Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (15)

Петнайсета глава

Господин Спенс ме оглежда в продължение на цели трийсет секунди — като се започне от нескопосната прическа, направена у дома преди около шест месеца, и се стигне до прокъсани конвърски. Най-сетне ми кимва. Явно ме е взел за асистент на фотографа и не бих обвинила Ксандър, ако се престори, че това е истина.

Ксандър ме поглежда, а после и баща си. След като аз нямах никакво желание да го срещна с майка ми, само предполагам колко не му се иска да ме представи на баща си. Решавам да си държа езика зад зъбите и се вкопчвам във фотоапарата.

Господин Спенс веднага се насочва към отворения лаптоп в ъгъла.

— Кадрите са необработени, но спокойно можете да разгледате заснетото до момента — обажда се фотографът, явно наясно какво се случва.

— Така или иначе приключихме. — Изправя се Ксандър и тръгва към спалнята. Непосредствено преди да влезе се обръща към мен с „Кейман“. „Сигурен ли си?“, питам го с поглед и той протяга ръка, за да хване моята. Поемам си дълбоко дъх и усещам как сърцето ми се преобръща, когато тръгвам към него. Не съм глупачка. Вместо да го хвана за ръка, просто го подминавам и влизам в спалнята. Той ме последва и затваря вратата след себе си. По някаква причина съм останала без дъх.

Дрехите, с които беше облечен при идването ни, са грижливо преметнати през облегалката на един стол. Ксандър тръгва към тях, мърморейки под нос нещо, неразбираемо за мен. Докато си сваля сакото и започва да си разкопчава ризата, ме връхлита една възможност. Ами ако аз съм неговият сигнал? Поредното съобщение до баща му, целящо да покаже, че синът му не желае да бъде пионка в игрите му? Затова ли започна да се навърта около мен? Да излиза с бедняшко момиче. Ето това вече би изкарало баща му от нерви. Завъртам се с лице към стената, докато той продължава да се занимава с копчетата.

Премятам каишката на апарата през главата си и прокарвам пръст по сребристия бутон отгоре.

— Не се безпокой, няма да се преоблека тук. Ще отида в банята.

Вече решавам, че съм в безопасност, и се обръщам, само за да видя ризата му изцяло разкопчана. Дрехите наистина са преметнати през ръката му и той действително се е насочил към банята, но погледът ми не може да се откъсне от голите му, ясно изразени, мускулести гърди.

Дори и след звука от хлопването на вратата на банята, сърцето ми не успява да се успокои. Разхождам се бавно из стаята в опит да забавя ритъма му. Изключено е Ксандър да упражнява подобно влияние върху мен. Няма да му го позволя.

Мебелите и завивките в тази спалня са по-хубави от която и да било у дома. Оставям ръката ми да прокара пръсти по всички хубави материи в стаята.

— Ксандър, този апарат твой ли е, или на фотографа? — питам го, щом излиза от банята.

— Мой е.

— Дали ще ми го дадеш назаем за няколко дни?

— Разбира се. Защо?

— Имам фетиш към порцеланови кукли. Не е зле да им направя някоя и друга качествена снимка.

— Да опитаме отново. — Поклаща глава той. — Защо?

— Хареса ми идеята за сайт. Дали не е дошло време и нашият магазин да се сдобие с такъв.

И също така да ни спаси от финансовата катастрофа.

— Хммм. Това не е най-добрият начин да покажеш на майка си, че магазинът не те интересува.

Свивам рамене.

— Ще пооправя малко нещата и ще я оставя да го ръководи. Ще я въведа в модерния свят.

Нищо чудно уебсайтът да заеме мястото ми. Хората сами ще пускат поръчките си, а ние ще правим повече пари… накрая майка ми ще си наеме служител на половин ден. Опитвам се да не изпадам в прекален ентусиазъм, защото цялата тази работа ще отнеме месеци, но идеята е добра.

Ксандър не отговаря, само взема апарата от ръцете ми и кимва към вратата, зад която се намира баща му. Колко точно зле ще изглежда, когато излезем заедно от спалнята? Та Ксандър дори не е със същите дрехи.

Явно усеща колебанието ми, защото казва:

— Не ми пука какво мисли, Кейман.

Не му пука, естествено. Вероятно дори му се иска баща му да си помисли, че има нещо между нас.

— Все едно.

Отварям вратата и се опитвам да се появя от другата й страна по възможно най-обикновения начин. Лицето ми обаче явно не е разбрало идеята, защото веднага пламва. Баща му все още седи в ъгъла и разглежда снимките. В недоумение накъде да тръгна, се обръщам към Ксандър. Той е вдигнал фотоапарата до окото си и щраква един кадър. Закривам лице с ръка.

— Недей.

— Хайде де, полезно е да видиш как е и от другата страна на камерата. Ами ако призванието ти е да бъдеш модел?

— Няма ни най-малка вероятност за това.

— С тези очи? — Щрак, още един кадър. — Определено има вероятност.

Не знам дали само в моята глава е така, но ми се струва, че Ксандър флиртува повече от обикновено. Преглъщам буцата в гърлото си.

— Тези очи са на крачка от убийството.

Досега не съм го чувала да се смее толкова силно. Явно наистина всичко това е театър, който разиграваме заради баща му.

— Хайде де, Кейман, отпусни се.

Скръствам ръце и го поглеждам. Той щраква още един кадър и най-сетне прибира апарата в калъфа му.

— Ето, развихри се с куклите.

— Благодаря.

Фокусът на Ксандър се измества някъде над рамото ми. Обръщам се и с изненада установявам, че баща му е зад мен.

— Аз пък ви взех за част от екипа. Нямах представа, че сте приятелка на сина ми. — Подава ми ръка. — Аз съм Блейн Спенс.

— Кейман Мейърс. — Едва не се задавям, докато се здрависвам с него. Все още не мога да повярвам на желанието му да се запознае с мен. Да не би да си иска фотоапарата?

— Радвам се да се запознаем. — Изглежда доста искрен. Да не прилага обратна психология върху сина си? — Александър, голяма част от снимките са страхотни.

— Хубаво. — Лицето на Ксандър веднага се изопва. — Значи приключих тук.

— Искам да поработиш над уеб визията и флаерите с дизайнера.

— Няма да имам много време заради училище и други такива, но най-вероятно до няколко седмици.

Ксандър отново поставя ръка на кръста ми, за да ме изведе от стаята по възможно най-бързия начин. Това ме стряска, но го оставям да ме поведе към вратата.

— Беше ми приятно — казвам през рамо.

— Александър.

— Дааа-м? — Спира синът му.

— Да. — Господин Спенс акцентира върху литературната форма на думата и челюстта на Ксандър видимо се стяга.

— Да? — процежда през зъби.

— Събитието на майка ти е след четири седмици. Присъствието ти е задължително. Дотогава флаерите трябва да са готови.

Излизаме в коридора и Ксандър се обръща към мен.

— Надявам се да си си водила бележки. Доста по-добър съм във влудяването на семейството ми от теб.

— О, водя си бележки. — Да намеря последния човек на земята, с когото майка ми (или в неговия случай баща му) би искала да излизам, и да се престоря, че наистина излизам с него. Майка ми, разбира се, все някак ще трябва да го разбере. Ето къде е разликата между нас. Аз не използвам Ксандър. — Водя си подробни бележки. Когато майка ми каже да свърша нещо. — Посочвам вратата зад нас. — Се цупя и се държа като второкласник.

— Това беше грубо — усмихва се леко Ксандър. А аз се ядосвам още повече. Очаквах саркастичната ми бележка да заслужи поне голяма усмивка.

Натиска бутона на асансьора, за да го извика.

— Е, какво мислиш за фотографията? Има ли шанс?

— Може би.

— Надявах се да ти хареса, защото каза, че обичаш науката, а науката изисква много наблюдения и внимание към малкия детайл. Тези качества служат доста добре, когато гледаш през визьора.

Поглеждам го с изненада.

— Какво?

Осъзнавам, че съм се вторачила в него и отклонявам поглед към мъглявите ни образи в златистите врати на асансьора.

— Аз… Благодаря ти, че си го запомнил.

— Все пак се опитвам да намеря какво наистина ти харесва — свива рамене той. — Но сега е твой ред.

— Така е. И понеже кариерният ден предполага обвързване с характерни наши черти, е време да се огледам за нещо, включващо гладене на тениски и използване на продукти за коса.

— Използвам доста малко козметични продукти. — Прокарва пръсти през косата си, докато влизаме в асансьора. — Другата събота по същото време?

Опитвам се да си спомня дали в графика ни има парти на тази дата. Май не.

— Мда… Да — поправям се бързо, при което Ксандър се усмихва. Явно му допада и аз да намирам забележката на баща му за влудяваща. — Ще стане, струва ми се. Но задължително облечи най-старите си дрехи — отбелязвам, преди да са докарали колата.