Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (38)

Трийсет и осма глава

— Какво се е случило тук? — възкликва Скай, след като влиза в склада.

— Всичко е един голям хаос.

Тя сяда на дивана и потупва възглавницата до себе си. Настанявам се и отпускам глава в скута й. Скай се заиграва с косата ми — сплита и разплита кичури от нея.

— Аз съм ужасен човек. Смятах бременността на мама за най-страшното, което може да ми се случи. А сега имам чувството, че ще умра от притеснение.

— Кажи ми какво стана.

— Майка ми не е добре. В болницата е, но не ме пуснаха да остана.

— Значи не е бременна?

— Не.

— Каква е тази история с Матю тогава?

— Не знам. Може и да излизат. Трябва да му се обадя, нали? — Главата ужасно ме боли. — Но нямам телефонния му номер.

— Не се тревожи, майка ти ще се оправи. Утре сама ще се обади на Матю.

Кимвам и тя ме погалва няколко пъти по косата.

— Къде е Ксандър? Отиде да ти вземе нещо за хапване ли?

Стисвам очи. Не искам да се замислям за другата ужасна част от вечерта.

— С Ксандър вече не сме заедно.

— Какво? Защо?

— Мислел ме е за богата, Скай. Затова ме е харесал.

— Ъм — прокашля се тя и се размърдва на дивана. — Не се обиждай, но той е бил тук, нали? Как въобще ще си помисли, че си богата?

— Познава баба ми и дядо ми. Родителите на майка ми. Те се оказаха едни от най-богатите хора в Калифорния.

— Какво?

— Бяха на благотворителния бал.

— Леле. Това си е лудост.

— Лудост е, нали? — Надигам се и сядам. — Нормално е да съм ядосана. На майка ми. На Ксандър.

— Ядосана си на Ксандър, защото баба ти и дядо ти са богати?

— Не. А защото това е причината да ме хареса.

— Така ли ти каза?

— Не, но… — Прокарвам длани по лицето си. — Но как който и да било от нас ще разбере дали е било така, или не? Дори и да поиска да продължим да се виждаме, няма как да разберем защо ме е харесал в началото.

Скай взема ръката ми.

— Не е нужно да знаеш. Най-добре му се довери.

— А майка ми? И на нея ли да се доверя? Та тя ме е лъгала през целия ми живот. И съм й ядосана. Но и изпитвам вина за болестта й.

Отпускам се на дивана и се вторачвам в тавана.

— Разбирам те. И аз щях да съм ядосана. Но не мислиш ли, че е редно те да знаят какво е състоянието й?

— Кои?

— Родителите й.

Кимвам. Права е.

— Ще се обадиш ли утре на Ксандър да ти даде информация за тях?

— Не искаш ли ти да говориш с него?

Притискам очите си с длани.

— Не. И не му казвай нищо за майка ми, моля те. Не искам да идва от чувство за вина или съжаление.

— Разбира се. Ще му се обадя и ще намеря телефона им. — Скай се премества на пода и полага глава до моята на дивана. — Защо не опиташ да поспиш? Аз ще поема смяната до телефона.

— Не мога да заспя.

— Да извикам ли Хенри? Ще ни посвири на китара и ще те разсее.

— Три и половина сутринта е. Той не спи ли по това време?

Тя си поглежда телефона, за да провери дали не бъркам часа.

— По-скоро не. Той е нощна птица.

— Според мен нощта приключва към два. Явно е сутрешна птица.

— Защо нощта да приключва в два?

— Не знам. До толкова мога да остана будна. Значи тогава свършва вечерта.

Тя се засмива и праща съобщение.

— Ако отговори, значи е буден. Ако не, значи спи.

— Леле, какъв научен подход да определиш кой е буден и кой спи.

— Радвам се, че не си изгубила чувството си за хумор. — Потупва ме нежно по главата Скай.

 

 

Някъде в ранните сутрешни часове осъзнавам колко добро момче е Хенри. Радвам се, че Скай е успяла да погледне отвъд острия му нос. Заспивам под звуците на китарата му.

Отварям очи и виждам Скай да говори по телефона в другия край на стаята. За секунда от дрямка се оказвам напълно будна, скачам от дивана и едва не премазвам заспалия на пода Хенри. Тя вижда, че се приближавам и ми махва с ръка да спра.

— Ксандър — прошепва, а аз се врътвам на пета и се връщам на дивана. Да се надяваме, че Скай ще се добере достатъчно бързо до нужната информация. След това той ще може спокойно да ме изтрие от живота си.

— Не — отвръща Скай. — Тя спи.

Колко е часът въобще? Пресягам се и обръщам часовника на китката на Хенри, за да го погледна. Десет и половина сутринта. Леле. Спала съм поне пет часа, а все още не ме е изоставило чувството, че някой ми е разбил главата с бухалка. И защо Скай продължава да седи на телефона? Колко време отнема да запишеш телефон и адрес?

— Ксандър, моля те — чувам я да казва. Прекалено е мила. Аз щях да съм взела телефона и да съм забравила. Впрочем, ще се обадя в болницата, докато я чакам. Оглеждам се за телефона, но осъзнавам, че е в ръката на Скай. Защо не му е звъннала от мобилния си? Ами ако от болницата се опитват да се свържат с мен? Гневът ми към Ксандър се завръща с нови сили.

— Не — въздъхва Скай. Тъкмо се каня да стана и да дръпна телефона от ръцете й, когато казва „благодаря“ и започва да записва нещо на един лист. — Да, разбира се. Ще й предам.

Най-сетне затваря.

— Какво ще ми предадеш?

— Че иска да говори с теб.

— Полезна информация. Аз не искам да говоря с него.

— Знам. — Подава ми листчето и се сгушва до Хенри, галейки го по бузата. — Хенри. Събуди се.

Сритвам го по крака и той се стряска.

— Не е зле понякога да си малко по-груба, Скай.

Тя врътва очи, но се усмихва. И макар да твърдя, че трябва да е малко по-груба, не бих я заменила за нищо на света.

 

 

Час по-късно вече съм в болницата и чакам някой да ме насочи. Все още никой не ми се е обадил, но след като Скай отиде на работа, а аз се свързах с родителите на мама, за да ги информирам за състоянието й, не ме свъртя и секунда повече у дома. Рецепционистката най-сетне затваря телефона и съобщава:

— Тя е в стая номер 305. Вземете асансьора до третия етаж и изчакайте някой да ви пусне в крилото.

— Благодаря.

Притеснявам се. Просто искам да видя мама. Ще се почувствам доста по-добре, ако само я зърна. Голяма част от гнева ми се е трансформирал в тревога, но някъде дълбоко в мен все още витае яд, който се опитвам да прогоня. С влизането в стаята й виждам бледото й, но спокойно лице, и въздъхвам от облекчение. Придърпвам един стол до леглото й и се насилвам да взема ръката й в своята.

— Здрасти, мамо — прошепвам. Не помръдва.

Губя представа в продължение на колко часа седя тук и държа ръката й (Един? Два?), но най-сетне на вратата се появява доктор и ме вика в коридора.

— Съжалявам, че снощи не ви пуснах при нея, но положението с посетителите долу е доста по-трудно заради общите стаи. В крайна сметка я преместихме тук.

— Е, как е тя?

— Все още чакаме резултатите от някои изследвания. Майка ти била ли е изморена напоследък?

— Да.

Той кимва, сякаш отговорът ми не го изненадва.

— Допускам каква е причината за състоянието й, но държа да направя вътрешен оглед на стомаха с камера. Ултразвукът не ми помогна особено, налага се по-подробен преглед.

— Добре. Опасно ли е?

— Не, процедурата е рутинна и крие минимален риск, а ще ни даде конкретни отговори.

— Тя знае ли?

— Все още не се е събудила. — По лицето ми явно се е изписал ужас, защото добавя: — Няма причина за притеснение, дадохме й приспивателно, и действието му скоро ще отмине. Тогава ще разговаряме с нея и ако се съгласи, ще насрочим процедурата за утре сутрин.

— Може ли да остана?

— Разбира се. Щом вече е в самостоятелна стая, остани колкото пожелаеш. Можеш дори да спиш при нея.

— Да, благодаря ви.

Тъкмо се готвя да вляза и виждам баба ми и дядо ми да се задават иззад ъгъла. Ако майка ми беше будна, щеше да се справи с тях. Аз не ги познавам. Потърквам ръце и им махвам.

— Кейман, нали? — пита госпожа Мейърс? Баба? Жената.

— Да, здравейте, аз съм Кейман.

За секунда покрива устата си с ръка, а после си поема дълбоко въздух.

— Изглеждаш точно като майка ти, когато беше на твоята възраст. — Докосва бузата ми. — Но си наследила очите на баща си. Толкова си красива.

Пристъпвам от крак на крак. Съпругът й я смъмря тихичко и ми подава ръка.

— Здравей, аз съм непознат номер едно, а това е непозната номер две. Чувстваш ли се крайно неудобно?

Подсмихвам се.

— Само шантавият ти хумор може да я накара да се чувства неудобно, Шон. Той се шегува, мила.

— Схванах. — Възможно ли е чувството за хумор да се предава по генетичен път? Посочвам вратата. — Все още не се е събудила, но може да я видите.

Жената си поема няколко дълбоки глътки въздух, последвани от няколко кратки.

— Вивиан, да ти потърся ли кислородна бутилка, или ще се справиш и така? Все някъде тук трябва да има скрита.

Тя го тупва лекичко по гърдите.

— Дай ми секунда. Не съм виждала дъщеря си от седемнайсет години и сега ще я заваря в болнично легло. Трябва ми малко време, за да го асимилирам.

— Докторът смята, че знае какво й е и каза, че… — Понечвам да добавя „ще се оправи“, но осъзнавам, че той всъщност не ми го е обещал. Ами ако майка ми не се оправи?

— Кейман — обръща се към мен Шон. — Ще ми покажеш ли кой е докторът? Искам да го попитам някои неща.

— Разбира се. Ето го там, говори със сестрата.

— Благодаря. Вие влезте. Идвам след минута.

Той се отдалечава, а Вивиан още прилага странната си дихателна практика.

— Влез, аз ще изчакам — побутвам я аз.

Тя кимва, но не помръдва. Отварям вратата и лекичко я подканвам да влезе. Дали мама ще се ядоса, ако се събуди и види майка си до леглото? Реакцията й в магазина ми подсказа, че е искала да се срещне с тях.

Поглеждам към другия край на коридора, където Шон разговаря с лекаря. Радвам се, защото вече има кой да ме отмени при важните решения. Очаквам Шон да се справи с проблема, щом е толкова оправен, колкото го описаха Ксандър и братята му.

Баба ми и дядо ми са богати. Адски странно.

След минута Шон е отново до мен.

— Колко време, мислиш, ще й трябва, за да преодолее проблеми от седемнайсет години? — пита ме и си поглежда часовника. — Десет минути дали ще й стигнат?

— Мама още спи, значи не би трябвало да трае дълго. — Усмихвам се.

Той вдишва през зъби.

— Е, Вивиан се справя чудесно в споровете със себе си — обръща се към мен. — Вероятно ще имат нужда от още малко време. Яла ли си?

— Не искаш ли да я видиш? Не сте се срещали от седемнайсет години.

— И теб не съм виждал от седемнайсет години.

Очите ми започват да щипят и зрението ми се замъглява, но успявам да преглътна сълзите.

— Ще ми дадеш малко време да наваксам, нали? Десет минути например?

— Мислех си за пет, но ще обмисля предложението ти.

Усмихва се.

— Значи все пак си моя внучка.