Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (21)

Двайсет и първа глава

Два дни по-късно съзерцавам калъфа на фотоапарата на Ксандър върху леглото ми. Качих снимките на компютъра и започнах работа върху уебсайта. Правя всичко възможно, за да отвлека вниманието си от факта, че не съм виждала Ксандър от събота. Неспирно разигравам онази вечер в главата си. Как той донесе храна от френския ресторант, как Мейсън се появи, как аз се дръпнах назад, когато Ксандър се опита да докосне косата ми, как се скарахме. През цялото време му бях давала сигнал да се оттегли и най-сетне той го беше приел.

Побутвам калъфа с пръстите на крака си и въздъхвам. От два дни се чудя дали да използвам фотоапарата като извинение да го видя отново. Да разиграя театъра с „Просто исках да ти върна апарата“. Само че са налице два проблема. Първо, нямам представа къде живее. И второ, нямам телефонния му номер. От друга страна, съществуват две решения. Първо, да се обадя на госпожа Далтън и да я помоля да ми даде телефона на Ксандър. Второ, да отида в хотел „Роудс Енд“ с надеждата да го срещна.

Решение номер две надделява. В главата ми се върти безумната идея, че ако отида в хотела, Ксандър магически също ще се появи там. Ще подхвърля например че съм имала работа наблизо и съм решила да се отбия. Така постъпката ми няма да изглежда налудничава.

Нещата никога не се случват, както съм ги планирала. Осъзнавам го, докато разговарям със служителката на рецепцията в тузарското лоби на хотела.

— Искам да му върна фотоапарата — повтарям.

— Госпожице, както вече ви уверих, може да го оставите при мен. Аз ще се погрижа да си го получи.

— Ако ми кажете кога ще дойде или ми дадете адреса му, ще му го занеса лично.

Погледът й ме убива. Сякаш иска да ми каже: „Знаеш ли колко момичета са пробвали да изкопчат информация за Ксандър?“ Бавно отстъпвам пред този поглед.

— Не искате ли да оставите апарата?

— Доста е скъп. — Поглеждам я многозначително, за да й дам да разбере, че й нямам доверие. Тя обаче въобще не се трогва от моя поглед. Всъщност, на нейно място, аз също не бих дала информация за Ксандър.

Обръщам се и тръгвам натам, откъдето дойдох, притиснала фотоапарата на Ксандър към гърдите си. Значи се връщаме на решение номер едно. Ще се обадя на госпожа Далтън и ще взема телефона на Ксандър. Все пак е изключително важно да му върна апарата.

Здраво увих около китката си каишката — намотах я няколко пъти, та апаратът да не падне на земята. Кръвообращението ми е прекъснато и пръстите ми побеляват все повече. Стигам до вратата и се спирам. Защо си го причинявам? Защо не искам да го пусна? Не би трябвало всичко да е толкова трудно. Ако нещата бяха наред, нямаше да лъжа майка ми. Нямаше да изпитвам вина. Ако нещата бяха наред, щяха да се случват по-лесно.

Извървявам пътя на срама до рецепцията отново и поставям фотоапарата върху плота.

— Да. Бихте ли му го предали?

Служителката кимва, сякаш ще каже нещо — навярно „благодаря“? — но телефонът иззвънява, тя вдига и тотално ме забравя. Поемам дълбоко въздух и си тръгвам. Мога да оставя и Ксандър. Тук, където му е мястото.

По пътя към вкъщи забелязвам костюмирани деца да сноват из кварталите. Как можах да забравя, че е Хелоуин? За разлика от другите райони, Старият град не гъмжи от малчугани. В бизнес квартала не живеят чак толкова много хора. Паркирам на алеята и влизам през задната врата. В магазина е тъмно, точно както го оставих. Вече е почти девет и като се има предвид новият режим на майка ми, очаквам да си е легнала. Заварвам я да гледа филм на дивана.

— Помислих, че си отишла на парти, за което си забравила да ми споменеш. — Усмихва се.

— Не. Всъщност бях забравила, че е Хелоуин.

Майка ми потупва мястото до себе си.

— Какво гледаш?

— Не знам, някаква класика на „Холмарк“.

— Нека позная, жената има рак, мъжът не знае, но ще я обича вечно. — Изсипвам се на дивана до нея.

— Не. Малкото момченце е болно и майка му едва сега осъзнава колко време е прекарала в работа.

Издърпвам част от одеялото, с което майка ми се е завила. Не си говорим, просто гледаме филма, но е удобно, познато и към края на филма вече се чувствам далеч по-добре. Мама ми липсваше. Това ми липсваше.

На следващия ден по пътя към магазина се сблъсквам с пощальона — той тъкмо излиза оттам. Кимва ми и аз се усмихвам. Майка ми стои зад щанда и бавно преглежда пощата. Чудя се дали го прави, за да избегне момента с неплатените сметки, поради липса на пари. Най-сетне привършва и ме поглежда.

— Хей.

— Здрасти.

— Тревожиш ли се? — пита ме с писмата в ръка.

— Да. — Дори нямаш идея колко.

— Кога смяташ, че ще започнат да пристигат?

— Да пристигат?

— Отговорите от Бъркли, Сакраменто Стейт, Сан Франциско; сещаш се, университетите?

— О, да. — Няма да е зле първо да кандидатствам. — Още е рано. Към април, мисля.

Всъщност не мисля, а знам. Знам, че в повечето колежи крайните срокове за подаване на кандидатура наближава. А аз още не съм я запознала с моя план да изчакам година — две.

— Април? Има още много време дотогава.

А на мен ми изглежда, все едно е утре.

Тя се усмихва, прибира пощата в чекмеджето и се обръща към прекалено големия за нашия жалък график календар на задния щанд. Откъсва най-горния месец, сгъва го внимателно и го прибира в шкафа отдолу — вероятно за да могат бъдещите поколения да видят артефактите от най-скучната ни година.

— Започва нов месец. Време е да вкараме живота си в график — оповестява мама с отворена химикалка в ръка, готова да разпредели живота ми в малките кутийки, където му е мястото. — Някакви извънредни ангажименти в училище тази седмица?

— Не. Но утре имам важен тест, така че тази вечер е добре да обърна внимание на ученето.

Мама задрасква часовете след пет тази вечер.

— Следващата сряда вечер съм на среща на бизнес собствениците.

Записва в календара шест часа, без други уточнения.

— Къде е?

— Не съм сигурна. Сменяме магазините.

— И защо не сме били домакини на такава среща досега?

— Нашият магазин е прекалено малък за подобно събитие. — Продължава да се взира в почти празния календар. — Нещо друго?

Очите ми попадат на съботата, когато с Ксандър провеждахме кариерните си дни. Щеше да бъде негов ред.

— Не, няма друго.

— Леле, чака ни вълнуващ месец. Не знам как ще се справим с този натоварен график.

— Нямаме ли партита за рождени дни?

— Още не.

Мама оставя химикалката и изважда почистващите препарати. Хващам се, че през остатъка от следобеда се взирам в записаната с черно „среща“ в сряда. Защо ми се струва толкова подозрителна? През последните няколко месеца лъгах майка ми с кого излизам. Възможно ли е и тя да е правила същото? В главата ми изскача името „Матю“. Опитвам набързо да го изтикам на заден план. Но то все пак изплува.

— Мамо, кой е…

Звънчето на вратата ме прекъсва. Поглеждам с малка доза фалшива надежда, че може да е Ксандър. Не е. Мейсън е.