връзките на лилавите кубинки. Нищо ново. Преборих се с факта, че цялото това нещо с концерта не е добра идея. Точно след осем часа ще трябва да се събудя и да се приготвя за работа. А и вината направо ме изяжда, след като знам в колко окаяно финансово състояние се намира магазинът. Сякаш не съм сторила достатъчно. За стотен път си повтарям, че не е наложително да оставам на концерта. Просто ще се появя и ще си се прибера.

Майка ми минава покрай стаята ми, но се връща няколко крачки назад.

— Мислех, че вече си тръгнала.

— Не, и не е нужно да отивам, ако ще ти трябвам тук.

— Кейман, всичко е наред. А сега се разкарай. Изглеждаш чудесно.

Вървя към „Скрийм Шаут“ и оглеждам квартала. Старият град е направо изваден от уестърн. Всички витрини са в рамката на вертикални панели или червени тухли. Някои магазини дори са с люлеещи се врати. Тротоарите са калдъръмени. Пред магазините липсват само диреците, на които да си вържеш коня. За сметка на това по широката улица са очертани паркоместа. Океанът е едва на няколко пресечки и в тиха нощ чувам вълните. Поемам си дълбоко дъх. Ароматът му обаче е винаги с мен.

Две врати по-надолу от магазина за кукли се помещава школа по танци. Учудвам се, че лампите й светят толкова късно вечерта. През широко разтворените прозорци виждам всичко вътре ясно като на киноекран. Момиче горе-долу на моята възраст танцува пред огледална стена. Тялото й се движи грациозно и леко, несъмнено в резултат на дългогодишни тренировки. Защо някои хора знаят още от раждането си какво искат да постигнат през живота си, а други — като мен — нямат никаква представа. Въздъхвам и продължавам към заведението.

Тази вечер в „Скрийм Шаут“ е пълно с местни. Разпознавам няколко лица от училище и им кимвам. Подиумът не би могъл да бъде наречен сцена. По-скоро наподобява нестабилна платформа. Наоколо са наредени разнородни маси, а барът е до една от стените. В присъствието на толкова много хора ми се налага да търся Скай.

— Хей — махва ми тя, когато в крайна сметка я намирам. Днес косата й е яркорозова и ме кара да се чувствам още по-безлична.

— Здрасти. Тази вечер е претъпкано, а?

— Да. Жестоко. Явно Тик е останал с добро впечатление от теб, защото не спря да ме пита дали има шанс да се появиш днес. — Скай кимва към врата странично от сцената, където групата сигурно се подготвя.

— Трябва ли да му викаме така? — Все още не съм решила какво е впечатлението ми от Мейсън, но явно все пак ми е направил такова, щом се отказах от няколко часа сън, за да дойда тук.

— Да, трябва, Кейвмен.

— Моля те, само не и ти, Дай.

Успявам да я разсмея.

— Знам, ужасни са, нали? Макар че ми е забавно да наричаш Хенри Жабо.

— Как вървят нещата с Жабата?

— Доста добре.

Скай е изключително вярна. Хенри ще трябва да направи нещо потресаващо отвратително, за да го зареже на този етап. Не че би го сторил. Като изключим манията му да извращава имената в прякори, Хенри става.

Поглеждам към празната сцена в очакване на музикантите.

— След изпълнението му на рок звезда тази вечер ще го обичаш още повече.

— Естествено — усмихва се. — А ти ще се влюбиш лудо в Тик. Гласът му е мек като мед.

Права е. Или поне за частта с меда. Очите ми отказват да погледнат каквото и да било друго, след като той започва да пее. Гласът му е нежен, но и леко дрезгав, и ме кара да се полюшвам в ритъма на песента. Накрая кикотът на Скай ме изкарва от транса.

— Казах ти.

— Какво? Просто слушах. Грубо е да не слушам.

Тя отново се засмива.

След края на последната песен Мейсън скача от сцената и изчезва зад кулисите заедно с другите момчета. Пръв излиза Хенри и със Скай се натискат пред мен в продължение на няколко минути. Отврат. И защо изведнъж ми се приисква и аз да имам с кого да се натискам? Много съм си добре сама. Май съм станала специалист в това. Какво толкова се е променило? През ума ми пробягва Ксандър, който ми се усмихва с прехапана устна. Не. Тръсвам глава, за да прогоня образа му.

— Добре, стига толкова. — Вече съм сигурна, че ако взема проба от слюнката на Скай, ДНК-то в нея ще бъде на Хенри.

Приятелката ми се отдръпва със смях, а Хенри се прави, че не е отчел присъствието ми досега. Да бе.

— К’во ста’а? — пита ме, преди да се наведе през бара и да си поиска вода с лед. Опитваме да си намерим маса, но всички са заети, затова заставаме в ъгъла да си поговорим.

Най-сетне Мейсън се появява и премята ръка през врата ми. Цялата му тениска е мокра от пот, което почти заличава ефекта от пеенето му върху мен.

— Хей, Кейман, ти дойде.

— Да, ето ме тук.

— Как си прекарваш вечерта?

— Доста добре.

— Доведе ли някоя и друга възрастна дама? — Оглежда се, сякаш е възможно наистина да съм го сторила.

— Опитах, но промениха плановете си в последния момент. Някаква метъл банда свирела в центъра.

— Коя? — обръща се към мен Хенри и Мейсън избухва в смях.

— Беше шега, тъпак.

— Не ми викай тъпак.

— Не се дръж като такъв.

Хенри се муси.

— Не си тъпак, мило — обръща се към него Скай и двамата отново започват да се натискат. Бляк. Сериозно ли?

— Искаш ли нещо за пиене? — пита ме Мейсън и ме повежда към опразнила се маса.

— Да, благодаря.

Настанявам се, след малко Мейсън се връща с две бутилки бира и ми подава едната.

— О, аз не пия. — Вдигам ръце. — На седемнайсет съм.

— Е, и? Аз съм на деветнайсет.

— Майка ми казва, че преди осемнайсетия ми рожден ден има правото да ме убие по всяко време.

Всъщност думите на майка ми бяха, че винаги мога да хвърля вината върху нея, ако изпадна в неудобна ситуация. Явно схемата работи.

— Добре, няма проблем — засмива се той, сяда до мен и отпива бира.

— Ще си взема чаша вода.

— О. — Скача веднага от стола. — Стой, аз ще ти донеса.

Гледам как се отдалечава и започвам да се чудя дали ми трепери под лъжичката, защото разговарям с вокалиста на групата, или защото той е Мейсън. На бара две момичета се приближават до него и го заговарят. Мисля, че е първата възможност. Все пак почти не го познавам. Но това ме кара да се чувствам адски повърхностна.

Барманът му подава чаша с вода и лед, но Мейсън не прекъсва разговора си.

Изправям се като по команда. Трябва да си тръгвам. Утре ще ставам рано.

Отивам до ъгъла, където оставихме Скай и Хенри, и я потупвам по рамото.

— Хей, тръгвам си.

— Чакай. — Откопчва се от Хенри и претърсва заведението с поглед, за да намери Мейсън. — Не си тръгвай. Той винаги е заобиколен от момичета, но вината не е негова.

— Не се тревожа за него. И не затова си тръгвам. — Или поне така си втълпявам. — Просто утре сутринта съм на работа. До скоро.

Запътвам се да се сбогувам с Мейсън, но Скай се провиква след мен:

— Чакай, ще те изпратим.

Махвам на Мейсън и казвам „чао“ с устни. Скай обаче решава да оповести на глас намеренията ми.

— Ще изпратим Кейман до вкъщи.

Той ни махва да изчакаме, кимва на момичето пред него и приключва разговора. Оставя на бара водата, която ми е поръчал, и след секунда се озовава до мен.

— И аз ще дойда.

Хенри и Скай вървят на няколко крачки пред нас и си говорят тихичко. Мейсън пак прехвърля ръка около раменете ми. Бързичко разбирам, че е от момчетата, които обичат физическия контакт. Мълчим в продължение на цяла пряка, и най-сетне той проговаря.

— Не знаех, че ще си тръгнеш толкова скоро.

— Да, сутринта съм на работа.

— Ще свирим пак другата седмица.

Не схващам дали ме кани на концерта, или просто си намира теми за разговор, затова само кимвам. Стигаме до магазина и аз изваждам ключовете от джоба си.

— Благодаря.

Той се навежда напред, но на мен и през ум не ми минава, че ще се опита да ме целуне, независимо колко обича физическия контакт. Затова не се отдръпвам навреме и устните му докосват моите. Изненадващо меки са.

— О, ъм… уау — възкликвам и се отдръпвам.

Той обаче остава точно където е и очите му срещат моите.

— Благодаря, че дойде тази вечер.

Дрезгавият му глас кара сърцето ми да препуска. Защо реагирам така? Какво ми става?

— Окей, до скоро.

Скай ми се ухилва насреща, сякаш е станала свидетел на най-уникалното събитие. А аз просто искам да избягам.